Марта Хол Кели
Люляковите момичета (20)

20
Херта

Коледа, 1943 година

През 1943 година, когато дойде Коледа, духът на персонала на „Равенсбрюк“ за пореден път удари дъното. По-рано през същата година германските войски, неподходящо екипирани и зле въоръжени, се бяха сражавали ожесточено в битката при Сталинград, но в крайна сметка капитулираха. Освен това Съюзническите войски бяха засилили бомбардировките в Берлин, но пък нашите си връщаха във Великобритания, а и бяхме взели под контрол Северна Италия и бяхме спасили Мусолини, когото италианските власти държаха под стража, така че все още имаше поводи за празнуване.

Докато войната се проточваше, и животът в „Равенсбрюк“ беше започнал да става доста труден. По всяко време на денонощието пристигаха нови и нови влакове с поразени от болести затворници от всички завладени от фюрера територии.

Без Халина лечебницата се беше превърнала в същинска лудница, гъмжеше от преносители на зарази от всякакви националности. Почти не ми оставаше време да усетя колко много ми липсват Фриц и мама. През по-голямата част от деня стоях в кабинета си, но все пак трябваше да организирам работата в лечебницата. Лекарите в лагера имаха особено голяма нужда от почивка и ето че ни се отвори възможност да се разтоварим с едно тържество по случай зимното равноденствие^[1]. Из цяла Германия народът страдаше от дефицити и намалени дажби, но ние в лагера все още се радвахме на истинско кафе, колбаси, полска водка и чудесно шампанско.

Тържеството ни започна с карнавална процесия. Надзирателките на Бинц се мотаеха из столовата, облечени като ангели в бели сатенени роби, превързани на кръста със златисти ширити. Тя дори успя и мен да убеди да надяна такъв костюм, което се оказа добра идея, защото широките дълги ръкави покриваха няколкото прореза по ръцете ми и ме избавяха от неудобни въпроси и притеснително взиране. Това с прорезите по ръцете ми беше само фаза, често използван метод за освобождаване от напрежението, предвид стресовите условия, при които работех.

Бинц и всичките ангели от свитата й носеха на главите си корони от алуминиево фолио с кръст, който се издигаше от челата им, а в ръце държаха дълги копия със златиста свастика на върха, с които едва не одраскаха ниския таван. С влизането си всяка палеше една от свещите на елхата в ъгъла, украсена с традиционните сребристи гирлянди и свещи на всеки клон. След тях влязоха мъжете от СС, преоблечени като пастири с дълги роби и нещо като перуки от бляскави сини ленти на главите. В края на процесията се показа комендант Зюрен, нашият Дядо Коледа, висок, почти огромен Дядо Коледа. Носеше дълга червена роба, поръбена с ленти бяла козина, а в едната си ръка стискаше жезъл. Наложи му се да наклони островърхата си шапка напред, за да може да мине през вратата.

— Я да видим кой е бил непослушен и не е изпълнявал заповеди — извика той с палав блясък в очите.

Скоро след това Дядо Коледа хвърли жезъла и развърза чувала си със сладкиши. Откъде намираше такива вкуснотии във военно време? Бирата, предпочитаното питие на цялата компания, се лееше изобилно. Дори Дядо Коледа държеше халба в ръка.

Когато за пръв път се появи новата религия, въведена от националсоциализма, за повечето хора тя беше чужда, но с всичко се свиква. Според фюрера човек можеше да е германец или християнин, но не и двете. Той предлагаше всеки сам за себе си да бъде Спасител, което ми изглеждаше практично решение.

Много германци отказваха да приемат тази промяна, но всички членове на СС бяха приели новата религия. Скоро религиозните обичаи и ритуали за Коледа бяха заменени със символи на националната гордост и вместо християнското Рождество започнахме да празнуваме зимното слънцестоене, дори Дядо Коледа беше изместен от Один^[2], Коледния човек. Отначало мама се дразнеше на тези нововъведения, защото беше възпитавана като ревностна протестантка, а татко беше католик, но накрая тя се примири и започна да слага „Народно дърво“, със слънчевото колело на германите, редом с традиционно коледно дърво. На мен тази нова религия ми прилягаше, защото ме избавяше от разни сложни теологически проблеми.

Седях сама и гледах танците на развеселените ангели и пастири.

Комендант Зюрен се приближи до моята маса. Смешното коремче от възглавница, което си беше сложил, подскачаше при всяка крачка.

— Не се храните, Fräulein Оберхойзер.

Зюрен стовари чинията си с телешко и картофи в масло на масата. Видът и миризмата на кървавото телешко ме накараха да извърна лице.

