Марта Хол Кели
Люляковите момичета (28)

28
Каша

1945 година

— Сънувам ли? — попита Зузана, когато фериботът акостира в Гданск сред соления въздух, наситен с дивашки крясъци на чайки и рибарки.

Вдигнах ръка и закрих очите си, защото искрящата повърхност на морето, по която като живи танцуваха безброй диаманти, ме заслепи.

Бяхме прекарали два месеца в Малмьо, Швеция, мястото, за което Бог явно беше запазил най-живописните прелести на природата: най-зелената трева, небе с цвят на метличина и деца, които сякаш само този пейзаж можеше да роди — с коси от бели пухкави облаци и очи с кобалтовосин цвят, като морето.

Домъчня ни, като си тръгвахме, защото там се отнасяха с нас като с кралски особи, гощаваха ни с торти „Принцеса“ и картофени кнедли с масло и сладко от червени боровинки. Като си възвърнахме силите — и двете със Зузана вече бяхме стигнали четирийсет килограма — много от нас пожелаха да си отидат у дома, където и да беше това. Полша. Франция. Чехословакия. Няколко жени нямаха при какво да се завърнат и решиха да останат в Швеция и да започнат нов живот. Някои предпочетоха да останат, за да видят какво ще се случи с предстоящите избори в Полша, преди да се завърнат у дома. Бяхме чули, че Полша е под контрола на репресивната съветска служба НКВД, но ние със Зузана изобщо не се поколебахме. Страдахме много за татко и искахме да го видим колкото може по-скоро.

Да, бях безкрайно благодарна за това, че ни бяха спасили, но колкото повече тялото ми си връщаше силата, толкова повече гняв се трупаше в сърцето ми. Къде беше останала радостта от спасението? Гледах жените край себе си, които нямаха търпение да се върнат към предишния си живот, а в мен зрееше черна ярост, трупаше се, набъбваше в утробата ми.

Като стигнахме с ферибота до северния бряг на Полша, на кея ни посрещна шофьор с кола. Млад мъж беше, от Варшава, един от стотиците бивши пилоти на Полската авиация, които се бяха записали в Кралските военновъздушни сили на Великобритания и рискуваха живота си в боевете с Луфтвафе. Беше само няколко години по-голям от мен, но аз — на двайсет и две — вече бях прегърбена и накуцвах като стара вещица.

Пресегна се, взе вързопа от ръцете на Зузана и ни помогна да се качим в колата. Усетих допира на гладката хладна кожа на задната седалка. Колко ли време беше минало, откакто за последен път се возих в автомобил? Та това можеше да се окаже и космически кораб.

— Какво се случва по света в днешно време? — попита Зузана, когато тръгнахме.

Беше се заиграла с пепелника до нея: отваряше и затваряше капачето.

Аз погледнах в този на моята врата и видях два смачкани фаса. Какво ли не биха дали момичетата в лагера за това тук!

— Чухте ли какво става с правителството?

— Щяло да има свободни избори, така ли? — попита тя.

Минахме покрай пристанището в Гданск, което беше почти напълно разрушено от бомбардировките през войната.

— Правителството в емиграция искало да се върне, затова от Полската работническа партия казват, че щяло да има избори.

— Да не би да вярвате на Сталин? — попитах аз.

— Полската работническа партия е…

— Сталин. Точно каквото ни трябва.

— Казват, че сме щели да бъдем свободна и независима държава. Хората хранят надежди.

— Защо продължаваме да вярваме на лъжци? — попитах аз. — НКВД никога няма да пуснат властта.

— Постарайте се да не ви чуват, че говорите така.

— Да, явно цари една свобода, че и независимост…

Ние със Зузана спахме през по-голямата част от пътя и се събудихме точно когато шофьорът спря пред нашата къща.

— Време е да се събудите, дами — каза шофьорът и дръпна ръчната спирачка.

Ние се изправихме на задната седалка и се загледахме в голата крушка до входната врата, която ярко светеше в тъмнината и беше привлякла жужащ облак полудели нощни пеперуди и други гадини. В „Равенсбрюк“ с радост щяхме да ги изядем.

— Ти можеш ли да повярваш, че сме тук? — попита Зузана.

Излязохме от колата така плахо и неуверено, като че стъпвахме на Луната. Прегърнах Зузана през кръста, тя се облегна на мен и бедрената й кост се чукна в моята. Болката в оперирания ми крак ме пробождаше при всяка крачка нагоре по тези прекрасни стъпала.

Бяхме пратили телеграма на татко. Дали щеше да ни чака със сладкиш с маково семе и чай? Завъртях старата порцеланова топка на нашата врата. Заключено беше. Зузана пъхна ръка в старото скривалище зад тухлата и затърси резервния ни ключ. Още беше там!

