Марта Хол Кели
Люляковите момичета (26)

26
Херта

1945 година

През април 1945 година Германия вече беше загубила войната, въпреки че в новините по радиото отказваха да го признаят. Бяха се вкопчили в своя измислен свят и до последния момент не се отделиха от него. Знаех за загубата от чуждестранните емисии, които слушах в квартирата си. Според Би Би Си Съюзниците бяха преминали Рейн и броят на жертвите от германска страна непрекъснато растеше. Зюрен твърдеше, че било въпрос на време германската армия да си върне Париж, но аз знаех, че бяхме претърпели поражение. На 18 април чухме, че американски танкове са навлезли в родния ми Дюселдорф и без особени затруднения са превзели града. Британците и американците непоколебимо напредваха към Берлин.

Един следобед аз напуснах лагера и се промъкнах крадешком покрай езерото, туфите мъх заглушаваха стъпките ми, а в ръката си стисках хлъзгавата дръжка на куфара. Езерото се беше разбушувало, а отраженията на заснежените върхове над него се гънеха като яростни камшици по повърхността му. Какво го караше да беснее така, дали ветровете, или онези, чийто прах се беше утаил по дъното му? Та как можеха да ме винят? Аз бях приела работата в лагера по необходимост. Твърде късно беше за тях, погубените, да издигат кокалестите си пръсти и да ме обвиняват.

Когато наближих Фюрстенберг, видях цяло море от мъже, жени и деца, тръгнали нанякъде, някои с багаж, други само с дрехите на гърба си. Половината от жителите на Фюрстенберг бяха заминали на юг преди месеци, а сега, изглежда, другата половина се евакуираха, за да не ги завари Червената армия. Дори само по стойките им личеше колко е унизително поражението. Вмъкнах се в потока прокудени, почти вцепенена, и тълпата ме погълна. Трудно ми беше да повярвам, че всичко свърши, че аз бягам. Този позор ме омаломощаваше.

— Къде отивате? — попитах един мъж с овехтяло вълнено палто с кръпки на ръкавите и жълтеникава шапка.

На гърба си беше привързал с ремъци клетка с птичка. При всяка стъпка на мъжа птичката се клатушкаше, впила нокти в дървения си трапец.

— Минаваме по страничните шосета, за да заобиколим Берлин, а после заминаваме на юг към Мюнхен. От запад навлизат американски и британски войски, а от изток идват руснаците.

Аз се отделих с групата, която заминаваше за Дюселдорф, вървяхме дълго и нищо особено не се случваше. Избягвахме главните пътища, вървяхме по горски пътеки и коловози сред полята, спяхме в изоставени автомобили и ядяхме каквото намерехме, колкото да не умрем от глад.

Представях си колко ще се зарадва мама, като ме види. Тя живееше с някакъв мъж, Гюнтер, в хубаво жилище, на един от горните етажи на къщата, където живеехме преди. През последния си отпуск бях отседнала при тях. Той беше симпатичен, продавач на списания. А и ако може да се съди по вида на дома му, явно беше богат. Представях си пържения лук и картофеното пюре с ябълков сос, които мама щеше да ми приготви в неговата кухня, когато се прибера.

Когато стигнах до Дюселдорф, леко ръмеше, а и трябваше да внимавам да не бия на очи, защото навсякъде беше пълно с американски войници. Не че бях високо в йерархията. Едва ли бях сред първите заподозрени в списъците на новите власти. Дали изобщо някой се интересуваше от мен? Та нали първо трябваше да се разправят с едрите риби.

По улиците на Дюселдорф се въргаляха изоставени куфари, трупове на коне и хора. Минах покрай железопътната гара, която беше срината до купчина камъни от бомбардировките. Като приближих до къщата на мама, видях на улицата конска кола, обърната на една страна, всичко ценно от нея беше изкъртено, а две възрастни жени се опитваха да отвъртят и колелата. По улиците се движеха хора във всички посоки, някои носеха със себе си всичко, което им беше останало на този свят. Опитах се да се смеся с тълпата, да изглеждам като една от многото прокудени души.

