Марта Хол Кели
Люляковите момичета (18)

18
Керълайн

1942 година

— Минете възможно най-навътре и се обърнете с лице към изхода — каза Естела, момичето, което сега отговаряше за асансьора.

С тези ортопедични обувки и найлонови чорапи до коленете далеч не отговаряше на идеала на Рокфелер-младши за персонала в асансьорите. Откакто японците нападнаха Пърл Харбър миналата година, Америка официално се включи във войната и всички по-млади мъже, независимо от професията и социалното им положение, бяха мобилизирани, включително и нашият пиколо.

— Случайно да имаш новини от Къди, Естела?

— Американската армия не ми изпраща доклади, госпожице Феридей. Явно си имате големи ядове с Франция в момента. Или поне Пия така казва.

Естела беше на прав път. Веднага щом Германия нападна така наречената „свободна зона“ във Франция през ноември на 1942 година, Франция под режима на Виши се беше превърнала в същинска марионетна държава. Транзитните лагери в страната бяха започнали да изпращат товарни влакове със затворници към сложната мрежа от концентрационни лагери в Полша и Германия. Вече бях отворила трета кутийка карфици с червени главички.

— Пия каза това, така ли?

За човек, който борави със секретна информация, Пия не проявяваше особена дискретност.

Щом влязох в приемната, свих по обиколния, страничния път към кабинета си, за да не минавам покрай бюрото й, но тя явно долавяше всяко движение като черна мамба.

— Керълайн, Роже иска да те види.

— Хубаво — казах, но се спрях, дори се върнах крачка назад. — Между другото, Пия, налага ли се да разказваш на Естела с какво се занимаваме? Предполага се все пак, че информацията е секретна…

— Когато реша, че ми е необходимо твоето мнение, ще те уведомя — отвърна Пия и думите й събудиха в съзнанието ми един спомен: в зоологическата градина в Париж на клетката на павиана има надпис: Cet animal, en cas dáttaque va se deffender. Това животно се отбранява, ако го атакуват.

Забързах към кабинета на Роже, но още на вратата замръзнах на място. Та вътре сякаш бе минало торнадо и бе разпръснало всички книжа= А под прозореца му, по ледената пързалка на Рокфелер Сентър, няколко кънкьори в колона следваха меандрите на мършав Дядо Коледа. Той се закова на място и те всички изпопадаха като плочки за домино!

— Трябва да удвоим пратките за сираците, Роже. Получих новите данни: над двеста хиляди френски деца са останали без родители. На стотици от тях родителите са жертви от Съпротивата.

— Много неща трябва да направим, Керълайн, но Пърл Харбър промени всичко.

— Е, бих могла отчасти да помогна със собствени средства…

— Знаеш какви са правилата. Би ли затворила вратата? — каза той с глас, който не бих могла да опиша с друга дума, освен „треперещ“.

— Какво се е случило? — опрях се на хладния мрамор на камината.

Моля те, само не Пол.

— Не е само едно нещо. Имаш ли достатъчно информация за „Дранси“?

— Шест дебели папки.

„Дранси“, бивш жилищен комплекс в покрайнините на Париж, беше превърнат в разпределителен център за всякакви затворници от всички пет помощни лагера във Франция, които трябваше да бъдат отведени извън страната. Според няколкото доклада, които бях прочела, това беше някакво ужасно място, чакалня за депортация. За него отговаряше Френската полиция, но под зоркото наблюдение на Четвърти отдел — Еврейския отдел за разследване на Гестапо^[1].

— Защо, Роже, какво си открил?

Възможно ли е Пол да е попаднал на такова място? Да, наистина, бащата на Рина беше евреин, но това излагаше ли на риск него? В крайна сметка тя беше гражданка на Франция, но дори и в уж Свободната зона на режима на Виши антисемитизмът се беше превърнал в закон за новата държава и прибираха евреите чужденци. Изглежда, изведнъж духът на свободомислеща Франция се беше изпарил.

— Роже, просто ми кажи. Да не би да си го открил?

— Заминали са няколко товарни влака със затворници французи към различни лагери из владенията на Хитлер.

— И Пол ли?

Роже кимна.

— О, не, Роже.

