Д. П. Лайл
Звездна лига (14)

14

Ако вярвах в тези неща, циганката щеше да ме уплаши. Та тя хвърляше кости, за бога! Още се чудех човешки ли са или не. От една страна, не ми се вярваше, но от друга… това беше Ню Орлиънс. Място, където вуду магията, призраците и прочее щуротии бяха нещо съвсем естествено. Попадали ли сте в някое местно гробище? Те са няколко и всяко от тях е доста по-страшно от онази циганка и нейните кости. Ако наистина има призраци, то те несъмнено обитават тези големи гробища, оградени с високи тухлени стени. Приличаха ми на нощни дискотеки за покойници. Клуб „Постмортем“. Предполагам, че призраците могат да се измъкнат по-лесно от разположените над земята гробници, отколкото от ковчезите на два метра под земята. Гробищата на Ню Орлиънс ми се струваха достатъчно страшни и през деня, а това означаваше, че онези, които ги посещават през нощта, сами си търсят белята. Минавал съм през едно такова гробище веднъж — само веднъж! — и никога няма да го направя отново.

Циганката определено бе уплашила Никол. В това не можеше да има съмнение. Когато я оставихме на прага на гадателската й бърлога — досущ като паяк, заложил капан в очакване да измъкне пари от следващата нищо неподозираща жертва — изминахме две преки, без да промълвим нито дума. Никол стискаше ръката ми по-силно от обикновено, а погледът й бе насочен право напред, сякаш бе потънала в размисли. Струва ми се, че не премигна нито веднъж. Накрая попита:

— Какво мислиш?

— За кое?

Тя ме погледна. Аз свих рамене и казах:

— Мисля, че жената току-що изкара четиресет долара.

Никол поклати глава и пусна ръката ми.

— Не се дръж като задник.

— В това ме бива най-добре.

— Безспорно. Но какво мислиш за думите й?

— За кои по-точно? Че си влюбена в мен?

— Не мисля, че Мадам Тереза каза точно това.

— Аз чух друго.

— Защото това си искал да чуеш.

— Именно.

Проявих достатъчно разум да не продължавам.

Помълчахме още петдесетина метра и Никол каза:

— Имах предвид думите й за Кърк.

— Не си спомням да е споменавала името му.

— Стига, Джейк. „Приятел в беда“. Кой друг може да бъде?

— Това му е хубавото на гадаенето. Могат да ти кажат всичко — доста смътно, разбира се, — а ти можеш да го тълкуваш както си искаш.

— Откъде ще знае, че имам приятел в беда?

— Всеки има приятел в беда.

— Така ли? И ти ли?

Замислих се за миг. После използвах отговора за подобни ситуации.

— Пенкейк.

— Пенкейк? Той не е в беда. Той е беда.

Нямаше какво да възразя.

— Тя каза, че Кърк не е виновен — продължи Никол. — Каза, че други са я убили.

— Не се съмнявам, че съдебните заседатели ще приемат думите й за чиста монета. Може Корнблат да я призове като свидетел. „Мадам Тереза, ще ни кажете ли до какъв извод стигнахте благодарение на вашите кости?“.

— Гадняр!

— Чуй се само какви ги приказваш! Някаква гадателка изтърсва куп общи приказки и ти веднага ги свързваш с Кърк.

Никол спря и се извърна към мен с начумерено лице. После се засмя и поклати глава.

— Прав си. — Прибра един непокорен кичур зад ухото си и продължи: — Виж, аз също не вярвам в тези неща. Но думите на Мадам Тереза ме накараха да се замисля. — Тя огледа улицата в двете посоки. — Да допуснем, че е права. Ако не е Кърк, кой тогава?

— Нямам представа.

Никол отново хвана ръката ми и продължихме да се разхождаме по Роял Стрийт. Когато наближихме „Монтелион“, иззад ъгъла изскочиха двама здравеняци. Братята на Кристи. Робърт и Кевин.

— Я гледай ти! Каква среща! — извика единият.

Спряхме. Те се приближиха, като блокираха целия тротоар, и спряха на три метра от нас. Не изглеждаха дружелюбни.

— Радвам се да се видим отново — казах аз.

— А ние — не.

— Не мисля, че сме се запознали както трябва.

Онзи, който ни заговори, изду гърди. Огромни гърди.

— Аз съм Робърт. Това е Кевин. Ние сме братята на Кристи. Но вие вече знаете това.

