Марта Хол Кели
Люляковите момичета (22)

22
Каша

Коледа, 1943 година

Коледата на 1943 беше особено безрадостна за нас със Зузана.

Майка и Луиза си бяха отишли, а сестра ми се беше стопила, почти нищо не беше останало от нея, така че не ни беше до празнуване. А и от много време насам нямахме нито писмо, нито пакет от татко. Дали беше жив изобщо?

Бяха ни освободили от следобедна проверка заради празненството на надзирателите. Зузана лежеше до мен, толкова отслабнала от дизентерията, че докато спеше, виждах как през тънкото одеяло стърчи острият ръб на бедрената й кост. Тъй като беше лекар, тя знаеше какво се случва и се опитваше да ми дава инструкции как да й помогна да се оправи, но въпреки че момичетата от кухнята тайно й доставяха сол и чиста вода, нищо не помагаше. Освен това много от затворничките споделяха собствената си безценна храна с всички нас, „зайците“, но без колети от дома се бяхме превърнали в живи скелети.

Зузана лежеше на една страна с ръце, прибрани под брадичката, а аз дремех до нея, опряла гърди на гърба й, за да усещам, че диша, и това беше единственото ми щастие. Жените в нашата барака гласуваха да ни освободят едно долно легло, предвид положението, в което бяхме ние, „зайците“. Това беше особено щедър жест, защото на някои от наровете имаше поне по осем жени! Рускините, повечето от които бяха лекарки или сестри, заловени на фронта, които бяха особено мили с нас, бяха организирали гласуването. Като коледен подарък Анис ни беше дала къс от одеяло без въшки, което беше изровила от складовете за дрехи, и аз го увих около босите крака на Зузана.

Загледах се в няколкото момичета от Полша, които пъхаха слама под някакъв парцал. Това беше един коледен ритуал, който винаги изпълнявахме у дома, още откакто бяхме малки, слагахме прясна слама под бялата покривка на масата. След вечеря девойките теглят сламки изпод покривката и с тях предсказват бъдещето си. Ако изтеглиш зелена сламка, те чака венчило, увехналата е знак, че ще чакаш, жълта сламка вещае ужасяващо вечно моминство, а най-късата сламка — ранна смърт. В онзи коледен ден всички сламки ми изглеждаха ужасно къси.

Щом Марженка излезе за малко, няколко от полякините запяха любимата ми коледна песен Zdrow bądź, krolu anjelski^[1], но тихичко и приглушено, защото и да се пее, и да се говори на други езици освен немски беше забранено и можеше да ги вкарат в карцера.

Тази песен ме върна в спомените в Полша, на Бъдни вечер, при нашето малко коледно дърво, украсено със свещи и висулки от сребриста хартия. Припомних си как с Надя си разменяхме подаръци, винаги книги. Как майка приготвяше бистра супа от цвекло, гореща риба и сладки. Как ходехме на църква на Коледа, как винаги сядахме на същата пейка, на която бяха и семейство Бакоски. Как всички се струпвахме при Петрик и майка му, нежна и изящна като тъмнокос лебед. Преди да срещне бащата на Петрик, тя била балерина и винаги носеше косата си на кок на тила. Господин Бакоски седеше, изправил гордо рамене във военната си униформа, а Луиза, облечена с новото си розово палто, се сгушваше до мен. Всички от семейството на Петрик се усмихваха, когато той ме придърпваше към себе си, за да гледаме от един молитвеник. Припомних си миризмата, която се носеше край него: на карамфил и канела, защото беше помагал на майка си да направи коледния сладкиш.

Тогава прекарвах много време в спомени, без значение какви, само и само да избягам от студената барака, но усещах, че гладът изместваше всичката любов, която носех в себе си. През по-голямата част от деня мислех само за хляб и как да отърва Зузана и себе си от въшките. Зузана беше въвела неотменни процедури за борба с въшките, защото ужасно се страхуваше да не се разболеем от тиф. Като лекар знаеше много добре какви може да са последствията, ако се заразим.

