Марта Хол Кели
Люляковите момичета (49)

Благодарности

Поднасям искрените си благодарности на тези, които направиха написването на „Люляковите момичета“ толкова приятно:

На моя съпруг, Майкъл Кели, който с радост изчиташе всички чернови, споделяше моята мечта да разкажа историята на Керълайн Феридей и нито за миг не се усъмни, че един ден това ще стане.

Дъщеря ми Кетрин с нейната висша мъдрост, с насърчението си и с това, че изигра ролята на модел при обрисуването на изобретателната и интуитивна Каша.

Дъщеря ми Мери — за прекрасните й редакторски предложения, развеселяващата й подкрепа, лишена от каквото и да е самоизтъкване, и за това, че ме вдъхнови за образа на Зузана.

На сина ми Майкъл за това, че ме придружи при пътуването ми до Полша, че обсъждахме безкрайните вариации на сюжета всеки ден на път за и от училище и за светкавицата, която нарисува в пясъка.

Кара Сезар от „Балънтайн Бантъм Дел“, най-грижовната редакторка, за която човек може да мечтае, за това, че разбра и прегърна историята на Керълайн, както никой друг.

На Нина Аразоза и целия екип от „Балънтайн Бантъм Дел“, които с ентусиазма и постоянството си направиха съвместната ни работа безпрепятствена. Деби Ароф, Барбара Бахман, Сюзън Коркоран, Мелани де Нандро, Кати Херман, Ким Хоуви и много други.

Възхитителната ми агентка Александра Машийнист, която не остави ръкописа да тъне сред купчините прашасали хартии на някое бюро, а настоя, че тази история трябва да се разкаже, и в крайна сметка се погрижи това да се случи.

Бети Кели Сърджънт, която още от началото ме окуражаваше и ми даваше експертни съвети и която каза: „Трябва ми само една глава“.

Сестрите ми — Поли Симпкинс, която ме подкрепи с мъдростта си, щедростта си и безусловната си любов, и Сали Хачър, голямата сестра, която винаги е била пример за мен.

Прекрасната Алиция Кубацка, оцеляла от „Равенсбрюк“ — за приятелството й и за нейните истории за загубата и прошката.

Ванда Рошевич и Станислава Следжейовска-Ошичко — за това, че бяха толкова мили, дариха ме с толкова любов и така смело споделяха преживяванията си като жертви на експериментите в „Равенсбрюк“.

На майка ми Джоан Хол, която е можела да има дом, пълен с антики, но е предпочела домът й да е пълен с деца.

На баща ми Уилям Хол — за неговия позитивизъм.

Снаха ми, авторката Мери Пат Кели, която каза просто: „Не се колебай!“.

Александър Нийв, Бенджамин Ференц, Джордж Макклиъри и Сесил Бернар, които са познавали Керълайн и щедро споделяха спомените си за нея.

На Кристин Хейвил, Ерика Дорсет Матюз, Марж С. Витз, Керъл Макклиъри и Барбара Бредбъри-Пейп от комитета „Белами-Феридей Хаус енд Гардънс“ към „Забележителностите на Кънектикът“ — за това, че ме подкрепяха и споделяха с мен богатите си познания.

Скъпите приятелки на майка ми — Бети Котъл, Джен Ван Райпър и Шърли Кенеди, които ми показаха как едно поколение от силни жени от Нова Англия наистина е способно да превърне света в по-добро място.

Филмовата продуцентка Стейси Фицджералд — за приятелството и за това, че ми разкри колко важни са взаимната помощ и съдействието.

Кристи Венц, която с любовта си не позволи животът ми да се разпадне.

Джейми Латиоле — за коментарите й по ръкописа, които бяха не само нашарени като с вълшебна пръчица, но и много мъдри.

Доктор Януш Тайхерт и доктор Агнешка Федорович, които ме посрещнаха в Полша и от които научих много за „Равенсбрюк“ и за експериментите със сулфонамиди.

Бернар Дуго — че сподели с мен своята френска същност и френско шампанско.

Барбара Оратовска, директор на Музея на мъчениците „Под часовника“ в Люблин, Полша — за разказите й за Люблин и за „зайците“ и за всеотдайността в грижите за оцелелите от „Равенсбрюк“.

Ана Саханович, която ни развеждаше и превеждаше по време на пътуването из Полша, и Юстина Ндулуе, която ни помагаше в Германия.

Хана Новаковскич — за приятелството и помощта й.

Дейвид Маруел, директор на Музея на еврейското наследство — за времето, което ми отдели.

Нанси Слоним Арони — за прекрасния писателски семинар „Чилмарк“.

Наташа Лекич и Андреа Уолкър от „Ню Бук Едитърс“ — за това, че ми съдействаха и ми даваха кураж.

Керъл и Чък Ганц — за това, че ме подкрепяха.

Керъл Ан Броун, президент на „Общество за история и Исторически музей на Бетлехем“, в Бетлехем, Кънектикът — за разказите за миналото на града.

Джак Александър и Крис Макардъл от ботаническата градина „Арнълд“ към Харвардския университет — за това, че споделиха сериозните си познания за люляците.

Джени Хамптън, авторката на книгата „Как девическите херцерски отряди спечелиха войната?“ — за помощта, която ми оказа при проучването.

Ирене Томашевски — за нейната подкрепа и за книгата, на която е съавтор заедно с Теча Вербовски: „Кодово име «Жегота»: спасяването на евреите в окупирана Полша, в периода 1942–1945 година“.