Д. П. Лайл
Звездна лига (55)

55

Двайсет минути по-късно бяхме заели позиции. Двамата с Пенкейк се промъкнахме между дърветата и стигнахме на трийсетина метра от входната врата, но останахме добре скрити зад надвисналите клони. От двете ни страни се прокрадваха две ченгета, въоръжени с автомати, но гъстите храсти ми пречеха да ги видя. Всичко изглеждаше неестествено тихо и спокойно. Нито повей на вятъра, който да разшумоли листата, нито пойни птички, нищо. Долавяхме само влажния мирис на блатото. Сякаш всички животни наоколо бяха доловили, че предстои да се случи нещо.

Планът на къщата, който Харбин ни бе показал, се оказа точен. Големите панорамни прозорци отпред и отзад пропускаха доста светлина и ни позволяваха да разгледаме добре интериора. Но не видях никого, не забелязах никакво движение. Да не би да бяха отишли другаде? Лимузината на Тони обаче стоеше на алеята, на десетина метра от мястото, на което бях приклекнал. Да не би да бяха използвали друга кола? В такъв случай къде биха могли да отидат? И дали близначките вече не бяха станали храна за алигаторите?

Видях вдясно от мен Рей, Дусет и Харбин да се промъкват към къщата. Всеки от тях държеше пистолет. Когато стигнаха на пет-шест метра от верандата, тримата се разпръснаха във ветрило и коленичиха с насочени напред оръжия.

Сърцето ми заби силно. Кръвта пулсираше не само във врата ми, но и в очните ми ябълки. Стиснах здраво бухалката с потни длани.

Пенкейк прехвърли тежестта си от единия крак на другия. Ръката му стискаше без усилие мощния зиг зауер.

— Време е за действие.

Харбин обаче трябваше да спази полицейската процедура. Сви едната си длан пред устата и извика:

— Говори помощник-шериф Харбин от Сейнт Тамани. Излезте навън! Веднага!

Забелязах движение в къщата. Тони Гидри бе седял до този момент. Затова не го бях видял от мястото, на което стоях. Сега той се изправи и отиде до прозореца, пред който стоеше Харбин. Дръпна настрани завесата и погледна навън. После се обърна към стаята. Едва сега видях Джони и Рубен да стават. Всеки от тях хвана за лакътя по едно от момичетата и го изправи на крака. После извлякоха близначките към задната врата.

— Да действаме! — казах аз.

Пенкейк не се поколеба. Втурна се напред. Последвах го. Едно от ченгетата извика нещо, но не го чух достатъчно добре. Сигурно беше казал нещо от рода на: „Какво правите, по дяволите?“. Изтичахме ниско приведени към предната врата. Тони и двете му горили, стиснали за ръката по едно момиче, излязоха през задната врата и се озоваха на верандата.

През отворения прозорец отдясно долетя викът на Харбин: „Не мърдай!“, последван от отговора на Тони: „Или какво?“. Двамата с Пенкейк приклекнахме до прозореца и надникнахме вътре, за да оценим ситуацията.

— Господин Гидри, не правете глупости — продължи Харбин. — Това е напълно излишно.

— Защо решихте така?

— Не бързай, помисли малко — обади се Рей.

— Те убиха моята Кристи — извика Тони с треперещ глас.

Стори ми се на границата на психическото равновесие. А може би отвъд границата.

Предната врата изглеждаше масивна, най-вероятно дъбова, с красиво прозорче от цветно стъкло. Натиснах дръжката. Заключено.

— Няма да им се размине — каза Тони.

— Ако са виновни, ще си платят — отвърна Харбин. — Но не по този начин.

— Как ли пък не! — възкликна Тони. — Съмнявам се, че две богати и красиви кучки ще си платят за греховете.

— Ще си платят, Тони — обади се и Дусет. — Познаваш ме. Знаеш, че си свърша работата както трябва.

— И ти ме познаваш. Една крачка и ще убия и двете.

Рубен стоеше вляво от Тони, опрял пистолета си в главата на едната близначка. Тони държеше другата, с пистолет до рамото й, но насочен напред. Зад него стоеше Джони. Изглеждаше спокоен, ръката с оръжието му висеше отпусната до тялото.

— Тони, не можеш да спечелиш — опита се да го вразуми Рей. — Само ще влошиш положението.

— Едва ли — отвърна Тони. — Ако смяташ, че не съм готов да умра тук и сега, за да поправя стореното зло, значи не ме познаваш.

— Послушай ме, Тони — настоя Дусет. — Къщата е заобиколена от командоси с оръжия, насочени към теб и хората ти. Имат заповед да ви застрелят, ако мръднете.

— И едно помръдване ми стига — заяви Тони. — Колкото да застрелям тази — каза той. — Тигън. — Допря дулото на пистолета в слепоочието й. — Тигън се сепна. — Тя е убила Кристи. Умра ли аз, умира и тя.

Настъпи кратко мълчание. Много кратко. После нещата се развиха със светкавична бързина.

Прозвучаха два изстрела. Почти едновременно. Рубен отметна глава назад и се свлече на земята. Тара падна с него. Беше ли ранена? Последваха нови два изстрела. Тони се вцепени.

