Марта Хол Кели
Люляковите момичета (39)

39
Керълайн

1958 година

Същата пролет пристигнахме в Полша с доктор Хитцих. Пътуването с доктора беше истинско удоволствие, защото беше надарен от небесата и с ум, остър като бръснач, и с необикновена благост, а тази комбинация обикновено се среща основно сред амишите. Той беше нашият американски медицински експерт по ортопедична хирургия, отговорен за подбора на дамите от Полша, които са в достатъчно добро здравословно състояние да издържат пътуване до Съединените щати по-късно през същата година. Аз го придружавах, за да уредя документите по пътуването им и да отстранявам организационните пречки.

Посрещна ни официална делегация и с частен автомобил ни отведоха в Ортопедичната клиника във Варшава. Щом влязохме в клиниката, полските доктори наобиколиха доктор Хитцих. Стискаха ръката му, потупваха го по гърба и го отведоха до голямата заседателна маса срещу набързо скован подиум. Седнах до доктор Хитцих, а двайсет и деветимата лекари заеха местата си около масата. Присъстваха и двама членове на ZBoWiD, Съюза на борците за свобода и демокрация — официалната полска организация на ветераните, институцията, с която Норман и аз работехме, за да защитаваме правата на „зайците“.

Клиниката много приличаше на сградата на Земеделското дружество в Бетлехем, просторна като хамбар, с отворени прозорци, така че дори в центъра на залата усещахме поривите на вятъра.

Първите три дами влязоха в клиниката, сгушени една в друга, и през цялото време притискаха плътно яките на палтата към вратовете си. На ръцете и на трите висяха платнени чанти, а по лицата им се виждаше отпечатъкът на изнурително пътуване, защото и за трите явно всяка малка стъпка беше особено болезнена. Нашият преводач — млад мъж със суров поглед и буйна коса, с прическа като на Сталин, седна до доктор Хитцих, а жените се отправиха към паравана зад сцената да се преоблекат.

„Заек“ номер едно беше красива жена, около трийсет и пет годишна, с къса тъмна коса и тъмни очи, която се появи иззад паравана, увита като гръцка богиня в захабен бял чаршаф. Запристъпва към сгъваемото столче на подиума и на всяка крачка се сгърчваше от болка. Когато седна на столчето тя огледа публиката с гордо вдигната брадичка.

Главният лекар, професор Груца, енергичен и добродушен човек с телосложение като на пожарен кран, застана на подиума и започна да чете съпътстващия доклад. На равни интервали, които ми изглеждаха безкрайни, преводачът ни запознаваше с превода на английски:

— Смъртта на близкия приятел на Адолф Хитлер, Райнхард Хайдрих, обергрупенфюрер от СС, предизвиква серия от научно неиздържани експерименти за медицински цели, наричани „операции със сулфонамиди“ в концентрационния лагер „Равенсбрюк“. Доктор Карл Гебхарт, близък приятел и личен лекар на Хайнрих Химлер, е повикан да лекува Хайдрих, който е бил смъртоносно ранен при опит за убийство — взривно устройство в автомобила му, поставено от Чешката нелегална организация.

Не изпусках от поглед жената на подиума. Тя слушаше, вдигнала гордо глава.

— При лечението на Хайдрих доктор Гебхарт отказва да използва сулфонамидни медикаменти и предписва алтернативно лечение. След като Хайдрих умира, Хитлер обвинява доктор Гебхарт, че е допуснал приятелят му да умре от газова гангрена. Поради това Химлер и Гебхарт измислят начин да докажат на Хитлер, че решението да не се използват сулфонамиди е било правилно: чрез серия от експерименти, извършвани първо върху мъже в „Захсенхаузен, а след това и върху жени, в «Равенсбрюк».“

Жената на подиума отметна един кичур коса от челото си с разтреперана ръка.