— Група мъже, французи, са били отведени в „Нацвайлер-Щрутхоф“, Керълайн, и има достатъчно основания да се смята, че Пол е сред тях.

Дръпнах един от столовете край заседателната маса и седнах. На полираната повърхност се появиха два сребристи отпечатъка от влажните ми длани, но след миг изчезнаха. „Нацвайлер“, значи.

Новината, разбира се, беше ужасна, но колкото и да е странно, беше и обнадеждаваща: поне беше жив.

— Как може да си сигурен?

— Имало е само неколцина мъже във вагона на Пол, разпределени в „Дранси“, и всички са изпратени в „Нацвайлер“.

— Във Вогезите ли?

„Нацвайлер-Щрутхоф“ беше единственият постоянен концентрационен лагер във Франция, на петдесет километра югозападно от Страсбург. В главата ми вече препускаха мисли за принудителен труд и изтезания.

Роже кимна.

— Близо е до едно малко градче, което баба ми и дядо ми често посещаваха. Очарователно, но доста изолирано — каза Роже и метна на масата дебела жълта папка. Разрових се из документите да намеря нещо, което да ме насочи към тези, които са заловили Пол.

Според снимката на въздушното разузнаване лагерът изглеждаше като сравнително малък: само двайсет реда бараки и четири други сгради, оградени от стена, сред гъста гора, покрита от сняг. Колко много сняг! Дали Пол не умира от студ, докато аз си седя тук в топлия кабинет. Забих поглед в снимката, взирах се в групите затворници, струпани отвън, мъчех се да разпозная Пол сред тях.

— Благодаря, Роже, ще възложа на Пия да проучи по-обстойно.

— Край с проучванията, Керълайн. Вашингтон официално скъса всякакви дипломатически отношения с Франция.

Роже непохватно опипваше с разперени длани книжата, пръснати по бюрото му.

— Но как е възможно това? Трябва да се обадиш на…

— На кого да се обадя, Керълайн? Вече нямаме посолство в Париж. Тази служба също официално е закрита. Току-що ми съобщиха новината. Трябва да унищожа всички документи, които биха могли да предизвикат някакви последствия.

— Какво ще правим.

Роже стана и се загледа в кънкьорите под прозореца си.

— Казаха ми да ползвам услугите на Шведското консулство.

— О, моля те! Та и те са под ботуша на германците.

— Флагът ни трябва да се свали. Ще оставя лампите да светят колкото е възможно по-дълго, но няма да е лесно. До второ нареждане тук няма да се превеждат никакви средства.

— Поне ще имаме ли връзка с Франция?

— Надявам се поне да получаваме пратки от Свободна Франция в Лондон, но никак няма да им е лесно да намерят кораби, които да се съгласят да ги пренесат. Шведите ще могат да пробият, а и британците засега са надеждни.

— Високо ценя помощта ти с издирването на Пол, Роже.

— Е, има още нещо, което трябва да знаеш, Керълайн. За Пол.

Обгърнах тялото си с ръце. Че какво по-лошо може да има?

— Открих съпругата му в списъка със загиналите. В „Аушвиц-Биркенау“. Рина Родиер.

— Рина ли? О, не, Роже… Това не може да е вярно.

— Тиф. Или поне така пише. Съжалявам, Керълайн.

Седях вцепенена. Как е възможно? Горката Рина. Пол сигурно не знае. Пол. Как ли би реагирал на новината за смъртта на Рина? Всичко това беше толкова зловещо.

Взех лупа и отново заразглеждах снимката. Ако Пол беше жив, щях да го открия. На всяка цена трябваше да съм до него, ако ще да трябва да преплувам Атлантическия океан.

 

 

През следващите няколко дни наминах още няколко пъти през „Снайдър и Гудрич“. С малкото пари, които ми даваше господин Снайдър, успявах да държа Френския фамилен фонд на повърхността, а Роже сякаш не забелязваше, но опасността Консулството да затвори врати поради липса на средства ставаше все по-реална. Тъй като нямахме никаква връзка с Париж, а в останалата част от Франция беше пълен хаос, изглеждаше съвсем логично да няма и консулство. Но да закрием отдела точно когато хората най-много се нуждаеха от нас, ми се струваше толкова несправедливо. А и това беше единствената връзка с Пол, която ми беше останала.

