Марта Хол Кели
Люляковите момичета (7)

7
Керълайн

Декември 1939 година

През деня преди Бъдни вечер отидохме с Пол до ледената пързалка в Сентръл Парк до Пето авеню. Много обичах кънките. Бях се научила на пързалката „Бърд Понд“, близо до къщата ни в Кънектикът, но рядко се случваше да упражнявам наученото, защото избягвах занимания, които ме правеха още по-висока от нужното. Освен това все не се намираше с кого да се пързалям. Бети по-скоро би гълтала живи пчели, отколкото да се покаже пред хора на кънки. А аз си обещах да се възползвам колкото може повече от престоя на Пол в Ню Йорк.

Този ден времето беше идеално за кънки — ясно, мразовито и с режещ вятър, от който през нощта ледът беше станал гладък и лъскав като стъкло. Затова от замъка „Белведере“ бяха издигнали флага, който всеки запален кънкьор бленуваше да види — червено кълбо на бяло поле. Портиерите по Пето авеню разнасяха от уста на уста вестта, че ледът е готов, и скоро пързалката вече беше почерняла от народ.

Когато с Пол пристигнахме, най-напористите кънкьори бяха вече там. Мъжете, които бяха почти професионалисти, изпълняваха разнообразни пируети толкова усърдно, че чак брадите и носовете им бяха нашарени със стружките от леда. Дамите се движеха след тях, по две или по три, облечени в тежки палта, които ги теглеха по леда като издути платна. Пол нямаше много опит, но не след дълго се оказа, че се пързаля доста прилично, и скоро се носехме заедно, хванати под ръка из лабиринта от свързани пързалки. Никога преди не бих се движила сред толкова много хора, но сега устремено завладявах леда и двамата с Пол бързо налучкахме ритъм, при който бяхме в синхрон. Изведнъж ми се прииска да опитам всички нови и непознати неща.

Носехме се под арките на мостовете под звуците на Бетовеновата „Лунна соната“ и „Валс на кънкьора“ на Валдтойфел, които звучаха превъзходно дори и на дрънчащите тонколони в павилиона.

На леда се появяваха все повече и повече хора, затова решихме да се оттеглим към павилиона, от който се носеше дъх на горещи кестени. Тъкмо смятахме да поседнем и да свалим кънките, когато чух някой да вика името ми.

— Керълайн. Ехо, насам!

Дейвид Стокуел. Дойде до нас и се закова на място с рязък финт и бляскава усмивка, като че позираше за реклама на „Брукс Брадърс“^[1], разгърди палтото си с едно движение на скрития в ръкавицата юмрук. Как можеше да се държи като че между нас нищо не се беше случило, като че беше съвсем нормално да ме залъгва в продължение на десет години и един ден да му скимне да се ожени за някаква позната?

— Я виж ти! Кой е господинът, Керълайн? — попита Дейвид.

Нотка на ревност ли долавях? Дейвид изглеждаше дребен в сравнение с Пол. Дали си мислеше, че с Пол имаме романтична връзка? Едва ли. Пол спазваше дистанция и издаваше само чисто приятелски сигнали, дори не стоеше много близо до мен. А какво би станало, ако покажеше пред Дейвид, че съм негова? Като се замислих по въпроса, ми се прииска да е истина.

Пол протегна ръка.

— Пол Родиер.

Дейвид стисна ръката му.

— Дейвид Стокуел. Познаваме се с Керълайн, откакто…

— Наистина трябва да тръгваме — казах аз.

— Сали е ей там, завързва си кънките. Много би се разочаровала наистина, ако не те види.

Бети, разбира се, ме беше предупредила за Сали. Нейната нова снаха беше миньонче, което госпожа Стокуел беше обсипала от главата до петите със сватбен тоалет и аксесоари от висшата мода с обща стойност колкото половин Ню Йорк да се изхранва в продължение на година. Положих всички усилия, за да покажа на Дейвид с поглед, че много спешно трябва да тръгнем.

Той се обърна към Пол:

— Работя в Държавния департамент. Правим каквото можем, за да не се замесваме във войната. Чух за вашата реч на галавечерята. Изглежда, че вие с всички сили правите тъкмо обратното.

— Просто казах истината — отвърна Пол.

— Това беше най-успешното събитие — намесих се аз.

Пол дойде до мен и ме хвана под ръка.

