Марта Хол Кели
Люляковите момичета (10)

10
Керълайн

1939-1940 година

Затърсих дрехите си из тъмната спалня. Намерих комбинезона си и го облякох, след това напипах велуреното сако на Пол, наметнах и него и усетих хладината на копринената подплата по голите си ръце. Кой ли тропаше така по вратата?

— Пол, стой там, аз ще видя кой е.

Той се отпусна на сатенената ми възглавница, широката му усмивка се белееше като полумесец в тъмното, сключи ръце зад главата си. Нима това му беше смешно? Ами ако е майка? Какво ще й обяснявам? Най-красивият мъж на света в леглото ми, при това полугол… но майка си имаше ключ. А може да го е забравила.

Тръгнах на пръсти по коридора. Кой си позволяваше да вдига такъв шум? Минах покрай тъмната дневна. В камината още блещукаха кехлибарени въглени.

— Керълайн — чу се глас през вратата. — Трябва да те видя.

Дейвид Стокуел.

Пристъпих по-близо и опрях дланта си на вратата. Дейвид блъскаше така силно от другата страна, че чак дървената каса се тресеше.

— Какво правиш там, Дейвид? — казах, без да отварям вратата.

— Отвори. Важно е.

И през десет сантиметра дъбова дървесина можех да позная, че е пил.

— Не съм облечена…

— Трябва да говоря с теб, Керълайн… Ще ти отнема само минутка.

— Ела утре, Дейвид.

— Става въпрос за майка ти. Трябва да говоря с теб, ситуацията не търпи отлагане.

И друг път съм чувала неговото „не търпи отлагане“, но не можех да рискувам.

Светнах лампата в коридора, отворих вратата и какво да видя: Дейвид, с разхлабена, увиснала бяла вратовръзка, облегнат на касата. Вмъкна се покрай мен във вестибюла с несигурни крачки. Увих се по-плътно в сакото на Пол, за да не се вижда, че съм почти гола.

— Най-после… — каза Дейвид. — Господи, Керълайн, какво си облякла?

— Как успя да се промъкнеш покрай портиера?

Дейвид сложи ръце на раменете ми.

— Моля те, Керълайн, не ми се сърди. О, колко приятно ухаеш.

Опитах се да го избутам.

— Престани, Дейвид… Какво е станало с майка ми.

Той ме придърпа към себе си и ме целуна по врата.

— Липсваш ми, Керълайн. Направих ужасна…

— Дейвид, смърдиш.

Опитах се да се отскубна, но Пол вече се беше появил зад мен, беше обул долните си шорти и беше намъкнал набързо ризата. Дори и на фона на ярката светлина, Пол беше прекрасен с тази разгърдена риза и моето червило по яката.

— Имаш ли нужда от помощ, Керълайн?

Колкото и да беше пиян, Дейвид вдигна глава, щом чу гласа на Пол.

— Кой е този — попита Дейвид, все едно беше видял призрак.

— Пол Родиер, запознахте се днес в парка.

— О, така ли? — Дейвид се поизправи. — Какво би казала майка ти, ако…

Хванах рамото му.

— Трябва да си вървиш, Дейвид.

Той напипа ръката ми и я стисна в своята.

— Ела с мен, Кер, дори на майка ми й е тъжно за теб.

Е, това вече не го вярвах. След толкова години, откакто Дейвид ме запозна с нея, госпожа Стокуел все още ме наричаше „актрисата“.

— За теб не съм „Кер“, Дейвид. Освен това си женен, забрави ли? „Сватбата на десетилетието“, нали така пишеше по вестниците?

Дейвид погледна към Пол, като да беше забравил, че е там.

— Господи, човече, облечи нещо. — Наведе се към мен, сините му ириси плуваха сред плетеница от кървави ивици. — Нали не мислиш, че този е много подходящ за теб…

— Нямаш думата за живота ми, Дейвид. Отказа се от нея, когато коленичи пред всички в Клуба по бадминтон. Наистина ли трябваше да й предложиш в татковия клуб? Та нали благодарение на него приеха твоя баща там.

Пол тръгна обратно към спалнята. Ето сега, ако просто се върнеше в леглото, можех и да повярвам, че имам поне малко късмет.

— Това място значи много за нас, спечелихме заедно на турнира за смесени двойки.

