Марта Хол Кели
Люляковите момичета (4)

4
Керълайн

1939 година

Откакто Хитлер нападна Полша, във всяко от консулствата в Ню Йорк умереното безпокойство се беше превърнало в същинска паника, а нашият офис беше направо деветият кръг на ада. А на всичко отгоре от Вашингтон бяха наложили допълнителни ограничения за визите и влизането в Съединените щати от Европа стана почти невъзможно. Франция също затегна визовия режим. В началото на ноември вече имаше хора, които отчаяно искаха да са сред първите на опашката и въпреки студа, нощуваха под открито небе в спални чували точно под моя прозорец. Щом отворехме сутрин, опашката от френски граждани, които искаха да се върнат у дома, не се събираше в приемната и се проточваше чак в коридора.

В един сив и мрачен ден в края на ноември най-близката ми приятелка, Бети Мърчант, реши, че трябва непременно да намине да направи дарение. Разбрах, че е тя, защото още с влизането си нареди на Пия да й донесе горещ чай, който, естествено, нямаше да получи. Бети се промъкна между чакащите до моя кабинет. Облечена беше в тъмносиния си костюм тип букле на „Скиапарели“ и шапка, украсена с тъмносини и яркочервени пера, а под мишница стискаше вестник. В едната си ръка държеше стар сватбен подарък от някаква двойка в Ню Джърси — дърво на парите, около метър високо, направено като елхичка от шейсет стодоларови банкноти, нагънати като малки ветрила, на дървена поставка. В другата едва крепеше кула от кутии за обувки, напъхани една в друга.

Бети постави дървото на бюрото ми.

— Донесох това за твоите френски дечица. Трябва да стигне за малко кондензирано мляко.

Радвах се да видя Бети, но вече доста изоставах със задачите, а купчината с досиетата растеше ли, растеше. Според правилата във Франция, Консулството беше затворено по обед, от дванайсет и трийсет до три, и аз използвах това време да похапна риба тон от консерва на бюрото си и да си възвърна силите за следобедната масирана атака.

— Благодаря ти, Бети, много се радвам да те видя, но…

— И кутии за обувки, както ти бях обещала. Донесох само френските, та дечицата да се почувстват като у дома си.

Благодарение на манията на Бети по отношение на обувките, винаги имах в какво да опаковам помощите, които пращах в чужбина, а и нямаше опасност потокът от кутии скоро да пресъхне.

Бети затвори вратата на кабинета ми.

— Затварям заради госпожица Наострени уши.

— Пия ли?

— Ами да. Тя слухти за всяка подробност. И не се съмнявам, че си умира да разбере къде ще ходим на обяд.

— Уви, зарината съм с работа, а и не съм гладна.

— И не би хапнала дори и хапка, така ли? Да знаеш, мартинито е най-доброто лекарство при липса на апетит.

— Как да изляза за обяд, като толкова хора ме чакат? Току-що имах една двойка от Лион, които не са се чували с дъщеря си от юни насам. И двамата ридаеха.

— Не мога да повярвам, Керълайн. Не ти плащат, а дори не можеш да излезеш на обяд.

— Тези хора имат нужда от мен.

— Тогава какво ще кажеш за онова момче, Къди, пиколото, дали мога поне него да заведа в „21“? Има нещо особено в мъжете в униформа.

Бети отвори огледалцето си и огледа внимателно лицето си за несъвършенства. И тъй като не намери нито едно, сви рамене разочарована. Често сравняваха Бети с Рита Хейуърт заради природните й дадености: пищната грива и извивките, които веднъж накараха един позастарял господин да стане от инвалидната количка за пръв път от години и да тръгне след нея. Не че винаги надминаваше всички по красота, но не беше лесно човек да отдели очи от нея, както се гледа преобърнат влак или танцуваща мечка.

— Трябва да си починеш, Керълайн. Искаш ли да ми партнираш за партия бридж?

