Д. П. Лайл
Звездна лига (42)

42

Ню Орлиънс изобилства с отлични ресторанти, а „Дики Бренан“ е сред най-добрите. Така поне бях чувал. Никога не бях ходил. Хостесата ни посрещна, преведе ни покрай бара, през основния салон и ни покани в друг, по-малък. Но много шикозен. Изискан. Срещуположната стена, до която стоеше Тони Гидри, бе заета изцяло от голям шкаф за вино. Когато влязохме, го заварихме да разглежда една бутилка. Постави я на мястото й и се обърна да ни поздрави. Мина покрай масата и се здрависа с нас. И, разбира се, целуна ръка на Никол. Истински джентълмен.

Седнахме. Аз, Пенкейк и Никол от едната страна на правоъгълната маса, а Рубен Прежан и Джони Хъбърт, горилите на Тони — срещу нас. Тони седна в единия край, Рей в другия. Така двамата се гледаха лице в лице. Почти като старомоден дуел в стила на Дивия запад. Не се съмнявах, че Рубен и Джони са въоръжени, а Рей не е. Нямах представа какво крие Тони под сакото си. Ами аз? Не разполагах нито с бухалка, нито с топки, само бях прочел още две-три глави от наръчника. Но не бях открил начин как да обезвредя двама души, въоръжени с пистолети.

Тони ни даде да разберем от самото начало, че той е домакинът и това е неговото шоу. Опитваше се да демонстрира власт, но Рей просто кимна и му благодари за поканата. Появи се сомелиер, който прояви артистизъм при отварянето на две бутилки вино. Червено, вероятно скъпо.

— Позволих си да поръчам вино — каза Тони. — Надявам се, че нямате нищо против.

— Разбира се, че не — отвърна Рей.

Вечерята, която последва, беше великолепна. Насладихме й се, като разговаряхме на незначителни теми. Тони се оказа истински познавач на историята на Ню Орлиънс и ни разказа интересни случки за основаването на града, Жан Лафит, Андрю Джаксън, битката за Ню Орлиънс и дори за покупката на Луизиана. Описа с големи подробности епидемията от жълта треска, връхлетяла града. Според него тя отнела живота на 40 000 души през деветнайсети век, като само по време на голямата епидемия от 1853 г. жертвите били почти 8000. Разказа ни и за италианската мафия, която контролирала квартала около Бърбън Стрийт. Начело стоял Карлос Марсело, който ръководел бизнеса с желязна ръка от 40-те години на миналия век чак до 70-те, когато хватката му започнала да отслабва. Направи ми впечатление, че Тони избягва да говори за южняшката мафия, но като цяло останах впечатлен от задълбочените му познания, които покриваха почти всеки аспект от миналото и настоящето на Ню Орлиънс. Освен това той се оказа отличен разказвач. Не бях сигурен кого се опитва да впечатли повече — Рей или Никол, тъй като лицето и роклята й я превръщаха в център на вниманието — но подтекстът беше ясен. Това е градът на Тони Гидри. Той знае всичко, той контролира всичко.

Когато го видях за пръв път в съдебната зала, Тони ми заприлича на… Кръстника? Като че ли това бе най-подходящото сравнение. Сега обаче присъствието на Пенкейк не му позволяваше да изглежда толкова страховит. Толкова опасен. Пенкейк оказваше подобно въздействие върху околните. Въпреки това и тук Тони плуваше в свои води.

След десерта и коняка „Луи ХШ“ — опитвах го за пръв път, тъй като една чаша струва над сто долара — Тони премина към същината на нашата среща. Погледна Рей и попита:

— Какво мислиш за новото доказателство, ДНК пробата?

Рей сви рамене.

— Не съм сигурен какво означава. Определено останах изненадан.

— Мислиш ли, че Кърк Форд го е направил?

— Мислех.

— Минало време — отбеляза Тони и отпи глътка коняк.

— Заключена стая. Двама души. Логично е да предположим, че той е убиецът. — Рей събра длани пред себе си. — Но това като че ли променя нещата. Не си ли съгласен?