— Да, скъпа, зашеметяващо беше, нали?

„Скъпа?“

Дейвид примигна, изненадан.

Аз се приближих до Пол.

— От овациите едва не оглушах. Ами даренията? Вече всички подкрепят Франция.

Сали Стокуел си проправи път през тълпата и дойде при нас. Трудно можех да се направя че не забелязвам колко е дребничка, едва ли беше повече от метър и шейсет. Беше издокарана в пълен костюм за пързаляне: клоширана пола от варена вълна, капитонирано тиролско палто и бели пухкави калцуни върху кънките. Помпонът на шапката, пристегната с връзчици под красивата й брадичка, се мяткаше, докато се носеше към нас.

— Вие сигурно сте Керълайн — каза.

Протегна към мен ръка в ръкавица от бяла ангорска вълна. Здрависахме се.

Сали приличаше повече на Оливия де Хавиланд, отколкото на Бети Дейвис, и беше невъзможно да не ми стане симпатична: нейната обезоръжаваща откровеност караше всички да се чувстват неловко дори и при съвсем неангажиращ разговор.

— Дейвид ми е разказвал всякакви неща за вас. „Керълайн помага на френски дечица. С Керълайн бяхме партньори в дебютните си главни роли.“

— Аз бях първият й водещ партньор — добави Дейвид. — Играех Себастиян с нейната Оливия.

Пол се усмихна.

— Те имат сцена с целувка, нали? Какви бяха отзивите?

— Хладни — отговорих аз.

Сали се приближи още малко.

— Понякога си мисля, че вие с Дейвид е трябвало да се ожените.

— Толкова се радвам да ви видя и двамата — казах. — Съжалявам, че така бързо си тръгваме, но се налага.

— Да, днес целия ден ще прекараме заедно, нали, мила — допълни Пол.

Малко преиграваше. Така вероятно щеше да долее масло в огъня на клюките, но това вече не ме притесняваше. Беше ми приятно да се чувствам обичана, макар и само по сценарий.

Сбогувахме се и помахахме на Сали и Дейвид, които се сляха с тълпата от двойки кънкьори. Колко мило беше Пол да се преструва на мой ухажор. Не беше мой и не можех да се перча с него, разбира се, но все пак беше добре, че има в живота ми някой, с когото мога да се фукам, особено пред Дейвид Стокуел, който напълно беше смазал егото ми.

След като приключихме с кънките, Пол отиде до „Уолдорф“ да се преоблече, а аз украсих кичестия смърч, който скъпата приятелка на майка, госпожа Гарднър, беше донесла от провинцията, и приготвих Coq au vin^[2]. Серж беше изпратил за предястие богата зимна зеленчукова супа от Кънектикът, с много пащърнак, месести моркови и превъзходен сладък фенел.

Същата вечер снегът, който първо беше засипал Кънектикът, в яростния си устрем стигна и до Манхатън, а майка остана затворена със Серж в къщата ни в провинцията. Пол се появи на вратата със снежинки по косата и раменете. Когато се приведе да ме целуне по бузите, усетих и мразовития допир на лицето му. Беше попрекалил с парфюма Sumare, един от любимите аромати на татко. Бях надзърнала в тоалетното шкафче на Пол в „Уолдорф“, когато се отбих да ползвам банята му, и видях шишенцето до синьото бурканче с Noxzema^[3].

Носеше бутилка бургундско и малък букет трендафили в бяла хартия. Налагаше се да внимавам да не си изгубя ума и да не прекалявам с виното. Зарадвах се, като видях, че се е издокарал с патладжаненото си сако, защото аз бях с рокля и копринени чорапи.

Той пъхна в ръцете ми тежката студена бутилка.

— Joyeux Noël!^[4] Това е последната бутилка от кашона, който братовчед ми изпрати от неговата реколта. Дано не възразяваш, но оставих в „Уолдорф“ твоя номер, в случай че ме търсят спешно.

— Не, разбира се. За Рина ли се притесняваш?

— Постоянно, но това е само в краен случай. Чух се с нея тази сутрин и й казах новините за визата. Според Роже ще има отговор до няколко дни.

Рина, естествено. Имах чувството, че е тук с нас.

Пол влезе в дневната.

— Тук можеш да приземиш самолет. Сами ли сме?

— В Кънектикът не могат дори пред вратата да излязат.

— Значи ще трябва само аз да те забавлявам. Това е отговорна задача.

