Марта Хол Кели
Люляковите момичета (43)

43
Каша

1959 година

През пролетта на следващата година всички ние отпътувахме от градовете, в които ни бяха настанили, и се срещнахме на международното летище в Сан Франциско. Бяхме далече от дома вече няколко месеца и всички страдахме от носталгия, но Сан Франциско никога не е виждал толкова много щастливи полякини. Янина дойде при нас чак от Франция. Тя се беше възстановила там с помощта на Анис и беше завършила Фризьорското училище в Париж, а това се отрази много добре на прическите на всички ни. Колко много ни хареса Калифорния! Въздухът беше свеж и чист, а за тези от нас, които бяхме прекарали зимата в студената Нова Англия, слънцето беше най-ценният дар.

Колкото и да беше прекрасен Сан Франциско, Лос Анджелис беше перлата на Западното крайбрежие. Да бяхте чули само бърборенето в автобуса! Къде да отидем първо? В Китайския театър „Граумън“ или на „Родео Драйв“? Но от всичко най-хубаво беше, че аз можех да ходя! Като нормален човек. Е, имах още лека болка, но вече почти не накуцвах. Освен това с пластичните операции кожата ми се беше загладила и вече изглеждаше доста по-нормално. Доктор Ръск ми беше предписал болкоуспокояващи, но важното е, че можех да ходя цял ден по „Родео Драйв“.

Отидохме до Дисниленд — мястото, за което толкова бяхме слушали. Ние, всичките трийсет и шест жени, пристигнахме с автобус с климатична инсталация, а Керълайн снимаше филм с осеммилиметровата си камера като холивудски режисьор. Керълайн беше донесла и китарата си и посвири по време на обяда, но независимо от това прекарахме чудесна сутрин. Във „Фронтиърленд“^[1] беше особено забавно. Возихме се на сал от пънове до острова на Том Сойер. Зузана направо се влюби в трите прасенца. По някакъв начин тези три нещастни създания — затворени в човешки дрехи, натъпкани с памук, с черни вежди като скоби, изписани на главите им от папиемаше така, че погледите им постоянно да изглеждат изненадани — докоснаха сърцето й. Достатъчно беше Зузана само да намекне за това и Керълайн започна да щрака с фотоапарата и направи милион снимки на сестра ми с тези огромни плешиви прасета.

Положението стана малко напрегнато заради влакчето в „Страната на приказките“. Не беше нещо особено, влак в умален размер, като за деца, който обикаляше парка. Не че изглеждаше страшно, но зловещото свистене на свирката ни преследваше цял ден из парка. Когато дойде време да се качим, Янина просто не можа. На всички ни беше трудно да забравим онзи, другия влак, на който се бяхме возили тогава.

След посещението в Калифорния обиколихме цяла Америка, като спирахме на различни места: при Големия каньон, в Лас Вегас. Зузана си помисли, че е счупила машината, която наричаха „Едноръкия бандит“, защото изведнъж лампичките засвяткаха и от отвора се изсипаха монети. Когато стигнахме в столицата Вашингтон, официално ни представиха пред Конгреса и вече се чувствахме като кинозвезди.

Когато се върнахме в Ню Йорк, се разпръснахме в различни домове за последната седмица от престоя си, а ние със Зузана пак останахме с Керълайн, но този път в нюйоркския й апартамент. Керълайн се суетеше около сестра ми като кокошка около пиленцето си и отново я изненада, този път с нощница и пантофи. Когато лекарите съобщиха официално на Зузана добрата новина, че заболяването й е в ремисия, Керълайн реши да го отпразнува и купи и на двете ни нови рокли от „Бергдорф и Гудман“. Едва ли сте виждали някога толкова щастлива жена, като че тя беше майка на Зузана.

Ако можеше да се съди по апетита, сестра ми се възстановяваше с рекордни темпове. А може и да имаше нещо общо с това, че бяхме в Манхатън, обетованата земя за Зузана. А може и да беше заради готвача на Керълайн, руснака, който тъпчеше Зузана с полска храна.

А може и да беше „Автоматът“.

— Когато умра, искам да дойда тук — каза Зузана, докато държеше бялата си порцеланова чаша под сребристата канелка с форма на делфин.

Кафето се извиваше на тънка струйка в чашата, черно и ароматно.