Когато най-после стигнах до къщата, където живееше мама, с радост установих, че не само беше непокътната от бомбардировките, а и че в нея цари безупречен ред. Мислех само за горещата вана и топлата храна в нейния дом. Във входа се носеше миризма на пържен лук. Явно някой късметлия още имаше запаси от храна, скътани из килерите.

Качих се до третия етаж и натиснах звънеца на вратата на Гюнтер.

— Кой е? — чу се мъжки глас иззад заключената врата; Гюнтер.

— Херта е. — Той се поколеба. Какво така бучеше в главата ми? Дали беше от дехидратацията? — Майка ми тук ли е?

Ключът в ключалката се завъртя и вратата рязко се отвори.

— Бързо — каза Гюнтер. — Влизай.

Жилището все още беше богато мебелирано, с дебели килими и столове с тапицерия от кадифе. Някой беше махнал портрета на фюрера от стената и сега там се мъдреше светло правоъгълно петно. Бързо действат.

— Сутринта двама мародери се опитаха да ограбят квартирата на долния етаж. Тук е истинска анархия.

— Сериозно ли? Гюнтер…

— Всеки краде от всекиго вече. Стоките принадлежат на тези, които могат да ги опазят.

— Ужасно съм гладна — казах.

— Всички са ужасно гладни, Херта.

— В лагера все още готвеха…

— И не само това сте правили там ти и приятелите ти. Да ти кажа, истината вече започва да излиза наяве.

Отидох до радиоапарата.

— Сигурно има дажби, по радиото ще кажат…

— Никакви дажби няма, Херта. Няма и излъчване. Жените продават телата си за лъжица захар.

Гюнтер май не беше пропускал много хранения. Да, беше свалил няколко килограма, но кожата му още беше свежа и опъната. Е, малко се беше сбръчкала на врата. А и как се беше измъкнал от военна служба? Нещо ми убягваше и тътенът в главата ми се усили.

— Имам нужда от вана — казах.

Гюнтер запали цигара. Откъде имаше цигари?

— Не можеш да останеш тук. Те знаят какво си направила, Херта.

— Къде е майка ми?

— Трябваше да излезе, отиде до гарата. Идваха да те търсят.

— Мен ли? За какво?

Нямаше нужда да питам кой.

— Престъпления срещу човечеството, така казаха.

Как са могли да ме проследят толкова бързо?

— Излагаш майка си на опасност, Херта, дори само с присъствието си тук. Изкъпи се, но ще трябва да си намериш друго…

— Майка ми може да е на друго мнение — прекъснах го аз.

— Вземи си вана, ще говорим после.

Поставих куфара си на дивана.

— Може да имам нужда от помощта на мама за някои проблеми.

Той изтръска цигарата си в пепелника.

— Финансови проблеми ли?

— И те са в списъка, да. Вероятно за съдебни разноски.

— О, така ли? Ако ти се случи нещо, държавата би трябвало да поеме разходите.

— Да ми се случи нещо, така ли?

Гюнтер отиде до шкафа в коридора и се върна с хавлия.

— Вземи си вана, докато все още имаме топла вода. После ще говорим.

Оставих нещата си в стаята за гости и пуснах водата, ослушвах се какво става отвън, може би очаквах Гюнтер да се обади на властите. Сигурно вече имаше някаква установена йерархия на управлението на Съюзниците. Опитвах се да убедя себе си, че Гюнтер никога не би ме предал. Мама би се вбесила. Но Гюнтер никога не е бил истински патриот, а и смяната на властите беше превърнала почти всички в заподозрени.

Заключих вратата и се позабавих още малко, докато водата стане наистина гореща. После стъпих във ваната и отпуснах тялото си да се плъзне по гладкия емайл в това божествено врящо море.

Усещах как всеки мускул по тялото ми се отпуска в горещата вода. Къде ли е Фриц? Ще попитам в клиниката дали не мога да се върна там на работа, стига, разбира се, болницата да не е превърната в купчина камъни. Докато сапунисвах краката си, които все още бяха черни от дългия преход, репетирах разговора с мама. Тя щеше да ме подкрепи, без съмнение, независимо какво казва Гюнтер.

„Какво толкова? — щеше да каже мама, като й разкажа за лагера. — Ти просто си си вършела работата, Херта.“ Къде ли беше тя? Сигурно обикаляше навън и се опитваше да намери някакъв хляб.