След като вечеряхме, оставих чиниите в мивката и седнах до Пол на неудобния диван с тапицерия от конска кожа да пийнем от татковия коняк. Този диван беше на майката на майка, която наричахме мама Улси. Вероятно го беше купила, за да не се заседяват твърде дълго ухажорите на майка.

Тъй като не отоплявахме много жилището, когато огънят намаля до жар, стана доста хладно. Пол сложи брезова цепеница и пламъците полудяха, вдигнаха се чак до горния капак, усетих внезапната топлина дори по лицето си. Изхлузих обувките си и подгънах крака под себе си на дивана.

— Някой е пил от коняка — казах, като вдигнах бутилката към светлината на пламъците.

— Това сигурно е „ангелския дял“ — отвърна Пол. — Така наричат в избите изпаренията от дестилата.

Той побутваше дървата с ръжена, а светлината на пламъците правеше изражението му още по-напрегнато. Защо ли мъжете възприемат огъня толкова сериозно?

Пол се върна на дивана.

— Като седя така тук с теб, имам чувството, че всичко ми предстои, като че съм дете.

— Някъде, в някое от кътчетата на сърцето си, всички сме на двайсет — отвърнах.

Колко ли пъти майка ми е повтаряла това?

ПОЛ лисна още малко коняк в чашата си.

— Бившият ти приятел е чудесен мъж.

— О, той със сигурност би се съгласил.

Вдигнах чашата си да ми сипе още.

Пол се поколеба.

— „Човекът, ако е разумен, трябва да се напива“ — казах.

Какво ми ставаше? Да цитирам Байрон! Все едно съм на хиляда години.

— „Защото най-хубавото от живота е, чисто и просто, опиянение“^[5] — допълни Пол, докато ми наливаше.

Нима познава Байрон?

— Как така никога не ме разпитваш за Рина? — попита той.

— Защо да те разпитвам?

Точно за това пък изобщо не ми се говореше.

— Е, знам ли? Предположих, че ти е любопитно как така толкова дълго съм далече от нея.

— Представлението, разбира се, е сериозна причина.

От светлината на огъня в чашата ми танцуваха кехлибарени отблясъци.

— Напоследък бракът ни не върви.

— О, Пол, това клише е толкова изтъркано.

Защо все говорех на мъжете като възпитателка в пансион? Заслужавах да си остана сама, да ме сложат на леден блок и да отплавам далече, докато срещна края на дните си, като старите ескимоси.

— Рина е толкова млада. Забавна е, сигурен съм, че щеше да ти хареса, но с нея никога не бихме могли просто да си седим така и да си говорим за живота.

— Защо, какво обича да прави? — попитах аз.

Пламъкът изсвистя и отскочи, беше погълнал капка смола.

— Танци, забави. В много отношения тя е още дете. Оженихме се много скоро след като се запознахме. Отначало беше страхотно и в леглото имахме невероятни моменти, но тя стана неукротима. Чувам, че имала разни привлекателни приятели.

Невероятни моменти в леглото, значи. Несъмнено божествени. От шева на ръкава ми стърчеше някакво конче и аз го отскубнах.

— Между другото, в тази страна мъжете не говорят много за приключенията си в леглото.

— В тази страна мъжете нямат приключения, за които да говорят — отвърна Пол. — Женят се и приключенията им се сбръчкват и повяхват. Рина е чудесно момиче, но според нея сме напълно несъвместими. Повярвай ми, опитвал съм.

Поигра си още малко с огъня и отново дойде да седне на дивана, този път по-близо до мен. Толкова мъжествен, а каква красива уста.

— Дали изобщо вече има съвместими двойки? — казах. — Единствено за родителите си мога да кажа със сигурност, че са били в пълна хармония.

— Как умря баща ти?

— Никога не съм питала за това. Бях на единайсет, а по това време не говорехме за такива неща.

— Беше ли добър баща?

— Събота и неделя се връщаше от града в Кънектикът. Сваляше колосаната яка и костюма, обличаше спортния си екип и ни подаваше топката по цял ден — майка беше направила бейзболно игрище в единия край на двора ни.

— Често ли боледуваше?