Ако Ню Йорк за нас беше Страната на Оз, „Автоматът“ беше Изумруденият град. Както пишеше на рекламното кибритче, това беше „Автоматът на «Хорн и Хардарт» на ъгъла на Петдесет и седма и Шеста улица“. В помещението беше доста топло и вътре човек можеше да седи и без палто, а храната се появяваше като с вълшебна пръчица. В стъклените кабинки имаше усмихнати жени — наричаха ги „монетохвъргачки“ — които, с нахлузените на пръстите им връхчета от ръкавици, брояха банкнотите и ги разваляха на дребни монети. Слагаш монета до храната, която ти харесва, и малката вратичка се отваря. Просто ей така може да си избереш печено пиле, ябълков пай, бостънски кафяв сладък печен боб. Над четиристотин различни вида ястия. Искахме да се храним там всеки ден.

Ние със Зузана бяхме успели почти да се слеем с тълпата. В новите ни рокли от „Бергдорф и Гудман“ вече наистина бяхме на висотата на новото си прозвище: „Дамите от «Равенсбрюк»“. Не можехме да повярваме, че пътешествието ни беше към края си, че скоро ще отлетим и всичко това ще остане в миналото, но аз нямах търпение да се прибера у дома. Исках да видя отново Петрик. Халина. Колкото и да ми беше трудно да го призная, дори и Керълайн щеше да ми липсва. Тя беше направила толкова много за нас, но никак нямаше да е зле най-после сестра ми да е само моя по целия път обратно, да се смеем и да си говорим за всичко.

Зузана постави подноса си срещу моя.

— Започвам да дебелея, Каша. Не си ли умираш за картофено пюре?

В чинията й върху цяла планина от картофено пюре се зеленееха смарагдови грахови зърна, а на самия връх имаше локвичка кафяв сос.

До масата дойде жена с кана прясно сварено кафе и понечи да ми напълни чашата.

— Не — възпротивих се аз и захлупих чашата си с длан, защото не бях поръчвала второ кафе.

— Безплатно е, просто ти допълват чашата — каза Зузана.

Ню Йорк изобилстваше от такива изненади.

Зузана топна вилицата си в пюрето, натисна няколко грахови зрънца и започна да се храни. Изглеждаше прекрасна, като моден манекен.

— Какво не бихме дали за мъничко грах в онези дни — каза тя.

Така и не можеше да се насили да изрече „Равенсбрюк“.

— Сега поне Херта Оберхойзер гние в студена килия и яде боб от консерва — казах аз.

— Защо най-сетне не се опиташ да го забравиш, Каша?

— Никога няма да им простя, ако това имаш предвид.

— Ако не се отърсиш от омразата, само си причиняваш болка.

Сестра ми рядко ме дразнеше, но този неин позитивизъм можеше наистина да ме изкара от равновесие. Та как бих могла да простя? Имаше дни, в които само омразата ме държеше на повърхността.

Смених темата.

— Радвам се, че започна да наддаваш. Татко няма да те познае. Все едно си друг човек. Макар и такъв, който още дори не е започнал да си стяга багажа.

Зузана не вдигаше поглед от картофите.

— Трябва да те помоля за една услуга, Каша.

Усмихнах се. Какво ли не бих направила за сестра си. Прокарах език по новия си зъб, защото се страхувах, че може да изчезне. Той беше любимият ми сувенир — гладък, идеален и съвсем същият на цвят като останалите ми зъби. Постоянно се усмихвах, просто ей така, да тренирам. В „Автомата“ влязоха групичка млади мъже и жени и се скупчиха пред една от будките. Едно момче целуна дълго и страстно момичето си, там, пред всички, на обществено място. Толкова щастливи и свободни изглеждаха! Вече виждах всичко ясно през новите си красиви очила.

— Каквото кажеш — отвърнах.

Зузана извади от чантата си някаква папка и я сложи до таблата ми.

— Имам нужда от помощта ти… за да избера…

Отворих папката и прегледах снимките. Вътре имаше шест или седем фотографии, в анфас, до раменете, черно-бели, точно като паспортни снимки, и всичките — на деца. Някои бяха новородени, други по-големи.

Затворих папката.

— Какво е това?

Зузана правеше с вилицата си малки бразди по картофения склон.

— Керълайн ми я даде.

— За какво? — Хванах свободната й ръка. — Зузана, какво става?

Тя дръпна ръката си.