— Гебхарт и подчинените му извършват серия от операции върху напълно здрави жени, подбирани специално заради добре развитите им, яки крака, които могат да понесат симулация на травматични рани. В раните са въвеждани бактериални култури, за да се предизвика газова гангрена, а впоследствие на някои са прилагани сулфонамидни медикаменти. Всеки починал пациент, третиран със сулфонамиди, доказва тезата на Гебхарт. Сред оперираните затворници, на които са прилагани сулфонамиди — доктор Груца посочи жената на стола, — е Каша Бакоска, по баща Кузмерик, медицинска сестра в държавна болница.

Лекарят вдигна чаршафа, за да покаже крака й. Доктор Хитцих до мен ахна и за малко не се задави. Прасецът й беше съсухрен и ужасно деформиран, като изкормена риба.

— Госпожа Бакоска е била оперирана през 1942 година. Била е подложена на три последователни операции. Всичките от Група едно: с внасяне на дървесни стружки, стъкла и други материали. В левия долен крайник е направен разрез и кръвоносните съдове от двете страни на раната са лигирани.

Лекарят продължаваше да говори, а Каша седеше с вирната брадичка, но устните й вече не бяха така решително стиснати. Очите й се пълнеха със сълзи.

— Вкарани са още кварцов пясък и трески, раната е зашита и кракът е гипсиран… — продължаваше лекарят.

Нима не виждаше колко е разстроена? Аз се изправих и тръгнах към подиума.

— Гипсовата превръзка е оставена достатъчно дълго време, за да се осигури възможност да се развият газова гангрена и други инфекции — не спираше докторът. — След което са приложени сулфонамидни медикаменти.

Останалите лекари дращеха в бележниците си.

— Освен тежките деформации, които влияят на цялата скелетна система, пациентката страда и от посттравматичен стрес, депресия…

— Съжалявам, но… — продума Каша. Тя се изправи, закри очите си с една ръка, а с другата придържаше чаршафа на гърдите си.

Качих се на подиума.

— Това не може да продължава така, докторе.

— Но тези жени са дали съгласие — отвърна доктор Груца. — Останалите лекари са променили много ангажименти в и бездруго запълнените си графици, за да могат да присъстват.

— „Зайците“ също, докторе. Може да продължите прегледа в намален състав. Ще присъстваме само вие, доктор Хитцих и аз.

— Това е прекалено…

Хванах Каша за ръката.

— Тези жени са били жертви веднъж, но няма да позволя да ги измъчвате в мое присъствие.

— Нека продължим в по-малката манипулационна — намеси се доктор Хитцих.

Помогнах на Каша да слезе и да стигне до паравана и се постарах да й помогна да се облече.

— Благодаря — каза тя. — Оценявам помощта ви.

— Как добре говорите английски, мила.

— Не чак толкова.

— Е, със сигурност по-добре, отколкото аз говоря полски.

— Сестра ми Зузана, тя не е дошла още, но е в списъка. Тя е лекарка. Нейният английски е прекрасен.

— Ще я очаквам с нетърпение — казах аз.

Щом се преместихме в малката зала и останахме само доктор Хитцих, доктор Груца и аз, прегледите започнаха да минават леко. Сестрата на Каша, Зузана, се яви на преглед последна. Помоли да позволим да присъства и Каша и лекарите се съгласиха.

— Зузана Кузмерик, четирийсет и три годишна — четеше доктор Хитцих. — Участвала в контролната група при сулфонамидните операции. Инжектирали са й стафилококи и бактерия Clostridium tetani. Тя е сред малцината пациенти в контролната група, които са се излекували спонтанно, въпреки че не са й прилагани антибиотици. В момента страда от мигренозно главоболие, спорадично гадене и стомашни разстройства. Има съмнения за язва на стомаха, третирана с антиациди…

Доктор Хитцих замлъкна.

— Продължавайте, докторе — каза Зузана. — Няма проблем.

Доктор Хитцих свали очилата си.

— Не мисля, че е…

— Виждала съм документа — прекъсна го Зузана. — Всъщност аз го написах. Пише, че в лагера са ме стерилизирали, нали?