— Ще си избодеш очите с тези проучвания — каза Роже една вечер, когато си тръгваше с куфарчето в едната си ръка и шапката в другата.

— Няма страшно — отвърнах, като полагах огромни усилия да потисна разочарованието си. — Но да, трудно ми е да понеса мисълта за тези наши самолети, които бомбардират немски подводници в протока Лонг Айлънд, а и новините за Пол.

— Знам, Керълайн. Ще ходиш ли на тържеството на Вандербилт? Трябва да излезеш и да се поразсееш.

Роже имаше право. На никого не бих могла да помогна, ако съм съсипана от преумора.

Изтичах до вкъщи, облякох най-хубавата си черна рокля, нахлузих преправеното татково сако и вдигнах косата си на кок. Дали не изглеждах по-висока с тази прическа? Пуснах я. Е, за четирийсетгодишна изглеждах доста добре.

До момента, когато се озовах пред красивата къща от кафяв пясъчник на семейство Вандербилт, на ъгъла на Пето авеню и Петдесет и първа улица, което беше на две крачки от нашето жилище, вече с нетърпение очаквах тържеството, въпреки риска да срещна там Бети, която вероятно щеше да се престори, че не ме познава. Потръпнах при мисълта, че може да срещна и Джинкс Уитни, защото от татко бях наследила острата непоносимост към глуповатите представители на тази фамилия, но реших просто да отбягвам Джинкс и да се опитам да намеря отново общ език със старите си приятели. Дължах го на себе си, нали? Все пак трябваше да запазя връзките си с обществото. Нямаше как непрестанно да работя.

Домът на Вандербилт се намираше в прекрасна старинна сграда, една от малкото останали от Belle Epoque, и си беше кощунство да я събарят, но целият квартал изглеждаше доста занемарен, а и Кралицата на Пето авеню трябваше малко да се посвие след смъртта на съпруга си. Вече беше съкратила част от прислугата си: от трийсет души беше останала с осемнайсет и се беше преместила в имение, което беше дори по-очарователно. Госпожа Вандербилт беше решила да използва момента и да организира едно последно тържество в къщата, и то с благотворителна цел. Беше някаква интересна смесица от турнир по бридж, танци и пиршество, и всичко това срещу куверт на стойност двайсет и пет долара, които щяха да отидат за благотворителност.

За пръв и последен път вратите към заветните зали на старинната сграда се отваряха за широката общественост и много от гостите просто стояха и разглеждаха удивени. Млада двойка, които още не бяха свалили шапките и вълнените си палта, се разхождаха из първия етаж със зинала уста. Разглеждаха ококорени инкрустираните със злато дърворезби и галеха колоните от оникс. Пред една фреска, подобна на тези в Помпей, в преддверието се беше събрала цяла групичка. Само в това фоайе можеха да се настанят поне десет семейства в нужда.

— Мърл Оберон е тук — каза един дребен човечец с бомбе в ръка.

Участниците в турнира по бридж се изтеглиха към библиотеката и заеха местата си около трийсетте маси за игра на карти под полилеите от кварцов кристал. Отборите бяха разпределени според принадлежността към организация или институция: членове на „Младежката лига“, училище „Чапин“, колежани, възпитаници на „Принстън“. Групата от „Чапин“ беше най-многобройна.

Пред една камина, толкова огромна, че сигурно можех да застана права вътре, стояха двама келнери в смокинги и записваха с тебешир имената на участниците на една дъска за резултати, която приличаше на таблото на хиподрума в Хаялия. Бележеха играчите според посоките на света: север или юг, изток или запад.

Когато jeunesse dorée^[2] се настани около масите за бридж, аз се разходих из трапезарията, примамена от божествения аромат на печени ребра и топли хлебчета. На масата бяха наредени табли със студени меса и морски деликатеси в половинки от мидени черупки, в центъра се издигаше огромен букет от парникови ириси, а на помощна маса, широка като палуба на самолетоносач, с бяла драпирана покривка, се мъдреше сребриста купа с млечен пунш, в която човек можеше спокойно да си вземе вана. Оркестърът свиреше Кол Портър и Ървинг Бърлин, а един келнер стоеше на пост. Дали му бяха наредили да брои сребърните прибори?

