Марта Хол Кели
Люляковите момичета (34)

34
Херта

1947 година

Така нареченият „Докторски процес“ в Нюрнберг беше същински фарс от началото до края и беше доста травмиращ, че след това дълго страдах от поредица изтощителни бронхиални инфекции. Чакане; купища книжа, които, ако ги бяха изгорили, щяха да спасят стотици добри германци от измръзване; сто трийсет и девет дни; осемдесет и петима свидетели; безкрайни кръстосани разпити на обвиняемите.

Показанията само на доктор Гебхарт продължиха три дни и бяха направо непоносими за присъстващите. Той описваше подробно експериментите и с това само завличаше със себе си Фриц и мен към пропастта. Гебхарт дори изяви желание да се подложи на същата операция, за да покаже колко безвредна е процедурата, но не обърнаха внимание на предложението му.

А и защо ми трябваше да питам адвоката си доктор Алфред Зайдел какво се е случило с Бинц и Маршал след процеса срещу персонала на „Равенсбрюк“ — така наречения „Равенсбрюкски процес“ — точно в деня, когато трябваше да давам показания? Така само засилих страховете си от момента, в който и аз трябваше да застана на подсъдимата скамейка през онази сутрин.

— Първо отвели Елизабет Маршал — каза Алфред, — а после Доротея Бинц. Вилмер Хартман бил последен. Сигурно защото дамите са с предимство.

Коремните ми мускули се свиха, когато ми показа снимката във вестника. На нея се виждаше Вилмер с ръце, вързани зад гърба, а вратът беше пречупен при петия прешлен. Краката му висяха, обути в онези красиви обувки. Добре беше увиснал. Примката под лявата част на челюстта му беше пречупила аксиса, а той на свой ред беше прекъснал гръбначния стълб. Огледах и снимките на останалите: те висяха като патици на връвта на ловец; от тази гледка ме разтърси смразяващ страх и ръцете ми затрепериха. Много от тях, преди да извървят тринайсетте стъпки до бесилката, бяха станали религиозни. Всички бяха погребани в безименни гробове.

Случилото се в съда в онзи ден също не ме успокои особено. Първо една от „зайците“ от „Равенсбрюк“ се появи на свидетелската скамейка.

— Можете ли да посочите доктор Оберхойзер? — попита помощник-прокурорът на обвинението Александър Харди, сравнително привлекателен мъж, с чело, започнало да олисява.

Онази от „зайците“ посочи към мен. Как беше възможно това? Нима ме помнеха? Та аз не помнех никоя от тях. А и как така знаеха името ми? Толкова внимавахме. Алфред ми каза, че поляците искали да ме екстрадират в Полша, за да ме съдят там. Само мен. Та другите не бяха ли правили и по-лоши неща? Алфред оспори искането и съдът го отхвърли.

Скоро дойде и моят ред.

— Призоваваме на подсъдимата скамейка Херта Оберхойзер — каза Харди.

Фриц отправи поглед към мен от желание да ми вдъхне смелост. Поех си дълбоко въздух, а кръвта пулсираше в главата ми. Тръгнах към скамейката, почти не виждах лица в тълпата — всичко беше размазано. Огледах хората на балкона, за да намеря мама.

— Как сте могли да участвате в сулфонамидните експерименти в пълно съзнание, Херта Оберхойзер? — попита Харди.

— Тези затворнички бяха полякини, осъдени на смърт — отвърнах аз. — Така или иначе, беше предвидено да умрат. Тези изследвания бяха в полза на германските войници. На моите сънародници.

Видях мама на балкона, седеше там, долепила пръсти до устните си. Гюнтер как така го нямаше?

Харди размаха към мен сноп листове.

— Някои от хората, подложени на тези експерименти, бяха ли застреляни, или екзекутирани впоследствие?

— Да, но те бяха политически затворници със… — Червената лампичка на банката пред мен светна. Преводачите не смогваха. Трябваше да говоря по-бавно. — Политически… затворници със… смъртни присъди.

— В писмените си показания, свързани със смъртоносните инжекции, признавате, че сте направили пет или шест такива инжекции. Вярно ли е това?

Защо ли бях признала за това в писмените си показания? Дали мога да се направя, че не разбирам превода?

— Не — казах аз.

— Е, правили сте инжекции и след тези инжекции хората са умирали, нали така?

— Да, но както съм посочила при предходни разпити, това беше медицинска помощ за хора в предсмъртна агония.

— И в резултат на тази медицинска помощ е настъпвала смърт, нали така? — попита Харди.