— Никога. Но най-неочаквано през пролетта на 1914-а го затвориха в спалнята му. Пускаха там само доктор Форбс и майка. Когато решиха да ми стегнат куфара и да ме изпратят при роднини, вече знаех, че нещата вървят ужасно зле. Прислужниците млъкваха веднага щом влезех в стаята, а лицето на майка беше застинало в такова ужасено изражение, каквото не бях виждала никога.

— Толкова съжалявам, Керълайн!

Пол хвана ръката ми в топлата си длан, но после я пусна.

— След пет дни ми позволиха да се върна у дома, но никой не ме гледаше в очите. Както винаги, най-надеждният ми източник на информация беше кухненският асансьор, криех се там и надничах през един процеп. По това време имахме четири прислужнички ирландки, които живееха при нас. Най-възрастната, Джулия Смит, белеше грах на масата и осведомяваше колежките си за важното събитие. Все още помня всяка дума. Джулия каза: „Знаех си, че господин Феридей няма да се даде без борба…“. Мери Моран, кльощавото ново момиче, буташе напред-назад посивелия от мръсотия парцал по черно-белите плочки на пода. Обади се и тя: „Пневмонията е най-противният начин да си отидеш от тоя свят. Като удавяне, само че по-бавно. Беше ли в стаята? Дано не си се докосвала до него…“. После Джулия додаде: „Докато се смееше като обезумял, изведнъж започна да дере гърдите си, да крещи, че било горещо, и да навиква доктор Форбс, че било вече крайно време «да отвори, за бога, проклетия прозорец». После взе да пита за дъщеря си Керълайн, от което на мен сърцето ми се късаше, а госпожа Феридей само повтаряше: «Хенри, скъпи, моля те, не ме оставяй», но той явно беше умрял, защото доктор Форбс отвори вратата, подаде глава навън и ми каза да тичам да доведа погребалния агент“. Лили Клифърд, най-младата от четирите, изписука: „Видях само за миг как госпожа Феридей го прегръщаше и нареждаше: «Не мога да живея без теб, Хенри», толкова тъжно и самотно, че и на мен ми идваше да ревна…“. Същата вечер майка ми съобщи новината. Аз бях втренчила поглед в кутията за пури на татко и се чудех какво ще стане с тях, след като него вече го няма. С майка не говорехме много за смъртта на татко и тя никога не е плакала пред мен или пред когото и да било след онзи ден.

— Колко ужасно, Керълайн. Та ти си била съвсем малка.

— Извинявай, провалих празничното настроение.

— Това е тежко бреме за едно дете.

— Хайде да говорим за по-весели неща.

— Ти имаш добро сърце, Керълайн — каза Пол, протегна ръка и затъкна един кичур зад ухото ми.

Едва не подскочих, допирът на пръстите му ме заля с топлина.

— Стига толкова смърт и гибел. За какво друго можем да говорим?

И двамата се загледахме в огъня, омаяни от проскърцването и пукането на дървата. После Пол се обърна към мен.

— Е, май наистина трябва да ти призная нещо.

— Добрите католици не правят ли това само пред свещеник?

Той прокара пръст по ръба на копринения ми чорап.

— Не е нещо особено, но когато край мен има копринени чорапи, ставам неблагонадежден.

Дали разбираше каква сила се крие във върха на пръста му?

— Опасявам се, че един съученик остави незаличим белег в съзнанието ми.

Поизправих се.

— Може би е по-добре да не знам.

— Под леглото му имаше кутии със стари снимки.

— Великолепни пейзажи, предполагам.

— Великолепни, да, по-точно портрети, най-вече на жени с копринени чорапи, други почти нямаше. — Пол поклати чашата си и завихри кехлибарено торнадо. — Оттогава изцяло се промених. Има нещо в тези ръбове. Гледах Марлене Дитрих в „Синия ангел“ да пее „Палавата Лола“ и когато филмът свърши, трябваше да изчакам всички в салона да си отидат, за да мога да стана.

— Но Марлене носеше обикновени черни чорапи в „Синия ангел“.

— Нека да не говорим за това, все още ми причинява прекомерни вълнения.

— Ти започна.

— Сигурно винаги са ме привличали силните жени — каза Пол.

— Накарай майка да те запознае с Елинор Рузвелт.

Пол се усмихна и остави чашата с коняк на пода.

— Невероятна си, Керълайн, наистина. В теб има нещо, което ме предизвиква да си разкрия душата. — Загледа ме за момент, без да продумва. — Но знаеш ли, прилепвам се, може да не успееш да се отървеш от мен.

