Д. П. Лайл
Звездна лига (13)

13

Оставихме Оуен да пуши третата си цигара, все така облегнат на червения мустанг. Когато Никол потегли, аз се обърнах назад и видях един съсипан младеж. Оуен стоеше с наведена глава и увиснали рамене. Реших, че го харесвам. Беше добро момче. По всичко изглеждаше, че работи здраво. Разсъждаваше правилно и се опитваше да се пребори с болка, която никой никога не трябваше да изпитва. Разбирах, че чувството му за вина — повече въображаема, отколкото реална — ще го терзае нощем години наред, ако не и завинаги.

Не можех да се измъкна от света на Оуен, без да се замисля колко хубав е моят собствен живот.

Никол очевидно долови тъгата ми.

— Какво има? — попита тя, докато барабанеше с пръсти по волана и чакаше не особено търпеливо светофарът да светне зелено.

— Не завиждам на Оуен.

— Явно го приема тежко.

— И никога няма да се отърси от това чувство.

— Освен ако не се преструва — каза тя.

— Моля?

— Няма да е първият убиец, който се опитва да излъже. Тази трагична маска може да се окаже прикритие на нещо по-мрачно и зловещо.

— Май не проявяваш особена симпатия към него.

— Казвам само, че е бил влюбен в нея, тя го е зарязала и е тръгнала с прочут актьор. Чела съм за убийци, ръководени от доста по-слаби мотиви.

— Никол Джеймисън, следовател, отдел „Убийства“. Или профайлър, ФБР?

Тя ме погледна с усмивка.

— Не, просто частен детектив.

— Вярно бе! Как можах да забравя!

— Искаш ли да ти покажа служебната си карта? — попита тя. — След като аз имам карта, а ти не, това означава, че съм по-истински детектив от теб.

— Тоест?

— Предполагам, това означава, че аз съм шефът.

— Не картата те прави мой шеф — казах аз и я огледах от горе до долу, — а съвсем други неща.

— Толкова си лесен — засмя се Никол. — Това ми харесва.

Светна зелено и потеглихме.

— Какво ще правим сега? — попитах аз.

— Кога ще дойдат Рей и Пенкейк?

Погледнах часовника си.

— След около час.

— Искаш ли да се поразходим из Френския квартал?

— Или да скочим в леглото?

— Ненаситник!

— Оплакваш ли се?

Тя се засмя.

— Не. Но трябва да се поразходя.

Това реши въпроса.

Никол спря пред паркинга на „Монтелион“. В мига, в който слязохме от колата, се появи служител на хотела, който се плъзна зад волана и подкара мерцедеса по рампата. Тръгнахме пеша и само след една пряка излязохме на Бърбън Стрийт и тръгнахме по посока на Джаксън Скуеър.

Много американски градове имат прочути улици. Пийчтрий в Атланта. Сънсет Стрип в Ел Ей. Бродуей и Медисън Авеню в Ню Йорк. Но никоя от тях не може да се сравни с Бърбън Стрийт.

Тя има три различни лица, всяко от които се появява в различна част от денонощието. Хората я свързват най-вече с нощта, когато тази улица се превръща в сцена на огромно парти, което се простира от Канал Стрийт до Джаксън Скуеър: неонът блести, алкохолът се лее, откъм баровете се носи най-добрата жива музика в целия свят…

Да не говорим за стриптийз клубовете, които са в състояние да задоволят всеки вкус. Малко неща са извън закона тук и едно от тях са убийствата. Разбира се, това не означава, че във Френския квартал не се случват и такива неща.

През деня Бърбън Стрийт изглежда по съвсем различен начин. Никой не би искал да я види по изгрев-слънце. Тогава тя вони на разпилени боклуци и вкиснат алкохол, на всевъзможни отпадъци от предишната нощ. Прилича на разлагащ се труп. Боклукчии и метачи полагат сизифовски усилия, за да подготвят Бърбън Стрийт за следващата вечер.

Към обед обаче боклукът е изметен, измитият паваж съхне и неприятната миризма започва да се разсейва. Появяват се хора, уличните актьори заемат местата си, звучи музика…

Това е жизненият цикъл в Ню Орлиънс.

Обиколихме Джаксън Скуеър, огледахме рисунките и картините, окачени по оградата в периферията му, спряхме да послушахме различни улични музиканти. Петчленна група, свиреща южняшки джаз, рошав младеж с килната напред каубойска шапка, който се опитваше да изтръгне акустичен блус от очукана китара „Гибсън“, и моят любимец, хилаво чернокожо хлапе, което едва ли имаше повече от шестнайсет и бе пуснало кичури чак до средата на гърба си, свиреше страхотен джаз на кларинет. Пуснах пет долара в кашончето от цигари в краката му. То кимна, без да пропусне и една нота. Определено го биваше.

Когато приключихме обиколката на площада, реших да се върна на разговора ни с Оуен.

— Наистина ли смяташ, че бившият й приятел може да има пръст в убийството?

— Не, просто изброявам различни варианти.

— Дали е знаел къде е отседнал Кърк? Дори да е така, как би проникнал в апартамента?

Никол поклати глава.

— Нямам представа.

— Определено не прилича на нинджа.

— Не прилича.

— Добре, в такъв случай сме съгласни, че не го е направил той, нали?

— Почти. — Тя ме хвана за ръката и каза: — Да отидем на пазар.

Така и направихме.

