Марта Хол Кели
Люляковите момичета (15)

15
Керълайн

1941 година

Стиснах здраво шкафчето на картотеката.

— Какво се е случило, Роже?

— Току-що разбрах, Керълайн. Намерили са имената на Пол и Рина в списъците с арестуваните.

Арестували са Пол? Но как…?

— Благодаря ти, че не ми го съобщи пред Пия — сдържах сълзите си, но папките пред мен се размазваха и сливаха, потънали в жълтеникава мъгла. — Има ли вести за бащата на Рина? Нали е живеел с тях в Руан.

— Все още не. На всеки час проверявам докладите. Надявам се, не се съмняваш, че ще направим всичко по силите си да проследим къде са.

— Знаем поне, че са живи, нали? По какво обвинение са арестувани?

— Де да знаех. Разузнаването ни в Лондон има някои пропуски. Не са описани и местоназначенията. Но това не е всичко, Керълайн. Тримилионна немска армия е започнала да навлиза в Русия.

— Е, какво стана с Пакта за ненападение?

Ясно беше, че Хитлер е не просто откачен, а и че е лъжец, но въпреки това всяка негова маневра изплющяваше като поредния звучен шамар.

— Хитлер го е нарушил, Керълайн, и мечката никак не е доволна. — Роже много обичаше да нарича Съветския съюз „Мечката“. Подхождаше им този прякор. — Хитлер взема каквото си поиска. И това не вещае нищо хубаво за нас.

И да не беше го казал, много добре го знаех. Не след дълго Хитлер щеше да завземе половината свят. Дали Англия е следващата?

— Ужасно съжалявам, Керълайн.

Роже изглеждаше наистина покрусен. Може би съжаляваше, че не се застъпи за Рина.

През целия този ден бях като парализирана от хилядите „Ами ако…“.

Ами ако Пол си беше останал тук, в Ню Йорк, далече от опасностите? Ами ако бях настоявала по-сериозно Роже да издейства виза за Рина?

На всичко отгоре, в същия този тежък ден дойде вестта, че Бети Стокуел Мърчант е родила трикилограмово бебе, момченце, което кръстила Уолтър, на баща си. Имах много работа, но въпреки това се измъкнах в обедната почивка, за да я посетя в болницата. Умирах от желание да видя бебето, въпреки че, откакто чух новината, се мъчех да преглътна завистта си с помощта на няколко понички с конфитюр. Надявах се смяната на мястото да ме разсее и да прочисти мислите ми. А и щеше да ми се отрази добре да споделя притесненията си за Пол с Бети.

По пътя към болницата купих на Бети от любимите й папагалски лалета, нищо че едва ли й трябваха още цветя. Стаята й в болницата „Сейнт Люк“ изглеждаше като конюшнята на Уърлуей на дербито в Кентъки^[1] — претрупана с огромни букети и венци: подкова от рози, венец от карамфили на статив, с лента с надпис „Поздравления!“, и ваза с две дузини рози, боядисани в светлосиньо, склонили засрамените си главици.

— Благодаря ти за лалетата, Керълайн — каза Бети. Лежеше, опряна на високи възглавници, в специалното си болнично легло, прекрасна в своя розов сатенен халат и тюрбан в същия цвят. — Винаги си знаела какво харесвам.

Дойде една сестра с бебето на ръце, движеше се съвсем безшумно по болничните плочки с меките си платнени калцуни. Щом видях момченцето, всичките ми проблеми минаха на заден план.

— Спокойно, подръж го — каза Бети и махна към нас.

Гушнах бебето, което се успокои в ръцете ми, усещах по кожата си топлината на стегнато повитото телце. Стискаше юмручетата си, плътно прибрани под брадичката, а лицето му беше подпухнало като на професионален боксьор. Да, малкият Уолтър трябваше да се учи да се ежи, за да се бори за оцеляването си с тези родители, които се разбираха най-добре, когато са в различни часови зони.

