Марта Хол Кели
Люляковите момичета (31)

31
Каша

1945 година

През онова лято, в годината, когато със Зузана се върнахме у дома в Люблин, се опитах да не падам духом, но ми беше много трудно. Щом научих какво се е случило през почти четирите години, докато сме били в „Равенсбрюк“, започнах да се питам защо светът така и не ни се притече на помощ. Първо при нападението на Хитлер през 1939 от запад. След това, същия месец, при нападението на Русия от изток. И въпреки че тези нападения бяха причината Англия и Франция да обявят война на Хитлер, нито един съюзнически войник не беше изпратен да ни помогне да се борим. Първите ни доклади за „Аушвиц“, изпратени в западните страни от Полското съпротивително движение, с което рискувахме много, също останаха без отговор. Светът не обърна внимание дори на докладите ни за хилядите полски офицери, избити при Катин, сред които вероятно беше и бащата на Петрик.

Затова, когато Япония капитулира, а войната официално свърши и този свят тържествуваше, аз не тържествувах. Войната за нас продължаваше, но с друг диктатор — Сталин. Въпреки че не се виждаше от пръв поглед, Сталин беше сложил ръка върху нас. Много от лидерите на Полската съпротива — немалка част от тях приятели на Петрик — бяха отведени и в крайна сметка убити от Червената армия и НКВД, бруталния изпълнителен орган на Сталин. НКВД бяха онези мили хора, които се грижеха да издирват и прибират „враговете на народа“. Те екзекутираха десетки хиляди политически затворници поляци и изпращаха още хиляди в лагерите на ГУЛАГ. Вместо ново начало, Полша получи нова доза несправедливости.

В резултат на това се налагаше да внимаваме къде ходим и постоянно да се озъртаме през рамо. Едно от първите неща, които направих, беше да проверя нашето скривалище, в което с Надя си разменяхме книги преди войната. Та това беше просто едно място, където някога две млади момичета си играеха на детективи. Отидох до улицата, където живееше Надя, и каменната стена все още си беше на мястото, поощърбена по краищата, но беше цяла и здрава. Дали книгата, оставена от Надя, все още беше там?

Измъкнах камъка от мястото му в стената, измъкнах книгата и избърсах прахта от пожълтялата корица. Беше „Сатаната от седми клас“ на Корнел Макушински, любимата ни книга, която си бяхме разменяли толкова пъти. Как е успяла Надя да ми я остави, след като е трябвало да бяга и да се крие? Огледах се внимателно, за да се уверя, че никой не ме следи, и седнах на земята, опрях гръб на стената и стиснах книгата. Миризмата на мухъл, която се носеше от нея, ми навя спомен за онези времена, когато най-сериозните ни грижи бяха лоши оценки на някой изпит или зъбобол.

Книгата се отвори от само себе си на пета глава, а подаръкът на Надя ме чакаше там. Всичките десет талончета за танци на Петрик. В онзи ден до стената, когато ме връхлетя цялото ни изгубено детство, изпитвах толкова силен гняв, че дори не можех да се разплача. Та ние искахме просто да си приказваме с момчета, да танцуваме, да четем криминални романи. Сега Надя я нямаше и може би никога нямаше да се върне. А от нея ми беше останала само една книга и снимката, заровена в задния ни двор.

Докато стигнах до къщи, вече беше късен следобед и реших да предложа да изровим снимката на Надя и всички други съкровища, които бяхме скрили там преди началото на войната.

— Нека да го направим някой друг път — смотолеви Зузана. Изобщо не беше присъщо за сестра ми да стои безпомощна в задния двор и да кърши ръце. — По-добре да мине малко време, да свикнем с обстановката. Това може доста да ни разстрои…

— Не го вземай толкова присърце — прекъснах я аз. — Защо ценните ни вещи да стоят в земята?

Ние с татко разсеяхме възраженията й и той отброи стъпките.

Десет, единайсет, дванайсет.

Дали тенекиените кутии бяха запазили непокътнати ценните ни вещи? Татко замръзна на мястото си и не мръдна почти цяла минута, отпуснал ръце, едва придържаше лопатата. Плачеше ли? След малко се оживи, удари с лопатата по твърдата утъпкана земя и започна да копае така, като че животът му зависеше от това, което беше заровено там.