— В интерес на истината, не го знаехме. Аз съм Джейк, това е Никол. Приятно ни е да се запознаем.

— А на нас — не — заяви Кевин.

Повтаряше като ехо думите на брат си. Което най-вероятно означаваше, че Робърт е по-големият от двамата. Той беше лидерът, а Кевин просто копираше поведението му. Запитах се дали Кевин е в състояние да разсъждава самостоятелно. Съмнявах се. Имаше вид на неандерталец: ниско разположени уши, мътен поглед и прочее. Подозирах, че в училище е имал проблеми с математиката, но бе научил достатъчно, за да знае, че две е повече от едно. Това му стигаше. По тила ми пропълзяха мравки, белег за натрупващо се напрежение.

— Защо? — попитах аз.

— Защото сме на различни страни — отвърна Робърт и пъхна ръка в джоба на джинсите си.

Пистолет ли щеше да извади? Не.

— Вие сте с Форд — добави Кевин. — Това ви прави негови помагачи.

— Не сме на ничия страна — отсякох аз.

Това като че ли ги обърка. Но само за миг.

— Бяхте там — каза Робърт. — В съда. Седяхте зад него. Разговаряхте с онзи скъп адвокат, който дойде от Калифорния.

— Така е.

— Това означава, че сте от неговия лагер.

— Не работим за Кърк Форд, ако това имате предвид — казах аз. — Дори не сме го срещали.

Последва ново объркване.

— Защо сте тук тогава? — попита Робърт.

— Заради чичо ми — обясни Никол. — Той ни нае да разследваме убийството на Кристи.

— Чичо ти? Че кой е той?

— Чарлс Балфур. Изпълнителен продуцент на поредицата „Космически приключения“.

Робърт се подсмихна.

— И той очаква да спасите момчето му?

— Не съвсем. Очаква да разкрием истината.

— Ами аз мога да ви я кажа. Форд уби сестра ни.

— Дали той го е направил? — обадих се аз. — Това искаме да разберем.

Робърт пристъпи две крачки напред. Беше висок малко над метър и осемдесет, затова го гледах отгоре, но беше едър и мускулест. Припомних си за миг онзи наръчник по самоотбрана, който Рей ми беше дал, и се зачудих в кое око на Робърт да бръкна. Трябваше да прочета и следващата глава.

— Можете да ровите колкото си искате, но той ще си плати гаранцията — нали така правят богаташите? — и ще излезе навън, на улицата. А това е нашият свят.

— Подозирам, че подобно мислене ще ви докара само неприятности — отбелязах аз.

— А на него много повече — отвърна Робърт.

— Ще направите грешка.

Робърт не трепна, но се усмихна.

— Грешка е да вземате неговата страна. Не е особено здравословно.

— Предполагам, че чичо ви знае, че сте тук и тормозите невинни граждани.

Объркването, изписано на лицето на Робърт, се задълбочи.

— От видяното в съдебната зала — продължих аз — стигам до извода, че чичо Тони хич не си пада по вас двамата.

Предполагам, че Робърт изчерпа запаса си от остроумни отговори, защото пристъпи напред и посегна към ръката на Никол. Блъснах го и застанах между двамата.

— Мисля, че трябва да продължите по пътя си — казах.

Времето сякаш спря. Робърт замръзна на място. И аз замръзнах на място. Избрах си дясното око. Ще забия в него показалеца на лявата си ръка, после ще го фрасна в лицето с дясната. Вперихме погледи един в друг. Ситуацията бързо можеше да приеме много неприятно измерение. Разкрачих се леко и свих юмруци в очакване огромните му пестници да полетят към мен.

Мозъкът ми превключи на бързи обороти. Да го ударя пръв или да изчакам да посегне и да избегна удара му? Първият вариант определено щеше да сложи край на разговора. Опитах се да намеря някоя хитра реплика. Нещо, което да разведри напрежението. Не успях.

Не биваше да забравям и Кевин. Дори да успеех да изненадам Робърт и да забия пръст в окото му, нямаше да е достатъчно. Кевин едва ли щеше да стои със скръстени ръце.

Забелязах, че Никол е пристъпила напред. И е вперила поглед в слабините на Кевин. При други обстоятелства бих изревнувал, но добре познавах уменията й по кикбокс. Ако съдех по стойката, която бе заела, очевидно се канеше да изрита Кевин така, че да запрати топките му в гърлото. Красива, умна, войнствена. Как да не се влюбиш в нея?

