Марта Хол Кели
Люляковите момичета (48)

Бележка на автора

Романът „Люляковите момичета“ е написан по действителен случай.

Керълайн Феридей и Херта Оберхойзер са исторически личности, както и всички споменати членове на персонала в „Равенсбрюк“, родителите на Херта, майката и бащата на Керълайн — Илайза и Хенри Феридей. Когато ги претворявах като герои, се стараех да ги представя по възможно най-справедливия и най-реалистичен начин. От прочетените писма на Керълайн Феридей, протоколи и показания от Нюрнбергския процес срещу лекарите, както и от сведенията на оцелели бивши затворнички в „Равенсбрюк“ се опитах да намеря нещо, което да ми подскаже каква е била вътрешната им мотивация. Диалозите в цялата книга са плод на моето въображение, макар че, доколкото беше възможно, използвах действителните реплики от протоколите по делото, както и цитати от писмата на Керълайн и от сведенията на хора, които са я познавали.

Животът на въдворените в „Равенсбрюк“ — единствения от големите лагери на Хитлер, предназначен само за жени — е зависел изцяло от взаимоотношенията помежду им. Дори и сега, след повече от седемдесет години, оцелелите все още говорят за своите „сестри“ от лагера, затова сметнах, че е подходящо да използвам две родни сестри като централни персонажи в една от сюжетните линии. Прототипи за образите на Каша Кузмерик и сестра й Зузана отчасти са Нина Иванска и нейната сестра, лекарката Кристина; и двете са били подложени на експериментални операции в лагера. Оформих тези персонажи, като комбинирах качествата и преживяванията на седемдесет и четирите „зайци“, които заобичах по време на проучването си, и се надявам те да са ярък пример за духа и куража, които тези жени са проявили. Тъй като самата аз имам две сестри, които много обичам, пет снахи, а и две дъщери, чиято сестринска връзка разцъфваше пред очите ми в продължение на двайсет и четири години, нямаше начин да не ме развълнува историята на Нина и Кристина.

За съществуването на Керълайн Феридей научих за пръв път през 1999 година от една статия в списание Виктория — „Невероятните люляци на Керълайн“. Бяха публикували снимки от великолепната бяла къща на Керълайн в Бетлехем, Кънектикът, която семейството наричало „Хей“, сега „Феридей-Белами Хаус“. Имаше и снимки на градината й, цялата в старинни сортове рози и екземпляри от редки видове люляци. И понеже люляците отдавна са ми слабост, разнасях статията с мен навсякъде, докато хартията съвсем изтъня. Тогава и трите ми деца бяха малки, затова рядко имах достатъчно свободно време, но няколко години по-късно посетих имението, без изобщо да подозирам, че от това пътуване ще се роди романът, който сега държите в ръцете си.

Отидох до Бетлехем в една неделя през май и паркирах колата на покритата с чакъл пътека пред сградата. В онзи ден аз бях единственият посетител и затова успях да почувствам духа на къщата, която беше застинала непроменена от деня, в който Керълайн я е напуснала — денят на смъртта й през 1990 година. Избледнелите тапети. Леглото с балдахин. Ръчно бродираните завеси на майка й Илайза.

Когато приключи с обиколката, екскурзоводката се спря на стълбищната площадка пред голямата спалня на втория етаж и посочи бюрото на Керълайн. На него бяха подредени пишещата й машина, медалите и една снимка на Шарл дьо Гол. Екскурзоводката извади отнякъде друга черно-бяла снимка и ми я показа: усмихнати жени на средна възраст позираха, сгушени една до друга и подредени в три редици.

— Това са полякините, които Керълайн е довела в Америка — каза тя. — В концентрационния лагер „Равенсбрюк“ са ги наричали „зайците“ по две причини: нацистите са ги използвали като опитни зайци, а след поредица операции на краката са можели да се движат из лагера само с подскачане.

Докато пътувах по „Таконик Стейт Паркуей“ към дома си, с люляковия разсад, купен от имението, който пълнеше колата ми с прекрасния си аромат, думите на екскурзоводката не ми даваха мира. Керълайн е била истински герой, водила е изумителен живот: аристократка, актриса на Бродуей, жена, успявала да наелектризира измъчената следвоенна Америка. Посветила е живота си на това да помага на жени, забравени от всички. Кръвта на рода на майка й, Улси, убедени аболиционисти, я е тласнала и в друга битка: откриването на първата банка на чернокожи в Харлем… А защо сякаш никой нищо не знае за нея?

Посветих свободното си време да проуча живота на Керълайн, фактите за лагера „Равенсбрюк“ и историческите сведения за Втората световна война. Винаги когато имах и един свободен следобед, отивах до имението и часове наред прекарвах в хладното мазе под пристройката до къщата, някогашен обор, а сега — приемна за посетители. Прелиствах старите тефтери с розови корици и писмата, изцяло погълната от миналото на Керълайн. След като от отдела „Забележителностите на Кънектикът“, и най-вече техният администратор — Кристин Хейвил, успяха да изготвят каталог и да подредят документацията на Керълайн в големи архивни кашони, Кристин неуморно ги сваляше и качваше по стълбите и ме оставяше да се ровя в тях. Оказа се, че Керълайн е завещала части от архива си на Мемориалния музей на Холокоста на Съединените щати във Вашингтон, а друга е била отнесена в Нантер, градче в близост до западните покрайнини на Париж. Беше оставила диря, която сякаш ме приканваше да тръгна по нея.