— Възможно е — поколеба се Тони. — Но нима не може тази ДНК да е там от по-рано — от предишния ден или дори по-отдавна?

— Съдебният лекар не смята така — казах аз.

Тони разпери ръце.

— Това е само едно мнение. Не означава, че всичко се е случило точно така.

— Но ти не си убеден, че е Кърк — отвърна Рей. — В противен случай не би ни поканил на тази среща.

Тони пое дълбоко дъх и издиша бавно, при което изду бузи.

— Признавам, че бях сигурен, абсолютно сигурен, че Форд е убиецът. Но сега? Не съм толкова категоричен.

— Радвам се да го чуя — каза Рей. — Опасявах се, че ще откажеш да промениш мнението си.

Тони сви рамене.

— Предвид обстоятелствата смятам, че беше нормално да сметна Форд за убиец. Но след като се появиха нови доказателства, взех да се разколебавам.

— Какво смята прокуратурата? — попитах аз. — На какво мнение е Мелиса Моринг?

— Нямам представа.

— Ти я познаваш — каза Рей, помълча и добави: — Не сте ли го обсъждали?

— Още не. Но непременно ще я попитам.

Лъжеше. Видях го в очите му. Не се съмнявах, че й е позвънил веднага след като е научил резултата от ДНК анализа. Та нали в съдебната зала тя се бе обърнала да го погледне, а той бе кимнал едва забележимо и по този начин бе дал съгласието си Кърк да излезе под гаранция? Не бил говорил с нея? Абсурд!

Това показваше и докъде се простира властта на Тони Гидри. Единственият начин да научи за новата улика бе с помощта на свои хора в полицията, криминалистичната лаборатория, дори службата по съдебна медицина. Това не биваше да ме изненадва. Всъщност щях да се учудя, ако не бе разбрал за резултатите. Не знаех само дали източникът на информация не е самият помощник областен прокурор Мелиса Моринг.

— Тя, предполагам, ще заяви, че резултатът хвърля сериозно съмнение върху вината на Кърк — обади се Пенкейк.

— Сигурно — кимна Тони.

— Кой тогава е убиецът? — попита Рей. — Кой може да бъде, ако не е Кърк?

— Точно това искам да разбера — отвърна Тони. — Да приемем, че уликите наистина сочат към друг извършител. Към жена. Има ли някоя от обкръжението на Кърк, някоя, свързана с този филм, която да ви се струва подозрителна?

— Това означава ли, че според теб целта е била да се натопи Кърк? — попита Рей.

— Нищо чудно — призна Тони. — Не бива да изключваме подобна възможност.

— Зададох същия въпрос на самия него — обадих се аз. — В присъствието на Никол и Дусет. Той отговори, че не е имал абсолютно никакви конфликти с когото и да било от снимачния екип.

— Тара и Тигън Джеймс потвърдиха думите му — добави Никол. — А те вероятно познават Кърк по-добре от останалите.

— Но въпреки това Дусет е взел ДНК от всички жени, свързани с филма — отбеляза Тони.

Да, пипалата на този човек явно стигаха много далече.

— Дусет сподели, че не е голям оптимист — казах аз.

— Наистина ли? — възкликна Тони.

— Наблюдаваше жените по време на процедурата. Заяви, че не е видял никоя от тях да изпитва притеснение или чувство на вина.

Тони кимна.

— Предполагам, че повечето от тях са актриси.

— Една-две освен близначките — обясни Никол. — Останалите са гримьорки, сценаристки, помощник-продуценти.

— Въпреки това Дусет се надява още утре да получи предварителните резултати — казах аз. — Може би тогава ще научим нещо ново.

— Или пък не — обади се Рей. Кимна към Тони и продължи: — Позволи ми да те попитам нещо. Ти си познавал най-добре Кристи. Сещаш ли се за някой в нейното обкръжение, който би могъл да направи това?