Тогава се развихри Пенкейк. Спусна се и заби рамо във вратата. Буквално я откъсна от пантите й и тя падна с трясък на пода. Разхвърчаха се трески и парчета стъкло. Втурнахме се вътре.

Тони се обърна към нас. На лицето му бе изписано изумление. Джони дотича и насочи пистолета си към нас. Натисна спусъка и аз усетих как куршумът буквално прелита на сантиметри от главата ми. Пенкейк не трепна, а най-хладнокръвно изстреля три куршума с кухи върхове в гърдите на Джони. Бум-бум-бум. Без да му мигне окото.

През прозореца видях, че Тони се завърта наляво. Хвана Тигън за ръка и я бутна от кея. Тигън изпищя, размаха ръце и миг по-късно падна във водата. Прозвучаха нови два изстрела. Тони се хвана за гърдите и се завъртя кръгом. Двамата с Пенкейк се втурнахме през задната врата.

Тигън махаше с ръце в блатото. Кашляше и плюеше в опит да прочисти белите си дробове. Явно се бе нагълтала с доста вода. В един момент стъпи на дъното и се изправи. Водата бе дълбока около метър и половина и стигаше до брадичката й.

И тогава положението рязко се промени. Изпод надвисналите храсталаци, които заобикаляха езерцето, се появи флотилия от алигатори. Най-малко седем-осем. Мигом забелязаха Тигън, плеснаха с острите си опашки и се понесоха като торпеда към нея.

В следващия миг над главите ни се изсипа същински ад.

Отекнаха изстрели от всички посоки. Куршумите пронизаха водата и се забиха в алигаторите, като убиха повечето, а останалите раниха. Ранените започнаха да се въртят и мятат във водата. Тигън замръзна на място, не можеше да помръдне. Изстрелите престанаха, а настъпилата тишина приличаше на вакуум. Сякаш нещо бе засмукало въздуха около нас.

Рубен лежеше вляво от мен, Тони — вдясно. И двамата бяха мъртви. Тара се изправи на крака, невредима, но здравата разтърсена от случилото се.

Всичко свърши.

Или така поне си мислех.

Появи се още един алигатор. Изпод самия кей. Насочи се към Тигън. Тя като че ли усети приближаването му, защото се обърна. Писъкът й прониза въздуха. Видях двама полицаи от специалния отряд да тичат по брега на езерото с вдигнати оръжия. Търсеха подходящо място, от което да стрелят. Но така и не успяваха да го открият. А алигаторът приближаваше.

Нямам представа какво съм си мислил в този момент. Най-вероятно изобщо не съм мислил. Мина ми през ума, че това може да завърши много зле, но… едва след като полетях във въздуха.

Имах чувството, че минава цяла вечност, докато скоча във водата. Сякаш невидим порив на вятъра улови тялото ми, повдигна го и го задържа във въздуха. Напомни ми онзи скок от яхтата на Виктор Борков. Там скочих от височината на триетажна сграда в студени мрачни води, над които бушуваше буря. Да не говорим, че морето беше дълбоко. Много дълбоко. Тук водата, макар и противна на вид, бе плитка и топла. А това улесняваше скока. Но пък в нея ме очакваше триметров алигатор.

Какви ги вършех, по дяволите?

Докоснах водата с пети и мигом полетях към дъното. Едва не изгубих равновесие в хлъзгавата тиня.

— Джейк! — отекна викът на Рей.

Сега алигаторът ми се стори още по-голям. И решен да докопа плячката си. Не изпусках Тигън от поглед. Застанах на пътя на алигатора. Той се насочи към мен. Муцуната му пореше кафеникавата вода, големите му кръгли очи с праисторически клепачи не ме изпускаха от поглед. Не мигаха. Не се отклоняваха от целта си.

Вдигнах бухалката и я стоварих върху главата му. С всичка сила. Прозвуча остър пукот. Алигаторът се разтресе и завъртя глава настрани. Ударих го отново и отново. Объркан — или по-скоро зашеметен — той ми обърна гръб и плесна с опашка във водата. Видях, че вляво от мен се появи един полицай, добрал се най-сетне до кея. Вдигна автомата си. Бам, бам. Главата на алигатора подскочи. Тялото му потрепери и потъна.

Не помръднах от мястото си. Целият бях опръскан с алигаторска кръв. Останах с вдигната бухалка, оглеждайки се за още влечуги, но единствените, които видях, бяха вече мъртви. Останалите се бяха скрили от погледа ми. Или пък се опитваха да ме изненадат в гръб?

Обърнах се към Тигън. Тя продължаваше да стои вцепенена. Беше бяла като платно. В следващия миг припадна, но аз успях да я уловя. Подхванах я през гърдите, замъкнах я към кея и я повдигнах върху дъските. Едва тогава излязох от водата.

Имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне всеки миг. Изведнъж ми стана студено. Толкова студено, че целият започнах да треперя.

Никол прекоси тичешком верандата, спусна се по кея, коленичи до мен и ме прегърна.

— Джейк, голям си глупак!

— Не споря.

— Но те обичам.

Настроението ми започна да се оправя.