В момента, когато пристъпих прага на кухнята, дъхът ми спря под тежестта на осъзнаването: майка я няма. Стаята беше тъмна, светеше само малката лампа на кухненската маса и бледият ореол на свещта на рафта над камината. На прозорците висяха жълти перденца — прекалено жизнерадостни, а на дървения кухненски плот се беше разположило ново семейство червени бурканчета за подправки. Жълто и червено. А майка обичаше синьо. На стената, където майка лепеше рисунките си на птици, някой беше закачил картина с цъфнали диви цветя, а иззад нея надничаха няколко врабчета, пожълтели от времето, които лепилото беше задържало на стената. Отидох до сгъваемата й масичка за рисуване. Някой я беше разтегнал и покрил с евтина дантелена покривка, а отгоре се мъдреха една безвкусна икона на Света Богородица от някое светилище в Гетшвалд^[1] и снимка в порцеланова рамка: възрастна жена, която маха от влак.

Отидох до камината, където беше снимката на майка, онази, на която беше излязла ужасно сериозна, хванала малкото си кученце Борис. Някой беше закрепил под снимката черна панделка с извити краища, които висяха от рафта. Прилоша ми, докато седях там и съзерцавах вглъбения образ на майка си, който сякаш танцуваше под трепкащата светлинка на свещта. Откъм спалнята излая куче и Зузана притаи дъх.

Нима това беше Фелка?

— Кой е там? — извика татко, докато се приближаваше по коридора откъм спалнята им с майка.

Дойде при нас по пижама на райета. Косата му беше изтъняла и посивяла като катерича опашка и стърчеше във всички посоки, ръката му стискаше черен револвер, който не бях виждала преди. Фелка се показа зад него, размахала лудешки опашката си. Толкова беше пораснала и наедряла от последния път, когато я видях, пак тук, в тази кухня, с майка.

— Спокойно, татко, ние сме — отвърна Зузана.

Татко се вцепени на място с отворена уста, като че го беше ударил гръм. Господи, колко беше състарен! Та дори космите на гърдите му бяха посивели. Фелка сновеше между нас двете, мушеше влажния си нос в краката ни.

— У дома сме — добавих аз, а в очите ми напираха сълзи.

Татко отвори широко ръце и ние отидохме при него. Остави пистолета си на кухненския шкаф и ни прегърна така, сякаш никога нямаше да ни пусне. Какво щастие беше да сме там, в прегръдките му! И двете със Зузана заплакахме на раменете му.

— Не получи ли телеграмата ни? — попитах аз.

— Та кой получава телеграми сега?

— Но си получил писмото за майка, нали?

— Да. Почеркът на плика ми заприлича на нейния и си помислих, че е от нея, но беше формуляр. Пишеше, че било от тиф.

Хванах ръката му.

— Не беше тиф, татко.

— А какво тогава?

Държеше се като малко дете. Какво се беше случило с моя силен баща?

— Не зная — отвърнах.

Той отстъпи назад, опря ръце на хълбоците си.

— Как така, не бяхте ли заедно?

Зузана поведе татко към един стол до кухненската маса и се опита да обясни:

— Преместиха я в друга барака, татко, тя работеше като медицинска сестра…

— И рисуваше портрети на нацистите. Това я уби. Беше станала твърде близка с тях…

Защо наприказвах тези глупости? Много добре знаех, че това, което я уби, беше онзи злополучен сандвич, който дойде да ми донесе в киното.

Зузана коленичи до татко.

— Получил си писмата на Каша. И си разбрал как да ги разчетеш. Как успя?

— Наложи се всички в станцията да се включат. Знаехме, че има някакъв код, но никой от нас отначало не се сещаше как да го разчетем. Първото писмо напръсках с вода. Но накрая го разгадахме. Казах на определени хора и те предадоха сведенията на нелегалната организация в Лондон, те пък разгласиха фактите. Но само Марта се сети, че трябва да го загреем с ютията. Чела за този трик в някаква книга.

Марта ли? Коленичих от другата страна на татко.

— Благодаря ти за червените конци.

— Разпространих информацията доколкото можах. Знаете ли, че съобщиха за това по Би Би Си. За това какво са сторили с вас двете…

И татко потъна отново в океан от сълзи. Много тежко беше да гледаме как силният ни баща плаче като дете.

Хванах ръката му.

— Виждал ли си Петрик? А Надя?

— Не, нито единия, нито другия. Всеки ден пускам списъци. Червеният кръст също. Ще ми се да знаех, че си идвате. — Татко взе някаква кухненска кърпа и избърса сълзите си. — Побъркахме се от тревоги.

Ние ли?

Зузана първа я забеляза. Тя стоеше в сенките пред вратата на спалнята. Набита, яка жена по халат. Зузана отиде при нея и й подаде ръка.

— Аз съм Зузана — представи се тя.

Но каква беше тази жена в спалнята на татко?

