Христо Калчев
Калигула бесният (15)

XV

Вместо за пресконференцията, Георги Изов-Бесният потегли за ада. Императорът беше пресилил дозата и вместо за десет дни, ликвидира зет си за три. Ако Богът беше разума, а Дяволът — чувствата, надделя Богът, но избухна сатанински взрив на емоции и заля държавата като Потоп. Тази смърт докара пресата до истерия. „Най-чистата радост е злорадството!“ — пишеше в романа „Студен огън“ и вестникарите многократно потвърдиха тази сентенция. Изпитвайки панически ужас да пишат за „Нерон“, а после за „Кали“, приживе на Вълка и Бесния, след смъртта им, когато всяка заплаха от отмъщение отпадаше, рицарите на перото дадоха воля на необузданата си фантазия и в пресата се развихри такава шехеразада, каквато дори авторът на споменатия роман не би дръзнал да лансира. Българската мафия стана филиал на световната. „Нерон“ — на „Коза ностра“, „Камората“, „Якудза“ и т.н. Вълкът — личен приятел на Джулио Андреоти, Тото Ринна, включително на Франк Синатра и наскоро починалия Дийн Мартин. Наркотрафикът, оръжейният трансфер и движението на проститутките с налудничави подробности бяха обявени за „Кюстендилска връзка“, действаща от Хонг Конг, Тайпе, Шанхай, и Макао през Европа и Щатите до Богота, Кито, Асунсион и Валпарайзо в Чили.

Новинарите, като че ли предупредени за скорошната кончина на Бесния, бяха готови с версии, полуистински и напълно измислени подробности за връзките на покойните братя с Крушата, Италианеца, Кроки, Малките и Големите близнаци, Мечката, Комшев, Кудев, Кимбата и прочие, и прочие мъртъвци. Списъкът беше приспивно дълъг, престъпленията — импровизации, екзекуциите им — от сълзливи романтични клишета в стил „Шерше ла фам!“, при жените журналисти, до кървави американизирани екшъни, при мъжете. Абстрахирайки се от вестникарската помия, фактът си оставаше факт. Бесният беше мъртъв и както Императорът, така и всички величия или пигмеи в тази държава, трябваше да се съобразяват със смъртта му, или поне да я имат предвид. Жорж Изов-Бесният, подобно на брат си Нерон Вълка, беше живял така, че след него нищо в България нямаше да остане същото. С по-голяма лекота и по-малко сътресения страната би преживяла смъртта на президента, председателя на Народното събрание, на министър-председателя, отколкото на Негово Превъзходителство гангстер № 2. Приживе на Вълка никой и не помисляше да му оспорва първопрестолието. Банките, внос-износа, застрахователното дело, курортният тур-операторски бизнес, дрога, легален, полулегален и нелегален комар, проституция и оръжие, всичко беше монопол на „Кали“. Бесният и хората му имаха интереси в зърнената, захарната, тютюневата и зеленчукова търговия, в петрола, в цветните метали, в желязото, държаха вноса на автомобили, електроника, петрол, контролираха входа и изхода на „Кремиковци“, „Девня“, „Плама“, „Нефтохим“, „Делбет“, АТЗ и ДЗУ в Стара Загора, Завода за полупроводници в Правец, Завода за нестандартно оборудване в Радомир, „Булгарплод“, „Агроимпекс“, „Електроимпекс“, „Фармахим“и т.н., и т.н. Сега това чудовище „Кали“ беше обезглавено. Предстоеше кървава война за късове от поваления колос.

„Предупреденият е въоръжен!“ — казваше Козелът, но Императорът не само, че беше предупреден, нещо повече, той беше режисьор-постановчик на събитията и само от куража и волята му зависеше дали ще овладее пороя или стихията ще го отвлече, като звездно известните за „три дни“ покойни бандити, забравени окончателно и завинаги.

— Нямаше ли законен начин да се справите с подземния свят? — попита Валериан на първата им среща.

— Опитахме — беше отговорил Козелът. — Обърнахме се към „Интерпол“ за помощ. Имат стари, излезли от употреба разработки и технологии, които на нас ни вършеха идеална работа. Достатъчно беше да ни дадат чипове за вносните коли и спътникова връзка за проследяването им. В рамките на три дни щяхме да откриваме всеки краден автомобил и бандитите да обявят „Гроздето за кисело“. Поискаха непоносима цена. Обърнахме се към „Световната банка“…

— Отговорът беше отрицателен?