— Все исках да ти кажа… Миналата седмица бях в болницата и ме потърсиха за консултация за един случай.

— Та това се случва постоянно. И какво общо има с…

— А след това ме попитаха дали искам да водя учебни занятия.

— Тук ли? — изненадах се аз.

— Да, тук. Къде другаде, Каша? Помолих Керълайн да удължи визата ми.

— И няма да се върнеш у дома?

Защо изобщо се борих толкова да я доведа тук. Нима е било само за да я изгубя?

— Разбира се, че ще се върна у дома. Не ставай смешна. Само че ми удължиха визата по специална процедура, защото съм лекар.

— Заради готвача е, нали?

Защо позволих това да продължи толкова дълго?

Зузана ме изгледа с онзи сериозен лекарски поглед.

— Той си има име, Каша.

— Татко ще получи удар. Не, аз няма да съм тази, която ще му го съобщи.

— Снимките на децата са от Керълайн. Те се нуждаят от дом. Едно момченце, на име Джулиан, съвсем наскоро е изгубило и двамата си родители в автомобилна катастрофа в Ингониш, на брега на остров Кейп Бретон, в Канада.

— Та нали затова са сиропиталищата.

— Каша, той дори още не е проходил. Керълайн казва, че ако ние със Серж направим нещата малко… как да кажа… по-постоянни…

— Ще се омъжиш за него, така ли? Надявам се, че се шегуваш.

— Тогава тя ще може да ни съдейства да го осиновим. Веднага щом вляза в пълна ремисия, разбира се. Искаме да отворим ресторант заедно. Отначало основно с палачинки и киш…

— Значи, аз трябва да се прибера сама у дома, а ти да останеш тук, да се ожениш за руснак, да отвориш френски ресторант и да отглеждаш чуждо дете?

— На четирийсет и четири съм, Каша, и нямам особено добри изгледи за бъдещето. Ти вече имаш свое семейство. За мен това е единствената възможност.

— У дома можеш да…

— Да правя какво? Да се скъсвам от работа в болницата, докато пукна. Да израждам чужди бебета. Знаеш ли какво ми струва това? Ще направя каквото мога, за да подредя живота си по-добре, поне за времето, което ми е останало. Предлагам ти и ти да направиш същото. Майка би искала това.

— Какво знаеш ти за майка? Да не мислиш, че би искала да спиш с готвач руснак и да обърнеш гръб на Люблин?

Зузана грабна папката и я напъха обратно в чантата си.

— Ще забравя, че си казала това, скъпа сестро.

Излезе от ресторанта, без да се обръща назад, и ме остави сама с нейната табла. Почти не беше докоснала картофеното пюре.

 

 

За последните няколко дни от престоя ни Керълайн ни заведе в „Хей“. Последната ми утрин в Кънектикът беше белязана от внезапното събуждане от сън, в който летях над житни поля, хванала майка за ръка. Сънят беше от онези щастливи видения, така реалистично, че можех да се закълна, че е самата истина, до момента, когато осъзнах, че държа не ръката на майка си, а студената длан на Херта Оберхойзер.

Изправих се рязко, седнах в леглото, сърцето ми биеше лудо. Къде се намирах? В безопасност. В спалнята за гости на Керълайн. Попипах леглото до мен. Студено беше. Нима Зузана вече беше станала? Сто на сто е при нейния приятел, руснака. А може би беше добре, че остава. Тук ще е в безопасност и ще се грижат добре за нея. Но как ще се върна аз без нея в Люблин?

Излязох боса в коридора, минах през просторната спалня на Керълайн, покрай идеално оправеното й легло с балдахин и се доближих до високите прозорци към градината. Там долу, между кръговете от подрязани храсти, ограждащи лалетата и зюмбюлите, се мъдреше крилато каменно херувимче. Керълайн беше коленичила до една розова леха, от бялата порцеланова чаша до нея се вдигаше бяла пара, а зад нея ветрецът полюшваше същинско море от люляци.

Вдишах спокойствието и красотата на тази сцена, а когато издишах, дъхът ми замъгли стъклото и я превърна в мараня от яркозелено и лилаво. Копнеех до болка да видя отново Петрик и Халина, но тук, в тази стара къща, бях в пълна безопасност, цял океан ме делеше от проблемите ми.