— Аз съм Марта — отвърна жената. — Толкова много хубави неща съм чувала за вас двете.

Изправих се, поех дълбоко въздух и огледах жената. Марта беше няколко сантиметра по-висока от татко. Халатът й беше привързан с канапен шнур. Кафява коса на плитка, която се спускаше по ревера й. Жена от село. Татко явно доста беше свалил летвата.

Марта дойде и застана до татко, но той не помръдна дори, за да се приближи към нея.

— Марта е от едно село, близо до Замоск. Много ми помогна във всичките тези години, когато вас ви нямаше.

Татко изглеждаше някак притеснен от присъствието й. Та кой няма да се притесни, като се наложи да запознае приятелката си с децата на мъртвата си съпруга?

— Защо не поседнем? — поде Марта.

— Искам да си легна — отвърнах аз.

Това ми се стори като злополучен бартер. Погледнах снимката на майка. Тя изобщо ли не му липсваше? Та как е могъл?

Татко ме повика с жест.

— Хайде, Каша, седни за малко с нас.

Марта се намести на любимия стол на майка, този, който тя беше боядисала в бяло, с памучната бродирана възглавничка. Аз стоях отстрани и наблюдавах Зузана, която се сприятеляваше с Марта. А татко гледаше и се радваше, че намират общ език.

— Иска ми се да можехме да ви предложим нещо за ядене, но тъкмо свършихме последния хляб — каза Марта.

Татко поглади наболата си брада.

— Сега положението е по-зле откогато и да било. Откакто дойдоха руснаците, няма почти никаква храна. Нацистите поне бяха оставили фурните да работят.

— Е, какво, сменихме нацистите със Сталин? — казах аз. — Ако питаш мен, същата работа.

— С тях се разбирам добре — отвърна татко. — Позволиха ми да остана на работа в пощата.

— Как така са ти позволили? — възнегодувах аз.

— Е, да, сега можеш да вземаш колкото си искаш руски цигари — обади се Марта, някак твърде жизнерадостно, — но за яйца се скъпят.

— Въпрос на време е да започнем да се обръщаме един към друг с „другарю“ — казах.

— Все ще се оправим някак си — каза Зузана.

— Издирват бивши членове на Съпротивата — започна татко, вперил поглед в мен. — Миналата седмица отведоха Мазур.

Като че ток премина през цялото ми тяло и изведнъж започнах да се задушавам. Мазур ли? Та той беше приятел на Петрик от детските му години, един от най-вещите агенти на Съпротивата, а и се беше издигнал доста в йерархията. Той ми чете клетвата, когато влязох в АК. Истински патриот.

Вдишай дълбоко, издишай издълбоко.

— Вече не се занимавам с тези неща — отвърнах аз.

— От лагера ни взеха с шведски автобус — опита да смени темата Зузана. — Да можеше да видиш, като преминавахме границата с Дания… толкова хора се бяха събрали, носеха плакати с надписи „Добре дошли!“. И в Швеция бяха много мили с нас. Ние развяхме флага на девическия херцерски отряд… някое от момичетата го беше изровило от склада за плячката в „Равенсбрюк“… и той се носеше с нас, докато се движехме. Да беше чул само как възторжено викаха всички. Първата нощ ни оставиха да преспим на пода в някакъв музей.

— С динозаври с огромни зъби, надвесени над нас — обадих се аз. — Горе-долу като в лагера.

Зузана отиде да донесе вързопа си.

— А после ни настаниха при принцесата, в нейната резиденция. Виж какво ни дадоха, преди да заминем за Полша. — Тя отвори вързопа, сложи на масата една бяла кутия и я отвори. — На всички ни дадоха по една. Сардини в консерва. Бял хляб и масло. Конфитюр и шоколад.

И двете си бяхме взели само трошички от храната, за да има за по-дълго.

— И кондензирано мляко, наистина ли? — учуди се татко. — От толкова време не съм виждал.

— Много мило от тяхна страна — обади се Марта. — Имам купон за брашно, пазя го от известно време, мога да направя…

— Не си прави труда — прекъснах я аз.

Татко наклони глава и прокара пръсти през остатъците от косата си.

— Много съжалявам за майка ви — каза Марта и стана.

— Да, личи ви — заядох се аз.

— Каша… — опита да се намеси татко.

Хванах белия стол и го понесох, възглавничката още беше топла от бутовете на Марта.

— Лека нощ, татко — казах. — Лека нощ, Зузана.

Понесох стола на майка към моята спалня и като минавах покрай камината, побързах да отместя поглед от снимката й, поставена над нея. Всеки път когато я погледнех, усещах такава болка, все едно някой ме удряше в корема. Влязох в стаята си и затворих вратата. Никоя любовница на баща ми няма да се настанява в стола на майка ми, колкото и да му е помагала.