— Не бързай, Императоре. ООН е обявил наркотрафика за враг №1 на човечеството. Американците, които дават основните средства на „Интерпол“, са най-потърпевши от разпространението на дрогата и най-чувствителни към изтравяне на подрастващите поколения. Цял свят знае пътя на наркотика. Колумбия през Барбадос, Хондурас, Мексико до Ел.Ей. Или през Куба на Кастро за всички полиси на Източното крайбрежие. Янките хвърлят милиарди долари за космическо проследяване на трафика, но „Интерпол“, който де факто е тяхно поделение, отказа да финансира прочистването на източния път, който тръгва или от „Голден трианкъл“ в Бирма, или от Пешавар Афганистан, или от Анадола, но задължително минава през нас. Специалната полиция се оказа неподготвена и безсилна да затвори границите. Нерон Вълкът надуши разградения двор, изби няколко транзитни куриери и пое контрабандата. Отново се обърнахме към „Световната банка“. Цялата й фирма гласи „Световна банка за подпомагане и развитие“. Подпомагане на кого, развитие на какво?

— Искаш да кажеш, че „Интерпол“ и банката стимулираха пръкването на ъндърграунда? — беше попитал Императорът.

— Не искам да кажа, доказвам го! — изрева Козелът. Лицето му беше открит пулс, гласът му — клокочещ вулкан пред изригване, очите — лазери на отчаяние и ярост, но и на насилие. Безрезервно, безпределно, безпаметно. — Оръжие! Американци гинат в Ирак, Виетнам, Куба, Никарагуа, Гранада с оръжие, произведено в Казанлък и контрабандирано по цял свят от „Кинтекс“, „Комко“, „Мулти“ и т.н. Реват с крокодилски сълзи, че децата им мрат от български „Калашников“, че сме държава, подкрепяща световния тероризъм. Поискахме от „Интерпол“ контрол върху всички пристанища, летища и гранични КПП-та на страните, с които имаме дипломатически и търговски връзки. Букмейкърите им предложиха схема, непосилна за държавния бюджет не сега, а до края на 21 век. Отново се обърнахме към „Световната банка“. Поискахме среща с борда на директорите и изпратихме на наши разноски представители във вашингтонската й централа. Знаеш ли какво ни отговориха, Императоре? С две думи смисълът беше — Ние общуваме само с финансови гиганти. Един ден „Нерон-Кали“, „ВИС“, „СИК“, „Аполо“, „Мултигруп“ и т.н. ще бъдат достатъчно мощни, ще обърнат гръб на организираната престъпност, тогава, ние, „Световната банка“, заедно с тях ще унищожим уличната престъпност, трафика на наркотици, оръжейния бизнес и т.н. Някой ден, а дотогава? Световния капитал и техните ченгета от „Интерпол“ са главната причина в България да съществува толкова мощен ъндърграунд. Това, което не виждат обаче е, че плодовете на тяхната сеитба ще оберат КГБ и комунистите. И прехваленият демократичен запад отново ще изяде дървото… Казах им го — празни погледи. Затлъстели мозъци и екстра костюми! Слух — нула. Делови разговор със социалистическа радиоточка! Тогава осъзнахме нуждата от „Ескадрон на смъртта“! Щом не ни допускат в опазването на световния ред, поне да опитаме да защитим собствените си деца.

* * *

Имаше още една причина „Световната банка“ и финансовите колоси да не желаят стабилитета и спокойствието на България. Предстоеше раздържавяване и приватизация на индустрията, но и на земята. Масовата приватизация, като всяка атракция за пред овчедушна тълпа, беше протекла като скучна опера със солисти от старчески дом, глух оркестър и пиян до козирката диригент-комисар, но предстоеше касова приватизация, а Император Валериан беше от малкото истински специалисти, които и знаеха, и виждаха какъв поголовен грабеж се задава.

* * *

— Валери, Жоро умря! — изкрещя Катя по телефона.

— Не дрънкай идиотщини! — успя да имитира паника. — Какви ги дрънкаш, идиотко!

— Умря, умря, умря — виеше кучката му с кучка. — Не се събуди горкият! Умря горкото ми братче!

— Дай ми Мартин! — сухо заповяда той. — Викни Мартин! Веднага!