Скоро лопатата удари на тенекия. Тогава и тримата започнахме да изравяме с ръце пръстта от изкопа и помогнахме на татко да извади тенекиените кутии, които бяхме скрили там преди толкова много време. Няколко безкрайни минути просто седяхме там и се взирахме в тенекиите, Зузана се разплака още щом погледна в изкопа. Дали й липсваше майка? Донякъде се радвах да видя, че плаче, защото тя рядко се издаваше, че тъгува.

След малко татко взе кутията с капак на панти. Надигна леко капака и кутията изпусна лека въздишка, когато отвътре изскочи глътка въздух. Той веднага хлопна капака, но аз успях да видя стария му сребрист револвер вътре. И какво? Колко пистолета имаше вече?

След това отворихме просото, което се оказа изненадващо сухо и сигурно още ставаше за ядене. Дойде редът на обикновените тенекиени кутии. Татко ми подаде една от тях, а аз остъргах восъка. Измъкнах шала, той се разгъна и от него ме лъхна мирисът на Петрик: още се усещаше! Отворих и следващата кутия, в която беше нашата снимка с Надя на онази крава. Дори херцерската ми униформа беше в чудесно състояние, а червеният сукман от рипсено кадифе, който майка беше ушила за шестнайсетгодишното ми тяло, беше запазил яркия си цвят. Нахлузих го върху блузата и полата си и въпреки това ми беше широк, защото все още не бях възвърнала много от теглото си. Докато отварях тези кутии, не плаках много, защото всъщност се радвах да си върна всички тези ценни вещи.

Последната кутия беше от бисквити. Разчупих восъка и вдигнах капака. Извадих самуровите четки на майка, които все още бяха като нови в платнения си калъф, и изведнъж, както си седях на двора, ме заля цял потоп от жестока тъга. Майка я нямаше и нямаше да се върне, за да рисува с четките си. И това беше по моя вина. Заслужавах да умра, загдето погубих майка си. Татко и Зузана дойдоха при мен, приклекнаха до изкопа и ме прегърнаха. В този момент вече всички плачехме.

 

 

През цялото време аз не спирах да се надявам, че Надя и Петрик ще се върнат, и всяка сутрин търсех имената им в списъка на завърналите се депортирани, окачван в Службата за репатриране към Червения кръст в болницата в Люблин. В една особено прекрасна сутрин в края на лятото първата ми работа беше да се отбия там. Служителите бяха любезни, но по погледите им личеше, че вече им е омръзнало да ме гледат как накуцвам към тях всеки ден. Болката в крака забавяше хода ми и им осигуряваше достатъчно време да намерят начин да ме избегнат. Когато ме видеха да влизам, някои от тях ставаха от бюрата си и изчезваха някъде, а други започваха много усърдно да шумолят с книжата пред себе си и ужасно се стараеха да не вдигат поглед към мен. Ако изобщо получавах някакъв отговор, той беше кратък и категоричен.

— Не. Нито Петрик Бакоски, нито Надя Ватроба — каза момичето иззад едно от бюрата в онази сутрин, още преди да продумам.

След това отидох в Пощенската служба, за да прегледам списъците, които татко закачваше в хладната чакалня. До края на лятото дебелите снопове с листове на корковото табло се бяха стопили до една жалка страничка. Прокарах пръст по списъка — първо при буква В, а после при буква Б. Бадовски, Багински, Байорек, Бакалар, Бал, Балсер. Приятно ми беше да чета имената на малкото щастливци, които се бяха завърнали, и често стигах чак до края на списъка, преди да проумея, че Петрик Бакоски го нямаше там.

Татко излезе от кабинета си, видя, че съм до списъка, и ми махна да отида при него.

— Каша, мила моя, би ли дошла в кабинета ми да поговорим за малко, ако обичаш?

Защо ли бе станал изведнъж толкова вежлив?

Отидох в кабинета му — същия, в който работеше, откакто се помня — с високия таван и огромното буково бюро, затрупано с колети с всякакви форми и размери, които скоро той или някой от подчинените му чевръсто щеше да отнесе до получателите. Нещо обаче липсваше и едва след малко разбрах какво.

— Къде е знамето, татко?

Полският флаг беше едно от първите неща, които татко върна в кабинета си веднага щом нацистите се изтеглиха от Люблин, и зарадва много от редовните клиенти на Пощенската служба. Дали новите власти са го принудили да махне знамето? Видно беше, че им сътрудничи.

Татко пристъпи към прозореца и спусна щорите.

— Нямаме много време, но трябва да ти кажа, че чух нещо. Не се тревожи. Това е проблем, който можем да решим.