Входната врата се отвори и ме изтръгна от мислите ми. Беше старият техник от Фюрстенберг, който беше дошъл да оправи лампите и кабелите в бараката ни. Той често ни посещаваше и всички много се радвахме на присъствието му. Влезе, побелял и прегърбен, метнал на рамо чувала от зебло, в който носеше инструментите си и малкото сгъваемо столче. Ръкавите и раменете на вълненото му палто бяха покрити с тъмни мокри петна. Изтръска мократа си жълтеникава шапка и направи нещо, което правеше винаги, нещо необикновено. Поклони ни се.

Поклон! Много, много отдавна никой не беше правил нещо такова за нас. После тръгна към средата на бараката, където щеше да разпъне сгъваемото си столче. Пътьом погледна Зузана, която спеше до мен, и се усмихна. По някаква причина Зузана му беше особено мила. Тя така влияеше на хората. Дали пък не му напомняше за собствената му дъщеря? При едно от предишните си посещения беше успял да внесе бучка захар, увита в бяла хартийка, и й я подари, а ние успяхме да я опазим близо седмица, през която се будехме нощем и близвахме по малко. А веднъж уж случайно изпусна едно прахче аспирин до леглото й.

Защо — сигурно бихте попитали — всички умиращи от глад момичета се радваха да видят този германец? Ами защото Herr Фенстермахер не беше обикновен работник. Той беше мил и културен човек с глас като топъл петмез. Но това не беше най-важната причина.

Той ни пееше. На френски.

Пееше, но не какви да е песни. Пееше песни, които сам си беше съставил от заглавията по вестниците от деня. Да, точно така; научавахме някои от новините за войната само от далечния екот на бомбите на юг от нас. Но Herr Фенстермахер поемаше огромен риск, защото ни носеше дар, по-ценен и от злато. Даряваше ни новини, които ни изпълваха с надежда. Името му — Фенстермахер — на немски означава „майстор на прозорци“ и, да, той отваряше за нас прозорец към света.

Започваше песента си винаги по един и същи начин: стъпваше на столчето си, завърташе голата крушка и запяваше: Recueillir prés, les filles, et vous entendrez tout ce qui se passe dans le monde… — „Сберете се, момичета мили, и ще чуете какво се случва по широкия свят…“.

В онзи коледен ден той запя за американските войски, които стъпили на Стария континент, за Сталин, Рузвелт и Чърчил, които преговаряли в Техеран, за Британските въздушни сили, които успешно бомбардирали Берлин. Ето, значи, кой е прелитал над главите ни! Представях си снажни и хубави британски пилоти в самолетите им, които прелитат над нас, задействат алармата за въздушно нападение, от която Бинц и нейните надзирателки изпадат в паника. Тези пилоти дали изобщо знаеха, че ние сме тук, долу, и чакаме да ни освободят?

Тези, които знаеха френски, шепнеха превода на песента на останалите. Няма как да си представите какво щастие ни донесе този коледен дар. Техникът завърши песента си с прекрасното: „Честита ви Коледа, мили дами! Дано Бог помогне скоро на всички ни!“.

Събра инструментите си в торбата и отново нахлупи шапката на главата си. В очите ми напираха сълзи. Няма ли да настине в това време навън? Всички ни забравиха. Дали знаеше, че той е единственият ни съюзник? Той мина покрай нашето легло, кимна към мен и докосна шапката си. Моля ви, пазете се — помислих си, — вие сте единственият ни приятел.

Радвах се, че Зузана спа през цялото време. Един ден на почивка, в който нямаше да й се налага да стои навън в суграшицата часове наред, докато Бинц и пазачите ни преброят, можеше да й помогне да се възстанови. Чак когато Herr Фенстермахер вече беше излязъл от бараката и вероятно се беше отдалечил, видях какво беше пуснал под нашето легло.

Най-прелестният чифт ръчно плетени чорапи!

Пресегнах се, взех ги и не можах да повярвам, толкова бяха мекички! На пипане бяха като нежната перушина на Псина. А и какъв цвят! Съвсем, съвсем бледосиньо, като небето в началото на лятото. Пъхнах ги под брадичката на Зузана, между сключените й ръце и гърдите й. Това беше коледно чудо.