Шефът на бункера беше до нея и взе апарата.

— Какъв е тоя ужас, Мартине?

— Почина Жорж, г-н Изов. Открихме го мъртъв в леглото.

— А Оливия?

— Спеше до него… Не почувствала смъртта. Издъхнал в съня си.

— Съобщихте ли някому?

— Не — Мартин изплака. — Само на вас.

— Нито дума! Идвам! Не викай цигуларите. Всяко движение на хора сега ще бъде подозрително.

— Добре, г-н Изов. Чакаме ви. Да подсиля ли кортежа?

— Имам достатъчно охрана. Идвам!

— Случило ли се е нещо? — плахо попита Нели.

— Зет ми умрял… на сън — Валериан я целуна разсеяно. — В хола има подаръци за теб… чакай ме тук. Ето ти този мобифон. Твой е. Ще ти се обадя, когато мога.

* * *

— Козел, време е за Мартин. Бесният е мъртъв.

— Отлично, Императоре. Не забравяй, че текат моите сто часа.

— Няма да забравя. Пътувам към бункера. Ще пратя твоя човек в „Мираж“. Чакай го по пътя!

— Ще опитам. Кой ще поддържа връзка?

— Аз. Влизам в София… Мартин е главната ти грижа, генерале!

* * *

— Макак, Императорът те безпокои.

— На вашите услуги, шефе — раболепно отговори бандитът.

— Къде е пехотата?

— Под ръка.

— Сега е девет и тридесет и две минути. В колко часа можеш да доведеш отбора в „Мираж“?

Макакът се замисли.

— В три след обед. За сигурност, шефе. Път е, всичко се случва.

— Три — три! Действай! Но три не значи три и една минута! Искам всички начело с Косьо Блейзера, Кълвача, Райко кръвта, Вальо Пуйката… с пълна артилерия. Ще изпълнявате заповеди само от мен. Ясно ли е?

— Да, шефе. Ако трябва ще летим, но в три ще бъдем в „Мираж“

* * *

Мартин го посрещна на входа, но Императорът го зашемети с въпроса си.

— Кой екзекутира Елтън Фокс?

— Карамански — машинално отговори шефът на бункера едва въздържащ сълзите си.

— Защо?

— Поръчка на „Пирана“. Сега хеликоптерът е в ръцете им!

— Сигурен ли си?

Мартин кимна.

— Змеят издъхна три часа по-късно. Карамански вдигнал ромска засада. Жоро Черният водел хамърите. „Пирана“ му е обещала тютюневия бизнес.

— Къде го погребахте?

— В Чекотин… Посадихме два бора вляво от манастира.

— Добре… Спокойно ли е тук?

— Като изключим жена ви… Д-р Алексиев й даде успокоителни. Сега спи.

— Къде е Сашо?

— В хола, г-н Изов. Чака ви.

* * *

Императорът влезе в банята, пусна водата, смени отровните пасти „Аквафреш“ с нормални, съобщи на Козела кой е убиецът на летеца-негър, къде е погребан и влезе в хола на Бесния.

— Какво става бе, докторе? Как можа да издъхне на сън прав, здрав тридесетгодишен мъж?

— Джерман, Валери — отговори неврологът. — Беше обзет от бесове. Изядоха го отвътре.

— И това го казваш ти, медикът?

Алексиев издуха дима, отпи от виното.

— Когато медицината е безпомощна, обръщаме очи към Бога.

— Но Джерман е Сатаната?

— Той беше самият Джерман! — докторът беше мъртво пиян. — Задуши се в собствената си жлъчка! Сатаната се задуши от непоносимата смрад и напусна убежището си!

„Аз го прогоних от там!“ — помисли Императорът.

— Мартине, обади се на ДВД. Да дойде веднага. Смъртният акт ще бъде издаден с утрешна дата. Имаме един ден да изправим „Кали“ на крака. Постави ли заключение, Сашо? Имаш ли диагноза?

Докторът се изхили пиянски.

— Имам, разбира се — Джерман разруши последната си връзка с Бога, тленното тяло… но, в смъртния акт ще бъде записано — масивен заден инфаркт на миокарда!

* * *

— Аз поемам „Кали“, ДВД!

Адвокатът кимна.

— Резонно е бизнесът да остане в семейството, г-н Изов. Запазвам ли функциите си?

