Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вулгарни романи (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 46 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

КАЛИГУЛА БЕСНИЯТ. 1998. Изд. Артик 5, София. Роман. ІІ изд. Печат: Полипринт, Враца. Форман: 20 см. Страници: 167. Цена: 1800.00 лв.

 

Първото издание е от 1996 — Изд. на Изд. Национален клуб на Художествено-творческата интелигенция, София.

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на грешни кавички от Мандор

IX

— Г-н Нейфелд, моля?

— На телефона.

— Борис, Майкъл Чьорни.

— Да слагам ли масата?

— В България съм.

— България? Колко часа е при вас?

— Три сутринта…

— Щом не спиш, работата трябва да е сериозна?

— Шест милиона щатски долара.

— Достатъчно сериозна. Каква е цената?

— Япончик…

— Как го искаш? Увит в целофан?

Чьорни се изсмя в мембраната.

— Достатъчно е да прочета в Herald Tribune, че е зад решетката?

— Кога искаш тази дребна услуга? — попита Нейфелд.

— Вчера.

— Така си и мислех, Майк. Вие евреите сте най-припряния народ в света.

— Ти да не си китаец?

— Бизнесмен, Майк, ние сме пришълци на земята… Нещо като „Йети“. Процента?

— Да чуя цената? — предложи Чьорни.

— О, много различна. За китайци една, за „жид-пърхати“ като теб, друга, каква комисионна ще оставиш в София?

— Не зная, Борис. Ти си борец, спортист човек, знаеш какво е риск… За да започна преговори трябва да вкарам Япончик на топло и да предам Оливия Алкалай в ръцете на един бандит.

— Отмъщават на баща й?

— Случайно. Залогът е шест милиона.

— Елиминирането на Слав Япончик е 15%, дъщерята на шефа на „Нева“ още толкова. Ти започваш с два милиона и триста хиляди пасив, Майк.

— Ще застъпвам тази теза… Ако мине…

— Ако не мине, Борис Нейфелд ще бъде упълномощен да освободи Япончик и да съобщи на Морис Алкалай, къде е дъщеря му.

— Ще използвам и този коз. Надявам се, че българинът ще приеме офертата.

— И аз. Тази вечер ще дам някои документи на кмета. Мой добър приятел, макар че е италианец. Жалко за Япончик, страхотна красавица е тази литовка, чьорт… Няма късмет, Япончик, горкия… И знаеш ли защо, Майк?

— Не.

— Защото не е евреин. — Нейфелд се засмя гръмко. — Действай спокойно, стари приятелю… Колкото до комисионната, 10% за бореца от краснодар. Никога не скубя бизнесмени от „Братството на Йехова“

* * *

Валери Савов се подписа и взе новия си паспорт. От днес до гроба щеше да се нарича Валериан Изов

„Това е проклятие, и възмездие!“ — мислеше той, докато мерцедесът го връщаше от банката.

Знаеше всичко за поведението на жена си… „Предупреденият е въоръжен!“ Кой беше казал тази безспорна истина? А предупреденият веднъж император Валериан щеше да бъде въоръжен завинаги! Един „император“ не можеше да си позволи лукса да бъде слаб, дори не и да изглежда такъв! А той, който държеше милиардите на холдинга в ръцете си, не само, че не беше слаб, а въпрос на негов каприз беше да се превърне в най-могъщия човек в страната. Задържаше го единствено чувството на лоялност към покойния Вълк и брат му, Жорж Бесния. С Катя беше приключил. Обичаше я лудо, желаеше тялото й, устните й, малките й изящни стъпала и длани, жестикулациите й, въздишките на отчаяние, които изпускаше на сън, всеотдайния й смях, лудата й страст към рокендрола, внезапният гняв, който се пораждаше изневиделица като лятна буря и затихваше в детско безгрижие. Обичаше я с всяка фибра на съществото си, но я мразеше с гордостта си, а това беше края. Лъжичката катран в кацата с мед, достатъчна да превърне и най-лудата любов в блудкавеж.

Валериан премести спалнята в кабинета и се превърна в призрака на къщата. На тъща си се извини с извънредна работа, Катя нямаше нужда от обяснения. Разминаваха се като кораби в открито море, никой никому не задаваше въпроси. За жена му това беше и по-удобно, и по-лесно. Нае слугиня за малкия, а когато майка й си тръгваше вечер, Катя, влудена от нерви, поглеждаше часовника си и едва изчакваше да заглъхнат стъпките й за да се хване за гримовете… Император Валериан забелязваше вихрената страст, с която изхвърчаше от гнездото им… Майкъл Чьорни я беше омагьосал. Този ориенталец с вид на индийски махараджа, завършил Оксфорд, имаше класа и излъчваше достатъчно вроден аристократизъм за да създаде комплекс за малоценност у потомъка на селяни от Брестница. Блудната курва сигурно си мислеше, че мъжът й е неизлечимо болен от съзнанието за несравнимост с евреина, но грешеше. Грешеше трагично. Валери Савов, Валериан Изов, или Император Валериан, както го нарече Бесният от Америка, беше по-умен от всички тях взети заедно, а това беше опасно. Страшно, фатално опасно, особено за нея.

