Марта Хол Кели
Люляковите момичета (40)

40
Каша

1958 година

В деня преди насроченото ми заминаване за Америка малката ни стаичка беше зарината от дрехи, някои мои, но повечето взети назаем. Петрик потърка гърба си — болеше го вече, защото постоянно сваляше куфара ми от най-високия рафт на гардероба и отново го връщаше на мястото му, тъй като аз вече шест пъти стягах багажа си, а после се отказвах и разопаковах всичко. Петрик беше спечелил радиоапарат от завода като награда за работника с най-висока производителност и в този момент го бяхме включили. Бяха пуснали песен на моя любим певец, хубавеца Еди Фишер:

Кукло в джинси, изпиши

името си на ревера ми…

Петрик ме прегърна и двамата се залюляхме в такт с музиката. Сигурно ще е хубаво да мога отново да танцувам. Но как бих могла да отида до Америка и да се подложа на операция без Зузана? Отделих се от Петрик и продължих да разопаковам багажа.

— Как може да си толкова лекомислена? — каза той.

— Никъде не тръгвам без Зузана.

Петрик седна на леглото до отворения ми куфар, по-точно стария зелен куфар на майка.

— Самата Зузана ти каза да отидеш. Непростимо е да се откажеш от такава възможност!

Исках да се кача на този самолет. Исках го повече, отколкото съм искала каквото и да било от много време насам. Това беше възможност кракът ми да се оправи и да е нормален, или поне по-близо до нормалното. Дори само от мисълта, че е възможно да се спася от болката, ми се завиваше свят. Освен това всички момичета имаха записани часове при зъболекар. Дали зъболекарите там биха могли да излекуват зъба ми? Вече беше толкова зле, че почти не се усмихвах. Пък и какво ли би било да летя със самолет до Ню Йорк и да видя всички онези забележителни места? И да стигна чак до Калифорния. Вестниците в Люблин вече ни бяха превърнали в знаменитости.

Извадих хубавата си рокля от куфара и я окачих в гардероба.

— Но как да изоставя Зузана тук?

— Ще ни липсваш много, ако заминеш — каза той. — Но помисли за всичко, което ще пропуснеш, Каша. Тъкмо Зузана най-много иска да заминеш. Ами Халина? Как вижда тя нещата? Майка й да се страхува.

Като мислех как ще се кача на самолет за пръв път, ме заболяваше стомахът, а за това, че щеше да ми се наложи да използвам ужасния си английски и да се подлагам на още операции, да не говорим.

— Няма да ме има месеци наред. Кой може да каже дали Зузана ще е жива, като се върна?

Петрик хвана ръката ми.

— Ще се грижим добре за нея.

Приятно ми беше да усещам допира на ръката му. Но все пак се дръпнах и затворих закопчалките на празния куфар.

— Не, казала съм и ще удържа на думата си — заявих аз.

Петрик вдигна куфара и го постави на най-горния рафт в гардероба.

— Трябва да разбереш, че има неща, които не можеш да промениш.

— И какво? Да оставя сестра си тук да умре! Няма да…

Обърнах се и видях Зузана: беше застанала на прага на спалнята.

— Ох, аз само…

Дали беше чула?

Зузана пристъпи в стаята, прибрала ръце зад гърба си.

— Не се тревожи за това, Каша.

Сключих ръце пред гърдите си.

— Няма да замина без теб.

— Радвам се — отвърна тя.

— Значи не си разстроена, че аз…

Тя се усмихна.

— Ни най-малко.

Прегърнах я и дори през роклята усетих твърдите й изпъкнали ребра.

— Това е добре, защото никога не бих те изоставила.

— Е, това ме радва — каза Зузана. — Защото, ако ще умирам, бих искала да си до мен. — Тя измъкна от джоба си плик за телеграма. — Особено в Ню Йорк, където ще отидем заедно.

Извади телеграмата от плика, прокашля се и прочете текста:

Госпожица Зузана Кузмерик получава разрешение да замине за САЩ ТОЧКА изпращам допълнително документите за пътуването ТОЧКА Явете се на летището във Варшава заедно с групата, която пътува за Ню Йорк ТОЧКА Керълайн Феридей ТОЧКА.

Петрик се втурна към гардероба да извади куфара, а ние със Зузана се прегърнахме и се залюляхме под звуците на нежния глас на Еди Фишер:

Защото сме заедно, заедно, заедно…