— Знам, че ще ме помислиш за неблагодарна, Керълайн, но не съм готова за бебе — каза Бети и опря кърпичката си на кладенчето на едното око.

— О, скъпа, защо говориш така?

— Казах на Фил, че не искам дете толкова скоро, но той не ме послуша. И това след всичко, което направих за него. Та заради този мъж аз обух обувки за голф!

— Ще бъдеш чудесна майка, сигурна съм.

— Обслужването тук е чудесно, Керълайн, по-добро, отколкото в „Плаза“, сериозно ти казвам. Носят ми бебето по всяко време, дори се налага аз да им казвам да го върнат в детското отделение. Специализирани са в грижите за новородени.

— Какво прекрасно бебе — прекъснах я аз.

Погалих юмручето му, нежно и крехко като цвете.

Уолтър се протегна в ръцете ми и клепачите му потрепнаха от някакъв бебешки сън. Усетих онази позната болка и очите ми се напълниха със сълзи. Не сега.

— Сега само трябва да те уредим със съпруг и бебе, Керълайн, в този ред.

— Приключих с това — отвърнах.

— Започна ли вече да бъркаш в шкафа на майка си за бельо? Не си, нали? Е, значи не си приключила.

Сестрата влезе да вземе Уолтър, дискретна като прислужница, повикана с тайния звънец под масата в трапезарията. Аз се бях вкопчила в него и не го пусках, но в крайна сметка се наложи да й го дам. Гледах я как го отнася, а празните ми ръце потрепваха от внезапния хлад.

— Днес Роже ми съобщи, че Пол и Рина са арестувани.

— Колко ужасно, Керълайн, мила, съжалявам. Знаеш ли къде са ги отвели?

Скръстих ръце и пристъпих към прозореца.

— Никой не знае. Сигурно в някой парижки затвор или в транзитен лагер. Не знам какво да правя.

В парка навън, под прозореца, едно момченце се опитваше да пусне хвърчило, но то само шареше насам-натам и все не се вдигаше. „Опашката е доста тежка — помислих си, — просто откачи опашката.“

— Колко ужасно болезнено е това за теб, мила — продължи Бети.

— Не мога да работя.

— Когато се върна вкъщи, ще направя хавайско тържество. Ще ми помогнеш ли с организацията? А може да ми партнираш за бридж за сбирката у Вандербилт. Смятах да играя с Пру, но тя с удоволствие ще ти отстъпи мястото си.

— Не ми е до тържества, Бети. Трябва да разбера къде са отвели Пол.

— Стига, Керълайн, забрави за това. Да, наистина, много е тъжно, но никога не би имала нормален живот с Пол Родиер.

— Кой определя какво е нормално?

— Защо винаги избираш трудния начин? С Дейвид можехте…

— Аз ли? Дейвид ме напусна, не аз него.

— Щеше да се ожени за теб, ако се свърташе по-дълго на едно място. Турне с десет града в програмата не е много здравословно за която и да е връзка. Мъжете искат да са център на света за теб. Сега, както си се укротила, трябва да побързаш да си намериш съпруг и да си родиш деца. Яйцата на жената не са вечни, нали знаеш?

Само при споменаването на яйцата, които се реят вътре в мен, мънички и крехки, ме побиха тръпки.

— Това е абсурдно, Бети.

— Тези ги разправяй на яйчниците си. В Ню Йорк е пълно с мъже, които все пак не са за изхвърляне, а ти си тръгнала да издирваш единствения, който обаче е във френски затвор.

— Трябва да се връщам на работа. Малко съчувствие няма да те ощети. Говорим все пак за човешки животи.

— Извинявай, мила, знам, че не искаш да чуваш това, но той не е от нашата класа.

— Нашата класа ли? Баща ми е започнал от нулата.

— Да, а нулата е „Сейнт Пол“, където са го пратили родителите му.

— Моите уважения към брат ти, но когато живееш цял живот на гърба на родителите си, трудно можеш да изградиш характер.