— Искаш ли развод? — попита Катя.

— Не бързам.

— Чакаш брат ми?

— Работя с брат ти.

— Жорж няма да промени нищо. Не разчитай на него.

— Винаги съм разчитал само на себе си.

— Предупреждавам те… Май прибързахме с новото ти име.

— Може и така да се окаже. Кой знае?

Облечена и гримирана Катя го чакаше да й предложи колата си — Валериан щеше да й я даде. Беше все едно как ще отиде при любовника си, с такси или с мерцедес, шофьор и охрана.

— Кога се връща брат ми?

— Не знам. Скоро.

— Излизам, Валери… Знаеш ли, че новото ти име не противоречи на старото?

— Не се чувствай длъжна да дрънкаш глупости. Какво искаш?

— Колата.

— Вземи я. Шофьорът е предупреден.

Катя въздъхна облекчено и тръгна към вратата.

— Как искаш — да бъдем врагове или приятели?

Императорът се изсмя лукаво.

— Нямаш качества да бъдеш нито враг, нито приятел.

— Педераст! — Катя изгърмя с вратата и токчетата й хукнаха по мозайката на стълбището.

„Приятел с курва? Глупости! Курвата има интереси, но не и приятелства. Виж враг е една възможност, която заслужава да се осмисли… Ако Катя се превърнеше в негов враг, това би означавало война с Жорж Бесния, Маймуняка, Карана, Сашо Главата… и кой ли не още. Добре, че Големите и Малките близнаци бяха в преразход…“

Императорът седна на бюрото и отвори разпечатките в БЕП. От вчера го дразнеше една сума в долари пет пъти по-висока от хонорарите и заплатите на останалите убийци в Ескадрона. Парите се превеждаха по сметката на някой си Иван Жаров, име, което за първи път попадаше в авизото на банката. Дали това не беше новата самоличност на Козела? Преписа името, телефона и адреса в джобния си компютър и го изтри от разпечатката. Кой знае, някой ден това лице можеше да се окаже безценно.

* * *

През нощта почина тъща му. Откриха я мъртва. Беше заспала завинаги с ведро, спокойно, като че ли усмихнато лице. Сега вече Бесният наистина щеше да се върне по най-бързия начин.

* * *

— Как си, Теди?

— Май прескочих трапа…

— Ще живееш — каза Козелът. — Временно… от теб зависи.

„Знам, че ще живея, тъпак такъв — мислеше младият скот. Ти не знаеш обаче, че си пътник.“

— Кога ще ме изпишат?

— Изписаха те. Пратих да ти донесат дрехите. Вземам те… на село. Ще те гледам с козе мляко и сирене.

— Къде е тялото на Мария?

— Тук. Днес ще я погребем. В един часа.

Беше девет и половина сутринта, топло, слънчево, тихо. Идеално време за погребение. Жалко, че в ковчега щеше да лежи някаква проститутка, вместо Бесния… Нищо не е съвършено на този свят.

— Жив ли е Бесният, Козел? — попита Теди.

„Това копеле ми чете мислите?“

— Да. В Ню Йорк.

— А ти защо си тук?

— Смених тактиката.

— Аркидяконо?

— Не… Вземи душ, обръсни се… Всеки момент ще дойдат!

— Тук ли ще заложим капана — Теди не мърдаше от леглото.

— Ами Вълка?

— Не съм решил още. Алфата ти е долу пред входа. Солунският сводник в ловните полета на Маниту.

— Него защо?

— Замитам следите — сводникът беше жив и здрав, но още беше рано за този коз. — Ще станеш ли най-накрая, лентяй такъв.

— Ставам — Теди пусна краката си и седна на ръба на леглото.

— В Ескадрона ли съм?

— Да.

— Кой замести Зорин?

— Един генерал-майор. Викат му Козел.