Откакто японците бяха нападнали Пърл Харбър, като че ли всеки млад мъж в Ню Йорк се беше записал в армията. Имаше колежани, които се бяха върнали за Коледа и отишли направо в казармите. За нула време подготвителните центрове се бяха напълнили с войници, които се готвеха да заминат на фронта. Госпожа Вандербилт беше осигурила безплатни пропуски за военнослужещите и честно казано, гледката си заслужаваше: всички тези войници в униформи. Флотските авиатори от Флойд Бенет Фийлд, с тъмносини униформени сака със златни ширити, обсъждаха военни стратегии със запасняците.

Повечето от войниците от нашите кръгове се обучаваха в казармата на Парк авеню, провеждаха ученията си в залите на онази прекрасна островърха сграда, която много напомняше на големите гарови здания в Европа. Тези момчета много лесно се различаваха от останалите, защото често сами шиеха униформите си при шивачите, които се славеха като най-добрите в Ню Йорк. Стига да спазваха протокола, военнослужещите можеха да поръчват униформите им да са ушити от най-фините вълнени и копринени платове и да са украсени с най-изящните месингови или костени копчета.

— Няма ли да играеш, Керълайн? — попита госпожа Стюарт Корбит Къстър, близка приятелка на майка ми.

Устните ми се докоснаха леко до нежната пудра по бузите й. Беше ми особено приятно да я видя тук тази вечер, издокарана в аквамаринен тоалет от шифон. Тя и майка много обичаха да разказват как татко се разгневил, загдето ме завели на изложението на домашни птици в Медисън Скуеър Гардън едва няколко седмици след раждането ми. Довели ме у дома в Саутхамптън в плетено кошче, закрепено върху торбите с овес на задната седалка на колата.

— Да не би да си решила да дадеш шанс на другите момичета? Много мило от твоя страна, скъпа. Не биха могли и на малкия ти пръст да се хванат.

От това, което се виждаше на дъската за резултатите, отборите бяха страховити: госпожа Ем Фийлд и госпожа Къшинг. Госпожа Ноуъл и госпожа Дикмън. Госпожа Тенсил и госпожа Очинклос.

— Съжалявам, че майка не успя да дойде — казах.

— И аз, скъпа. Дали би ме отменила в отчитането на резултатите? Обикновено майка ти се занимава с това, а и несъмнено, ти си най-честният човек в тази зала.

— С удоволствие, госпожо Къстър.

— Времето за игра е два часа. Като бие гонгът, просто събери талончетата с резултатите и ми кажи кой печели. Ти знаеш, разбира се, как се прави, виждала си стотици пъти, нали?

Оставих комплект талончета и кутийка малки зелени моливи на всяка маса и се запътих към Бети, която стоеше в библиотеката заедно с Прудънс Баулс, симпатичната братовчедка на Вандербилт, с очи като на кошута, Джинкс Уитни, не толкова симпатичната братовчедка на Рокфелер, и Кипър Лий — безлично същество, което оголваше венци, когато се усмихва, една от усойниците на Джинкс.

Четирите почти бяха допрели глави, а аз се зачудих дали приличат повече на играчи на ръгби при спорна топка, или на кардинали по време на съвещание, а Джинкс разказваше някаква случка. Дали Бети още ми се сърдеше? Ако се постарая да оправя нещата, сигурно ще омекне.

— … и после й казах — разправяше Джинкс. — Само мъжете получават право на членство. Не можем да правим изключения. Не ме интересува, ако ще баща й да е самият президент на Съединените щати. В момента просто всички места са заети.

Като видя, че погледите на всичките й дружки се насочиха към мен, Джинкс също извърна глава.

Джинкс, която някак си беше успяла да се омъжи за богаташ, приличаше на хладилник — и по цвят, и по форма.

— О, Керълайн — каза Джинкс. — Господи, облякла си костюм.

— Радвам се да те видя, Джинкс.

— Прекрасна си в черно, наистина.

— Да, много си красива — обади се Пру. — Тъмните цветове не подхождат на всеки цвят кожа.

— Така е — добави Джинкс. — Баба ми е носела точно този оттенък на дебюта си и всички казали, че изглежда съвсем естествена.

Пру отново изчурулика:

— Но разбира се, Керълайн, прекрасна си. Нали именно теб бяха избрали за Момиче на маковете.