— Не мога, Бети. Тук е истинска лудница. Откакто Хитлер се развилия, половин Франция е тръгнала да се изнася, а другата половина отчаяно се опитва да се върне. Имам да опаковам шейсет пакета с помощи. Но ако искаш да помогнеш, заповядай.

— Е, аз обичам французите… ти явно също. Вчера видях новата ти любов, отиваше към театъра.

Навън прехвърчаха няколко снежинки. Дали вече валеше сняг у дома, в Кънектикът?

— Той не е новата ми любов. — Това беше самата истина, уви, въпреки че с Пол доста често се виждахме през тази есен и сега, в началото на зимата. Той се отбиваше в Консулството преди репетиции и обядвахме заедно с по някой сандвич на крак в градината на покрива на Френската сграда дори при лошо време.

— За него явно намираш време. Майка ми каза, че ви видяла да отскачате до „Сарди“. „Тет-а-тет, по обед, с висок европеец.“ Цитирам. Целият град говори за това, Керълайн, явно сега той е най-добрият ти приятел. — Бети метна сгънатия вестник на бюрото. — В „Поуст“ има кратка статия за вас двамата. Знаеше ли, че според класацията на списание „Физикал Кълчър“^[1] той е най-красивият мъж?

Не се изненадах от това, но може да се каже, че се почувствах поласкана. Кой изобщо гласува за такива неща?

— Това беше просто един обяд — казах. — Сериозно ти казвам, обсъждахме неговото представление…

Бети се надвеси над бюрото ми.

— Заслужаваш любовник, Керълайн, но няма нужда да биеш камбаната, мила. Непременно ли трябва да е актьор? При това толкова… как да кажа… публична личност? Знам, че все още ближеш рани заради Дейвид. Ако знаех, че брат ми е такъв…

— Това приключи, Бети.

— Бих могла да те покрия, но дори и едно петно да лепнат на репутацията ти, после много трудно ще я излъскаш. Ивлин Шимърхорн е огромна. Не може да излезе от къщи.

— Би ли оставила Ивлин на мира. Не ме интересува какво мислят хората.

— Ще започне да те интересува, когато вече не те канят на събиранията. Защо не ми позволиш да ти намеря нещо? Честно казано, Дейвид може да ми е брат, но не е идеален, Господ вижда. По-добре си без него, но недей да се забъркваш с някакъв французин само за да му отмъстиш. Всеки мъж пази в съзнанието си един силует, как да кажа, на жената, с която в крайна сметка ще свие гнездо. Просто трябва да намерим някой подходящ, според чиито представи си подходяща.

— Бети, сигурно има и по-хубави неща, за които да мислиш.

Бети винаги ме е подкрепяла, още от първия ни ден в „Чапин“, училището, което по онова време беше смесено, когато едно момче в часа по френски ме нарече „le girafon“ и тя заби тока на детското си ботушче в крака му.

— Ако зависеше от мен, бих се радвала ти и Пол да се окажете чисто голи на покрива на „Крайслер Билдинг“, но се опитвам да те предпазя.

С облекчение посрещнах заявлението на Бети, че трябвало да тръгва. Изпратих я до приемната, където тя отнесе дървото и го тръшна на бюрото на Пия.

— Надявам се, не очакваш да отида да го депозирам — каза Пия и се отпусна на облегалката на стола си с голоаз в ръка.

— Не искаш ли всички по Пето авеню да се обръщат след теб? Между другото, Пия, скъпа, не носиш ли сутиен?

— Нямам нужда от поддръжка^[2].

Бети хвърли един долар на бюрото на Пия.

— Вземи и си купи един, по-евтини са на щандовете за детски дрехи.

Бети тъкмо излизаше от приемната, когато Пол изскочи от асансьора с кесия със сандвичи в ръката и задържа вратата отворена, докато тя влезе. Бети само ми хвърли един от онези нейни погледи „така си и знаех“ и продължи.