Каша се изправи.

— О, Зузана, не…

— Няма проблем. Аз написах доклада. Моля, докторе… продължете.

Доктор Хитцих отново надяна очилата си. Зузана се поизправи в стола си, когато докторът, който продължаваше с прегледа, попипа жлезите на врата й.

— Като лекар трудно ли ви е изведнъж да се окажете пациент? — попитах аз.

— Не — отвърна Зузана. — За мен е важно да видя и двете страни. Това ме прави по-добър лекар. Това е и една от причините да искам да отида в Съединените щати. Искам да се запиша на специализиран курс за медици и да науча колкото мога повече.

Зузана говореше английски толкова добре с този неин напевен полски акцент, че беше истинско удоволствие да я слуша човек.

Доктор Хитцих потърка с два пръста шията й ниско долу до ключицата, от лявата страна.

— Какво има, докторе? — попита Зузана.

— А, нищо особено — побърза да отговори той. — Засега мисля, че сме готови.

Докато разчиствахме и полякините се подготвяха за пътуването обратно към домовете си, доктор Хитцих се съвещаваше с колегите си, а аз извадих подаръците, които бях донесла за жените от Америка.

— Момичета, елате тук — повиках ги аз. Извадих една от най-красивите чанти, които бях донесла, онази от тъмносиня кожа. Златистата закопчалка проблесна на слънцето. — Тези чанти са дарение от един прекрасен магазин в Щатите, „Лейн Брайънт“.

„Зайците“ не помръдваха, като че краката им се бяха вкоренили в пода. Какви сериозни жени!

— Момичета, няма от какво да се притеснявате, моля ви — казах и протегнах още повече ръката си, в която държах чантата. — Без пари са. Дарени са за вас. Синият цвят е хит този сезон.

Отново никоя от тях не помръдваше. Извадих една от кутиите с бонбони асорти на „Уитман“, от онези, на които надписът изглежда като бродиран.

— Някой иска ли бонбони? — Никоя не помръдваше. — Има и „Нютънс“, със смокинов конфитюр. Много хубави сладки.

— Защо да не си направим снимка? — попита Каша; гледаше към фотоапарата „Лайка“ на врата ми.

Събраха се за снимката и кадърът се композира безпроблемно, изглеждаха като букет цветя във ваза.

— Как ще се пътува? — попита Каша.

— Засега планът е всички вие да пристигнете заедно в Ню Йорк, а после ще се разпръснете из различни части на страната, в частни домове. След това групата ще се събере отново, но в Сан Франциско, откъдето ще пътувате заедно до Лос Анджелис и после ще се върнете с автобус, но ще минете през Лас Вегас, Тексас, и накрая обиколката ще завърши в столицата Вашингтон.

Каша преведе думите ми на останалите, които се бяха притиснали една до друга, за да чуват по-добре. Очаквах поне да се усмихнат, но лицата им нито за миг не се отпуснаха.

— Искат да знаят откъде ще отплава корабът? — каза Каша.

— О, не, няма кораб — отвърнах. — Авиокомпанията „Пан Американ“ направи дарение, което покрива разходите по пътуването със самолет.

Последваха оживени разговори на полски и след това вече много от жените се усмихваха.

— Повечето от нас никога не са се качвали на самолет — поясни Каша.

Доктор Хитцих подаде глава през вратата и всички погледи се насочиха към него.

— Готови сме с крайния списък, госпожице Феридей — каза той. — Може ли да поговоря с вас насаме?

Втурнах се към доктора и двамата влязохме в манипулационната.

— Всички са одобрени за пътуването — каза доктор Хитцих.

— О, чудесно — отдъхнах си облекчено.

— С едно-единствено изключение. Лекарката.

— Зузана ли? Но защо, за бога?

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но напипах уголемена жлеза на Вирхов^[1] — отвърна той.

— Какво?

— Това е индикация за злокачествено образувание.

— Може ли да се излекува?

— Вероятно не. Това е много характерен симптом на рак на стомаха. Опасявам се, че дните й са преброени.