— Повярвайте ми — въздъхна Тони, — през последните няколко дни безброй пъти си задавах този въпрос. И макар да бях напълно убеден във вината на Форд… и все още се съмнявам в него, бях длъжен да обмисля и други възможности.

Интересно.

— Не можах да се сетя за нищо… за никого — продължи той. — Вярно, мина ми през ума, че Оуен може да е замесен, но бързо отхвърлих този вариант. Оуен е добро момче. Много свястно. Освен това искрено обичаше Кристи. Проверих приятелите й в колежа, колегите й в Кафе дю Монд. Никой не привлече вниманието ми.

— Докъде ни води това? — попита Никол.

— Ако анализът на ДНК не даде резултати — отвърна Рей, — ключът към разкриването на случая ще си остане човекът, дал на Кристи онази цигара. — Тони понечи да каже нещо, но Рей го спря с жест. — Знам. Цигарата може да е на Кърк. Но едва ли.

— Защо мислиш така? — попита Тони.

— Ченгетата откриха няколко цигари. Две от тях са били на Кърк, но той твърди, че третата е донесена от Кристи. Именно нея са пушили.

— Разбира се, че ще твърди така — отвърна Тони.

— Съгласен съм — каза Рей, — но именно подробностите ме карат да му вярвам. Кърк твърди, че никога не го е бивало в свиването на цигари. Неговите все се получавали прекалено хлабави. Направо се разпадали. Докато онази, която са пушили, е била свита от човек, който си е разбирал от работата. Според Дусет недопушената цигара е точно такава.

Раменете на Тони увиснаха леко, макар и едва забележимо.

— Това ни изправя пред проблем, който искам да обсъдя с теб — продължи Рей. — Някаква представа откъде Кристи е взела цигарата?

— Ако я е взела тя — вметна Тони.

— Да, ако е била нейна — съгласи се Рей.

— Нямам представа.

— Предлагам да говорим откровено — каза Рей. — Нещо против? И двамата знаем, че в този град не се случва нищо без твое знание. Или ако има нещо, което не знаеш, винаги можеше да го научиш. — Тони го погледна невъзмутимо. Безизразно. Истински майстор на покера. — Знаеш, че се срещнахме с Джу Джу и Дрипата. И двамата заявиха, че не знаят нищо. Въпросът ми към теб е това така ли е.

Тони се поколеба, преди да отговори:

— Разговарях и с двамата. Казаха ми същото. Склонен съм да им повярвам.

— Напълно?

Тони се усмихна. Едва-едва.

— Почти.

— Въпросът е — продължи Рей — дали ще ни помогнеш да открием кой е продал цигарата на Кристи.

— Разбира се.

— А после?

— Какво имаш предвид?

— Знам доста неща за теб — каза Рей. — Знам как се грижиш за своя бизнес. Моите уважения. В случая обаче не искам, като открия човека, който ми трябва, с него да се случи нещо. Имам предвид, извън съдебната зала.

Тони повдигна вежди.

— Имаш предвид, тялото му да изплува в Мисисипи?

— Нещо подобно.

— Животът е странно нещо. Човек може да се спъне, както си върви по улицата, да падне и да се удари. Нищо не е гарантирано. Никой не знае какво може да се случи в следващата секунда.

— Разбирам, че това е твоят свят — каза Рей. — Но той също е и мой. И най-мрачните му ъгълчета никога не са ме притеснявали.

Сега беше ред Тони да се усмихне.

— И аз знам доста за теб. Светът на мрака не ти е непознат. Най-зловещите кътчета на човешкото съзнание — също. Имам предвид онази история в Кандахар отпреди няколко години.

Рей сви рамене.

— Това означава ли, че се разбираме?

Тони се облегна на стола си.

— Да.

За какво говореха, по дяволите? Знаех, разбира се, че Рей е ходил в Афганистан. Още по времето, когато играеше шпионски игри. Никога не говореше за това, на въпросите отговаряше най-общо и твърдеше, че е бил само консултант. Аз обаче не му вярвах. Не знам защо. Може би именно защото избягваше да говори за този период от живота си. А може би защото го познавах прекалено добре.