Пол беше дошъл при Роже да уреди някои проблеми с визата си, а аз успях да се вмъкна с него на срещата им. Исках да се застъпя за Пол, а това със сигурност щеше да убеди Роже да му помогне да остане. Роже беше наредил да монтират в кабинета му падащо легло и сега то все още не беше прибрано, а чаршафите бяха събрани на топка. Явно не е спал добре.

— Трябва да измъкна Рина от Франция — каза Пол.

Роже извади електрическа самобръсначка от чекмеджето и я постави на бюрото си.

— Можем да опитаме. Напоследък визата за Съединените щати е наболяла тема. Нали видяхте опашката. Дори френски граждани с виза за Щатите не могат да напуснат Франция. Няма достатъчно кораби.

— Бащата на Рина е евреин — каза Пол. — Това ще усложни ли нещата?

Аз отидох до леглото и разстлах чаршафите.

— Още след двайсет и четвърта, когато от Вашингтон промениха квотите за имиграционните визи, всичко се усложни — каза Роже.

— Тя ще се съгласи и на туристическа виза.

Роже затвори с трясък чекмеджето на бюрото си.

— Керълайн, би ли се махнала от това легло? Всеки на опашката отвън би се съгласил на туристическа виза, Пол. Ще са й нужни двама поръчители.

— Аз мога да бъда единият — казах, докато разбухвах възглавницата на Роже.

Я! Червило… нима? Алено като на кабаретна танцьорка.

— Благодаря, Керълайн — каза Пол и се усмихна.

— Керълайн, не трябваше ли да помагаш на Пия в приемната? — попита Роже.

Затъкнах одеялото под дюшека.

— Рина има ли резервация за пътуването? — попита Роже.

— Да, но тъй като не получи виза, срокът изтече. Ще резервираме нов билет веднага щом получи виза.

Роже включи самобръсначката си и се зае да почиства бузите си от прораснали косми. Ако не се грижеше за брадата си, тя щеше да погълне цялото му лице.

— Нищо не мога да обещая. Всеки момент може да наложат допълнителни ограничения.

— Накъде повече? — попитах аз.

— Това не го решавам аз — отвърна Роже.

Вдигнах леглото и го прибрах в шкафа.

— Не можем ли да ускорим нещата? Това ми се струва несправедливо. Пол е виден гражданин на Франция, посланик на френската култура по света…

— Завися от милостта на Държавния департамент, Керълайн. С каса шампанско стигаш най-много до тук.

— Бих могъл да се върна за малко във Франция — каза Пол.

— Ако заминете сега, ще останете там завинаги — отвърна Роже.

Приближих се до стола на Роже.

— Дали да не почакаме до пролетта?

— През пролетта положението ще е коренно различно. На ваше място, Пол, ако, разбира се, го мислите сериозно, аз бих тръгнал още сега.

Пол се изправи в стола си.

— Сериозен съм, разбира се.

„Дали?“ Бях му дала формулярите за повторно влизане, а той ги беше загубил. Два пъти. Е, не че исках да заминава.

— В такъв случай трябва да подадете документи — каза Роже.

— Бих могла да попълня формуляра вместо теб — обадих се аз.

Пол се протегна и стисна ръката ми.

Роже не се сдържа:

— Сигурно нямате търпение да видите съпругата си?

— Разбира се — отвърна той.

Роже се изправи.

— Изцяло от вас зависи, но ако сте в хотелската си стая в „Уолдорф“, когато на Хитлер му хрумне да прегази Франция, няма да можете да се върнете там.

Срещата беше приключила. Пол също се изправи.

— Керълайн, би ли останала за минутка? — попита Роже.

Пол тръгна към вратата.

— Ще се видим горе — каза той и тръгна към градината на покрива.

Роже затвори вратата на кабинета си.

— Надявам се, че знаеш в какво се забъркваш.

— Вече съм гарант на десет кандидати…

— Знаеш за какво говоря. С Пол.

— Това не е нищо — казах.

Запази спокойствие… Роже ставаше доста свадлив, когато беше уморен.