Да, новината за паметния триумф на Дейвид и Сали на турнира по бадминтон беше пространно отразена в „Сън“ и дълго възпявана от Джинкс Уитни и дружките й, а с Джинкс не се обичахме още от времето, когато учехме в „Чапин“. Никога не съм харесвала този клуб, дори когато татко беше жив. Та как може да се приема на сериозно клуб, в герба на който се мъдри перце за бадминтон?

Пол се върна при нас във вестибюла, този път ризата му беше закопчана, а и беше обул панталона си.

— Вие двамата вероятно можете да довършите този разговор някой друг път.

Той наметна палтото си.

— Тръгваш ли — попитах, като много се стараех да не звуча съвсем отчаяно.

— Някой трябва да изпрати Дейвид, а и утре имам репетиция рано сутринта. — Той се приведе и ме целуна по бузата. Вдишах дълбоко аромата му, докато целуваше другата, а после прошепна в ухото ми: — Патладжаненото много ти отива.

Пол издърпа неканения ни гост навън и го помъкна надолу по стълбите. Дейвид се съпротивляваше с целия си репертоар от псувни. За мен обаче беше наистина болезнено да гледам как Пол си тръгва. Да, честта ми остана неопетнена, но нима това беше последният ми шанс? Е, поне на вратата не беше почукала майка.

 

 

Празниците и следващите дни прекарвах в компанията на Пол, може би малко по-често от разумното. Нерядко ходехме в Харлем да слушаме джаз един до друг, обвити в ореол от светлина на свещи. При него се беше настанил някакъв съквартирант от поддържащия персонал на трупата на „Улиците на Париж“, а и майка се беше върнала в Ню Йорк, така че трудно можехме да разчитаме на някакво време насаме. Гледах пиесата му седем пъти и цялата трупа, макар да се състоеше от стотина актьори, се изреди в ролите. Освен че играеше главната роля, Пол пееше и танцуваше по време на представлението, а и показваше доста впечатляващ диапазон. Изобщо имаше ли нещо, което да не умее? Плакатът на представлението гръмко възхваляваше петдесетте парижки красавици в трупата. И при този богат избор от първокласна женска компания, Пол незнайно защо предпочиташе да прекарва свободното си време с мен.

 

 

Работата в консулството стана почти непоносимо напрегната през пролетта на 1940 година и аз на практика живеех в кабинета си. Тъй като Хитлер беше нападнал Дания и Норвегия на 9 април, нова вълна на паника заля Консулството, а светът се готвеше за най-лошото.

Един хладен ден в края на април Пол ме помоли да се срещнем след работа в обсерваторията на покрива на сградата на Ар Си Ей. Каза, че искал да ме пита нещо. Какво ли можеше да е? Сама вече бях предложила да се подпиша като гарант на Рина, така че това отпадаше. Тази мисъл не ми даваше мира цял ден. Често се срещахме там горе, за да гледаме звездите през телескопа, но този път ми се струваше, че едва ли ще ми говори за Малката мечка. Беше намекнал, че не е зле да участваме заедно в някакво представление. Може би ставаше въпрос за някоя едноактна пиеса. А дали не беше се насочил към независимите театри извън Бродуей? Разбира се, не бих отхвърлила такова предложение, без да го обмисля.

Както обикновено, се качих на платформата по-рано и зачаках.

Три медицински сестри се бяха сгушили на дървените шезлонги, наредени насред платформата, но след малко станаха да си направят снимки пред табелата с надпис: „Доказателството, че сте били тук. Направете си снимка в обсерваторията на покрива на Ар Си Ей“. Само един железен парапет, най-много до кръста, ни делеше от ръба, така че в краката ни се беше ширнал целият Манхатън, на изток беше Ийст Ривър, на север — Сентръл Парк, все още кафяв, но пъстър, като че някой беше проснал персийски килим насред Манхатън, без да изглади гънките. На юг се издигаше Емпайър Стейт Билдинг, а на запад бяха доковете, които изскачаха от Петдесета улица и се врязваха в Хъдсън, обрамчени с кораби, които чакаха да отплават. Под нас, на тъмния покрив на Мейсис^[1] се белееше надпис, който все повече искреше в сгъстяващата се тъмнина: „МЕЙСИС. МОДЕРНО Е ДА ПЕСТИШ!“.

Пол се появи с букетче muguet в ръка.