Не знам за вас, но на мен като ми кажат: „Не се тревожи, но…“, ми е много трудно да чуя останалото, защото страхът започва да бушува из цялото ми тяло.

— За какво говориш, татко? — попитах.

Не бях го виждала толкова уплашен от нощта, когато заедно с майка заровихме ценните си вещи в двора.

Майка. Всеки път когато помислех за нея, като че ме пробождаше острие и отваряше нова рана.

— Чувам, че се разнасят слухове за вас, за момичетата, които сте се върнали от „Равенсбрюк“.

— Кой ги разнася?

— Това е сериозно, Каша. Говори се, че не може да ви се вярва.

— Татко, не вярвай на всички…

— И за Зузана…

Страхът, който предизвикаха тези думи, здравата ме разтърси.

— Кой казва това?

— Властите…

— Кой? НКВД ли? Нека си поговоря с тях.

— Това не е детска игра, Каша.

— „Не може да ни се вярва“, така ли? Че какво изобщо значи това?

— Те мислят, че понеже сте били в германски лагер, понеже сте работили за германците, сте заразени с фашизъм.

— Та това е пълен абсурд.

— И че са те видели да участваш в подозрителни дейности. Да не би да имаш тайно скривалище?

— Стената до къщата на Надя ли? Татко, там играехме като деца…

— Добре, каквото и да е, прекрати го. Наблюдават те.

— Че кой може да живее в такъв…

— Пак ли искаш да те отведат? Този път завинаги? Намери Зузана и унищожете всякакви доказателства, че сте били там…

— Ти май говориш сериозно.

— Както и униформата ти от херцерския отряд. И писмата ти, запазил съм ги.

— Но ако прочетат писмата, ще видят, че…

— Тях не можеш лесно да ги убедиш, Каша. Тръгвай. Веднага.

Същия следобед със Зузана запалихме огън, както прави човек, когато иска да се отърве от боклуците из къщата, и изгорихме малкото неща, които бяхме запазили от лагера. Хвърлихме в кладата всичко: и чантичките, които си бяхме ушили от старите униформи, и разговорника на Регина, и моята херцерска униформа.

Като дойде ред на писмата с урина, се поколебах. Татко ги беше прибрал в едно чекмедже в кухнята — дебело снопче, което разкриваше пред света ужасите, които бяхме преживели.

— Не мога да ги изгоря — казах и стиснах снопчето още по-силно.

— В тях си изредила имената на всички момичета, Каша — убеждаваше ме Зузана. — Длъжна си да ги предпазиш. Пък и на кого са му нужни куп стари писма?

Все още се колебаех.

Зузана измъкна най-горното писмо и ми го даде, а другите хвърли в огъня. Е, поне едно щях да запазя.

Огънят гореше, а из въздуха се носеше черна пепел, почти като от комините в „Равенсбрюк“. Когато приключихме, не бяха останали почти никакви доказателства за живота ни в лагера.

„Пък и кому са нужни такива неща? — убеждавахме се ние. — Това са просто сувенири от мъчителни времена.“ Но въпреки това чернилката в гърдите ми се разрасна. Та аз бях истински патриот. Бях положила клетва да служа на родината си. Бях дала младостта си, майка си, първата си любов и най-добрата си приятелка за Полша. И в замяна ме обвиняват, че съм шпионин на врага!

 

 

Опитвах се да съсредоточавам вниманието си върху хубавите неща. Независимо от недостига на храна и бъркотията около завръщащите се, някои фабрики възстановяваха работата си и това беше повод за оптимизъм. Университетите все още не бяха отворили врати, но Червеният кръст организираше курсове за начинаещи медицински сестри в болницата.

Една от онези сутрини в края на лятото тръгнах натам с надеждата да мога да се включа в практическите занятия. Влязох откъм задното крило на болницата и много се зарадвах, че е почти невредимо след бомбардировките. Огромното отделение на втория етаж беше претъпкано с дълги редове от сгъваеми брезентови легла, от единия до другия край, разделени почти поравно — на половината от тях лежаха руски войници, другата половина бяха заети от цивилни полски граждани, от лагерите и от къде ли не. Руски сестри и лекари вкарваха брезентови носилки с ранени, които сякаш бяха жив каталог на всички възможни наранявания.

— Скоро заминаваме за Варшава — каза Каролина Узнецка, една от любимите ми сестри, и разгъна още едно легло. После, докато пълнеше легенче с вода, обясни: — Армията ще поеме контрола над болницата.

