Марта Хол Кели
Люляковите момичета (25)

25
Каша

1945 година

Когато дойде февруари 1945 година, красотата съвсем беше изчезнала от Алеята. Германците бяха започнали да използват за огрев дървените сандъчета за цветя по прозорците, а и много от липите по Алеята. Черната луга, с която беше посипана тя, беше покрита със замръзнала киша, а и навсякъде из лагера още имаше високи преспи сняг, по които се трупаше дебел слой черна пепел от пещите. Клетката с екзотичните животни отдавна я нямаше.

Избягвах жените, които, въпреки студа, обикаляха лагера. Някои се движеха на групички, други се скитаха сами. В неделя Алеята на красотата гъмжеше от шумни, безредни тълпи от жени от всякакви народности. Някои вървяха по двойки, опънали помежду си мокри долни гащи или униформи и ги разнасяха да изсъхнат. Лагерът се беше препълнил ужасно, защото войските на Червената армия напредваха на запад, към вътрешността на Полша, и на всеки час пристигаха вагони и камиони със затворници, които германците евакуираха от концентрационните лагери „Аушвиц“ и „Майданек“. Скоро при нас имаше затворници от двайсет и две националности. Поляците все още бяхме най-много, вече се срещаха британци, китайци, американци. Всички знаехме, че Химлер държи в карцера своите Prominente, затворниците със специален статут, а сред тях беше даже и един американски пилот, намерен близо до „Равенсбрюк“, след като се е катапултирал от ударения си самолет.

Въпреки че повечето носехме едни и същи униформи на сиви и сини райета, винаги можехме да познаем коя затворничка откъде е от начина, по който носи униформата си. Французойките лесно се разпознаваха. Всяка от тях връзваше кърпата си по някакъв свой очарователен начин, а и всички пришиваха кокетни малки торбички, които наричаха bautli, направени от подбрани късчета плат, и в тях държаха комплекта си с прибори. Някои дори пришиваха малки бели якички на ризите си и правеха от разни дрипи красиви панделки. Затворничките рускини, много от които бяха медицински сестри и лекарки от Червената армия, заловени на фронта, също се разпознаваха безпогрешно. Те бяха много дисциплинирана група и носеха униформите си по един и същи начин, без изключения. Всички си бяха запазили кожените ботуши от армейската си униформа и връзваха забрадките си на безупречен квадратен възел на тила.

Не беше трудно човек да познае и новопристигналите. След като уредниците на лагера свършиха униформите, новите затворници носеха налудничави комбинации от несъвместими дрехи, измъкнати от складовете. В тези папагалски одежди, както започнахме да ги наричаме, те изглеждаха като ята екзотични птици с многоцветни тоалети от поли с волани и блузи в ярки цветове. Имаше и такива, на които късметът се беше усмихнал и си бяха намерили топли мъжки якета, до едно белязани с тебешир на гърба с голям бял кръст като „X“ — ако случайно някой от тези, които ги носят, избяга.

Две рускини стояха до преносимата си сергия между бараки двайсет и девет и трийсет и първа и от там човек можеше да си купи пуловер или чорапи, или гребен срещу дажба хляб. Имаха си и стража, едно момиче, което стоеше наблизо и се оглеждаше да не би отнякъде да се появи Бинц.

Носеха се слухове, че Джема ла Гуардия Глюк, сестрата на кмета на Ню Йорк, Фиорело ла Гуардия, също е затворничка при нас. Имаше и група жени англичанки от някакво паравоенно формирование, заловени от есесовците във Франция. И племенницата на Шарл дьо Гол, Женевиев. А и всеки знаеше, че собствената сестра на Химлер също е била затворничка в „Равенсбрюк“, арестували я за оскверняване на расата — имала връзка с мъж поляк. Момичетата, които работеха в отделението за приемане, разказваха, че дори и на нея не й се разминали двайсет и петте камшика, които били част от присъдата. Бинц усили още повече музиката, която кънтеше из целия лагер — тя постоянно ни надуваше главите с военни маршове. Погледнах към небето и видях три самолета, които прелетяха над лагера — германски бяха. Познавах ги по шума на двигателите, а и защото, когато минаваха германски самолети, не гръмваше сирената за въздушно нападение.