— И това го казва жена, която до шестнайсетгодишна възраст е била обличана от прислужница. О, Керълайн, мисли практично. Все още не е твърде късно…

— За какво? Да спася репутацията си ли? Да не би да твърдиш, че трябва да се омъжа за човек, когото не мога да понасям, само за да не съм сама на хавайските тържества? Ти може да имаш бебе и съпруг, Бети, но аз искам да бъда щастлива.

Бети се засуети да приглажда ръбчетата на сатененото одеяло.

— Добре, но не идвай да плачеш на рамото ми, когато всичко това свърши зле.

Обърнах й гръб и излязох, не можех да разбера как така приятелката ми не дава пукната пара за моето истинско щастие. Нямах нужда от Бети. Имах майка. Това би трябвало да ми е достатъчно за известно време.

Нищо на света не можеше да ме накара да се откажа от Пол.

 

 

По-късно през същата седмица Роже ми съобщи, че Консулският отдел вече не може да ми помага за пратките с помощи, които изпращах във Франция. По пощата непрестанно пристигаха писма и картички от сиропиталищата с възможно най-милите и учтиви молби за помощ. Как да им откажа? Не смеех да искам от майка пари от спестовната й сметка. Откакто татко почина, тя постоянно трябваше да затяга колана. Известно време се надявах на чудо, но в крайна сметка осъзнах къде трябва да отида.

„Снайдър и Гудрич — антиквариат“.

Още преди години майка беше намекнала, че може да оставим на консигнация сребърните прибори, които по-рядко използвахме, за да осигурим пари за дарения. Изобщо не се изненадах, защото заедно със стерлинговото сребро на Улси, майка беше получила в наследство и склонността към благотворителност. Тя никога не беше парадирала с аристократичния си произход, така че можехме да минем и без няколкото вилички за стриди, които си стояха недокоснати още от Гражданската война.

Със сребърния сервиз за вечеря, разбира се, не бих се разделила никога.

Антикварният магазин „Снайдър и Гудрич“ се намираше в централната градска част, но на достатъчно закътана уличка, за да осигури дискретност на клиентите си. В съседство имаше малко процъфтяващо перукерско ателие, където човек можеше да се сдобие с доста реалистична перука. Всеки, който в крайна сметка се озоваваше в „Снайдър и Гудрич“ и продаваше семейните ценности, за да помогне на някой пропил се чичо или да погаси просрочените вноски за данъци, демонстрираше различни особености на характера си. Втората братовчедка на Бети, чийто съпруг беше влязъл в затвора за неплатени данъци, се нагълта с приспивателни в деня, когато сватбеният й порцелан се оказа на витрините на „Снайдър и Гудрич“. Тя се възстанови, но репутацията й не успя.

Тези, които ринеха парите с лопата, не даваха пукната пара за хорското мнение. След пролетното почистване пращаха в С & Г вещите, от които смятаха да се отърват, по стегнатия в ливрея шофьор или по несведущата прислужница. Опърпан персийски килим. Порцеланови купички за измиване на пръсти от Лимож.

Майка никога не ангажираше шофьор в града, а няколкото ни останали прислужници бяха в „Хей“, затова една сутрин грабнах едно от навитите на ролка калъфчета за сребро „Пасифик“ от шкафа със среброто в апартамента ни и занесох виличките за стриди сама. Нямаше начин господин Снайдър да не изпадне във възторг, когато види в магазина си среброто на Улси.

Прекрачих прага и потънах в гъстата мъгла от дим на пури. В това малко помещение сякаш имаше повече стъклени витрини, отколкото в Музея за естествена история. Стените почти не се виждаха от наредените плътно една до друга стъклени каси от пода до тавана, на още един ред по цялата обиколка на магазина имаше още витрини, високи колкото щанд и толкова близо до стенните витрини, че повече от един човек трудно би могъл да се провре между тях. По стъклата все още имаше полепнали власинки от скорошното лъскане, а зад тях, натъпкани като сардини, се мъдреха всевъзможни семейни артефакти, сортирани по видове: мечове в кании с пискюли и орнаменти, монети, картини и цели армии от строени по височина сервизи от кристални чаши на дълги фини столчета. И в отделни каси, разбира се, на почтително разстояние едни от други, бяха подредени сребърни прибори и табли.