— Няма да променям нищо, но ще те държа далеч от делата… за твое добро. Искам всичко… Не само това, което знаеш, но и това, което предполагаш.

— Ясно — адвокатът се усмихна. — Информацията в компютъра на Жорж е за пред Светия синод. Истинската е кодирана в един от моите.

— Сделка ли започваме?

— Пази боже! Всичко е на ваше разположение. Спестявам ви време. Когато решите ще ви въведа в секретния офис на „Кали“.

— Колко души знаят за съществуването му?

— Вие, Мартин и аз!

Императорът се замисли.

— С кой акъл се натисна в ъндърграунда, ДВД?

— Това беше цената на живота ми — кротко отговори адвокатът.

— Аз ще те извадя на светло. Възразяваш ли? — Напротив, мислех да моля за тази… жизненоважна услуга.

— Имаш я, ДВД. От теб зависи дали ще бъдем… приятели! Трябва да видя жена си. Подгответе смъртния акт с д-р Алексиев… с утрешна дата. След двадесет часа трябва да уведомим и конкуренцията, и пресата.

* * *

Катя си беше взела куче. Малък „мител шнауцер“, сивочерен на цвят, с брадата на Енгелс и с подлите очички на Лаврентий Павлович Берия. Захапа го. Валериан го грабна за козината, изхвърли го на балкона и затвори вратата. Катя излезе от банята гола, мокра, изпосталяла като кучка след бесовица, противна като престояла храна и чужда като хилядите безлични жени, които тъпчат безсмислено тази робски търпелива земя.

— Моите съболезнования — хладно каза Императорът.

— Само това ли имаш да кажеш? — Катя облече пеньоара, нави пешкир на косата си и седна.

— Брат ти е мъртъв. Трябва да свикваш с тази мисъл.

— Свикнах — кимна Катя. — Умряха всички, които ме обичаха. — Сълзите рукнаха от очите й. — Всички!

— Престани да се самосъжаляваш — отегчено я прекъсна той. — Смъртният акт ще бъде издаден с един ден закъснение. Имаме нужда от време, за да овладеем холдинга.

— Имате или имаш?

— Все едно. До утре на обяд нито дума никому.

Катя кимна през сълзи.

— Докторите откриха ли от какво е починал?

— Инфаркт. При този живот, това не е изненада, поне за мен. Ще го погребем в петък на обяд в Кюстендил. — беше едва неделя. — Какъв е този гаден палаш. Захапа ме за глезена.

— Сега той е единственото живо същество, което ме обича!

Императорът стана мълчаливо и напусна дома си. „За последен път влизам тук!“ — Качи се в мерцедеса и се върна в офиса. Утре беше пресконференцията, която не можеше да отложи, беше късно вече, а целият огън на вестникарската артилерия щеше да се стовари върху него.

* * *

— Готов ли си, Козел?

— Частично, Теди. Фокс е убит от един мангал, Жоро Черния. Поръчка на Иво карамански.

— Глупости!

— Това беше и моята реакция. В дъното е „Пирана“ и щурмовия хеликоптер. Негърът е погребан до стените на Чекотинския манастир. Знам точното място.

— Ако майка му дойде в София, ще й предадеш ли останките?

— Тази част на сделката е гарантирана. Внимателно ме слушай сега… Утре сутрин Алкалай изпраща половин милион зелени за Нейфелд и Балагура. Живи! След сто часа „Братята на Йехова“ трябва да са на борда на личния му самолет на път за Москва.

— Парите?

— Ще ги получа срещу честната си дума… Срещу самотната си честна дума, че Япончик остава с гол хуй в ръка.

— Какво ще правиш с тоя афганец, Козел?

— Дай ми Нейфелд и Балагура, прати човек за парите, върни децата в колежа… Тогава може да ми остане време да се заема с „Нева“, Павел Пас и другите сволочи.

Теди мълча много дълго.

— Пораснал си, Козел. Добре се обядва с теб. Тази вечер момчетата ще бъдат в пансиона. Чакай сигнал. Утре изпращам евреите. Ще ги придружава мой човек за зеленото. Ще ти се обадя, когато разбера кога каца в София майката на Елтън Фокс.

— Теди?

— Кажи.

— Обядът не е свършил. Десертът предстои. Бесният е мъртъв.

— Не.