Затворих очи и си припомних закуските, които приготвяше мама, горещите кифлички, маслото, нейното кафе…

Този шум в дневната от стъпки ли беше?

— Mutti, ти ли си? — извиках аз. — Гюнтер?

Някой захлопа по вратата.

— Херта Оберхойзер! — чу се глас през вратата.

Мъж беше, с британски акцент.

Мамка му! Проклетият Гюнтер. Знаех си аз, че не може да му се вярва. Колко ли са му платили, за да ме предаде?

— Идвам! — отвърнах.

Още там, във ваната, усетих, че краката изобщо не ме слушат. Дали щях да мога да се измъкна през прозореца. Нещо тежко удари вратата, тя изпука и се отвори. Може и да съм изкрещяла, когато посегнах към хавлията. Някакъв британски офицер нахълта в банята и аз седнах пак във ваната, само изтъняващата пяна пазеше тялото ми.

— Вие ли сте Херта Оберхойзер? — попита офицерът.

Опитах се да се прикрия и отвърнах:

— Не.

— Арестувам ви за военни престъпления срещу човечеството.

— Не съм тя — повтарях аз като малоумна, бях изпаднала в шок. Как можа Гюнтер да ми причини това? Мама ще побеснее. — Нищо не съм направила.

— Излезте от ваната, Fräulein — каза мъжът.

Влезе още един военен, с брезентов дъждобран в ръка. Направих им знак да се обърнат.

— Аз ще изляза за малко — каза първият, почервенял. Подаде ми хавлия, без да гледа към мен. — Ето, увийте се в това.

Поех хавлията от ръцете му, а той излезе и затвори вратата. Изскочих от ваната. „Проклетият Гюнтер!“, мислех си, докато пристъпвах към санитарното шкафче. Намерих ножчетата му за бръснене и се пъхнах отново във ваната. Водата вече изстиваше.

— Fräulein! — извика първият мъж иззад вратата.

— Момент! — казах и извадих едно ножче от пакетчето.

Лесно напипах радиалната си вена, защото пулсът ми беше ускорен. Забих ножчето дълбоко, прокарах го по вената си и гледах как китката ми се разцепва като презряла праскова. Водата порозовя, а аз се отпуснах и потънах в нея, главата ми сякаш олекна. Мама дали ще плаче, като види какво съм направила? Поне го направих във ваната. Лесно ще се почисти. Преди да успея да се справя и с другата китка, офицерът влетя.

— Christ! — извика той, щом ме видя потънала във вече почервенялата вода. — Теди! — извика той към някого, някъде. — Christ!

След доста викове и крясъци на английски ме извадиха от ваната.

Дотам със свенливостта.

Вече губех съзнание — не че смятах да им кажа как да ме лекуват — но със задоволство забелязах, че се справят доста добре и без мен, и незнайно защо, ми вдигнаха краката. Да, така със сигурност щеше да ми изтече кръвта. Краката ми още бяха черни и под всеки нокът имаше черен полукръг.

Припаднах, но се свестих, когато ме изнасяха на носилка. Китката ми беше сръчно превързана. Някой знаеше как се прави. Дали сред тях имаше лекар? Дали се е учудил как германски колега може така да се изложи с толкова проста задача?

— Защо ме издаде? — опитах да кажа на Гюнтер, докато британските военни ме носеха надолу по стълбите към улицата.

Започнаха да ме товарят в линейката.

Видях, че Гюнтер гледа през прозореца горе, лицето му беше напълно безизразно. По прозорците се появиха още лица. Старци. Жени. Надигаха пердетата и надничаха.

Нищо особено, любопитни германци. Момиченце с руси плитки се появи зад един прозорец, а майка му го дръпна назад и пусна щорите.

— Просто е любознателно — казах.

— Какво? — попита англичанинът.

— В шок е — каза друг.

Unter Schock ли? Непълна диагноза, британски колега. Хиповолемичен^[1] шок. Ускорено дишане. Обща слабост. Хладна, влажна кожа.

Още лица по прозорците. Къщата била пълна с хора!

По страните ми се стичаше нещо мокро. Дали беше дъждът? Дано някой да не го помисли за сълзи.