— Малко подраних, но надявам се не възразяваш.

Френският обичай, разбира се, това имаше предвид — традицията влюбените да си подаряват момини сълзи на 1 май. Обвих смарагдовите стъбълца с дланта си и вдъхнах сладкия им аромат.

— Надявам се на следващия първи май да сме заедно в Париж.

Затъкнах букетчето в деколтето на роклята си и усетих по кожата си свежия хлад на стъбълцата.

— Е, и Ню Йорк е прекрасен на първи май…

Замлъкнах изведнъж. Как не бях забелязала? Беше облечен по-официално от обикновено, от джобчето на гърдите на тъмносиньото му сако се подаваше червена копринена кърпа. Да не би да заминаваше?

— Изглеждаш много шик — продължих. — Зарязал си фланелите. Някои се обличат така, когато пътуват.

Твърде късно беше да го моля да остане. Защо не заговорих за това по-рано?

Пол посочи към пристанището.

— Заминавам с Gripsholm. Събират ни в седем и трийсет.

Сълзи загъделичкаха очите ми.

— С шведски кораб ли?

— Ще се повозя с Международния Червен кръст благодарение на Роже. До Гьотеборг и след това до Франция. Трябваше да ти кажа по-рано, но и аз току-що научих.

— Не можеш да тръгнеш сега. Ами всички онези немски и английски подводници? Никак не е безопасно. Там сте лесна плячка. А визата на Рина?

— Според Роже може да мине още месец, преди да стане ясно на какъв етап е.

— Роже сигурно може да се обади във Вашингтон.

— Няма смисъл да се надяваме нещата по чудо да се оправят в последния момент, Керълайн, положението постоянно се влошава.

— Но аз искам да останеш, нужен си ми, това нищо ли не означава?

— Опитвам се да постъпя правилно, Керълайн. Никак не ми е лесно.

— А защо не почакаш, да видиш как ще се развият нещата?

— Роже казва, че ще продължава да се опитва. По-лесно ще е да уредя нещата оттам, но трябва да замина. Половината роднини на Рина вече са напуснали Париж.

Опрях лице на ревера му.

— Все още я обичаш.

— Не става въпрос за това, Керълайн. Ако можех, бих останал тук с теб, но не мога да стоя спокойно в стаята си в „Уолдорф“, докато у дома земята се е отворила и адът поглъща всичко. И ти не би го направила.

Наистина ли заминаваше? Не може да бъде, всичко това беше просто шега. Ей сега щеше да се разсмее и да ме поведе към автомата за сладкиши.

Слънцето залязваше и температурите рязко падаха. Пол ме прегърна. Само неговата топлина можеше да ме сгрее в онзи момент. Дори и от височината на седемдесетте етажа виждахме отделните кораби на пристанището на Петдесета улица. Normandie още стоеше на мястото си. Ето го и Ile de France. Само Gripsholm се готвеше да отплава, вдигнал шведския си флаг. Вятърът подемаше прозрачния пушек от комините и го понасяше нагоре по течението. Погледнах на изток. Средната част на Атлантическия океан, където беше най-обширната зона без въздушен контрол, щеше да бъде най-опасна за пътуване. Макар че войната беше едва в началото си, немските подводници вече бяха потопили няколко съюзнически кораба в Атлантика, за да предотвратят достигането на провизии до бреговете на Англия. Представях си ги: немски подводници, стаени като баракуди по дъното на океана.

Пол притисна дланите ми в своите.

— Но сега искам да те попитам дали ще дойдеш в Париж, когато всичко това приключи?

Отскубнах се от него.

— О, Пол, не знам… — За миг във въображението си ни видях в Сен-Жермен дьо Пре, на маса в кафене, под зелен сенник, как гледаме парижаните, които се стичат покрай нас, пред него виенско кафе, пред мен — капучино. По залез и малко коняк „Хенеси“. Или пък шампанско с малинов сладкиш, докато обсъждаме актьорската му кариера. И нашата едноактна пиеса, разбира се. — А какво ще каже Рина?

Той се усмихна.

— О, Рина ще се зарадва на новината. Може даже да ни правят компания с някой от нейните обожатели.

Вятърът яростно плющеше по бузите ми и завихряше косата ми като торнадо около нас.

Пол ме целуна.