Колкото повече научавах за живота на Керълайн, толкова по-често нейната история се преплиташе с историите на другите участнички в събитията, особено на полякините, подложени на операции в „Равенсбрюк“. Започнах да откривам различни факти за тях в мемоарите на оцелелите и в други източници и разбрах, че Керълайн постепенно е започнала да ги обича като свои дъщери. Окачих по стените на кабинета си снимките на всички тези жени, седемдесет и четирите полякини, подлагани на експериментите на нацистите, и започнах да планирам посещението си в Полша. Исках да видя с очите си Люблин, града, в който повечето от тях са живели, когато са били арестувани.

Третата личност, на която постоянно се натъквах в проучването си за „Равенсбрюк“, единствената жена лекар в този изцяло женски лагер и единствената жена сред подсъдимите в Нюрнбергския процес срещу лекарите, беше доктор Херта Оберхойзер. Как е могла да извърши всички тези неща, особено върху други жени? Залепих и нейната снимка на стената в кабинета си, както и снимките на останалите членове на персонала в „Равенсбрюк“, но на отделна стена, и реших да включа историята на Херта като сюжетна линия във вече назряващия роман.

През 2009 година се преместих от Кънектикът в Атланта и започнах да пиша. Отначало дълго седях в клетка за кучета — направена от телена мрежа, с циментов под — в приюта до нашата къща, за да мога да си представя какво е да живееш в затвор, за да изпитам това, което са изпитвали тези жени в „Равенсбрюк“. Но когато започнах да чета повече разкази от първо лице за преживяното от тях, осъзнах, че няма нужда да седя в клетка, за да стане животът им осезаем за мен. Те самите ми разкриха същността на трагедията си. Ужасната несигурност. Разкъсващата болка от загубата на приятелките, майките, сестрите. Глада. Дори се усетих, че ям постоянно, сякаш се опитвах да нахраня и тях.

На следващото лято отпътувах за Полша и Германия. Заминах заедно със седемнайсетгодишния си син, който да заснема видеоматериала. Кацнахме във Варшава на 25 юли 2010 година. Оттам заедно с прекрасната ни преводачка Ана Саханович, учителка в едно предградие във Варшава, се отправихме към Люблин. Докато се разхождахме из града, виждахме местата, които оцелелите споменаваха в мемоарите си, и историите им започваха да оживяват. Разхождахме се из величествения замък на Люблин, където първоначално са били задържани жените от „Равенсбрюк“. Прекарахме цял следобед в невероятния музей „Под часовника“, където и до днес са запазени някои от килиите, използвани за мъчения на участниците в Полското съпротивително движение. Там може да се види едно от тайните писма, в които момичетата са разказвали пред света за операциите. Минах през Краковската порта, устояла на бомбардировките, и обходих обширния площад в подножието на замъка, около който някога е било еврейското гето. Това ме зареди с нова решителност да направя всичко по силите си светът да помни. Където и да отидехме, хората от Люблин ни разказваха за своите преживявания по време на войната, за масовите убийства в Катинската гора по време на режима на Сталин, както и за живота зад Желязната завеса.

Във Варшава имах невероятната възможност да разговарям с оцелялата от „Равенсбрюк“ Алиция Кубацка. Нейният разказ за затворническия живот в концлагера ми разкри удивителни исторически подробности, но всеопрощаващото й отношение към тези, които я бяха пратили там, преобърна всичко с главата надолу. Как е способна тази жена не просто да не презира, а и да не мрази германците? Как е успяла не само да им прости, но и всяка година да пътува до Германия, по тяхна покана, за да помага да се излекуват старите рани?

Със сина ми решихме да направим пътуване с влак, сходно на онова, на което са тръгнали „зайците“ в онзи ужасен септемврийски ден през 1941 година. Докато пътувахме от Варшава към Берлин, гледахме как простичките гарови здания в Полша постепенно отстъпват пред модерните германски Bahnhofe. Когато пристигнахме на лъскавата централна гара в Берлин, това изискано чудо на инженерната мисъл, вече ни беше ясно колко е пречел на развитието на Полша периодът зад Желязната завеса.

Щом слязохме от влака във Фюрстенберг, на същия онзи перон, на който са стъпили жените от „Равенсбрюк“, преживяването стана сюрреалистично. Извървяхме пеш същия път, по който са били подкарани арестантките, и пред погледите ни се появи лагерът. Металните порти и редовете бараки ги нямаше, но масивната стена беше все още цяла. Крематориумът и до днес е там, както и мястото, на което е била монтирана газовата камера. Там някога е имало ателие на художник, преправено от нацистите, а впоследствие разрушено. Там е и стената за разстрел. Също и езерото, в което е бил изхвърлян прахът на затворничките. Къщата на коменданта, от която още се открива гледката към целия лагер, към шивашкия цех, към огромния комплекс от постройки, в които нацистите са складирали плячката си, също е непокътната.

