Д. П. Лайл
Звездна лига (1)

1

Обичам много неща. Моя мустанг например, модел 1965 г. Виненочервен с черен кожен салон. „Капитан Роки“, комбинация между плажен бар и ресторант, кацнал на пясъка на Гълф Шорс. Брега на Мексиканския залив, където съм прекарал по-голямата част от живота си. Райско място е! Да не забравя и спомените за няколко феноменални мача, които изиграх в кариерата си на питчър в „Тексас Рейнджърс“. Такъв бях аз навремето. Прочутият бейзболист Джейк Лонгли, който хвърляше бързи топки със скорост от над сто и петдесет километра в час. Но това беше в друг, отдавна отминал живот, приключил една студена вечер в Кливланд с разкъсване на ротаторния маншон. Малко питчъри се възстановяват от такава контузия. Аз определено не бях сред тях.

Точно в този момент върхът на класацията ми от любими неща е окупиран от една страхотна полугола жена, излегнала се на пода. Е, не се е излегнала, а по-скоро, протегнала, разтегнала или нещо подобно, тъй като прави упражнения от йога, пилатес или някоя друга модерна приумица. Все не мога да запомня как се наричат, но определено изглеждат по-добре от моите лицеви опори.

Въпросната жена е Никол Джеймисън, най-новата ми приятелка. Мисля, че мога да я нарека така. Макар да се познаваме едва от няколко седмици, имам чувството, че е минало много повече време. Сякаш винаги сме били заедно. И това ме плаши малко. Определено не е типично за мен. Аз съм от онези, които следват принципа „чукай и бягай“. Знам, звучи ужасно, но поне съм честен.

Лесно е да се разбере защо съм хлътнал по Никол. „Ослепителна“ е слаба дума за нея. Тази руса коса! Тази съвършена усмивка! Тези очи, по-сини от най-синьото, живи, интелигентни. И, разбира се, божественото й тяло!

А тя защо ме търпи ли? Това е отделен въпрос. Понякога с мен се общува трудно. Според Никол, разбира се. Бившата ми жена Тами би се съгласила моментално с нея и би добавила куп старателно подбрани епитети. Не бих ги нарекъл незаслужени, но държа да отбележа, че експериментът ни в областта на семейната хармония се провали още преди години. Човек би очаквал вече да го е преживяла и забравила, но Тами не забравя нищо.

Вероятно би трябвало да се присъединя към Никол на килима и да правя упражнения в синхрон с нея, но просто не мога да насиля тялото си да заеме някои от тези пози. Не го мога сега, не го можех и когато играех бейзбол.

Облечена със стегнат спортен сутиен с цвят на праскова и черен къс клин, който изглежда като галванизиран върху стегнатите й бедра, тя прави упражненията с невероятна лекота. Изглеждат толкова елементарни отстрани. Пълна заблуда.

Вместо да рискувам да получа травма на гръбнака или изкълчване на крайник, аз лежа на канапето, пия кафе и се преструвам, че чета вестник, но всъщност следя всяко нейно движение.

— Стига си ме зяпал! — обажда се Никол.

— Аз да те зяпам?

— Направо ти потекоха лигите.

Тя се излегна по гръб и задвижи краката си така, все едно въртеше педалите на велосипед със скорост, за която биха й завидели дори състезателите от Тур дьо Франс. По съвършеното й лице избиха миниатюрни капчици пот.

— Въобразяваш си.

Тя се усмихна.

— Снощи говореше съвсем друго.

Права беше. Вечерта преля в нощ, а нощта в нов ден. Беше към два след полунощ, ако си спомням правилно. Разбира се, не можех да разчитам на паметта си. Започнахме с ром в „Капитан Роки“, продължихме с текила в дома й, покиснахме се в джакузито и накрая изпушихме един джойнт в леглото. Последва секс, който в случая с Никол си е равносилен на тежък физически труд, в резултат на който мозъкът ми се превръща в овесена каша. Да, тя е в състояние да ме докара дотам. Всичко това обяснява защо ми е трудно да включа толкова рано сутринта.

Сгънах вестника, оставих го на масичката и разтрих едното си рамо.

— Още ли е схванато? — попита тя.

— Малко.