— Като морски жълъд ли?

Той се усмихна и се приведе към мен.

— Да, каквото и да е това.

Изправих се и пригладих роклята си. Трябваше да сменим посоката, преди нещата да са станали твърде сложни.

— Почакай ме тук. Имам нещо за теб. Не е нещо особено.

— Толкова си потайна, Керълайн. Съвсем като Марлене.

Отидох до спалнята си. Дали не правех грешка? Дали мъж и жена приятели е редно да си разменят подаръци? Пък и той нищо не ми беше донесъл. Извадих пакета със сребриста хартия, който бях увивала и отвивала безброй пъти, докато опаковката стане достатъчно непретенциозна, и го подадох на Пол.

— Какво е това? — попита той.

Тази розовина по бузите му от притеснение ли беше, или от коняка?

— Нищо особено — казах и седнах до него.

Той пъхна пръст в сгъвката и разкъса лепенката.

— Нищо специално, наистина, просто приятелски подарък. С Бети постоянно си разменяме подаръци. Обикновени неща.

Пол разгъна опаковката и застина със сгънатото кубче с цвят на отлежало кларе на коленете си, явно онемял от изненада.

— Беше на татко — казах. — Имаше десетки такива. Никога не ги е носил, разбира се. А може би е трябвало…

Пол вдигна шала: мериносова вълна, подплатен с коприна, задържа го с една ръка, с другата погали нежната тъкан.

— Не знам какво да кажа… — промълви той.

Устата ми пресъхна. Дали не бях прекалено пряма, това не беше ли твърде личен подарък?

— Майка ти дали не би възразила?

— Ако я бях оставила, сигурно отдавна щеше да махне всички негови дрехи.

— Сигурно й е трудно да живее сред тях, откакто него вече го няма.

— Веднъж замалко да даде палтото му от ламска вълна на един премръзнал куриер.

Той вдигна шала, наведе глава и внимателно го уви около врата си.

— Това е прекалено красиво, Керълайн — довърши възела и разпери ръце. — Как е?

Изглеждаше като онези момчета с порозовели бузи, които бързаха да излязат да се пързалят на „Бърд Понд“ в Бетлехем^[6]. Какво ли би било усещането, ако го целуна? Дали и двамата ще съжаляваме? Та нали има съпруга, пък била тя и несъвместима, която скоро ще се събуди във Франция и ще го чака да се обади?

Да, разбира се.

Изправих се, леко ми се виеше свят.

— Искаш ли да ги видиш? За дрехите на татко питам.

Поведох Пол по коридора към стаята на татко. Двамата с майка спяха в отделни спални според обичая тогава. От лампата в ъгъла по стените пълзяха бледи сенки. Прислужниците все още чистеха стаята, напролет перяха копринените завеси и от време на време изтупваха кувертюрата с гръцки меандри, като че татко всеки момент ще се прибере, ще извика „Ехо!“ и ще метне пътната си чанта на леглото. В нишата на прозореца се гушеше малък диван, покрит с провиснал кретонов калъф, отдавна изгубил блясъка си. Отворих вратата на гардероба и отвътре лъхна на сироп за кашлица и тютюн. Светнах лампата.

— О, Керълайн.

Гардеробът на татко с двата реда закачалки стоеше почти непокътнат, както той го беше оставил: редове от панталони — зеленикавокафяви, кафяви вълнени и бели памучни, окачени сгънати по закачалките; всякакви модели сака — от „Норфолк“ с колан, през смокинги от шевиот и камгар, до едноредни блейзъри. Цели полкове от двуцветни обувки и един чифт кожени домашни пантофи, натъпкани с домакинска хартия, прилежно подредени на пода. Копринените вратовръзки деляха една закачалка с коланите, провесени за месинговите катарами. Черното наметало на майка ми от погребението, свито на топка, стоеше на най-горния рафт. Не че аз съм била в църквата „Сейнт Томас“ тогава, бях само на единайсет. В „Ню Йорк Таймс“ от този ден бяха написали: „… жените Улси седяха на първата пейка, хванати за ръце“. Дръпнах един колан и приплъзнах тюленовата кожа, подплатена с велур, между пръстите си.

— Бил е много спретнат — каза Пол.

— Всъщност, не. Майка го поддържаше.