Джинкс извърна глава. Още не можеше да преживее, че я бях победила в конкурса „Момиче на маковете“ през 1921 година. Доста голяма чест беше да те изберат сред всички дебютантки през онзи сезон. На деветнайсет години бях станала лице на новата кампания с маковете, спонсорирана от Американско-френската детска лига, и снимката ми беше във всички списания и вестници — рекламирах бутониери от копринени макове. Целта на инициативата беше да се подпомогнат американските войници, ранени в Голямата война, и болните деца във Франция.

— И как иначе, поне половината от онези пари от „Маковете“ отидоха обратно във Франция, нали? — обади се Джинкс.

— За да помогнат на деца с туберкулоза. Джинкс, инициативата беше с общи усилия. Половината от приходите от макове, продадени във Франция, бяха, за да се надпишат гробовете на американски войници.

— Кой е готов за бридж турнира? — попита Джинкс, като гледаше към Бети.

— Някой има ли нужда от партньор, Бети?

— Аз играя с Пру — отвърна Бети, загледана в продълговатите диаманти на годежния си пръстен, сякаш за пръв път ги виждаше.

— Уви, всички места за турнира са заети — каза Джинкс и се нацупи. — Отборите са определени отпреди седмици, скъпа. Толкова съжалявам.

— Керълайн беше много заета по работа — намеси се Бети.

Джинкс пристъпи към Бети.

— Вие с Пру за кого играете, Бети?

— Нямам представа. И без това няма да спечелим.

Бети беше права. И двете с Пру изобщо не ги биваше в бриджа.

— Ние с Кипър играем за Американската военна служба.

— Прекрасно — обадих се аз.

— Да не би това да е проблем за теб, Керълайн?

— Проблем ли? Не. Само дето повечето пари се харчат за забавления.

— Все някой трябва да подкрепя нашите войски, нали?

— Може и да си права. Стига да си убедена, че цивилни, които се наливат с джин, оказват някаква подкрепа на войниците, които се сражават на фронта…

— Бети, наистина трябва да сме тандем следващия път — каза Джинкс.

Беше се заиграла с плисетата на шала си, които много напомняха на ламелите на мухоморка. За момент ми се прииска да хвана здраво двата края на шала и да го пристегна около врата й. Предполагам, че гостите много биха се зарадвали да видят как някой най-сетне се осмелява да го направи. Обзалагам се, че на всеки от тях поне веднъж му е минавало през ума.

— Между другото, Керълайн, къде е майка ти? — попита Джинкс. — Дали изобщо се връща в града, или вече се е оттеглила в онази огромна къща в провинцията и живее там самичка?

— Готвачът ни е там — отвърнах.

Джинкс сръбна глътка от содата си през тънката сламка.

— О, сама с готвача руснак, значи?

— Трябва да тръгвам вече, сериозно.

— А онзи симпатичен негър, градинарят, и той ли е там? Е, времената се променят.

— Господин Гарднър винаги е бил добър приятел на семейството, Джинкс, дори и в най-трудните моменти. Далеч по-верен приятел от много от представителите на така нареченото висше общество.

— Керълайн, изпратих чек за твоите френски дечица — каза Пру и сложи ръка на рамото ми.

Тя какво, да не би да се опитваше да уталожи страстите? Тази жена излъчваше някакво особено котешко спокойствие и като я погледнеш, имаш странното чувство, че при подходящи обстоятелства би се свила в скута ти и би започнала да мърка.

— Благодаря ти, Пру. Всяко дарение ни е от полза.

— Нали знаеш, че призивите за дарения не са позволени днес. Пишеше го в поканите — каза Джинкс. — Много се зарадвах, като го видях. Дори и благотворителността си има граници.

— Да, и те стигат до вратите на твоя дом — казах аз.

— Е, няма как всички да сме разпнати на кръста. Като майка ти, спасителката с мокрото руно^[3]: няма живот за нея, ако не се жертва за нуждаещите се.

Бети се размърда, пристъпваше от крак на крак. Дали новите обувки от крокодилска кожа все още й стискаха, или й беше неудобно от злословенето по адрес на майка ми?