Herr Фенстермахер едва-що беше излязъл, а вратата отново се отвори и влезе Марженка, вървеше с тежки стъпки, тропаше, за да събори калта от ботушите си. Как само й завиждахме за тези ботуши, защото нашите огромни налъми на бос крак посред зима си бяха истинско мъчение. Ръцете на Марженка бяха пълни с писма и пакетчета. Като ги видях, сърцето лудо заби в гърдите ми. Сигурно би било прекалено да искам и това, но се молех да има само едно пакетче и за нас, за Коледа, толкова дълго бяхме чакали.

Марженка крачеше из бараката, викаше някого по име и хвърляше пакетите по някои от леглата. Много странно ми се струваше, че ни позволяваха да получаваме пратки, та нали бяхме политически затворници и какво ли не. Но за наше щастие, комендант Зюрен явно беше практичен. Ако семейството на политическа затворничка й праща храна и дрехи, това спестява пари на лагера. Това означава, че разходите да държат работниците живи са по-малко.

Докато стигне до нашето легло, в ръцете на Марженка бяха останали вече само два колета.

Ох, дано единият да е за нас!

Когато приближи нашето легло, тя забави крачка. „Честита Коледа“, каза тя с непривично закривени устни, почти като в усмивка. Дори и тя беше започнала да съчувства на „зайците“. Метна на сламения ни дюшек единия пакет и той тупна тежко. Аз седнах в леглото и го сграбчих. Малко ми се виеше свят, затова поседях няколко минути, стиснала увития в кафява хартия пакет, трябваше ми време да проумея какво се случваше. Колет. По хартията бяха попили няколко едри дъждовни капки и тя приличаше на животинска кожа, а и от дъжда мастилото на адреса за връщане се беше размазало, но се виждаше, че е от Пощенската станция в Люблин.

Татко.

Дали е успял все някак да разгадае кода? Дали се е сетил да изглади листа с ютията? Да събудя ли Зузана, за да го отворим заедно? Но пакетът беше вече полуотворен, нали е минал през цензорите и те са го разровили, та затова не я събудих, а продължих да късам кафявата хартия. В ръцете ми остана стара тенекиена кутия от сладки, хладна на пипане. Вдигнах капака, а отвътре се вдигна дъх на застоял шоколад и погъделичка ноздрите ми. Ох, шоколад. Съвсем бях забравила какво е шоколад. Дори и от миризмата на застоял шоколад устата ми се напълни със слюнка.

В кутията имаше три вързопчета от плат. Развих първото и намерих парчета от сладкиш с маково брашно. Повече от половин самун. Ако беше цял, цензорите щяха да го приберат. Дали не са решили да проявят щедрост, защото е Коледа? Лапнах една трошичка, благодарих на Господ, че е създал маковото брашно, и побързах да го увия отново, трябваше да го запазя за Зузана. Полският сладкиш щеше да я излекува.

В следващото вързопче намерих увита туба паста за зъби. За малко да се разсмея. Отдавна вече нямахме четки за зъби, но колко беше хубаво да видиш нещо толкова познато от дома. Отворих капачето и вдъхнах свежия ментов мирис. Пъхнах пастата под дюшека ни. Ако успеем да я изтъргуваме добре, това съкровище щеше да стигне седмици наред да имаме допълнително хляб.

Последното вързопче беше съвсем малко и беше нещо, увито в малката мамина бяла кухненска кърпа, същата, на която тя беше избродирала две птички, които се целуват. Още като я видях, се разхлипах неудържимо и чак се задавих в сълзите си, и това ме забави, но най-сетне се заех да отвържа малката кърпичка. Толкова ми трепереха ръцете, че едва разхлабих възела. Развързаната кърпичка падна в скута ми, а аз само седях изумена и не можех да откъсна очи от съдържанието.

Макаричка с червен конец.

„Радост“ е дума, която твърде често се използва, но тъкмо това усетих аз в онзи ден, защото разбрах, че татко е разчел кодираното ми послание. Много усилия ми бяха нужни да не скоча насред стаята и да не се разкрещя от радост. Но вместо това целунах малката макаричка и я пъхнах в стиснатите ръце на спящата ми сестра.

Това беше най-хубавата Коледа в живота ми, защото знаех, че вече не сме сами.