Този малък уличен танц ни отведе в задънена улица. Никой не искаше да направи първата крачка. Напрежението растеше. Гърдите ме заболяха и осъзнах, че не съм си поемал дъх цяла вечност. Така ми се струваше.

В този момент пристигна кавалерията. Колата на Пенкейк спря рязко. Насред улицата. Той изключи от скорост и двамата с Рей изскочиха навън.

— Какво става тук? — попита Рей.

Пенкейк не каза нищо. Просто застана до мен и изправи рамене. А те бяха по-широки от тези на Робърт, който отстъпи крачка назад.

— Нищо, просто си говорим — отвърна Робърт.

— Не ми изглежда така — каза Пенкейк.

— Може би не сте разбрали правилно…

Погледът на Робърт сновеше наляво-надясно с надеждата да открие как да се измъкне, без да бъде подложен на унижение. Пенкейк оказваше подобно въздействие върху хората.

— Предполагам, че вие не сте разбрали правилно — продължи Пенкейк. — Едва ли ви е за пръв път.

— Вижте… — започна Робърт.

Пенкейк го удари право в гърдите. Къс бърз удар, който го събори на тротоара и му изкара въздуха.

— Какво казваше? — попита Пенкейк.

Робърт едва си пое дъх.

— Ей, човече, не беше нужно да го правиш.

Пенкейк пристъпи към него.

— На мен пък ми се стори добра идея.

— Предполагам, че ти си Робърт — каза Рей. Обърна се към брат му и добави: — А ти си Кевин. Или ви обърках?

— Да — отвърна Робърт, докато разтриваше гърдите си. — Мисля да съдя този, задето ме нападна. — Той кимна към Пенкейк. — А може и за нанасяне на телесна повреда.

— Това не беше нападение — обясни Рей. — Но ако искаш да видиш какво е нападение, ще го помоля да ти покаже.

Робърт се поколеба, явно претегляше вариантите — не че имаше голям избор — след което заяви:

— Казах каквото имах да казвам.

— В такъв случай може би е време да си тръгнеш — усмихна се Рей.

Робърт вирна брадичка и даде знак на брат си да го последва. Проследихме ги с поглед. Кевин се извърна за миг, сякаш се страхуваше, че Пенкейк може да не е приключил.

— Много жалко — оплака се Пенкейк. — Тъкмо загрях.

Никол го прегърна.

— Ти си страхотен!

— Така си е.

— Ей, държах нещата под контрол — обадих се аз.

Никол се засмя и каза:

— Джейк, с риск да се повторя, ще кажа, че ти си любовник, а не боец. Не бих искала да видя красивото ти лице в синини.

Пенкейк се засмя.

Думите й ме засегнаха. И то много.

Тя разроши косата ми и ме прегърна.

— Справи се чудесно! Ти си моят рицар!

Почувствах се по-добре. Донякъде.

— Кога ще излезе Кърк? — попита Рей.

— Не съм сигурен — казах аз, — но Ебърсол се надява да стане до края на деня. Все пак знаеш как процедират понякога в съда. Трябват им часове, за да занесат няколко листа хартия от една стая в друга.

Рей кимна.

— Искам да започнем с него. Да видим какво ще ни каже за случилото се.

— Ще звънна на Ебърсол и ще проверя дали няма някакви новини.

— А ние ще се настаним в хотела и ще се срещнем с вас в бара.

— Там предлагат и храна, нали? — попита Пенкейк.

Никол го хвана под ръка и го поведе към колата му, след което отвори вратата.

— В този град навсякъде предлагат храна.

— Добре, защото Рей не ми разреши да спра никъде. Исках само да си взема бисквити… и може би кока-кола.

— Горкичкият — каза Никол и го шляпна по задника. — Паркирай този огромен звяр и се чекирай на рецепцията.

Пенкейк отвори задната врата и извади бейзболна бухалка.

— Виж какво съм ти донесъл — каза той и ми я връчи. — Мислех да ти донеса пистолет, но Рей каза, че може да се простреляш погрешка.

Никакво уважение!

Взех бухалката. Беше хубав модел, „Луисвил Слъгър“, а не от онези евтини метални боклуци.

— Ще свърши работа — казах. — Благодаря.

— Ами аз? — обади се Никол. — Няма ли да получа оръжие?

Пенкейк се усмихна.

— Имаш страхотни крака, миличка. Виждал съм те как удряш боксовата круша. Ще се справиш.

— Голям си чаровник — засмя се тя.

— Такъв съм си — съгласи се Пенкейк.