— Обещаваш ли ми, че ще дойдеш? Най-много съжалявам, че те оставям с неопетнен морал. — Той се усмихна и плъзна ръце по талията ми. — Трябва да поправим това.

— Разбира се. Но само ако ми пишеш. Дълги писма, пълни с новини, които разказват за всяка минута от живота ти.

— Изобщо не ме бива в писането, но ще се постарая. — Целуна ме, усетих топлината на устните му върху своите. Напълно загубих представа за времето, не осъзнавах къде се намирам, увиснах в безтегловност там, на покрива на света, докато накрая Пол не ме пусна и не ме остави сама, замаяна, без опора. — Ще ме изпратиш ли?

— Ще остана тук — отвърнах.

Просто тръгвай. Не усложнявай нещата повече.

Той тръгна към изхода, обърна се, помаха ми и изчезна.

Не знам колко време съм стояла там, до парапета, да гледам залеза. Представях си Пол как отива до огромния кораб с такси. Дали се дразни, когато му искат автографи? Ох, защо просто не го оставят на мира? Дали шведите всъщност изобщо знаеха кой е той? Явно няма да има наша едноактна пиеса. Или поне няма да е скоро.

— Затваряме — провикна се от вратата пазачът на обсерваторията. Дойде при мен до парапета. — Къде замина вашият човек, госпожице?

— У дома си, във Франция — отвърнах.

— Франция ли? Надявам се да стигне безпроблемно.

И двамата се загледахме към океана.

— И аз.

 

 

Сутринта на 10 май не беше нищо особено. В десет вече чувах, че приемната е претъпкана с хора, и се подготвях за предстоящото нашествие, подреждах чекмеджетата на бюрото си, захващах се с какво ли не, само и само да не мисля за Пол.

— Още картички от твоите приятели — обяви Пия и метна дебело снопче на бюрото ми. — И престани да ми отмъкваш цигарите.

Беше хубав майски ден, но дори и нежният бриз, който шумолеше в листата на брястовете отвън, не можеше да ме зарадва в тази понеделнишка сутрин. Най-прекрасните дни бяха най-тежки, защото Пол го нямаше да ги сподели с мен. Разстлах пощата с надеждата да намеря писмо от него. Естествено, шансът да има писмо от Пол в тази купчинка беше минимален, защото презокеанската поща отнемаше поне седмица в едната посока, но аз въпреки всичко ровех из купчинката като хрътка, подушила лисица.

— Ти да не би да четеш пощата ми? — попитах Пия.

— Керълайн, това са картички. Половината свят ги е прочел, или поне тази част от него, която се интересува от френските сиропиталища.

Прегледах картичките. Château de Chaumont. Château Masgelier. Villa La Chesnaie. Всички те преди са били грандиозни имения, а сега бяха превърнати в приюти за сираци. Пускаха ми картички, за да потвърдят, че са получили помощите, които им изпращах. Не спирах да се надявам, че малко ароматен сапун, чифт чисти чорапи, няколко бонбона и дрешките, които майка ми саморъчно шиеше, всичко увито в кафява хартия, биха могли да повдигнат духа на някое дете.

Станах и закачих картичките на дъската за известия. Там вече нямаше място от снимки на френски дечица. Едно тъмнокосо малко ангелче държеше табела, на която пишеше: Merci beaucoup, Caroline! Няколко дечица позираха по време на урок по рисуване на открито — едно до статив, а другите — седнали на туристически столчета под една липа, на групи според възрастта, и уж четяха от книжките си.

Предполагах, че тази снимка я е правила мадам Бертийон, приятна дама, или поне такова впечатление създаваше с писмата си, директорка на „Сен Филип“ в Мюдон, едно сиропиталище, югозападно от Париж. В кореспонденцията си с мадам Бертийон се бяхме сприятелили и с нетърпение очаквах писмата й, винаги пълни с вълнуващи случки с децата и разкази за това, колко много се радвали на пакетите, които им изпращах. В това снопче писма имаше още едно от нея, с рисунка с пастели, изобразяваща „Сен Филип“, с помпозната му фасада, оцветена в яркожълто и с пушек, който се виеше от комина като телефонна жица.

