Д. П. Лайл
Звездна лига (38)

38

Двамата с Никол не бързахме да ставаме. Защото си легнахме късно през нощта. Преди да вечеряме в „Кей Пол“, се събрахме в бара на „Монтелион“. Пенкейк, Софи и близначките. Рей отклони поканата, тъй като предпочете да поработи на лаптопа и да хапне нещо в стаята. Кърк също реши да пасува с обяснението, че ще си легне рано.

Никол го направи отново. Веднага щом близначките влязоха в „Карусел“ и седнаха срещу нас, тя веднага позна коя коя е. А най-много ме дразнеше обстоятелството, че не ми казваше как ги различава. Понякога се държеше толкова гадно. Оглеждах ги внимателно, докато пиехме (а ние пихме много) и докато вечеряхме. Какво бе видяла? Носа? Очите? Ушите? Дори потърсих лунички.

Но двете бяха толкова съвършени, че нямаха и една луничка. Какво ли беше, по дяволите? Това наистина ме влудяваше.

Събудих се пръв, включих нощната лампа и зачетох наръчника по самоотбрана. Прехвърлих почти цялата следваща глава, когато Никол се обърна към мен, разтърка очи и попита колко е часът.

— Осем и половина.

Тя се протегна.

— Ужасно ме боли главата. Имам чувството, че цялата Червена армия марширува из нея.

— Естествено.

Никол ме изгледа въпросително и премигна.

— С близначките обърнахте няколко чашки „Столичная“ за десерт.

— Забравих. Но вече започвам да си спомням. — След кратка прозявка попита: — Колко ли мозъчни клетки съм загубила снощи?

— Цяла армия.

— Защо не ме спря?

— Ами аз бях сам! Как можех да се справя с цяла армия?

Никол се засмя.

— В твоята книга има ли някоя глава, посветена на този въпрос?

— Още не съм стигнал дотам.

— Чети по-бързо.

Затворих наръчника и го оставих на нощното шкафче.

— Е, кажи ми!

Тя се надигна на лакът. Завивката падна и разкри едната й гърда.

— Какво да ти кажа?

— Как различаваш близначките?

— Не започвай отново. — Никол се отпусна на възглавницата и дръпна завивката до брадичката си. — Снощи ме попита поне сто пъти.

— А ти не ми каза.

— И сега няма да ти кажа!

— Но защо?

Тя се обърна към мен.

— Защото обичам да те дразня.

— Знаеш ли, много си лоша.

— Старая се. — Никол седна в леглото. — Да отидем под душа и ще ти покажа колко лоша мога да бъда.

Как бих могъл да откажа?

После, докато Никол си сушеше косата, се облякох набързо, излязох от апартамента и почуках на вратата на Рей. Той работеше на лаптопа. До телевизора бе оставена табла с остатъците от закуската му — яйца, бекон, препечена филийка. А, да, и две празни кутийки „Маунтин Дю“. Обичайната закуска на Рей.

— Каква е програмата за днес? — попитах аз.

— Разследването около Кърк Форд ли имаш предвид? Нямаме много работа. Двамата с Пенкейк ще проучим материалите по един случай на измама в Пенсакола. Очакват ни купища документи.

— Звучи забавно.

— И още как.

— Как ще се развие случаят „Форд“ според теб?

Рей поклати глава.

— Истината е, че не разполагаме с почти нищо. Единственият ни шанс е да изскочи нещо ново. В противен случай едва ли ще имаме какво да предложим.

— Така изглежда — въздъхнах аз. — Не очакваш Дрипата или Джу Джу да ни помогнат, нали?

— Съмнявам се, че някой от тях изобщо ще си мръдне пръста. Не мисля, че ще разкрият свой пласьор или клиент пред външни хора. Защо да си създават проблеми?

Кимнах.

— И ако не открием някой, свързан с Форд или Кристи… някой, който е купил кетамина от улицата, няма да постигнем нищо.

— Според мен хората, за които Дрипата спомена, няма да ни бъдат от полза.

Рей разтри врата си.

— Така е. Най-вероятно всички са туристи, както той каза, а описанията му бяха толкова общи, че е невъзможно да ги открием.

— Много неприятно.

— Някои разследвания не водят доникъде. Пенкейк проучва хората на Джу Джу. Опитва се да открие още някой, с когото да поговорим. Но засега не е попаднал на нищо интересно.