Облякох се и обиколих долния етаж да търся сестра си и горещо кафе. И тъй като в кухнята не намерих нито едното, нито другото, се спрях пред прозореца да погледам Керълайн в градината. Тя безжалостно изкореняваше зелените стръкчета край бодливите стъбла, надянала платнени градинарски ръкавици, а косата й беше вдигната и пристегната с шал.

Прасенцето на Керълайн спеше блажено с отворена уста под един люляков храст на няколко метра от нея и потупваше с копита земята, като че тичаше в съня си. Дали да не отида при тях? Не бях в настроение да слушам нравоучения.

Керълайн ме забеляза и ми махна с лопатката си.

Е, нямах избор, наложи се да прекрача прага на кухнята.

— Да си виждала Зузана? — попитах аз.

— Двамата със Серж тръгнаха да заведат майка до Удбъри. Ела да ми помогнеш с плевенето, мила. Полезно е за душата.

„Кафето също“ — помислих си аз.

Минах по засипаната с чакъл пътечка и коленичих до Керълайн. Къщата се извисяваше над нас като огромен бял кораб по пурпурните люлякови вълни, бушуващи под него. Никога не сте виждали люляци в такива цветове: от тъмнопатладжанено, почти черно — до най-бледата лила.

— Извинявай, сипах си последното кафе, но ранобудните са с предимство — заоправдава се тя.

Нима се опитва нещо да ме подкача? Реших да не обръщам внимание.

— Създала си съвършена градина.

— А, проектът е на майка. Току-що се бяхме нанесли, когато татко повика озеленители да засадят градината, а те изненадаха майка, като поискаха план. Тя взе молив и прерисува шарката на обюсонския килим в библиотеката и връчи скицата на работниците. Получи се чудесно според мен.

На мястото, където бях коленичила, ароматът на рози и люляк беше така наситен и плътен, че можеше с нож да се реже.

— Какво прелестно ухание!

Керълайн изтръгна едно глухарче — и стръкчето, и коренчето — и го метна в кофата си.

— Мирисът е най-силен много рано сутрин. Когато слънцето се вдигне, всичко изсъхва и цветята си прибират аромата, скътват го за себе си.

Защо по-рано не бях разпитала Керълайн за градината й? Все пак и двете обичахме цветята. Взех една лопатка от кофата й, разрових пръстта край едно стъбълце, изтръгнах го и чух онова удовлетворяващо хрущене. Работехме така, без да продумаме, порехме тъмната земя, а край нас се чуваше само нежното бърборене на птичките из клоните и лекото похъркване на прасето.

— Каша, мила, трябва да призная, че ти си стълбът на семейството си.

Колко приятно ми стана да чуя такава похвала.

— Може би — отвърнах.

— Още първия път като те видях, на онзи подиум в болницата във Варшава, разбрах, че имаш специална сила.

— Не бих казала. Откакто майка ми…

Керълайн нежно опря едната си ръка, напъхана в ръкавица, на рамото ми.

— Явно майка ти е била забележителна жена, също като теб. Силна. Жилава. Сигурно много си я обичала.

Кимнах.

— Когато баща ми почина, мислех, че ще умра. Това беше толкова отдавна, но не минава и ден, в който да не ми се прииска да е до мен. — Керълайн махна към люляковите храсти, които се полюшваха над нас. — Много ги обичаше. Те са прекрасен спомен за него, но навяват и много тъга, като гледам как любимият му линкълнов люляк цъфти без него.

Керълайн избърса бузата си с опакото на градинарската си ръкавица, мацна едно кафяво петно точно под окото си и изхлузи ръкавиците.

— Но пък природата си знае работата. Татко най-много се възхищаваше на люляците за това, че цъфтят най-красиво след особено тежка зима.

Керълайн се пресегна, отметна назад един кичур над челото ми и го приглади с нежна милувка. Колко ли пъти и майка беше правила това?

— Цяло чудо е, че такава красота се ражда от ужасни страдания, нали?

Очите ми изведнъж се напълниха със сълзи и тревата пред мен плувна на зелени вълни. Успях само да кимна.

Керълайн се усмихна.

— Ще помоля господин Гарднър да ти завие няколко разсада от люляците, които да засадиш в Люблин.

— За Зузана няма да се налага да завива — подметнах аз.

Керълайн се отпусна и приседна на петите си.