Отново се замислих дали да не осиновя някое от тези деца. Момченце може би. Или момиченце. Имотът ни в Кънектикът, който наричахме „Хей“, беше истински рай за децата. Майка още пазеше моята къща за игра, поставена на ливадата, в нея дори имаше печка на дърва. Ако осиновях дете, бих имала на кого да предам всичко това. Превъзходния супник на прабаба си, нашата прелестна трикрака масичка за кафе, среброто на майка… Но бързо прогоних тази мисъл, защото за нищо на света не бих се заела да отгледам дете сама. Познавах твърде добре неволите на израстването без баща, онази болезнена празнина, която майка толкова се мъчеше да запълни. Помнех отлично дните на бащите и дъщерите в училище, когато винаги се преструвах, че съм болна. Също и как очите ми се пълнеха със сълзи всеки път щом видех баща и дъщеря да се държат за ръка на улицата. А и още ме мъчеха угризения, загдето не се сбогувах с него.

Най-отдолу на купчинката намерих писмо, написано с красив почерк на жълтеникав пилюр, хартията на въздушните пощи. Марката беше от Руан. Пол.

Вече бях опознала Пол доста добре, но как така до този момент не бях виждала почерка му? Подхождаше му.

Мила Керълайн,

Реших да пиша веднага, защото, както сама каза, чакането не е сред ярките ти таланти. Толкова много неща се случват тук. Руан е забележително спокоен по отношение на тази Странна война^[2], но и тук много хора вече заминаха. Включително и нашите съседи, които снощи сложиха баба си в детска количка и я поведоха със себе си надолу по улицата. Ние, останалите, засега само се надяваме да ни се размине. В момента преговарям за участие в нова пиеса в Париж: „Добрият край оправя всичко“, представяш ли си? Шекспир. Предпочитам да мисля, че това е в резултат на твоето положително влияние върху мен.

Може да се наложи Рина да затвори магазина си. Тъканите и галантерията са дефицит, но тя ще се справи. Баща й е започнал да пуши слънчогледови листа, защото никъде не може да се намери тютюн.

Надявам се това писмо да се брои като „пълно с новини“, защото трябва да тръгвам, за да успея да го пусна с дипломатическата поща. Кажи някоя добра дума на Роже за нас и нашите визи. Често мисля за теб, когато съм на работа. Не оставяй Роже да те тормози, не забравяй — той има нужда от теб, а не ти от него.

С много любов и до следващия път,

Пол

П.П.

Снощи сънувах, че те гледам на сцената тук, в Париж, в една много разгорещена версия на „Сън в лятна нощ“, в която ти играеше ангел. Дали това не говори нещо за актьорската ти кариера? Или за това колко много ми липсваш? Моите сънища винаги се сбъдват.

Пол беше стигнал до дома, въпреки немските подводници. Е, поне е в безопасност.

За човек, който толкова държи на одобрението на другите, Пол не беше никак многословен, но пак по-добре от нищо. Нова пиеса? Може би нещата във Франция ще минат безболезнено. Може би продуцентите там бяха по-наясно със ситуацията, отколкото бяхме ние тук, на половин свят разстояние. А и този сън! Явно наистина му липсвах.

Намерих един стар брой на Le Petit Parisien, от 23 април, един от многото френски вестници, с които Роже успяваше да се сдобие чрез дипломатическата поща, не много актуален, но все пак ценен. На първа страница се мъдреше заглавието: „Райхът стигна Скандинавския полуостров! Британските войски се бият по суша и по море. Значителни военни успехи в Норвегия въпреки трудностите“. Тези добри новини поне малко ме разведриха. Съединените щати може би все пак ще продължат да се въздържат от включване в конфликта, но британците държаха здраво фронта, въпреки ужасяващите бомбардировки на Ауфтвафе. Може би Франция все пак щеше да се размине с Хитлер.

Прегледах и притурката за театрите. Дали пишеше нещо за новото начинание на Пол? Нямаше нищо за Шекспир, но намерих реклама на магазина на Рина — обикновено черно-бяло каре, оградено с наниз от перли: Les Jolies Choses. Lingerie et sous-vetements pour la femme de discernement. „Бельо и аксесоари за жената с вкус“ Нима?

Роже се появи на вратата ми, папийонката му беше накривена, а на ризата му се ширеше петно от кафе, което по-скоро приличаше на един от онези тестове на Роршах^[3].

— Имам лоши новини, Керълайн, Хитлер току-що е нападнал Франция, Люксембург, Холандия и Белгия едновременно. Току-що го обявиха по новините. Опасявам се, че играта ще загрубее.