Миналото лято бяхме чули за десанта в Нормандия благодарение на Herr Фенстермахер, но нямаше нужда някой да ни казва, че Германия бързо губеше войната. Знаци имаше навсякъде: ежедневните въздушни атаки, по-кратките Appelle, по-малкият брой групи за работа.

Нацистите се предаваха.

Но не се отказаха да ни убиват. Черните автобуси без прозорци се редяха пред лагера с ново настървение. Тлъстият доктор Винкелман с дългото си кожено палто заедно с дъртата сестра Маршал тършуваха из лагера, издирваха болните затворнички, за да запишат номерата им за извозване с автобусите.

Болните жени се криеха къде ли не, за да се спасят: в дупки под бараките, на таваните, зад кошовете за въглища. Зузана измисли начин да протрива кожата по ръцете на жените, пристигнали от закрития „Аушвиц“, за да изглежда, че ръцете им са възпалени, и да не се виждат сините татуирани номера. Всички в лагера продължаваха да крият „зайците“ при внезапните проверки. Някои дори ни даваха номерата си, като така се излагаха на голяма опасност.

Носеха се всякакви слухове. Една затворничка, медицинска сестра, беше казала на Зузана, че изпращали възрастните жени, на които забранили да работят, в друг лагер, бивш Jugendlager, лагер за младежи, на не повече от десет минути път с камион от тук. Храната била по-засищаща, а и внезапни проверки нямало. Дали можеше да е вярно?

В същия онзи ден, на свечеряване, ми дадоха разрешение да отида до административната сграда да взема някакъв колет, адресиран до мен. Излязох от бараката, изпълнена с радост, че вече мога да ходя и без бастуна, но не след дълго Карол, една холандка, от онези, Jules^[1], ме хвана под ръка и ме дръпна в сенките.

Сърцето ми се сви. Страхувах се от повечето от тези Jules, защото тяхната групичка наскоро се беше сформирала в лагера, едва през последната година. Повечето бяха германки, със зелени или черни нашивки. Те си намираха в складовете мъжки якета, панталони и дори мъжки долни гащи, подстригваха косите си като мъже, мотаеха се из лагера с цигара в уста и се държаха гаменски. Някои от тях имаха ножове, с които издълбаваха кръстове — наричаха ги „кравешки кръстове“ — на челата на момичетата, които им харесват, за да ги бележат като свои. Но не всички Jules бяха лоши. Познавах няколко, които бяха мили, и нерядко се случваше момиче, което ходи сериозно с някоя Jules, да получава доста привилегии като храна и защита, но обектите на техните симпатии не можеха да им отказват, защото Jules имаха високопоставени приятели. Можеха да уморят някое момиче от глад, ако не е отзивчиво.

— В съседната барака пак правят подбор — каза Карол. — Да се поразходим.

Отдалечихме се от камиона и тръгнахме по дългия път към административната сграда, но аз се обърнах и видях как Винкелман и Маршал качват жени в черния автобус без прозорци. Автобус към смъртта. Нямаше нужда нито тя, нито аз да го казваме на глас, но ако се озовеш близо до този ураган, нищо чудно да те завлече, без каквато и да е причина.

Повечето Jules наистина бяха страховити, но трябва да призная, че в онзи ден Карол вероятно беше спасила живота ми. Когато опасността отмина, аз й благодарих и си продължих по пътя.

Малко след това минах покрай дълъг временен навес, покрит с бял брезент, издигнат за група новопристигнали затворнички на една открита площ, точно до Алеята на красотата. Лагерът ужасно се беше препълнил, а и постоянно пристигаха нови вагони от най-различни държави. Зюрен издигаше такива навеси насред лагера. В този имаше толкова много натъпкани жени и деца, че повечето едва ли можеха да седнат вътре. Много от тях стояха прави и се опитваха да утешат бебетата.

— Каша — извика някой.

Обърнах се, защото много се изненадах, като чух името си.

Отначало не я познах, защото беше застанала на сянка под платнището на навеса, лицето й беше изпито, а късата руса коса — посивяла от праха.

Надя.

Седеше на някакъв стар куфар, а до нея, положила глава в скута й, лежеше друга жена. Надя галеше челото на жената и тихичко й шепнеше нещо. Няколко секунди се взирах в тях, за да се уверя, че това наистина е Надя, а после се приближих към навеса точно под носа на една Aufseherin, като едва се промъкнах, без да ме види.