— ПОЛ отдавна да е заминал, ако не беше ти. Не съм сляп да не виждам какво става?

— Това е несправедливо, Роже.

— Така ли? Той има семейство, Керълайн. Не е ли странно, че никак не бърза да се върне?

Роже взе папката на Пол и запрелиства документите.

— Новият му спектакъл…

— Е по-важен от съпругата му, така ли?

— Мисля, че са… как да се изразя… отчуждени.

— Ето, видя ли! — Роже хвърли папката на бюрото си. — Според Пия прекарвате доста време в градината на покрива.

— Не е нужно да драматизираш, Роже — заотстъпвах към вратата.

Явно изобщо не подозираше, че с Пол бяхме обходили цял Манхатън безброй пъти… Че бяхме яли чап суй и оризови хлебчета в ресторанта на улица „Макдугал“ в Гринич Вилидж… Че бяхме обходили японската градина в Проспект Парк.

— Виж, Керълайн, знам, че вероятно си самотна…

— Няма нужда да обиждаш. Просто се опитвам да помогна. Не е честно той и Рина да трябва да страдат така. Виж колко много прави Пол за Франция.

— О, моля те, искаш да измъкна Рина, за да остане той. А после какво? Дори и двама да са малко, трима винаги са много и познай кой ще се окаже излишен. Като френски гражданин, той трябва да изпълни дълга си и да се прибере в родината си.

— Нали трябва да постъпваме по съвест, Роже.

— Точно ние не сме длъжни да постъпваме по какъвто и да е начин. Внимавай какво си пожелаваш, Керълайн.

Побързах да се измъкна в кабинета си, за малко не настъпих едно паднало на земята топче за петанк. „Дали Пол ме чака още?“

Думите на Роже дълго кънтяха из въздуха. Може пък и да съм била пленена от чара на Пол. Надявах се Бети да е права за силуета в главата на мъжете. Дали Пол таи в съзнанието си моя? Е, в живота има и по-лоши неща.

 

 

В Консулството бяхме ужасно заети, но майка настояваше да участвам като доброволка в организацията на следобедната танцова забава, която бяха организирали с нейните приятелки — нейната thé dansant, в „Плаза“. За човек, който не е присъствал на такава забава, това е реликва от една отминала епоха, неофициално следобедно тържество, на което се сервират леки сандвичи, а танците са препоръчителни.

Имаше хиляди места, на които бих предпочела да бъда в този момент, но тържеството на майка ми беше за събиране на средства за руските белогвардейци — онези бивши руски аристократи, сега изгнаници, които са подкрепяли царя по време на Гражданската война в Русия. Майка ми беше посветила много години от живота си на тази кауза, затова се чувствах длъжна да помогна.

Беше резервирала Голямата бална зала на хотел „Плаза“, в стил неорококо, една от най-прекрасните зали в Ню Йорк, с огледални стени и кристални полилеи, и беше ангажирала оркестър от шестима музиканти с балалайки, които да осигуряват музиката. Шестимата бивши дворцови музиканти с бели папийонки стояха изпънати като струни в единия край на залата. Те държаха на коленете си триструнните триъгълни инструменти и чакаха майка да им даде знак. На тези някогашни музиканти от световна класа им се налагаше да свирят по чаени балове, но въпреки това изглеждаха доволни, че изобщо са ги ангажирали. Помощничките на майка в организацията, членките на комитета, които тя беше домъкнала, както и аз и няколко мои приятелки от Младежката лига, се суетяхме из залата, за да я подготвим, облечени в традиционни руски носии. Майка беше успяла да надвие дори неохотата на Пия и да я включи в нашите редици. Не бях казала на никого, освен на помощничките в организацията, че при тези събирания работя на доброволни начала, защото и без това беше невероятно унижение да се покажа пред хора в руска носия. Като актриса, с удоволствие обличах всевъзможни костюми, но това прехвърляше всякакви граници, защото носията се състоеше от сарафан — издължаващ сукман с трапецовидна кройка и с яркочервени и зелени бродирани кантове — и бяла блуза с буфан ръкави, украсени с бродирани цветя. Освен това майка настояваше всички да нахлупим на главите си онези особено притеснителни кокошници — твърде високи диадеми, бродирани със сребристи и златисти конци, с пришити по ръба полускъпоценни камъни и висулки от речни перли. Като че ли и без това не бях достатъчно висока, та с това нещо на главата си изглеждах като Емпайър Стейт Билдинг, е, наистина малко по-ниска, но украсена с трепкащи перли.