Посетихме няколко антикварни магазина и модни бутици по Роял Стрийт. Никол си купи старинна брошка. Беше хубава. Прекалено скъпа, но хубава. Аз, разбира се, подходих умно — а може би се страхувах да не предизвикам гнева й — и заявих, че бижуто е страхотно и покупката му е много изгодна.

Една пряка по-надолу се натъкнахме на циганка. Не беше истинска циганка, по-скоро се бе облякла като такава. Пъстра рокля на цветя, няколко разноцветни гердана, дълги нокти с черен маникюр. Образът на циганка се допълваше от големите й черни очи.

Беше гадателка, която се подвизаваше под псевдонима Мадам Тереза. Знаех го, защото прочетох табелката над вратата: Мадам Тереза предсказва бъдещето на таро. Доста съм наблюдателен. Бях склонен да отхвърля поканата й да влезем, но Никол спря.

— Елате и научете какво ще ви донесе бъдещето — каза гадателката.

Никол ме хвана за ръката и ме замъкна вътре.

Стаята беше малка, с плътни завеси, слабо осветление и кръгла маса, застлана със сукно, където Мадам Тереза практикуваше занаята си. Въздухът беше влажен и всичко в помещението изглеждаше старо и загадъчно. Жената също бе загадъчна, но не и стара. Едва ли бе на повече от трийсет. Дали пък не бяхме попаднали на шарлатанка? Нима не са нужни десетилетия, за да овладееш умението да предсказваш бъдещето? Или пък бе започнала на съвсем ранна възраст? Може би на пет?

Седнахме срещу нея. Масата бе осеяна с карти, зарове и купчинка пилешки кости, доколкото успях да ги различа. А може би просто се надявах костите да са пилешки. Разбира се, че Мадам Тереза не би могла да гадае с човешки, но все пак ми приличаха на кости от пръсти. Смахната работа. Зловеща. Исках да си тръгна, но очите на Никол бяха грейнали от вълнение.

Мадам Тереза реши първо да се погрижи за деловата страна на посещението ни, преди да ни разкрие тайните на живота.

— Четиресет долара — заяви тя и протегна ръка.

Помислих си дали да не хвана дланта й и да й кажа, че ще живее дълго и щастливо, ще умре на преклонна възраст, ще се радва на голямо богатство и прочее, но не бях убеден, че ще оцени чувството ми за хумор.

Освен това се боях да не ми направи някоя вуду магия. Напълно възможно беше. В края на краищата се намирахме в Ню Орлиънс. Затова сложих две двайсетачки в дланта й. Мадам Тереза ги пъхна в някаква гънка на роклята си.

После се пресегна през масата и хвана ръцете на Никол, притвори очи, задиша бавно и дълбоко и сбърчи вежди в опит да се концентрира.

— Долавям голяма любов в теб — каза тя. — Към мнозина… включително към господина с теб…

Погледнах Никол с усмивка. Тя се намръщи иронично.

Гадателката продължи:

— И голям успех. Виждам дълго и светло бъдеще.

И аз можех да кажа същото.

Мадам Тереза отвори очи, пусна ръцете на Никол, взе тесте карти и ги разбърка набързо. Започна да ги обръща една по една с театрални движения, които подсилваха драматичния ефект. Беше доста добра.

— Картите разкриват, че си щастлива… в добро здраве… в мир с твоя свят. — Тя обърна още две карти и лицето й се изопна. — Но виждам и черни облаци.

— О! — възкликна Никол.

— Не за теб. За твой приятел… който е в беда. Знаеш ли това?

— Да, за съжаление — въздъхна Никол.

Последваха нови две карти.

— Но проблемите на този човек са много по-сериозни, отколкото изглеждат.

— Наистина ли?

Мадам Тереза разбърка костите. Надявах се да са просто декорация, но тя ги разтърси в шепи и ги хвърли на масата. Те затракаха и се разпиляха върху картите. Гадателката подбра няколко и ги огледа.

— Приятелят ти е мъж. Обвинен е в ужасно престъпление.

Долових как тялото на Никол се напряга и тя си пое рязко дъх.

Мадам Тереза взе едно кокалче и го стисна здраво в ръка. Притисна юмрук към челото си и затвори очи.

— Той обаче не го е направил. Те са го направили. Не той.

— Кои са те? — попита Никол.

Жената отвори очи и постави кокалчето на масата.

— Това не мога да кажа. — Взе друго кокалче и повтори загадъчната процедура. — Но приятелят ти е в опасност. И тя се крие не в това, което е направил, а другаде…

— Опасността идва от онези, които са извършили уб… ужасното престъпление, нали? — попита Никол.

— Възможно е. Но мисля, че не. Срещу твоя приятел се изправят опасни сили…

— Какво може да направи, за да се защити?

— Може би нищо. Може би съдбата му е предрешена… а може би не. — Жената се приведе напред, заби поглед в Никол, а един пръст с черен маникюр почука по масата. — Възможно е вие двамата да сте неговото спасение.

Никол погледна първо мен, после Мадам Тереза.

— Какво? Как?

Гадателката въздъхна.

— Опасявам се, че на тези въпроси можете да отговорите само вие.

Стига бе! Четиресет долара и нито един ясен отговор! Почувствах се измамен и понечих да кажа нещо, но Никол ме изпревари.

— Благодаря. Това ще ни помогне.

Така ли?

Мадам Тереза се усмихна за миг, после лицето й помръкна.

— Давам ви не само надежда, но и ви предупреждавам… Действайте внимателно!