— О, да. Засега дискретно. Утре ще гръмне пресата.

Теди онемя. Дори дъхът му не се чуваше.

— Козел.

— Преглътна ли смокинята, малкия!

— Утре с евреите… ще дойда аз!

* * *

На свой ред Бесният легна „в земята черната“… При родителите си, Нерон Вълка, Лидия… Оставаха Катя и синът й, който всъщност беше неин племенник и с рода им щеше да бъде свършено завинаги, за радост и спокойствие на враговете! Живи приятели вече нямаха. Последният беше Мартин, но него щяха да открият по миризмата след някой и друг ден. Козелът го беше хвърлил мъртъв в мазето, под козметичния салон на майка му.

* * *

Това, което не знаеха ни Императорът, ни Козелът, беше, че Мартин преживя още близо час с два куршума в сърцето и черния дроб и една контрола фронтално в гръкляна. Здраво момче беше бившият шеф на бункера и положи нечовешки усилия да се измъкне от гроба си… Когато се увери, че умира, измъкна паспорта, златния паркер, подарък от Вълка за 22-рия му рожден ден и написа епитафията си върху единствената легална връзка с държавата. Майка му, която го откри случайно, прочете: „Приживе на всички в устата ви срах, серете и вие на гроба ми без страх, че мъртвец от гроба не може да се вдигне, серящия гъз с хуй да достигне!“ Мартин беше завършил българска филология и тайно, много тайно пишеше стихове…

Майка му прочете четиристишието и припадна. Като се свести, скри паспорта и повика полицията. Минаха месеци, когато събра сили да го разгърне отново. Погледът й попадна на две думи, които на пръв поглед нямаха смисъл, но тя ги запомни завинаги. Преди да издъхне Мартин беше написал Козелимпер…

* * *

— Днес е пресконференцията на „Кали“ — каза Пас.

— Кой ще я води?

— Шефът на банката… Вапериан Изов, Япончик. Женен е за сестрата…

— Знам… Набери го. — Пас безропотно изпълни молбата-заповед.

— Г-н Изов, Вячеслав Иванков ви безпокои. Приятелите ме наричат Япончик.

— Чувал съм за вас! С какво мога да ви услужа?

— Търся жена си и мейнфрейма на Майкъл Чьорни.

— Коя е жена ви… Оливия Алкалай Семерди?

— Според буквата на закона не е моя съпруга, но живеем заедно.

— И тази клюка не ме отмина, г-н Иванков! Оливия напусна „Кали“, придружена от генерал Иван Жаров. По мои сведения, днес лети за Москва.

Япончик позеленя от бяс, но брои до сто и продължи, колкото може по внимателно.

— Козелът искате да кажете?

— Това е прякорът му, г-н Иванков. Предадох г-жа Алкалай с облекчение.

— Бихте ли ми дали номера му?

— Един момент — Императорът запуши слушалката с длан, намигна на Козела. — Япончик ще те потърси след малко. — 088/60 10../.. Моля не казвайте кой ви е дал джиесема!

— Разбира се, г-н Изов. Какво знаете за Майкъл Чьорни?

— Регулярната фискална информация. Получавам я като президент на банка.

— Къде е заложен мейнфрейма?

— В „Банка за Екологическа Профилактика“. Задържат авоарите по обслужване на несъбираеми вземания от „Банка за земеделски кредит“.

— БЕП… това е банката на Ескадрона на смъртта?

— Вие го казвате, г-н Иванков. Ще бъда откровен с вас и до мен са стигали такива слухове.

— Ясно… Пак ще се чуем, г-н Изов. Благодаря за информацията.

— Моля. Беше удоволствие да ви съдействам. Императорът изключи и се обърна към събеседниците си.

На масата в бункера се бяха разположили Йосиф Карев, Теди и Козелът. Косьо Блейзерът беше поел бункера. Мъдрецът оставаше негов шофьор, Кълвачът личен бодигард и шеф на охраната. Всеки момент трябваше да пристигне маршалът на пехотинците, Макакът, да разпредели вътрешната и външната охрана… и животът в холдинга да потече по старому.

— Време е, Императоре. Къде е ДВД?

— Ще се видим в „София прес“. Адвокатът няма работа в холдинга. Къде е Оливия, Козел?

— Скрих я… Япончик трябва да я търси в Москва.