— Надя, ти ли си? — попитах.

Дали не халюцинирах?

Тя с мъка вдигна поглед, като че главата й беше твърде тежка за врата.

— Каша — каза тя, а от устата й вместо дъх изскочи кълбо бял дим. Колко хубаво звучеше името ми, когато го казваше тя. Надя протегна ръка, за да не се приближавам твърде много. — Току-що видяхме как завлякоха нанякъде едно момиче, загдето говореше с нас. Освен това половината от нас са болни от тиф. Внимавай.

Пристъпих още една крачка към нея. Какъв щастлив ден! Колко ли бързо можех да я отведа в нашата барака?

— Откога си тук? — попитах я тихо, за да не чуят пазачите.

— Едва от снощи, тъкмо ни докараха от „Аушвиц“. Казаха, че отиваме в младежкия лагер, там имало убежище.

— Кога?

— Не зная — отвърна ми тя, загледана в лицето на жената в скута й. — Всички сме толкова жадни, а и за нея трябва място, където да си отиде в мир.

— Надя, ела, бързо, мога да те скрия.

— Не мога да я изоставя.

— Някой друг ще се погрижи за нея — приближих още малко.

— Не я позна, нали? Това е майка ми, Каша. За нищо на света не бих я изоставила.

Пани Ватроба. Да, тя беше. Как ли са ги хванали?

— Елате — настоях.

Знаех, че мога да скрия и двете.

— Разбирам какво си намислила, Каша, но аз оставам тук с майка.

— От какво имате нужда?

Надзирателките на Бинц ръкомахаха на затворничките да влизат в камионите.

— От нищо, не се тревожи. Скоро, много скоро, всички ще бъдем отново в Люблин. Ще се върнем при Петрик. Той много ще се радва да те види — каза тя; този път усмивката й беше истинска.

Същата Надя.

— Той обича теб — казах аз.

— Нямаш представа дори колко пъти ме е разпитвал дали го харесваш. Хей, оставих ти книгата, преди да тръгна, на нашето място. Пета глава много ще ти хареса.

— Нашето място може би отдавна вече го няма, но ще проверим заедно, когато се върнем.

— Да.

Надя се давеше, не можеше да диша, притискаше с юмрук гърдите си, в този миг видя крака ми. Носех мъжки чорапи, различни при това, които бях разменила за малко от нашата паста за зъби, и единият от тях се беше свлякъл надолу и разкриваше ужасния ми опериран крак. Тогава вече беше зараснал, но излинял и съсухрен, липсваха цели сухожилия и кости, а кожата беше лъскава и втвърдена.

— Господи, Каша, какво е станало с крака ти?

Очите й се напълниха със сълзи.

Как можеше да плаче за мен, при условие че е в такова положение? Това се казва истински приятел.

— По-късно ще ти разказвам, сега обаче мога да ви донеса нещо за пиене, имам скътана малко дъждовна вода.

Надя отново се усмихна.

— Каша, която винаги може да осигури каквото е нужно. Майка много би се възхитила.

— Веднага се връщам — казах и тръгнах към нашата барака.

Болният крак ме бавеше и докато се върна с водата, пазачите вече товареха последните затворнички в камиона. Затвориха задния капак, хлопнаха два пъти по него и камионът потегли по Алеята на красотата.

Надя. Видях я и това ми подейства по-добре от лекарство. Дали ще е в безопасност в онзи младежки лагер? Не бях чувала някой от „Равенсбрюк“ да е ходил там преди. Помолих се това, което съм чувала за този нов лагер, да е истина. Дали Господ изобщо се вслушваше в молитвите ни?

Докато камионът минаваше по Алеята на красотата, очите ми се наляха със сълзи, защото зърнах Надя, прегърнала нежно майка си. Затичах се след камиона, доколкото можех, и извиках:

— Скоро ще се видим, Надя!

Тя проточи врат, за да ме види над тълпата, и вдигна ръка.

Гледах как камионът се отдалечава с монотонно ръмжене, което отекваше в далечината, а червените задни светлини се мержелееха размазани. Избърсах сълзите си. Дали наистина отиваха на безопасно място? Трудно можеше да се вярва на германците, каквото и да кажат, но въпреки всичко датчанките, които работеха в отделението за приемане, казаха, че руснаците скоро ще дойдат и ще освободят целия лагер. Поне Надя и майка й ще имат убежище. Надя беше най-силният човек, когото познавах.