— А как е Голямата Лиз? — попитах аз. Истинското име на Джинкс беше Елизабет, беше кръстена на майка си и постепенно всички започнаха да наричат майка й Голямата Лиз, за да ги различават. Това прозвище много й подхождаше. — Върна ли се от ранчото? Да знаеш, вече може и по пощата да се запише за програмата „Слендрела“^[4].

— Много й харесва в Саутхамптън — не ми остана длъжна Джинкс. — Семейство Мъри я завели в „Джин Лейн“. Нали знаеш, че разчистиха всички боклуци от къщата, от вашата вила „Мичъл“. Сега изглежда доста по-ведро и приветливо. Както казаха те, мястото било наистина потресаващо: и покривът бил пред разпадане, и какво ли не…

— Много се радвам за тях.

— Жалко, че трябваше да се откажете от този имот — продължи Джинкс. — И то само заради твоите болни малки дробове.

— Не трябва ли вече да си на мястото си край масата за бридж, Бети? — попитах аз.

— Горкото момиче, да не можеш да се възползваш от лековития въздух в Саутхамптън. Обожавам тези солени нотки, които се носят на вълни от океана. Представяш ли си, идват чак от Африка?

— Джинкс, спри — намеси се Бети.

— И какво? Заради теб родителите ти се оказаха в Кънектикът, нали, Керълайн?

Какво ли щеше да стане, ако бях зашлевила на Джинкс една звучна плесница там, пред всички? Усещането сигурно щеше да е приятно — дланта ми да се отпечата на тлъстата й буза… но казах само:

— Да.

— Каква ирония! — не се отказваше Джинкс.

— Прекаляваш, Джинкс — отново се намеси Бети. — Прекаляваш.

— И иронията е в това, че в крайна сметка дробовете на баща ти си изпатиха. Истинска трагедия.

— О, много съжалявам за загубата ти — каза Кипър.

— Това беше много отдавна, Кипър, но ти благодаря.

— Сигурно си се чувствала ужасно виновна. Да лежи той там, в апартамента ви, и нищо да не може да се направи — мънкаше Джинкс с онова съчувствено изражение, което толкова добре владееше. — Направо мразя тази дума: пневмония, ти също, предполагам, мила. Такава ужасна дума.

Бети поне беше достатъчно възпитана да гледа настрани.

— Ако ме извините, налага се да се оттегля…

По време на турнира се бях заела да погълна много по-голямо количество скариди от това, което можеше да се приеме за прилично на обществено място, а после се преструвах, че следя с интерес разказа на един юрисконсулт за това как жена му имала сериозни проблеми с прислужницата, която се обличала по-добре от нея, и през цялото време замислях разни начини да унижа Джинкс Уитни.

Гонгът най-сетне извести края на игрите. Отидох в библиотеката да събера талончетата с резултатите и усетих как въздухът в залата трептеше от напрежение: та тук се бяха събрали състезатели по бридж, които само брокерите от Уолстрийт и бразилските състезатели по жиу-жицу превъзхождаха по спортна злоба. Бразилците поне забраниха бъркането в очите.

Гостите започнаха да се събират пред дъската за резултатите, бяха на ръба на масова безредица, но се преструваха, че се разхождат небрежно, докато чакат. Джинкс стоеше до Бети, Кипър и Пру и след няколкото напрегнати рунда бридж изглеждаше по-смачкана и от моден каталог преди абитуриентски бал.

— Как се справихте, Бети? — попитах в опит да закърпя това, което ни свързваше.

— Е, Пру имаше късмет с един шлем…

— Мисля, че ви минахме по точки, Пру — обади се Джинкс.

Размахах талончетата.

— Сега ще видим.

— Ти ли ще броиш? — изненада се Джинкс. — Помоли някой да ти провери сметките. Не бих искала точно сега да объркаш нещо.

— Не се тревожи, Джинкс — отвърнах. — Няма начин някой друг, освен вас с Кипър, да излезе победител.

Оттеглих се със снопчето талони към тоалетното помещение, което би било истински пир за сетивата на Мария Антоанета с всичката тази позлата и с кранчетата на сифоните с форма на лебедови глави. Изчислих резултатите. Джинкс и Кипър излизаха начело със сериозна преднина пред Бети и Пру.