— Какво обяснение ще дадеш на баща й?

Козелът показа среден пръст. Лицето му беше решително, зло… Лице на войник, тръгнал на война срещу целия свят.

— Такъв за Алкалай. Да си ебават майката разни КГБ-та, еврейско лоби, „Нева“, „Криша“ и т.н. Тук е България, Императоре, а аз — български генерал.

— Оливия знае ли?

— Тя е моя жена!

Императорът се усмихна.

— Не станахте ли много претендентите?

— Никога повече не казвай това!

— Добре, Козел. Забрави. — Мобифонът издрънча. Макакът и пехотинците бяха поели „вахтата“. Вече спокойно можеше да каже, че владее холдинга. — Теди, заминаваш за Америка. Ще откриеш офиси и на двете крайбрежия. Използвай негрите. Те са естествен враг и на „Братята на Йехова“ и на „Криша“.

— Къде ще ситуирам резиденцията?

— Синсинати, Охайо, на половин път между двата бряга. Щом наема човек с бревет, ще ти пратя Чесната. Искам до една седмица да си в Щатите.

Теди кимна.

— Това е всичко, господа. Време е да се явя пред журналистите. Днес ще обявя пълното легализиране на холдинга.

Ведър смях се разнесе в бункера.

— Не се смейте, момчета! Сега ще им хвърля прах в очите, но в следващите две-три години ще изкарам целия бизнес на слънце.

— Наркотиците и оръжието?

— Не е наложително мръсната стока да се появява в страната! — Императорът стана и излезе. Ограден плътно от охраната, с цигара в устата и ръце в джобовете, той наистина беше заприличал на коронована особа.

* * *

Два дни след погребението на брат си, Катя се върна от Кюстендил. Беше останала да види някои съученички, но й доскуча в еснафското благополучие на затлъстелите, многодетни приятелки и побърза да си тръгне. Беше девет часа вечерта, вторник, когато отключи вратата.

— Брик! — извика тя. Кучето не се появи. — Къде си се сврял, моето момче… Ела да видиш какви лакомства ти е донесла мама.

На масата в хола имаше бял лист и писалка. Катя седна и се зачете. Беше договор. В развода, който Валериан Изов започваше срещу нея, трябваше строго да се регламентират отношенията им. Екатерина Изова получаваше месечна доживотна издръжка, апартамента, вилата на брат си Жорж в Симеоново, кола с шофьор и покриване на всички разноски по имотите и издръжката на сина-племенник, който Валериан Изов щеше да разсинови чрез съда. Катя се задължаваше да приеме развод по взаимно съгласие и завинаги се отказваше да се меси, интересува или влияе върху делата на „Кали холдинг“.

— Мръсник! — изкрещя тя. — Господи, какъв мръсник! Цървул от Брестница… Император Валериане, очите ти ще избода, мръсно копеле!

Тогава погледът й попадна на бюфета. Между старинния часовник и една китайска ваза, подарък от покойния Нерон за сватбата й, се мъдреше изцъкленият мител шнауцер. Препариран и вчесан от веща ръка, той изглеждаше почти като жив. Катя не беше чела „Кръстникът“ на Марио Пузо, не знаеше нищо за жребеца Хартум, нито кой отряза главата му, нито по чия поръчка, но след като гледа онемяла десетина минути бившето куче, подписа договора, залепи го в плика, който намери на масата, и го изпрати на адреса, написан собственоръчно от бившия й съпруг.

* * *

— Как мина пресконференцията, Вал?

— Надявам се добре… Не знам. Ще видим в новините.

— Гладен ли си?

— Не още… — Императорът я целуна по очите. — Харесват ли ти подаръците?

— Не ме разплаквай, Вал…

— Иди се облечи. Ще дойде фотограф да те снима.

— Мен?

— Била ли си в Париж? — Валериан ритна обувките си, съблече се, надена халата и седна срещу нея.

— Не.

— Ще ти покажа всички световни вертепи… Отвън, Нели! Вътре нито ти, нито аз имаме работа! И още нещо. Не си на служба… Твоя воля е да си отидеш или да останеш.

Нели ревна отчаяно. Императорът изчака да изтекат всичките й сълзи, да се успокои дишането й, да блесне отново брикетният й поглед.

— Имам нужда от теб, Нели!

Момичето кимна едва забележимо и затвори очи.