Забързах към административната сграда да прибера колета си, а над лагера вече се спускаше мрак. Едно семейство плъхове, едри като котки, прекосиха пътеката точно пред мен, явно вече изобщо не се страхуваха от хората. Отидох до пощенското гише, поисках си пакета и погледнах адреса на подателя: Пощенска станция „Люблин“, Люблин, Полша, написан с татковия почерк. Отворих го още докато вървях по коридора и тропането на дървените ми налъми кънтеше по излъскания под. Извадих отвътре още една макаричка с червен конец.

Винаги им се радвах много. След първата татко ни беше пратил още две. Дали беше разгласил информацията, която му дадох? Ако умрем, преди да освободят лагера, всички ще знаят какво се е случило и германците ще бъдат наказани за извършеното. Колетите от татко бяха помогнали на Зузана да се пребори с дизентерията, но след това, тъй като ходеше по бараките да лекува другите затворнички, беше пипнала нещо друго. Главоболие, студени вълни, треска. Дори само от обрива по ръцете й, и за двете ни беше ясно какво е: тиф. Единствено освобождението можеше да помогне в този случай.

Минах покрай бюрото на Брит Кристиянсен, една позната затворничка, датчанка, една от многото скандинавки, които работеха в отделението за приемане. Беше висока, с руса коса, с къс бретон, а бузите й бяха красиво нашарени с бежови лунички. Преди да дойда в лагера, не бях виждала датчани, а сега те бяха любимата ми националност. Внимателни са. Може да им се има доверие. Мили са.

— Имам да ти казвам две неща, но трябва да побързаме — каза ми с нежен глас Брит. — Първо, някакъв есесовец, важна клечка, дойде днес да пита за майка ви.

— Какво? Кой?

— Не съм сигурна, но е много висок.

Да не би да е Ленарт? Тук? В „Равенсбрюк“! А да не би майка също да е някъде наоколо?

Брит ме дръпна по-близо до себе си.

— Освен това днес има хайка за „зайци“.

От тези думи цялата настръхнах.

— Но вече почти се стъмни… Да не би да има нощен подбор?

— Бинц е наточила зъби. А и Зюрен се е заел. Освен това са удвоили дажбата алкохол на пазачите.

— Ще трябва да се скрием.

Дали щях да успея да изведа Зузана и да я скрия под бараката? Или Анис да ни прибере пак при унгарските евреи? Дали да се вмъкнем в отделението на тифозните?

— Те знаят, че се криете под бараките, Каша.

— Значи, горе на тавана.

— И за тези скривалища знаят. А освен това са пристигнали и някакви нови автобуси.

Автобуси ли? Разтърси ме смразяващ страх. Не, нямаше време за истерии.

Забързах по пътя към бараката.

Край мен мракът се сгъстяваше, черен и плътен като мастило, защото в онази нощ нямаше луна. Прожекторите над мен присвяткваха, а аз бягах с колкото сила имах, въпреки болката в крака ми, и разбутвах по пътя някакви жени, за да стигна до бараката.

„Само не чувствай нищо. Ако искаш да живееш, не бива да чувстваш.“

Когато влязох в бараката, видях, че слухът за подбора ме е изпреварил, защото всички плачеха и се прегръщаха. Бутах се между жени от всички държави, които Хитлер беше плячкосал, сред безразборната смесица от езици: руски, френски, унгарски, полски. Намерих Зузана на нашето легло, свита на кълбо, коленете й бяха притиснати до гърдите и цялото й тяло се тресеше. Едва успя да надигне глава.

— Чу ли? — попитах. Седнах до нея на леглото и погалих челото й. — Ще дойдат да отведат всички „зайци“. Непременно трябва да станеш, мила.

Зузана отвори очи, после отново ги затвори.

— Не, Каша.

Анис си проправи път през тълпата, викаше ме.

— Трябва веднага да се измъкнете, Каша — каза тя с нежния си глас. — Идват. Бинц, Зюрен и лекарката. От Червения кръст вече отведоха шведките, наред са французойките. През склада за чаршафи. Ще оставя задния прозорец отворен, за да можете да влезете.

— В автобуси ли? — попитах аз.