— Исках да ти кажа по-отрано…

— Не се притеснявай. Така всъщност е по-добре. Отначало се натъжих, но ти й помагаш така, както аз не бих могла. Да се излекува. Да си отгледа свое дете някой ден. На майка ми това щеше да й хареса. Не знам как да ти благодаря.

Керълайн положи длан на ръката ми.

— Не е нужно, Каша.

— Двете със Зузана получихме толкова много от вас. Ще ми се да можех да дам нещо в знак на благодарност.

— На всички ни беше много хубаво с теб. Особено на майка.

Продължихме да плевим, без да говорим. Бетлехем щеше да ми липсва.

Не след дълго Керълайн извърна глава към мен.

— Е, Каша, има нещо, което…

— Какво е то?

— Нещо, което отдавна ми се иска да обсъдя с теб.

— Разбира се.

— Става въпрос за някого… за човек, когото си познавала.

— Само кажи.

— Ами всъщност се отнася за Херта Оберхойзер.

Само като чух името й, стомахът ми се обърна.

Опрях се с една ръка на земята, окопитих се.

— Е, какво за нея?

— Ужасно съжалявам, че се налага да повдигам въпроса изобщо, но според моите източници може да се окаже, че са я освободили предсрочно…

Изправих се, стиснала лопатката в ръка, виеше ми се свят.

— Не може да бъде. Германците не може просто така да са я пуснали…

Защо не можех да дишам?

— Доколкото ни е известно, това е работа на американците. Още през 1952 година. Без да вдигат много шум.

Закрачих към къщата, после се върнах.

— И какво, през цялото това време тя е била на свобода, така ли? Защо са го направили? Та нали имаше съдебно дело…

— Не зная, Каша, Заради Русия, която се опитва да ухажва германски лекари, за да не се увличат по Америка, та вероятно сме искали да си издействаме от тях някакви услуги. Не знам как, но Германия губи във всяка война, а печели във всеки мир.

— Източниците ти грешат.

Керълайн се изправи и докосна леко ръкава ми.

— Смятат, че правителството в Западна Германия й е помогнало да се устрои в Щокзее. В Северна Германия. Може би отново практикува… и то като семеен лекар.

Избутах ръката й.

— Не го вярвам! Та тя убиваше хора! Тя ми причини това — казах и вдигнах полата си.

Керълайн пристъпи към мен.

— Зная, Каша. Но можем да се преборим.

— Да се преборим с тях, така ли? — изсмях се аз. — И как точно ще стане това?

— Първо ни трябва някой, който да я идентифицира.

— И кой да бъде този „някой“?

— Само ако не те притеснява.

Слънцето се вдигна над дърветата и заля с топлина раменете ми.

— Дали не ме притеснява? Ами притеснява ме. — Захвърлих лопатката в кофата и тя ужасно издрънча. — Как изобщо ти хрумна да ми предлагаш да се срещна с Херта Оберхойзер?

Слънцето изведнъж започна силно да жули.

— Трябва ни снимка или официална разписка за посещение, издадена в нейния кабинет. Иначе това си остава просто слух.

— Да щракна Херта Оберхойзер с апарата? Не, шегуваш се.

— Ще осигуря разрешителни за преминаване на границата и пари.

Нима тя наистина ме молеше да отида при Херта? В съзнанието ми отново се появи лицето й. Надменният поглед. Отегченото изражение. Стомахът ми се сви. Нима щях да повърна там, на идеално окосената трева?

— Съжалявам. Беше много мила с нас, но… не, благодаря — отсякох и се запътих по чакълената пътечка към къщата.

Керълайн тръгна след мен.

— Понякога трябва да правим жертви в името на благото на повече хора.

Спрях и се обърнах.

— Как така ние?

И значи, какво? Зузана ще остане тук в безопасност, а аз ще отида сама да търся Херта, така ли?

— Моля те, мила, обмисли го.

— Но…

— Не бързай. Хайде да отидем да сварим още кафе.

Прасето се стресна, разбуди се, с мъка се изправи на крака и рипна след нас към къщата, а чакълът хрущеше под краката ни.

Усещането, че съм нужна на Керълайн, беше приятно, но тя искаше невъзможното. Да се срещна с доктор Оберхойзер, как не! Щеше ли да ми се наложи да говоря с нея? Дали ще ме познае? Дали ще си спомни за майка?

Докато стигнем до къщата, вече бях осъзнала, че Керълайн е права за цветята. Когато слънцето се издигне, уханието се изпарява.