— С Никол ще отидем на снимачната площадка. Освен ако не ни възложиш някоя задача.

— Забавлявайте се — каза Рей, отвори малкия хладилник под телевизора и извади нова кутийка „Дю“.

Тръгнах си.

 

 

Двамата с Никол стояхме на брега на блатото и наблюдавахме сцената. Точно срещу нас се бе издигало селището на якту. Сега от него бяха останали само руини, тъй като корватите го бяха превзели и избили жителите му. Стана ми жал за якту. Сториха ми се симпатични.

Кърк, гол до кръста, и близначките, облечени в оскъдните си костюми, тичаха между порутените или опожарени колиби и стреляха с въображаеми лазерни оръжия по въображаеми нападатели. Сцената ми се стори доста глуповата. Полуголи възрастни хора стрелят с пластмасови пистолети по… нищо. Но това е светът на киното. В студията в Ел Ей някой компютърен гений щеше да добави нападателите, както и червени и зелени изстрели от бластери и сцената щеше да оживее. След което, не се съмнявам, щеше да заплени всеки фен на „Космически приключения“.

— Какво, по дяволите, става тук?

Обърнах се и видях Дусет.

— Ожесточена битка — каза Никол. — На живот и смърт — засмя се тя.

— Видиш ли как я снимат, магията изчезва — отбеляза полицаят.

— Какво те води насам? — попитах го аз.

— Трябва да говоря с Кърк Форд.

— Нещо ново ли изскочи?

— О, да.

— Какво?

— Ще изчакам да се срещна с Форд.

— Изглежда, е интригуващо — отбеляза Никол.

Дусет сви рамене.

— Може да се каже.

— Ще ни намекнеш ли поне за какво става въпрос? — попитах аз.

— Предпочитам да не го правя. — Той хвърли поглед към сцената. — Кога ще свърши битката?

— След двайсетина минути — отвърна Никол. — Поне според графика.

Той кимна.

— Кафе? — предложих му аз.

— С удоволствие.

Момичетата от кетъринга току-що бяха донесли кана кафе, затова си наляхме по една чаша и седнахме. Говорихме за дреболии, но Дусет не разкри по никакъв начин целта на своето посещение. От време на време хвърляше поглед към продължаващата битка и не криеше нетърпението си. Сякаш искаше час по-скоро да получи отговор на въпроса, който го глождеше. Какъв ли беше той? Сигурно бе важен, за да дойде чак дотук и да се държи толкова потайно. Явно разследването щеше да се окаже по-напрегнато и интересно от междугалактическата битка.

Членовете на снимачния екип се появиха след трийсетина минути, следвани от Кърк и близначките. Когато Кърк видя Дусет, забави крачка и не скри изненадата си. Или може би страха си? „Страх“ май беше прекалено силна дума. По-скоро, обяснимо притеснение.

— Какво ви води насам? — попита Кърк.

— Трябва да поговорим — изправи се Дусет.

— За какво?

Дусет се огледа.

— На някое друго място.

— В моя кемпер.

Тръгнахме натам. Дусет спря.

— Ще говоря с него насаме.

— Трябва да чуем за какво става дума — казах аз.

— Рано е още.

— Ще се чувствам по-добре, ако и те присъстват — каза Кърк.

Дусет се поколеба.

— Добре, но никой друг.

Когато се настанихме в кемпера, Дусет започна направо:

— Трябва да ви попитам за жените от снимачния екип.

— Какво за тях?

— Имате ли проблем с някоя?

Кърк изглеждаше объркан. Аз също.

— Какво искате да кажете? — попита той.

— Някакви неразбирателства? Някоя от тях да ви има зъб?

— Не.

— Помислете внимателно. Някакви противоречия? Скандали? Да сте спали с някоя и да сте я зарязали после? И тя да ви се е ядосала.

Сега Кърк изглеждаше уплашен.

— Не, никоя. Снимките на тази серия преминават в много спокойна, приятелска атмосфера.

— А преди това? Имали ли сте връзка с колежка от екипа?

— Не. — Кърк погледна първо мен, после Никол и накрая Дусет. — Какво всъщност ме питате?

Дусет потри брадичката си.

— Трябва да призная, че в началото не смятах, че ДНК ще играе роля в този случай. Дори под ноктите на Кристи да бе открита вашата ДНК, спокойно би могло да има няколко напълно невинни и логични обяснения. — Полицаят помълча и добави: — Оказа се, че греша.