Кльощав господин, видимо над шейсет, стоеше изправен до една от витрините, която му стигаше до кръста, и беше разперил на нея страница от „Ню Йорк Таймс“, върху която полираше сребърен комплект за хайвер, а всичките клечки, парцалчета и тампончета беше наредил в кръг около една от статиите. Успях да прочета заглавието, въпреки че беше на обратно: „ХИТЛЕР ЗАПОЧВА ВОЙНА С РУСИЯ, ПЕШАЦИ НАВЛИЗАТ ОТ АРКТИКА КЪМ ЧЕРНО МОРЕ. ДАМАСК ПАДА. САЩ ИЗТЕГЛЯ КОНСУЛИ ОТ РИМ“.

Човекът се представи като господин Снайдър, разви калъфчето, което му подадох, и извади една от виличките така нежно, като че вадеше шафрана от минзухар. Огледа семейния герб на Улси на върха на дръжката през бижутерската лупа, закрепена пред едното му око. Несъмнено господин Снайдър ще е възхитен от композицията, при това върху стерлингово сребро: два филигранни стилизирани лъва, вдигнали високо герба, а над него ръка, стиснала пищялна кост, издигната над средновековен рицарски шлем. Господин Снайдър изчете думите, написани на нашлемника:

— „Manus Haec Inimica Tyrannis“.

— Това е семейният девиз. Надписът означава: „Тази вдигната ръка не ще пощади тиранина“. — Как така господин Снайдър не гори от нетърпение да ги има в магазина си? Та това е история! — Каква е максималната цена, която можете да ми предложите?

— Това не е гаражна разпродажба, госпожице Феридей. На битпазара в Клинанкур работят така — отвърна той и посочи неопределено към Париж с почернелия си от окиса пръст.

Господин Снайдър говореше на чудесен английски, с едва забележим немски акцент. Въпреки че името му звучеше като английско, беше с немски произход. Предположих, че „Снайдър“ преди е било „Шнайдер“, но го е променил в името на бизнеса. След Първата световна война преселниците от Германия не бяха посрещани добре от предубедените американци, но напоследък това течение се беше обърнало — много американци решително бяха застанали на страната на Германия. Името Гудрич вероятно също беше добавено, за да създава впечатление, че е собственост на британци, защото нямаше и следа от никакъв господин Гудрич.

Господин Снайдър опипваше виличката, както слепец опипва лице. Подръпна зъбците, дъхна отблизо върху среброто.

— Зъбците не се поддават на опъване. Това е добре. Щемпелът е клеясал. Топени ли са в някакъв разтвор?

— Никога — отвърнах. — Почиствани са само с памучна вата и кърпички „Годар“.

Преборих се с порива да си издействам услуга срещу усмивка. Усмивката — поне според французите — беше тактическа грешка и се приемаше като белег на слабост, типична за американците.

Господин Снайдър опря ръбестия край на кибритената клечка в щемпела и я врътна. През рядката бяла коса по скалпа му проблясваше розова кожа — същият цвят като парцалчето за полиране.

— Добре — продължи господин Снайдър. — Но имайте предвид, че оксидираният слой не бива да се маха, той предпазва среброто. Почиствайте приборите само когато смятате да ги използвате.

— Това сребро е било на прабаба ми Илайза Улси — казах аз.

Странно, изведнъж ми се доплака.

— Всичко тук е било на нечия прабаба. От пет години не съм купувал вилички — нито за лимони, нито за сардини, нито за череши, нито за стриди, какво остава за пълен комплект? Няма пазар за тях.

Нали уж било много добре за среброто да се съхранява оксидирано, а неговите прибори бяха лъснати до блясък.