— Да. Използвай номер 9284. Безопасен е. Но успях да взема само един.

Стиснах китката й.

— Не тръгвай, Анис! Как може да си сигурна, че това не е „черен транспорт“?

Колко ли пъти ги бяхме виждали да подлъгват жени да се качват в автобуси, някои приличаха на линейки, с червени кръстове, нарисувани отстрани. А после ги чувахме как завиваха до навеса, който преди е бил ателие, и угасяха двигателите. После дрехите на тези затворнички се оказваха в склада, пропити със сладката миризма, която с нищо не може да се сбърка… на газ.

— Те са от Шведския Червен кръст, Каша, истинския, а вие трябва да побързате.

— Момичета, имаме Appell — извика Марженка и задумка по някакъв тиган с дървена лъжица.

Анис побягна, обърна се само още един път. Дръпнах Зузана за ръката.

— Трябва да…

— Не, Каша, ти върви.

Опита се пак да легне на леглото.

— Трябва да се доберем до дупката под бараката — казах аз и я изправих, прихванах я през кръста и я поведох сред тълпата към изхода, а тя се отпусна в ръцете ми; толкова беше лека, като изсъхнал клон.

Марженка беше стъпила на пейката до масата за хранене, а гласът й беше прегракнал от толкова старание да надвика глъчката.

— Моля ви, Бинц ми е дала дума, че никоя от вас няма да пострада по никакъв начин.

Това само усили паниката и много от момичетата се впуснаха към вратата, но Бинц и кучето й, начело на другите Aufseherinnen, препречиха изхода. До вратата отвън стояха Зюрен и доктор Оберхойзер, която държеше някаква папка. Бях толкова близо, че виждах снежинките по сивото наметало на Бинц. Кучето й гризна крака на Зузана и трябваше да се отдръпнем назад.

— Всички тук, веднага се стройте за Appell — кресна Бинц. — Ако някой не изпълнява нарежданията, ще бъде разстрелян.

Как така доктор Оберхойзер влиза в барака на подбор на място? Бяхме в капан и нямаше какво друго да направим, освен да се подчиним. Нямахме време да стигнем до скривалището си. Дръпнах чорапите си нагоре. Дали лекарката щеше да ме познае?

Придържах Зузана, докато стигнем до Алеята на красотата, която минаваше покрай нашата барака, и се строихме там в студената нощ, под ярките светлини на прожекторите. Ами ако избягаме? Дори и да бяха здрави краката ни, та да побегнем, кучетата щяха да ни довършат. Въпреки студа, аз цялата горях. Значи това беше краят. Защо не побързах?

Бинц и доктор Оберхойзер обхождаха редиците ни от единия край до другия и проверяваха номерата. Бинц се спря пред мен с палката в ръка и нареди:

— Свали чорапите.

Значи така ще свърши всичко. Свалих единия чорап. Бях оголила здравия си крак. Бинц махна на доктор Оберхойзер. Лекарката се спря и ме загледа.

— Е, докторке? — попита Бинц.

Затаих дъх. Лекарката се вцепени, сякаш беше в ступор, стоеше вперила поглед в мен. Това в очите й омраза ли беше, или съжаление? Посочи другия ми крак.

— Другия! — заповяда Бинц.

Смъкнах и другия чорап и оголих лъскавата кожа по възвишенията и вдлъбнатините, където някога бяха мускулите ми. Лекарката най-вероятно разпозна ръкоделието си, защото кимна отривисто към Бинц и мина встрани да огледа Зузана. Зузана изви поглед към мен. „Трябва да си силна“, казваха очите й. После щяхме да тръгнем към стената. Дали щях да имам смелост като другите и да тръгна по Алеята с високо вдигната глава?

Доктор Оберхойзер, изглежда, леко се обърка отначало, докато оглеждаше Зузана, защото нейните белези не бяха толкова видими, колкото на другите. Дали ще я пощади. „Нека прати мен на стената — молех се аз. — Нека сестра ми да живее. Нека поне едната от нас да се върне у дома при татко.“

Лекарката кимна към Бинц.

Да.

Зузана хвана ръката ми. Щяхме да тръгнем към стената заедно, както си бяхме обещали да сме заедно до края.

И тогава се случи нещо много странно.

Всички лампи изгаснаха.