Майка постави на централната маса празна руска емайлирана купа с позлата за даренията и се опря на бродирания ми ръкав. Лъхна ме омайният й парфюм, който нейният приятел принц Матшабели — бивш грузински благородник националист в изгнание — беше направил специално за нея с любимите й аромати: люляк, сандалово дърво и розови нотки. Той и неговата съпруга принцеса Норина, актриса, изпращаха на майка ми всеки от парфюмите си и в крайна сметка на тоалетката й се беше разпрострял цял град от различно високи тумбести кристални бутилки с капачки с форма на корона.

— Малко хора ще дойдат — каза майка, — предчувствам го.

Въпреки че не ми се искаше да й го казвам, слабото присъствие беше неизбежно, защото все повече американци ставаха изолационисти. Резултатите от изборите показваха, че страната ни, която имаше неизлечими рани заради многобройните жертви от Първата световна война и пораженията от Голямата депресия, отказваше да бъде въвлечена в нов конфликт. На нюйоркчани не им беше до благотворителни танцови забави в полза на когото и да е извън нашите четирийсет и осем щата.

— С тази война в Европа твоите руски белогвардейци вече са на заден план, майко.

Тя се усмихна.

— Да, като се замисли човек, има толкова много нещастни прокудени европейци.

Когато станеше въпрос за благотворителни каузи, погледът на майка блясваше от онова лакомо пламъче, което обикновено се вижда в очите на повечето хора, щом зърнат пълен поднос със сладкиши.

Готвачът ни Серж, с плисирана готварска шапка и престилка, цялата оплескана с брашно, тръгна към нас откъм другия край на залата. В ръцете си беше гушнал като бебе една голяма купа с творог — традиционно селско ястие с извара и боровинков сироп. Рожденото име на Серж беше Владимир Сергеевич Евтушенко и беше потомък на някакъв аристократичен руски род, но обясненията на майка за произхода му винаги бяха доста мъгляви. Серж, който живееше с нас, беше нещо като значително по-малък брат, със силен акцент, който на всеки час измисляше нови ястия, които да фламбира за майка и мен.

Появяването на Серж примами Пия да се приближи до нас с кристална чаша пунш в ръка — приличаше на крокодил, който се спуска по реката.

— Това изглежда много вкусно, Серж.

Серж се изчерви и избърса ръцете си в престилката. Този висок слаб младеж с пясъчноруса коса би могъл да омае което си поиска от момичетата в Ню Йорк, но по рождение страдаше от парализираща срамежливост, заради която не излизаше от кухнята, доволен, че може по цял ден да шари крема брюле с горелката.

— Може би не биваше да наемаш Голямата бална зала, майко — казах аз. Вероятността да изпълним повече от четиристотин квадратни метра с гуляйджии беше нищожна. Откраднах си парченце от триъгълните тестени хачапури^[3] на майка. — Но нали пусна обява в „Таймс“, все ще дойдат някои хора.

Оркестърът на майка свиреше разгорещена версия на една известна руска народна песен — „Старата липа“, напълно несъвместима със стъпките на който и да е модерен танц.

Майка ме хвана за ръката и ме издърпа настрана.

— Продаваме руски чай и цигари, но стой далече от тях. Пия ми каза, че често ги пушите с твоя френски приятел.

— Той не ми е…

— Социалният ти живот си е твоя работа, но трябва да имаме печалба.