— Какво означава това? — попитах аз.

— Съдебният лекар ми звънна с новината, че е открил тъкан и ДНК под ноктите на Кристи. Всъщност само под един неин нокът. И те не са ваши — погледна той Кърк.

— Което е добре, нали? — попита Кърк.

Дусет сви рамене.

— Какво означава това? — повтори въпроса ми Никол.

— Означава, че Кристи е одраскала някой друг — отвърна Дусет.

— Кого? Кога?

— Отговорът на втория въпрос е лесен. Тъканта е прясна. Съдебният лекар е категоричен. Но кого…? Не знам.

— Следите не са от мен, така ли? — поиска уточнение Кърк.

— Не. Всъщност са оставени от жена.

— Какво? — възкликнах аз.

— Да, точно така. И аз реагирах по същия начин.

— С риск да стана досадна, ще попитам отново. Какво означава това? — настоя Никол.

— Означава, че Кристи е одраскала жена. По някое време същата нощ.

Зави ми се свят. Не очаквах подобно нещо. Ако съдех по изражението на Дусет, той също.

— Затова съм длъжен да попитам дали не сте правили тройка — каза Дусет.

— Не. Бяхме само двамата.

Дусет кимна, но каза:

— Очевидно не е било така. — После се изправи и продължи: — Някой да е влизал, преди да изгубите съзнание? Обслужване по стаите? Камериерка? Друг?

— Както казах, след вечеря се върнахме пеша в хотела. Аз и Кристи, Тара и Тигън. Изпихме по чаша вино в апартамента ми и близначките си тръгнаха.

— Заключихте ли вратата?

— Тя се заключва автоматично.

— Имах предвид дали сложихте веригата след излизането им.

Кърк се поколеба. Вдигна поглед към тавана, сякаш се опитваше да си припомни сцената.

— Не си спомням. — Той поклати глава. — Обикновено го правя, но не мога да бъда сигурен.

— И никой не се отби след това?

— Никой — поклати глава Кърк.

— Е, някой все пак го е направил — каза Дусет.

— Не разбирам — обадих се аз. — Какво искаш да кажеш?

— Някой е влязъл в стаята. Около полунощ.

— Как разбрахте? — попита Кърк.

— Не го споменах по-рано, но компютърната система на хотела регистрира всяко влизане в стаите.

— И някой е влязъл? Докато сме били в безсъзнание?

— Така изглежда.

— Кой?

— Това е въпросът, нали? — отвърна Дусет.

— Камериерката? Някой от охраната? — попитах аз.

Дусет поклати глава.

— Компютрите записват и коя карта е била използвана. Тя не е принадлежала на човек от персонала. Използвана е картата на Кърк.

Кърк изглеждаше объркан. Отлично разбирах това чувство.

— Не е логично — отвърна той. — Моята карта беше в чекмеджето. Където я открихте. В портфейла.

— Предполагам, че някой я е копирал — въздъхна Дусет.

— Не е трудно да се направи — отбелязах аз. — С подходящите познания…

— Това е добре за Кърк, нали? — попита Никол.

— Може би. Съдебните заседатели ще решат какво означава то.

— Но ако някой друг е замесен… дори да не е установено със сигурност — казах аз, — това ще внесе основателни съмнения у тях. Нали?

— Така ми се струва.

— Какво следва? — попита Кърк.

— Налага се да вземем ДНК проби от всички жени, които са общували с вас и Кристи или са имали достъп до вашата стая.

— Затова ли ме питахте за жените на снимачната площадка?

— И ще ви попитам отново. Смятате ли, че трябва да обърнем специално внимание на някоя от тях?

Кърк отново вдигна поглед към тавана. Замисли се усърдно. Накрая бавно поклати глава.

— Нямам представа. — Погледна Дусет и добави: — Трябва да е някой от хотела.

— Каква е следващата ти стъпка? — попитах аз.

— Разполагам със съдебна заповед, която се отнася за всяка жена от снимачния екип или служителка на хотела. Но ще бъде по-лесно, ако актрисите и техническият персонал дадат предварително съгласието си да вземем проби.

— Не се съмнявам, че ще го направят — заяви Кърк. — Едва ли има какво да крият.

Дусет се усмихна мрачно.

— Все някой има какво да крие.