Не само прожекторите, а всички светлини в целия лагер. Сякаш сам Бог беше слязъл на земята и ни беше потопил в плътен черен мрак, в който никой не може нищо да види. Момичетата се викаха по име. Зюрен, Оберхойзер и Бинц лаеха заповедите си в тъмнината. Кучетата ръмжаха, объркани от внезапния мрак. В лагера се вдигна невъобразим шум, защото всички бяха излезли на Алеята на красотата, плачеха и викаха.

— Аделиге, седни — каза Бинц, а металният кликер не спираше да трака в тъмнината.

Хванах Зузана през кръста и я дръпнах настрани от групата. Дали светлините ще се включат отново в следващия миг? Запроправях си път опипом и в мрака се отърках о доктор Оберхойзер. Заля ни вълна от отвратителния й парфюм. В бързината настъпих Бинц и усетих как размаха ръце.

— Verdammtes Arscbloch!^[2] — кресна тя.

Запътих се към склада за чаршафи, а сърцето ми биеше така силно, сякаш всеки миг щеше да изскочи. Опитвах се да намеря пътя в непрогледната тъмница, прихванала с една ръка Зузана, а другата държах изпъната напред като скарата на локомотив, но въпреки това постоянно се блъсках в разни хора. Отблясъците на огъня в крематориума не бяха толкова силни, че да осветят лагера, но пък по тях се ориентирах. Вече влачех Зузана, която се беше отпуснала с цялата си тежест върху мен.

Уверих се, че сме на прав път, когато видях пред склада автобус, осветен отвътре, и това беше единствената светлинка в целия лагер. Като приближихме до склада откъм задната страна, чух французойките да си говорят. Напипах прозореца и помогнах на Зузана да се вмъкне вътре, а аз се качих след нея и с голяма мъка изтеглих болния си крак. В помещението беше топло, а като се смесихме с тълпата, усетих, че струпаните вътре хора миришеха хубаво, на нещо между пот и парфюм.

Зузана се облегна на мен.

— Не мога повече.

— Почти стигнахме — отвърнах. — Скоро ще можеш да си починеш.

На светлината на някакъв фенер видях лицето на приятелката на Анис, Клер. Тя ме повика:

— Каша!

Хванах ръката й.

— Ние сме в списъка на Бинц. Веднага щом се включат светлините, нас със Зузана ще ни отведат.

— Светлините няма да се включат тази нощ — каза Клер. — Рускините ги прекъснаха. Жура ги е изключила от трансформатора веднага щом са чули, че Зюрен е тръгнал да издирва „зайците“. Цялата електрическа мрежа е прекъсната и няма да могат да я възстановят до сутринта.

— Откъде знаеш, че тези автобуси наистина са на Червения кръст?

— Зюрен не ги допускаше, но са заплашили, че ще изкъртят портата. Момичетата от администрацията казаха, че самият Химлер е разрешил на шведския граф Бернадот да ни прибере.

И преди са измисляли сложни сценарии, за да накарат затворничките кротко да се качат в автобусите, но друга възможност нямахме.

— Анис ми даде номер — казах аз.

— Гледай да не изоставаш от групата — каза Клер. — Това е последният автобус. Вече има два пълни и чакат пред портите, не са тръгнали.

Хванах по-здраво Зузана и тръгнахме напред, бутахме се сред другите, без да ги виждаме. От малкото френски, който бях научила, разбирах колко се вълнуват всички момичета, че ще си отидат у дома. След като и последните се качиха, в помещението не остана почти никой. Щом успяхме да стигнем до началото на опашката, видях, че пред вратата на автобуса стоят двама мъже и проверяват номерата. Единия не го познавах. Другият обаче беше тлъстият Винкелман, облечен в дългото си кожено палто. Задната врата на автобуса беше отворена и в него се виждаха французойките, прави, натъпкани плътно една до друга, стояха и чакаха. Сестра в бяла престилка до вратата помагаше на жените да се качат по няколкото стъпала. Ако това беше измислица на нацистите, доста се бяха постарали, но пък пазачите немци често носеха униформи на лекари и сестри, за да ни подлъжат.

Започнах да дишам по-леко чак когато казах на Винкелман номера, който Анис ми беше дала, и помогнах на Зузана да се качи в автобуса. Когато дойде моят ред, сестрата се наведе към мен.