Гонгът би, за да прикани гостите да се съберат, и аз забързах към библиотеката. Госпожа Къстър стоеше до госпожа Вандербилт при дъската за резултатите. Госпожа Вандербилт изглеждаше пленителна с бляскавите старинни диаманти, стоманеносивата рокля и тюрбана от тафта. Но дали от шампанското, или от напрежението да изпълни своя noblesse oblige^[5], по бузите й беше избила лека руменина.

— Ела, мила — извика ме госпожа Къстър. — Кои са победителите? Опасявам се, че няма време да ги пишем на дъската.

Подадох й купчинката, най-отгоре беше талончето на победителите. Госпожа Къстър го показа на госпожа Вандербилт, двете се спогледаха с полуусмивка. Докато аз пристъпвах към дъното на залата, госпожа Къстър би гонга и гостите от различните части на къщата започнаха да се събират в залата. Мъжете във вечерни костюми правеха път на униформените, но всички източваха вратове, за да видят по-добре.

— Имам огромното удоволствие да обявя победителите в тазвечерния турнир по бридж — каза госпожа Вандербилт. — Моят покоен съпруг би сметнал, че това е достоен начин да се сбогуваме с тази къща, защото успяхме да съберем двайсет хиляди долара за Червения кръст.

Тълпата аплодира новината, а Джинкс и Кипър си проправиха път към предните редици.

— Както и още пет хиляди долара за някоя благотворителна инициатива с много късмет. Знам, че всички чакате с нетърпение да научите имената на талантливите победители, които могат да се гордеят с това, че са най-добрите сред най-добрите. Затова, за да не забавяме излишно тържествения момент, моля аплодирайте отбора победител…

Оркестърът изсвири туш…

Джинкс хвана Кипър за ръка и я поведе към дъската.

— Госпожа Елизабет Стокуел Мърчант и госпожа Прудънс Вандербилт Олдрич Боулс.

Госпожа Къстър хвърли останалите талончета в камината, а Бети и Пру се запромъкваха през тълпата. Госпожа Вандербилт връчи чека на Бети, която изглеждаше ужасно зашеметена от това, което се случваше.

— И така, момичета, за каква благотворителна кауза играхте тази вечер? — попита госпожа Вандербилт.

— За кауза, която е много скъпа на сърцето ми — отвърна Бети с ръка на гърдите. — За френския фамилен фонд на Керълайн Феридей.

Тълпата заръкопляска, а когато госпожа Вандербилт подсуши една непослушна сълза, аплодисментите се надигнаха с мощта на внезапен ураган. Зарадва ме усмивката на Бети — явно бездната помежду ни се беше затворила.

Гостите наобиколиха Бети и Пру, а аз се отправих към изхода, нямах търпение да вдишам свежия нощен въздух. На излизане минах покрай Джинкс и Кипър.

— Съжалявам за загубата ви — казах аз.

— Никога не те е бивало в математиката — отвърна Джинкс. — Не мисли, че ще си замълча, всички ще разберат за това.

— Благодаря, Джинкс, надявам се да се постараеш.

Излязох навън и се опитах да се отърва от хапливите нападки на съвестта си. Значи, аз съм постъпила нечестно… Та това си беше приятелска услуга. Въпреки всичко се опитах да се съсредоточа върху многото добри неща, които щяхме да направим с Роже с тези пет хиляди долара.

Прибирах се към дома и вече усещах, че дори походката ми беше по-лека и безгрижна. Нещо в мен се беше отпушило тази вечер, нещо, което отдавна е трябвало да се освободи. Най-сетне осъзнах какво всъщност представляваха тези хора. С някои изключения, разбира се, това беше една странна смесица от поспаливи лентяи, повечето с дългове към банките, или поне с отдавна наченати главници по влоговете, които се вълнуваха само кой ще се класира във висшата лига на клуб „Мейдстоун“^[6] или как да усъвършенстват удара си на петнайсетата дупка в „Пебъл Бийч“, или как да нахокат прислугата, загдето, докато са се тъпчели с canapés^[7], са попаднали на някое парченце от черупка в омарите. Джинкс ми беше направила услуга, беше ме освободила и от последните излинели нишки, които ме свързваха с нюйоркското висше общество, и сега можех да не се страхувам дали ще ги раздразня.

Вече не се налагаше да посвещавам живота си на това да им се харесам, свободна бях да продължа сама.