— Знам, че не одобряваш Пол, но ние сме просто приятели.

— Аз не съм ти енорийски свещеник, Керълайн, но и двете знаем какви са актьорите. Особено женените актьори, далече от дома. Но ти си жена на трийсет и пет…

— Трийсет и седем.

— Не ти е нужно моето одобрение. Но ако питаш мен, има един-двама в оркестъра, от които може да излязат подходящи ухажори — Майка килна глава към музикантите. — Някога са били каймакът на руската аристокрация.

— Но, майко, там няма и един, който да е под шейсет.

— Който много придиря, нищо не намира.

Майка се отдалечи към купата за дарения, опитваше се да насърчи присъстващите, а аз се заех с довършителните работи по залата. Бях се покачила на една стълба и намествах прожектора да осветява оркестъра с ясното съзнание, че така бях още по-лесно забележима, когато Пол се появи на вратата на залата. Тръгна право към стълбата.

— Роже ми каза, че мога да те намеря тук.

Голямата зала идеално подхождаше на Пол — светлокремавите й стени със златисти акценти изящно контрастираха със смуглата му красота. Усетих как ме заля онова особено чувство, la douleur — една от многото френски думи, за които едва ли има достатъчно точен превод, но значи нещо като „болезнен копнеж по нещо, което няма начин да притежаваш“.

— Прекрасно — казах и слязох от стълбата, перлите ми се полюшваха при всяко движение.

Не можеше ли поне усмивката си да сдържи?

— Тъкмо отивах към театъра, но ми трябва подписът ти за документите за виза на Рина. Ако моментът е неподходящ…

— Не, не, разбира се.

Майка приближи към нас и оркестърът ускори темпото.

— Майко, нека да ти представя Пол Родиер.

— Изключително ми е приятно — каза майка. — Играете в „Улиците на Париж“, доколкото чух.

Пол дари майка с една от брилянтните си усмивки.

— Аз съм само един от многобройната трупа.

Майка сякаш беше имунизирана срещу чара му. За неопитното око изглеждаше, че се държи изключително учтиво, но след всички тези години, в които съм я наблюдавала по време на светски сбирки, не можех да не доловя онази тънка жилка злъч.

— Ако ме извините, ще отида да видя какво става с хачапурите. Някой явно постоянно ги изяжда.

Пол се обърна лице в лице с майка.

— Хачапури ли? Те са ми любимите.

— Опасявам се, че са само за гостите с платени покани — отвърна майка. — Не че са кой знае колко днес.

Пол се поклони леко към майка, толкова официално се държеше с нея.

— Ако ме извините, дами, трябва да тръгвам — усмихна ми се и излезе точно така неочаквано, както и се беше появил.

Защо толкова скоро?

— Чудесно изпълнение, майко, успя да изпъдиш единствения ни гост.

— Колко са чувствителни понякога французите!

— Не можеш да очакваш хората да се задържат много тук. Повечето нюйоркчани по-скоро биха умрели, отколкото да ядат творог, а и нямаше да е зле да предлагаме все пак някакъв алкохол.

— Следващия път ще сервираме наденички с фасул. Ако зависеше от теб, щяхме да седим в някоя колежанска столова около дълга маса с галон царевично уиски по средата.

Реших да се съсредоточа върху окачването на зелените коледни гирлянди на майка над входната врата с помощта на намусената Пия. Докато се мъчех с тях, наум си припомнях дългия списък от задачи, с които вече закъснявах. Докладите за Роже. Пакетите с помощи. Защо майка толкова непримиримо се съпротивляваше? Време беше да свикне, че живее в двайсети век. Усетих, че някой ме наблюдава, обърнах се и какво да видя! Един от по-застарелите музиканти ми намигаше.

След около час майка се примири и призна поражението си. Единствените ни потенциални клиенти бяха гости на хотела, двойка от Чикаго, които влязоха погрешка и се изпариха моментално, сякаш бяха попаднали в нудистка колония.