Пол взе от най-горния рафт едно сиво бомбе, натъпкано с жълта хартия. Обърна го няколко пъти в ръцете си като учен, който изследва рядък метеорит, и го постави на мястото му. Изражението му изведнъж стана сериозно. Защо развалих онова приятно настроение?

— Татко всъщност беше далтонист — продължих.

Пол само вдигна поглед към мен. Ех, да можех да спра да дрънкам!

— И на всичкото отгоре не позволяваше да го облича прислужник. — Пол не се опитваше да ме прекъсне. Просто стоеше и ме гледаше с изражение, което не бих могла да разгадая. Дали не беше съжаление към горката стара мома, която не може да прежали баща си? — Настояваше да се облича сам. Затова майка му купуваше само основни цветове, кафяви или тъмносини. — Загасих лампата в гардероба. — Да беше видял как се докарваше преди това. — Докато затварях вратата, усетих, че очите ми се пълнят със сълзи, но се овладях. — Една сутрин на закуска се появи с жълто сако, лилава вратовръзка, керемиден панталон и червени чорапи. Майка толкова се смя, че замалко не се задави. — Извърнах лице към вратата на гардероба и опрях чело на хладната боя. — Извинявай, Пол, ей сега ще се стегна.

Пол хвана раменете ми, завъртя ме с лице към него и ме притисна към себе си. Приглади косата ми и устните му намериха бузата ми, задържаха се малко на вдлъбнатината под окото ми и след това обходиха цялото ми лице. Стигна до устата ми по дългия път, но щом впи устни в моите, усетих дъха на coq au vin и френски цигари. Пол разхлаби шала от врата си, дръпна го и отприщи вълна Sumare.

Бор. Кожа. Мускус.

Запристъпвахме към дивана, а снегът навън биеше по прозореца, като че беше пясък, понесен от ураганен вятър. Сърцето ми прескочи, когато ръката му се спусна по вътрешността на бедрото ми, за да откопчае чорапа. Подпъхна два пръста под копринената тъкан и я смъкна надолу. Аз откопчах горното копче на ризата му. После следващото. Плъзнах ръка под ризата му, погалих кожата му, гладка като вътрешността на рапан.

— Мисля, че конякът, който си изпила, е малко повече от ангелския дял — прошепна Пол в ухото ми.

Откопча горното копче на роклята ми. Лицето му изглеждаше още по-красиво, някак по-сериозно на приглушената светлина. Наистина правехме това… Опитах се да не мисля за него и Рина.

Второто и третото копче отнеха доста време.

Смъкна роклята от рамото ми и целуна голата ми кожа.

— Не мога да повярвам, толкова си красива — каза, докато търсеше с устни гърдите ми, без изобщо да бърза. — Може би няма да е зле да се доберем до някое легло.

Успях само да кимна. Моето балдахиново легло с розовите сатенени чаршафи дали е подходящо? Това легло никога не беше виждало мъж като Пол Родиер.

Залъкатушихме към моята спалня, а разните части от тоалета ми захвърляме по пътя.

— Горе ръцете — каза Пол, щом стигнахме до леглото ми.

Вдигнах ръце, като че се готвех да се гмурна, а той с едно движение свали и роклята, и комбинезона ми, изхлузи сакото си и ме притегли към себе си. Мъчех се да напипам катарамата на колана му с разтреперани пръсти. Целуваше ме, докато измъкна края от токата, а после и целия колан от гайките. Ципът измърка и се смъкна. Той остави панталона си на земята и понесе и двама ни към леглото. Паднахме на мекия сатен, а пружините изохкаха, изненадани от неочакваната тежест.

— Все още ли си с чорапи? — попитах.

Той целуна ямката на врата ми.

— Какъв е този звук? — попита Пол, докато устните му слизаха надолу.

— Какво? — надигнах се на един лакът. — Има ли някой?

Той ме стовари отново по гръб и допря устни до ухото ми.

— Нищо. — Брадичката му, грапава като шкурка, потърка приятно бузата ми. — Не се тревожи.

Колко прекрасно беше да имам Пол в леглото си, само за себе си. Потънах още по-дълбоко в розовия сатен, когато се отпусна върху мен и вече припряно целуна устните ми.

Този път и аз чух звука. Някой чукаше. Който и да беше, портиерът как изобщо го е пуснал? Вцепених се, устните на Пол се плъзгаха все по-надолу.

— Има някой — казах, разтреперана, в тъмнината.