Спуснах се след него и дълго го гледах как крачи из кабинета си.

— Господи, Роже, обади ли се в Париж?

Осовият вентилатор на прозореца охлаждаше ту едната част на помещението, ту другата. Някой беше завързал на него червена панделка и тя се ветрееше като малко нацистко знаме.

— Телефонните линии са прекъснати. Не можем да направим нищо, освен да чакаме.

Никога преди не бях виждала Роже уплашен.

— А линията „Мажино“?

— Явно Хитлер я е заобиколил, минал е над нея, под нея, знам ли? Прекосил е Белгия и е навлязъл, без да срещне съпротива.

— Рузвелт какво смята да предприеме?

— Най-вероятно нищо. Няма друг избор, освен да признае правителството на Франция, каквото и да е то.

Пия се приближи и застана на вратата, слушалките за морзовите съобщения бяха на врата й.

— Опитвам се да се свържа с баща си в Париж, но не успявам. Трябва да се върна у дома.

— Точно сега никъде не можеш да отидеш, Пия — отвърна Роже.

— Не мога да остана тук.

— Стига, Пия, не се чуваш какви ги говориш — намесих се аз. — Не можеш просто така да тръгнеш.

Пия стоеше на вратата, с ръце безжизнено отпуснати до тялото си, цялата се тресеше от мощно хлипане. Прегърнах я.

— Всичко ще бъде наред, мила.

За моя най-голяма изненада, тя също ме прегърна.

 

 

На 14 юни германците превзеха Париж и осем дни по-късно Франция се предаде.

Двете с Пия стояхме в кабинета на Роже и слушахме по радиото как нацистките войски маршируваха край Триумфалната арка. Франция беше разделена на две зони: Северната, окупирана от войските на Вермахта, така наречената Zone Ocupée, и уж Свободната зона на юг. Маршал Филип Петен застана начело на новата Френска република, наричана Вишистка Франция, в южната, неокупираната зона, която много хора смятаха за марионетна държава на нацистите.

— Какво ще стане с нашето Консулство? — попита Пия.

— Не зная — отвърна Роже. — Засега ще кротуваме. Ще правим каквото можем за нашите хора тук. С никого не мога да се свържа.

— Британците не могат ли да помогнат?

— Вече помогнаха — отвърна Роже. — Току-що ни снабдиха с доклади за дейността немските пикиращи бомбардировачи над Ламанша.

Имахме късмет, че Роже беше доста близък с, както ги наричаше Пия, „английските колеги шпиони“, съседите ни в международното и британското крило на Рокфелер Сентър, които проявяваха особена щедрост по отношение на класифицираната си информация.

Звънна личният телефон на Роже, Пия вдигна слушалката.

— Кабинетът на Роже Фортие. О, да. Да, тя е тук. Останете на линията. — Пия ми подаде слушалката. — Пол е.

— Но как се е свързал? — попита Роже.

Грабнах слушалката.

— Пол, ти ли си? — едва дишах.

— Имам само минутка — чух гласа на Пол.

— Пол?

Гласът му звучеше толкова ясно, като че беше в съседната стая. Притиснах с пръст свободното си ухо. Дали наистина беше той?

— Керълайн, мила, толкова е хубаво да чуя гласа ти.

— Господи, Пол. Току-що чухме. Как успя да се свържеш?

— Моят приятел в Консулството тук ми позволи да телефонирам. Не можеш да си представиш каква лудница е тук сега. Хитлер може да нахълта всеки момент.

— Мога да помоля Роже да ускори нещата с визите.

— Не знам, Керълайн, цялата държава е на практика затворена.

— Какво друго ти е нужно?

— Трябва да бързам. Само те… — Линията изпращя няколко пъти. — Керълайн, там ли си?

— Тук съм, Пол.

— Керълайн?

— Пол, не ме оставяй…

Линията замря. Известно време слушах пиукането на телефона, а после поставих слушалката на вилката. Всички стояхме и чакахме телефонът да звънне отново. Роже и Пия бяха впили погледи в мен, с ръце на кръста. И преди съм виждала тези погледи. Съжаление. Както когато татко умря.

— Ако се обади пак, ще те свържа — каза Пия.

Тръгнах към кабинета си, сподиряше ме ужасяващото чувство, че това е бил последният ми разговор с Пол.