Започнах да пиша романа, когато се върнахме в Съединените Щати, и това продължи над три години, през които направих едно прекъсване, за да отида до Париж и да проуча архива на Керълайн в Нантер. Там седях с един преводач французин и той ми изчете всички писма на Керълайн, много от които между нея и Анис Постел-Вине, една от съратничките й в това, което тя е приемала като „живот, отдаден на справедливостта“. Всяка вечер, след пътуването с метрото от Нантер, се прибирах във величествения хотел „Лутеция“ и прекарвах нощите в една от стаите, в които някога са били болничните легла на завърналите се от лагерите.

През същата година отделих известно време, за да посетя и Мемориалния музей на Холокоста в столицата Вашингтон, където Керълайн е оставила третата част от архива си — документите, които отразяват стореното от нея за „зайците“. Там открих и документите за работата й с НАДИС — френската организация за подпомагане на завръщащите се от концлагерите — на която е съдействала да издирят Клаус Барби.

Целта на това мащабно проучване беше да опиша в художествена форма случилото се в „Равенсбрюк“, да отведа читателите на местата, където са били „зайците“ и другите жертви на нацизма. Исках и поне отчасти да разкрия чувствата им, за да съживя тези събития, останали извън полезрението на обществото.

Когато разказвам историята на „зайците“, мнозина се чудят какво всъщност се е случило с Херта Оберхойзер. Тя и Фриц Фишер са се отървали от нюрнбергските бесилки. Тя е била осъдена на двайсет години затвор, но пет години по-късно, през 1952 година, е била освободена тихомълком, а присъдата й е била променена благодарение на американското правителство, което — притиснато заради Студената война — вероятно е имало за цел да си издейства някаква услуга от Германия. След това Херта подновява лекарската си практика, става семеен лекар и отваря свой кабинет в Щокзее, малко градче в Северна Германия. Но една от бившите затворнички в „Равенсбрюк“ разпознала Херта. В резултат на това Керълайн и Анис Постел-Вине призовали група британски лекари да притиснат германското правителство да отнеме лиценза за лекарска практика на Херта Оберхойзер. Херта се е съпротивлявала, като от своя страна също използвала помощта на влиятелни приятели, но Керълайн седнала зад пишещата си машина и се заела да извести пресата както в САЩ и Великобритания, така и в Германия и в крайна сметка през 1960 година лицензът за лекарска практика на Херта Оберхойзер бил отнет и тя била принудена окончателно да закрие кабинета си.

След още една успешна медийна кампания, ръководена от Керълайн, Норман Казънс, доктор Хитцих и адвокат Бенджамин Ференц, представляващ половината от „зайците“ от „Равенсбрюк“, правителството на Западна Германия през 1964 година най-сетне осигурило репарации на жените, използвани при експериментите. Това е най-значимата победа на Керълайн Феридей и една от най-тежките, тъй като се е считало, че Полша е под контрола на Съветския съюз, и Бон отказвал да я признае за независима държава.

През следващите години Керълайн не спирала да поддържа връзките си с много от „зайците“. Често ги канела в дома си, а те я посещавали, все едно е тяхна кръстница, а и често в писмата си те я наричали именно така. Керълайн пише, че ги чувства като свои дъщери.

Едно от значителните отклонения от историческата фактология е връзката на Керълайн с актьора Пол Родиер — герой, който е изцяло плод на моето въображение. Приписах тази авантюра на Керълайн, за да подсиля личната й връзка с Франция и да направя описанието на събитията там възможно по-драматично. Предпочитам да вярвам, че тя няма да ми се сърди много, загдето съм й измислила толкова привлекателен литературен партньор.

Керълайн умира през 1990 година и оставя дома, който толкова много обича, на грижите на „Забележителностите на Кънектикът“, които и до днес го поддържат в чудесно състояние, точно както е искала тя. Наистина си заслужава това място да се посети по всяко време, но ако го видите в края на май, когато цъфтят люляците, ще разберете защо Керълайн и майка й не са можели да се отделят за дълго от градината си.

Ако моята версия на тази история ви е вдъхновила да научите повече за събитията, описани в „Люляковите момичета“, и имате желание да се запознаете и с други произведения по темата, има много други чудесни художествено-исторически и мемоарни творби, сред които са: „Жените в Съпротивата и Холокоста“, под редакцията на Вера Ласка, която е и автор на предговора, „Еврейките в концентрационния лагер «Равенсбрюк»“ на Рошел Г. Зейдел и „Равенсбрюк“ на Сара Хелм.

Нека това пътуване да ви донесе удовлетворение! И ако имате мъничко късмет, то ще ви отведе на места, които са изглеждали невъзможни дори и в най-смелите ви фантазии.