— Добре, ще пробвам в „Сотбис“ — казах аз.

Господин Снайдър прибра виличката и се зае да навива кафявото калъфче.

— Чудесно. Те не правят разлика между лъжица за бульон и лопатка за ядки.

— Среброто на Улси е описано в книгата „Съкровищата от Гражданската война“.

— А тази купа за пунш „Астор“ е от Френската революция — отвърна господин Снайдър и посочи витрината зад гърба си.

Но когато заговорих на немски, отношението на господин Снайдър изведнъж се промени. За пръв път в живота си се радвах, че татко бе настоял да уча немски в училище.

— В книгата е описан и супникът, принадлежал на прабаба ми Илайза Улси — казах аз, горда, че успях да изровя някъде от дълбините на мозъка си миналото причастие на глагола „принадлежа“ на немски.

— Нима говорите немски? — попита той, усмихнат.

— Учех го в училище. В „Чапин“.

— Супникът от стерлингово сребро ли е? — продължи той на немски.

— Да, и злато. Подарен й е от семейството на един млад полковник, за когото се грижела по времето на битката в Гетисбърг. Той щял да умре от раните си, но благодарение на нейните грижи оцелял, затова семейството му изпратили супника заедно с прекрасно писмо.

— Гетисбърг, да, ужасна битка. Супникът гравиран ли е?

— „На Илайза Улси, с най-дълбоки благодарности“ — отвърнах. — На него е изобразен бог Пан с кошница златни цветя.

— Пазите ли писмото?

— Да, в него е описано бягството на полковника през блатата край река Чикахомини.

— Интересен произход — установи господин Снайдър.

За нищо на света не бих се разделила с тази купа, но историята си свърши работата: размекна господин Снайдър и той ми направи оферта за виличките.

— Мога да предложа най-много четирийсет и пет долара — поде той. — Цената на стерлинговото сребро така и не се възстанови след затрудненията.

Бяха минали вече повече от десет години от Черния вторник^[2]. През 1941 година икономиката ни вече се съживяваше, но много хора все още не можеха да се примирят с термина „депресия“.

— Господин Снайдър, ако ги претопите, ще изкарате седемдесет и пет долара.

— Шейсет.

— Добре.

— С вас е удоволствие да се работи — заключи господин Снайдър. — Евреите, които идват тук, се държат така, все едно ми правят услуга.

Отстъпих назад, възмутена.

— Господин Снайдър, съжалявам, ако съм създала впечатлението, че бих проявила толерантност към подобни злостни забележки. Не знам как се търгува в Германия, но аз не сключвам сделки с антисемити.

Навих калъфчето с вилиците.

— Моля ви, госпожице Феридей, това беше грешка на езика. Простете.

— Тази страна е основана на равенството и справедливостта и няма да е зле да запомните това. Едва ли ще се отрази добре на бизнеса ви, ако си спечелите репутацията на човек, който таи лоши чувства към която и да е етническа група.

— Непременно ще запомня това, госпожице Феридей — каза той и внимателно измъкна вилиците от ръцете ми. — Моля, приемете най-искрените ми извинения.

— Извиненията ви са приети, господин Снайдър. Не съм злопаметна, но държа на високите професионални стандарти, когато влизам в търговски отношения.

— Оценявам високо това, госпожице Феридей, и съжалявам, че ви обидих.

Когато излязох от магазина на Снайдър, оптимизмът ми се беше възвърнал, а в джоба си имах достатъчно пари да изпратя и пакетите с помощи, и подарения от „Овалтин“ кашон с шоколадово мляко на прах. Успокоих съвестта си с мисълта, че човек понякога трябва да сключи сделка с дявола, ако иска да помогне на хората в нужда. Да, сключих сделка с антисемит, но го направих, за да помогна на онеправданите.

Благодарение на господин Снайдър петдесет сирачета във Франция щяха да знаят, че не са изоставени от всички.