Бях се вторачила в ръцете си, отпуснати в скута ми.

— Не.

— Повтарям въпроса: „И в резултат на тази медицинска помощ е настъпвала смърт, нали така?“ — настояваше Харди.

Докато разглеждах ръцете си, сърцето ми блъскаше лудо.

— Както казах, тези пациенти бяха в предсмъртна агония.

— Госпожице Оберхойзер, награждавана ли сте с някакви отличия и медали?

— Получих „Кръст за военни заслуги“, ако не ме лъже паметта.

— И за какво ви наградиха с този медал?

— Не зная.

Харди се приведе над банката си.

— За участието си в експериментите със сулфонамиди ли получихте това отличие?

— Не, със сигурност, не.

— Нямам повече въпроси, Ваша чест.

Въпреки че имаше изнесени доказателства за извършени от американците експерименти, подобни на тези, за които ние бяхме обвиняеми, и те видимо потресоха американските съдии, в крайна сметка решаващ за присъдите се оказа въпросът дали обектите са били доброволци, или не. Не ми оставаше друго, освен да се разхождам сред овошките в двора на затвора и да чакам.

Фриц изглеждаше напълно съсипан от процеса. Докато някои от лекарите бяха приели ситуацията и дори проучваха как да се измъкнат с по-леки присъди, Фриц се затвори в себе си. Не ни позволяваха да разговаряме в съдебната зала, но той веднъж ме заговори в асансьора, докато слизахме към килиите.

— По-добре вече да ме обесят — каза той. — Не издържам повече.

Фриц беше единственият лекар сред обвиняемите, който искрено се разкайваше, и това не остана незабелязано от другите, повечето от които отричаха докрай.

В деня, когато произнесоха присъдите ни, 20 август 1947 година, бях облечена в черна вълнена рокля с дълги ръкави и бяла якичка, която ми бяха дали от съда. Сърцето ми биеше в гръдната кост, докато слушах как произнасят една след друга присъдите на колегите ми в огромната зала. Чаках да дойде моят ред в коридора, зад огромната дървена врата на съдебната зала. До мен стоеше мълчалив пазач американец. Дотогава бях научила достатъчно английски, за да разбера каква щеше да е съдбата на Гебхарт.

— Карл Гебхарт, Първи военен трибунал ви признава за виновен за военни престъпления, престъпления срещу човечеството и членство в организация, обявена за престъпна с решение на Международния военен трибунал, за които ви е повдигнато обвинението. С оглед горепосочените престъпления, по отношение на които сте в качеството на обвиняем, Първи военен трибунал осъжда вас, Карл Гебхарт, на смърт чрез обесване.

Все по-трудно дишах. Когато дойде моят ред, вратата тихо се отвори. Пристъпих в съдебната зала и сложих слушалките за превода. Докато търсех мама сред тълпата, цветовете в помещението изведнъж засияха и станаха някак наситени и ярки.

— Херта Оберхойзер, Първи военен трибунал ви признава за виновна за военни престъпления, престъпления срещу човечеството…

Щом чух думата schuldig в слушалките, се хванах за парапета.

Виновна.

А след това дойде и присъдата. Слушах ли, слушах, занемяла.

— С оглед горепосочените престъпления, по отношение на които сте в качеството на обвиняема, Първи военен трибунал осъжда вас, Херта Оберхойзер, на двайсет години лишаване от свобода, които да бъдат излежани в затвор или затвори. Или на друго място за лишаване от свобода, по преценка на компетентните органи.

Опитах се да не позволя чувствата, които предизвика присъдата, да проличат по какъвто и да е начин. Фриц беше осъден на доживотен затвор, а много от другите щяха да последват Гебхарт към бесилката. Когато ме освободят, ще бъда старица. Само за минута и четирийсет секунди, колкото отне изчитането на присъдата, бяха ограбили труда на целия ми живот.

На 2 юни 1948 година доктор Гебхарт беше обесен на една от трите подвижни бесилки на плаца на затвора. Прочетох във вестника, че възлите на примките в този ден не били завързани както трябва и някои от обесените висели живи близо десет минути. Американците дори една смъртна присъда не можеха да изпълнят както трябва. Радвах се, че фюрерът сам беше сложил край на живота си и не видя тази пародия. Скоро ме отведоха с автобус до затвор номер едно за военни престъпници в Ландсберг, Бавария, за да започна излежаването на присъдата си. Нямаше да практикувам медицина толкова много години и това ме съсипваше. Ето защо започнах кампанията с писмата.

Първото тръгна към кмета на Щокзее.