Само преди седмица бяхме скочили посред нощ от високата девет метра кърма на „Морска вещица“, трийсетметровата мегаяхта, собственост на покойния Виктор Борков. Право в мрачните студени и бурни вълни на Мексиканския залив. Не го направихме по свое желание. Но или трябваше да скочим, или да се оставим да бъдем хвърлени, оковани за масивен железен диск, който щеше да ни завлече на тинестото дъно, а то се намира на стотици метри под морската повърхност. И под всяка глътка въздух. Очевидно Борков предпочиташе този метод за разчистване на сметките си с онези, които му се изпречваха на пътя или просто го ядосваха с нещо. Като братята Уилбанкс. За гмуркането ни до дъното трябваше да се погрижат двете горили на Борков, Джо Зума и Франк Бойд, вече също покойници. Телата и на тримата бяха поверени на съдебния лекар на окръг Ескамбия, чийто кабинет се намира на Девето Авеню в Пенсакола.

Скачането в бурни води от височина девет метра не е никак приятно. Аз си изкълчих рамото и прещипах някакъв нерв на гръбнака. Никол усука мускул на бедрото и разтегна шийни прешлени. По онова време обаче не усетихме никаква болка — приливът на адреналин бе насочил вниманието ни към съвсем други неща, като например оцеляването. Болката се появи чак на следващия ден. Важното е, че сме живи.

— Затова трябва да дойдеш тук и да правиш като мен — каза Никол. — Само така ще отпуснеш напрегнатите си мускули.

— Като гледам как си се облякла, това може да доведе до нещо съвсем друго.

Тя седна на пода и попи потта от лицето си с кърпа.

— Време е за душ — обяви и се изправи. — Ела с мен и ще видим дали това няма да доведе до нещо друго.

Стори ми се чудесна идея, макар да бе седем и половина сутринта. Мозъкът ми може и да приличаше на овесена каша, но останалата част от тялото ми си беше съвсем наред. Уви, нищо не се случи. Мобилният телефон на Никол иззвъня. Тя го взе от кухненския плот и отговори.

— Чичо Чарлс… Ох, много лошо те чувам. Изчакай малко.

Никол прекоси дневната, отвори вратата към верандата и излезе навън.

Обаждаше се чичо й, Чарлс Балфур. Мастит кинопродуцент, прочут режисьор и прочее. Имаше цяла стая с „Оскари“ и какви ли не още награди.

— Така е по-добре — обяви тя и затвори вратата с крак.

Отидох в кухнята, налях си още кафе, облегнах се на плота и вперих поглед в Никол, която крачеше по верандата с телефон, долепен до едното ухо, и длан, затиснала другото.

Къщата, в която се намирахме, беше собственост на въпросния чичо Чарлс и представляваше масивна наколна постройка, издигната направо върху пясъците на „Пойнт“, скъпарски квартал в Пердидо Бийч, Алабама, разположен на брега на Мексиканския залив. Знаех, че той се намира някъде в Европа и снима поредния си високобюджетен филм. Предполагам, че затова връзката беше лоша.

Наблюдавах как през следващите десет минути изражението на Никол се променя от угрижено в шокирано. Да не би нещо да се бе случило с чичо Чарлс?

Когато влезе в къщата, тя каза само:

— Да тръгваме.

— Къде?

— При Рей.

Рей е Рей Лонгли. Баща ми. Собственикът на Детективски услуги „Лонгли“. Компания, която той ръководи от дома си в Гълф Шорс. Близо до „Капитан Роки“ и моята къща.

— Защо?

— Има работа за нас — отвърна Никол.

— Работа? За нас?

— Е, формално погледнато, за Рей. Но всъщност за нас.

— Ние не работим за Рей — възразих аз.

— Разбира се, че работим. Не съм изхвърлила служебната карта, която Пенкейк ми даде. А това ме прави служител на фирмата.

О, боже!

Но на глас попитах:

— Добре, Мата Хари, каква е задачата?

— Кърк Форд.

— Актьорът?

— Това означава много, много пари. Кърк е актьор от звездната лига.

— Какво е направил добрият стар Кърк?

— Арестували са го за убийство. Изглежда, някакво местно момиче е било открито удушено в леглото му тази сутрин.

— Мразя подобни истории.

— Стига си се правил на интересен. Обличай се и да тръгваме.