— Ще ми липсвате — казах аз, но едва се сдържах да не кажа това, което наистина ми се искаше: „Останете, моля ви! Ако вие заминете, кой ще се погрижи за Петрик, когато се върне? Ако заминете, предавате оцелелите“.

— Какво ще кажеш за един безплатен урок как се мие пациент на легло? — попита Каролина.

— Чудесно, много бих искала — отвърнах аз.

Каква страхотна възможност! За тоалирането на място се говореше, че било много по-сложно, отколкото изглежда.

— Да започнем оттук — каза Каролина и понесе легенчето с вода и кърпите право към реда с най-тежко пострадалите войници.

Най-трудно ми беше да се занимавам с раните по лицата. Неслучайно са махнали огледалата в тоалетните. Събрах цялата си воля, за да мога да погледна. Как ще ставам сестра, ако не мога да понасям такива гледки? Изведнъж се оказа, че не помня нищо, дори и най-елементарните инструкции от лекциите на Червения кръст. Каролина стоеше до леглото на един от най-тежко ранените: чернокос мъж, заспал, свит на една страна. Кръвта, която се беше просмукала през бинтовете, увити около главата му, беше засъхнала и почерняла.

— Първо трябва да се представиш на пациента — каза Каролина и посочи мъжа на леглото. — Но в случая можем да пропуснем тази част, защото пациентът не е контактен.

Няма да преувелича, ако кажа, че Каролина беше идол за мен. Тя притежаваше всички качества, необходими на добрата сестра: беше умна, уравновесена — дори когато се сблъсква с особено тежки наранявания — и мила. А аз трябваше доста да се потрудя, за да развия тези достойнства.

— Обикновено пускаме завеси, за да осигурим на пациента уединение — продължи Каролина. — Но този път минаваме направо на кърпата и гумените ръкавици.

Сложих си чифт ръкавици. Отвътре бяха много гладки, а талкът галеше кожата ми и тази миризма на гума ми се струваше някак обнадеждаваща. Каролина уви една кърпа около ръката ми и я затъкна така, че стана като ръкавица без пръсти.

— Започваш тоалета от лицето. Тук не ползваме сапун. Първо очите.

Седнах на стола до пациента и започнах да почиствам очите му, потупвах с кърпата в дълбоките очни ями и избърсвах навън. Дали изобщо усещаше нещо?

Войникът до него лежеше по гръб, разперил ръце, и хъркаше толкова силно, колкото не бях чувала никой да хърка, а в „Равенсбрюк“ имаше доста сериозни претенденти.

— Старай се всеки допир да е с различна част от кърпата — каза Каролина. — Идва ти отръки, Каша.

Думите й ме накараха да се надуя от гордост. Майка ми все пак е била сестра. Дали се предава по наследство?

Това почистване на телата на оцелелите ми носеше някакво удовлетворение. Хубаво ми беше да разкривам чиста розова кожа изпод тази чернилка, а мръсотията да се разтапя и да се утаява на дъното на легенчето. Когато приключих, водата беше станала тъмнокафява, затова отидох до чешмата и налях чиста вода.

Когато се върнах, лекарите бяха внесли още двама руски войници и ги положиха близо до нас: единият беше с фрактура на черепа, другият — неконтактен. Започнах да правя тоалет на единия. Тези мъже не се бяха мили от месеци. А аз много добре знаех какво е усещането.

— Много те бива, Каша — каза Каролина. — Помисли наистина дали да не дойдеш с нас във Варшава. Твоята помощ никак няма да ни е излишна.

Потърках челото на войника с кърпата, а после и бузата.

Защо пък да не отида във Варшава? На татко може и да му липсвам, но на любимата му Марта няма да й пука.

— Обучението ще е на много високо ниво — продължи Каролина.

— Може — отвърнах.

Вече бях готова за ново приключение. Варшава можеше да бъде за мен ново начало. А и в работата ме биваше.

Минах на следващия пациент и започнах с лицето. Работех бързо. Скоро щях да приключа с целия ред.

Прокарах кърпата по носа, показа се чиста кожа и…

Застинах на място, а дори не бях забърсала докрай.

— Какво има, Каша? — попита Каролина.

Мозъкът ми регистрираше всичко, но тялото ми беше вцепенено. Вдишах дълбоко през носа и се хванах здраво за дръжката на носилката, за да не падна. Не би направило добро впечатление, ако стажуващата сестра припадне насред отделението.