Забързах да се върна при жените, които чакаха пред вратата, облекли палтата си, готови да се приберат по домовете си. Извиках Зузана и сестра й Каша да разговарят с доктор Хитцих и мен насаме и ги въведох в манипулационната. Седнаха на сгъваемите столове.

— Зузана, опасявам се, че… как да кажа — започна доктор Хитцих. — Онази бучка, която напипах на шията ви, според мен е уголемена жлеза на Вирхов.

— „Трона на дявола“ ли имате предвид? — попита Зузана.

— Предпочитам названието „сигнален лимфен възел“ — опита се да смекчи нещата доктор Хитцих.

— Симптом е за рак на стомаха, нали? — полюбопитства Зузана.

— Да, опасявам се, че да.

— Доста неприятно е да имаш рак, който носи името на германец — каза Зузана с усмивка, а очите й блестяха.

— Как може да сте сигурни? — запротестира Каша.

— Трябва да направим още някои изследвания — заобяснява доктор Хитцих. — Но единодушното решение на медицинската комисия е, че не можете да заминете за Съединените щати.

Каша се изправи.

— Какво? Та нали смисълът на това пътуване е да получим медицински грижи, които тук не може да се осигурят! Как може да ни довлечете всички до тук, а след това да откажете помощ точно на човека, който най-много се нуждае от нея? Нека заеме моето място.

— Проблемът не е мястото, Каша — опитах да я убедя аз.

— Разправяте, че искате да ни помогнете, госпожице Феридей, но всъщност изобщо не ви е грижа. Носите ни модерни чанти и очаквате да ги разграбим.

— Мислех, че ще се зарадвате…

— Ние сме дами, госпожице Феридей. При това дами, повечето от които не искат да ги наричат „зайци“, като онези плашливи, нещастни животни в клетка. Освен това ние живеем в държава, в която не е разрешено да приемаме подаръци. Дотолкова ли не виждате какво е положението? Нима мислите, че можем да приемем нова чанта, подарък от американка? Та има случаи с хора, които са изчезвали заради много по-дребни неща. Една полска журналистка беше приела кутия шоколадови бонбони от един американец и оттогава никой не я е виждал.

Усетих как бузите ми пламват. Как допуснах да проявя такова високомерие?

— Каша, моля те — намеси се Зузана.

— Да помогнете ли искате, госпожице Феридей? Е, тогава помогнете на сестра ми.

Каша отиде при доктор Хитцих.

— Ще ви платя каквото поискате, за да впишете сестра ми в прословутия си списък.

— Ще знаем повече, след като проведем още изследвания… — започна доктор Хитцих.

— Сестра ми спасява животи. Никога нищо лошо не е сторила, винаги е помагала на други. Ако излекувате нея, ще излекувате хиляди.

— Самият аз бих искал нещата да са другояче, но всички лекари в комисията са на едно мнение… — обясняваше доктор Хитцих.

— Не можем да пренебрегнем решението на ZBoWiD — намесих се и аз.

— Тръгвам си — заяви Каша. — Това е абсурдно.

Втурна се към вратата и излезе.

— Ужасно съжалявам — казах на Зузана.

Тя положи длан на ръката ми.

— Разбирам, госпожице Феридей…

— Наричай ме Керълайн, мила.

— По-важно е останалите момичета да отидат в Америка.

Прегърнах Зузана и я притиснах към себе си. Каква прекрасна жена. А толкова слаба. Каква трагедия е това, че е толкова болна. Само да можехме да я подкрепим с някои от лековете на Улси…

Когато най-сетне се откъснахме една от друга, Зузана хвана ръката ми.

— Не се сърдете на сестра ми, Керълайн. Каша просто е доста напрегната понякога. Заедно преживяхме много. Но вашите подаръци се ценят много високо. — Тя се усмихна. — А ако искате, оставете подаръците в приемната, в помещението за багаж. Ще се погрижа момичетата да си ги получат, когато никой не гледа.