— „Доктор“, ако обичате, Herr комендант.

— Трябват ви свежи сили, а месото съдържа протеин и желязо. — Как така изобщо не му минаваше през ума, че е безсмислено да изнася лекции за храненето пред лекар? — Разчитаме на вас. Знам, че ви е доста трудно, откакто Фриц замина, а и доктор Гебхарт все отсъства, за да чете лекции. А и след инцидента…

Защо всички наричаха случилото се с Халина „инцидента“.

— Добре съм, Herr комендант.

И всъщност не го лъжех. Хроничното безсъние не беше нещо необичайно за персонала на концентрационните лагери.

Докато Зюрен солеше картофите си — изсипа сигурно цяла шепа сол — Бинц се целуваше в ъгъла с приятеля си Едмунд. Изглеждаше като ангел, който съживява пастир чрез изкуствено дишане уста в уста. Бинц, която наскоро беше повишена в заместник главен надзирател на лагера, не позволяваше на новия пост да пречи на любовния й живот.

— Но бих се чувствала по-добре, ако овладеем ситуацията със „зайците“, Herr комендант — продължих аз.

— В момента съм затрупан с работа. Седемдесет помощни лагера и във всички има проблеми. От „Сименс“ се оплакват, че затворниците им умират по пейките. Освен това по въпроса със „зайците“ съм с вързани ръце, Fräulein. Откакто в Берлин игра палката, не получавам вече дори докладите за случващото се в собствения ми лагер. А с Гебхарт изобщо не може да се говори.

Зюрен беше оспорил операциите за целите на експеримента със сулфонамидите с обяснението, че полските момичета му били нужни като работнички. Гебхарт подал жалба към приятелите си по високите етажи на властта и доводите на Зюрен били отхвърлени. Принудили го лично да поднесе извиненията си на Гебхарт, което — по всичко личеше — беше сериозен шамар за егото му.

— Какви са последните новини? — попита Зюрен, докато побутваше едно парче картоф с вилицата си.

Е, със сигурност е видял всичко през прозореца на кабинета си. За какво му трябваше моята версия?

— Ами след протестния марш на „зайците“…

— Марш ли? Та половината от тях не могат да ходят.

— Другите ги изнесоха до площада, искаха да говорят с Бинц.

— Да, подочух нещо за това.

— Връчиха й написания от тях манифест, с който изискваха, в писмена форма, прекратяване на всякакви операции в бъдеще.

— Радвайте се, че не е прераснало в бунт. Значи, въпреки това сте продължили с операциите?

— Да, но вече в карцера. Уви, там не можех да използвам упойка, но пък ни трябваше допълнителна охрана; целият лагер се е вдигнал да ги защитава.

— Как бих могъл да помогна?

— В Берлин са чули за протеста и преразглеждат ситуацията. Гебхарт казва, че повече няма да има „зайци“ на стената за разстрел до второ нареждане.

— И какво?

Зюрен се загледа в Бинц и Едмунд в ъгъла. Скоро изобщо нямаше да ме чува.

— Ако не успеем да се отървем от резултатите от тези експерименти, ние ще оперем пешкира. Фриц замина, а Гебхарт все пътува.

Това поне привлече вниманието му.

— Опасявам се, че не мога да прескоча Гебхарт. Та той всеки ден си говори със самия Химлер.

— Е, все пак нещо трябва да се направи, и то скоро. Ако това изтече…

Зюрен махна с ръка да прогони тази неприятна мисъл.

— Та охраната ни е почти безупречна. Имаме само три бягства, а в два от случаите, бегълците са заловени. Дори Химлер похвали нашите цензори. Те не позволяват изтичане на информация. — А това пък беше чиста заблуда. Чувала съм всякакви истории за неща, които цензорите пропускат. Бинц ежедневно намираше доказателства за това. Боя за коса в кутия от овесени бисквити, антибиотици в туба с паста за зъби, какво ли не. — Освен това операциите са били извършени при пълна секретност, пациентите са били с вързани очи. Никой от тях не може да ви идентифицира.

— Но…

— Търпение, мила моя. Ще се погрижа да се направи нещо по въпроса. Оставете това на мен.

Зюрен стана и се отдалечи. Беше смачкал и хвърлил салфетката си в чинията с телешко и на ленения плат цъфна кърваво петно. Хорът от окаяните ангели на Бинц се готвеше да пее китка от германски народни песни, а аз усетих за пръв път във вените ми да се надига смразяващ страх за последиците от всичко това. Твърде добре знаех, че ако не се завържат всички висящи конци, тъканта, рано или късно, ще се разнищи и през нея ще нахлуе адът.