— Е, това се казва провал — каза майка.

Смъкнах една гирлянда.

— Нали ти…

Дори не успях да довърша изречението, защото в преддверието се надигна такава глъчка, че изобщо не можехме да се чуем. Вратите се разтвориха широко и в залата нахлу многолюдна тълпа, при това разнородна: имаше представители от всички социални слоеве, до един с тежък сценичен грим и костюми от двайсетте във Франция. Жените с жилетки под кръста и прически на вълни. Някои дори носеха рокли с паднала талия и къси коси на черта като на Луис Брукс. Прелестни създания в сатенени рокли за чай, с пришити мъниста и пайети, с късо подстригани коси, пригладени и бляскави като на Джоузефин Бейкър. Мъжете бяха в костюми с елек и с бомбета. Орда музиканти с черни смокинги поддържаха тила с цигулки и саксофони в ръце. Майка ръкомахаше на музикантите да се присъединят към оркестъра и изглеждаше така, сякаш щеше да хвръкне от щастие.

— Моля за внимание, предлагаме хачапури. Чаровната Пия ще се погрижи за палтата ви.

След като се извървя цялата грандиозна процесия, влезе и Пол.

— Боже мой, откъде се взеха всички тези хора? — каза Пол и се промъкна покрай две жени с шапки клоше, смъкнати чак до очите им, които носеха комплект барабани.

Бях ги разпознала, разбира се.

— Мисля, че много добре знаеш, Пол. Как успя да убедиш цялата трупа да дойде до тук?

— Артисти, знаеш какви са. Вече се бяха облекли за празненство. Оказа се, че Кармен е с мигрена, и днес няма да има следобедно представление. Свободни сме до бисовете в шест.

Музикантите от оркестъра на „Улиците на Париж“ добре се сработиха с руските приятели на майка с балалайките и избраха Love is here to stay за мост между нациите. Щом танцьорите разпознаха песента, веднага се втурнаха на дансинга, жените танцуваха суинг и фокстрот с жени, а мъжете — с мъже.

Майка забърза към нас, като се опитваше в движение да пооправи онова чудо на главата си.

— Какви приятни младежи! Знаех си, че в крайна сметка ще успеем да привлечем достатъчно гости.

— Майко, заслугата за това е изцяло на Пол. Това е трупата от неговото представление. Цялата.

Майка се стъписа за момент, примигна, после каза:

— Е, господин Родиер, ние, от Американския централен комитет в помощ на руските белогвардейци, сме ви дълбоко признателни.

— Дали е възможно благодарностите да включват и един танц. Никога не съм танцувал на Гершуин, изпълнен на балалайка.

— Е, не можем да ви лишим от този шанс — отвърна майка.

Щом се разчу, че известният Пол Родиер присъства на нашия thé dansant, целият хотел се изсипа в Голямата бална зала. Наложи се Серж да допълва три пъти купата с творог. Скоро успях да се отърва от кокошника и всички се веселяха от сърце, включително и майкините приятели музиканти, които тайничко си доливаха руска водка, за да придадат някакъв характер на студения чай.

Докато дойде време Пол да се оттегли, джобовете му бяха издути от руските цигари, които майка буташе в ръцете му, а купата за дарения за Американския централен комитет в помощ на руските белогвардейци преливаше.

Между танците майка се спря при мен, за да си поеме дъх.

— Имаш благословията ми да се обградиш с колкото искаш приятели французи, мила. Липсват ми хората от театъра. А на теб, скъпо дете? Каква свежа струйка живец в ежедневието!

Пол ми помаха за довиждане на излизане, беше свършил добра работа и сега трябваше да отведе трупата в театъра за бисовете. Неговата добронамереност не би могла да срещне по-признателно същество от майка. Не беше танцувала така, откакто почина татко. Как можех да не му бъда неизмеримо благодарна?

Бети беше права. Той наистина беше най-добрият ми приятел.