Стъпих с един крак на помощното дървено столче.

Наистина ли ни се случваше това? Наистина ли си отивахме у дома? В Люблин… При татко…

Сестрата се усмихна, протегна ръка към мен и аз я поех.

Винкелман замахна и бялата му пръчка се оказа пред гърдите ми.

— Спри! Кажи си номера!

Сестрата стисна по-здраво ръката ми.

— Номерата им са проверени. Нямаме време за спорове — говореше на немски, но с шведски акцент.

Наистина си отивахме у дома.

Винкелман ме избута назад с пръчката си и сестрата пусна ръката ми.

— Моята заповед беше само за Häftlinge от Франция. Ако това момиче е французойка, аз съм Шарл дьо Гол.

— Наистина съм французойка — казах на немски.

Дали виждаше как треперят краката ми?

— Така ли? Че кажи тогава нещо на родния си език, щом си от Франция.

Без да се колебая, занареждах, възможно най-уверено, всички френски изречения, които бях научила.

— Този сешоар е твърде нагрят. Бихте ли скъсили малко отстрани? Бих искала студено къдрене за утре, трайни къдрици, средна големина, и моля, сложете допълнителни ролки по краищата. Използвайте четка с глигански косъм, защото е добре за пърхота ми.

Винкелман погледна към другия.

— Без съмнение, е полякиня.

— В автобуса, момиче — каза другият и махна с ръка да се кача.

— Трябва да тръгваме — обади се сестрата и ме издърпа да отида при Зузана. — Бързо, влизай.

Сестрата тъкмо беше започнала да затваря вратите и една затворничка се затича към автобуса с вързоп дрехи в ръка.

— Чакайте, багажа ви! — извика тя и вдигна високо вързопа да го поеме сестрата.

— Това е мое — каза красивата Пиенот Поаро, една от приятелките на Анис, в предната част на автобуса.

Момичетата си подаваха вързопа една на друга и като стигна до нея, приятелките й се събраха около нея. Автобусът запали, пое с тласък напред и тръгна към портите. До свободата имаше съвсем малко.

Дано това наистина да е болничен автобус.

Белият прът на бариерата на изхода се вдигна, шофьорът натисна с всичка сила педала на газта и портите останаха зад нас. Защо не усещах радостта от освобождението? Тръгнахме по пътя покрай езерото и Пиенот отвори вързопа си.

— Господи, та това е Ги — каза ми Клер. Пиенот разгърна одеялото и показа мъничкото новородено розово и здраво бебе, с туфа черна косичка. — Роди се преди два дни. Слава на бога, че нито веднъж не проплака. Умно момче.

Моторът ревеше по пътя, фаровете на автобуса осветяваха пътя и гърбовете на ескорта ни — трима германски войници на мотоциклети.

Чувствах се много странно отново в автобус. Как ми беше липсвало приятното усещане, че нещо те тегли, поклащането, когато се сменят скоростите, после моторът сякаш се замисля, но машината се плъзга и продължава напред, отива нанякъде. Настилката се смени, вече не се движехме по павета, а по асфалтов път, загладен от валяка на пътната бригада. „Чудесна работа, дами — помислих си. — Само да можехте да усетите колко е гладък.“

Някъде наблизо се чу свистене на чайник, който вече ври.

Бомба.

Земята се разтресе, разклати автобуса, а езерото блесна като светкавица на гигантски фотоапарат.

— Съюзниците ни бомбардират — каза сестрата. — Сигурно си мислят, че автобусът е германски.

Шофьорът изгаси фаровете, после и двигателя, а германците ни оставиха и забръмчаха обратно към лагера. Фаровете им се превърнаха в малки светли точици далече зад нас и изчезнаха в тъмнината. Чайникът изфуча отново, всички се разпищяхме, защото билото пред нас се разцепи надве, а пламъците озариха лицата ни, като че бяхме край лагерен огън. Въздействието на бомбите беше наистина силно: проснахме се на гумения под, но вече бяхме усетили, че сме живи. Притисках сестра си до себе си, кокал до кокал, и двете паднахме върху другите. Тя дишаше ли? А аз? Притиснах топлото й тяло до гърдите си.

Не след дълго двигателят на автобуса се съживи, заклатушкахме се към Швеция, а сърцата на двете ни биеха като едно.