— О-хо, честито — студено, дори разсеяно каза Теди. Тази информация, като че ли, не го засягаше. Козелът чувстваше и виждаше интонации и неволни жестове, които младият хамър смяташе за несъществени и грешеше. Генерал Жаров беше жив до ден днешен само защото вярваше в съмненията си. Нещо повече — той обожаваше мига, когато се зараждаха. Тогава сетивата му се изостряха като на ясновидец и той се превръщаше в лезвие на кама тосканка.

Погребението свърши така вяло, както започна. Майката на курвата припадна, викнаха „Бърза помощ“, сестра й я придружи до болницата. При гроба останаха Теди, той и двама убийци от Ескадрона, които днес щеше да ползва като шофьори. Зариха гроба, оставиха цветята върху пръстта и тръгнаха към колата.

— Сериозно ли ще ме водиш в някакво шибано село?

— Да. Ще приберат колата ти в гаража на Ескадрона. Ще пътуваме със служебния форд.

— Защо ме глезиш, Козел? — беше затворил очи, изглеждаше уморен, красивото му лице сега приличаше на размекнат от слънцето разтекъл се маслен портрет на Клаудия Шифър.

Излизаха от София, бяха захапали варненската магистрала, когато Козелът каза:

— Нали сме партньори, малкият?

— Глупости, ти си голям шеф. Човек не може да стигне носа ти с лайняна пръчка.

Козелът се усмихна, но вътрешно беше съсредоточен и напрегнат.

— Сводникът е жив…

Теди отвори стъклените си очи. За миг в тях се мерна паника, но бързо угасна. Знаеше да се владее младият скот.

— Какво ме интересува някакъв шибан грък? — намести се на седалката. — Пуши ми се, Козел. Дай да дръпна.

— Лекарите не забраняват ли?

— Разбира се. От един път няма да пукна… — Теди напълни дробовете си с дим, облегна се, изпусна го, отново затвори очи. — Та какво Сводникът?

— Ти си убил Мария, малкият. С предвоенния валтер на Андрюс Сирос. Стара марка, затова експертите се затрудниха да открият калибъра и производството.

— Така да е, Козел… За какъв хуй ми е било да я стрелям с бракмата на Сирос. Не можех ли да я свитна с „Астра“-та, да й вържа букаи и да я пусна в залива?

— Могъл си, разбира се, но нямам намерение да обсъждам летални варианти с тебе.

— Защо, Козел…

— Играта свърши. Какъв капан ми заложихте с Бесния?

— О-хо — Теди се надигна. — Много далеч отиваш, генерале.

Козелът кимна.

— Има нещо такова. Лошо работиш, Теди. Немарливо. От пуст мерак да си изградиш алиби не си догледал операцията. Американският флот не ползва немски „ютии“ от преди втората световна, в Мария и теб трябваше да открием патрони от едно оръжие, и най-важното — не трябваше да позволяваш на Бесния да пусне жив капитан Венцислав Велев.

— Тоя пък кой е? — небрежно попита Теди.

— Командирът на щурмовия МИ-24. Имаш среща с него.

Влизаха в Правец, когато Теди проговори.

— Печелиш, Козел. Търсих начин да спася кожата… Намерих го, хванах се за него! Това е всичко. Какви са условията?

— Прости, Теди, капанът на Бесния срещу войнишка смърт. Инатиш ли се, ще ти вържа чугунено цукало на задника с гладен плъх вътре… Ще нагрявам гърнето, докато гризачът не стигне сърцето ти…

— Стига! — уморено каза Теди. — Капанът не може да задейства в мое отсъствие.

— Почвай изповедта, момче… Останалото е моя работа.

* * *

Бесният отлагаше срещата си с Оливия. Елтън Фокс се обади от Атина. Беше прелетял от Ню Йорк до София за „чесната“ и сега на етапи през Африка и Латинска Америка летеше по обратния път.

Чьорни работеше точен като „шафхаузен“. Федералните власти бяха арестували Вячеслав Иванков-Япончик по обвинение за пране на парите на руската мафия. Прибраха го в деня, дори в часа, който Чьорни посочи, а това беше най-добрата атестация за „честната му дума“. Оставаше да се реши съдбата на литовката и последния риск — контрабандирането й извън Съединените щати. Елтън настоя да им предадат Оливия в родния му град Илирия, щат Охайо, и Бесният прие. Настаниха се в негърския квартал на градчето, построено на линията Мейсън-Даусън, и зачакаха. В уречения ден и час, в дома на Фокс позвъни грамаден евреин със смачкани като на борец уши.

— Аз съм Нейфелд — широко усмихнат каза той. — Миша Чьорни изпраща колет за г-н Джордж Изов.

— Къде е Оливия? — припряно попита Бесният.

— Спи в буса. Ще спи дълго… — борецът посочи зелен очукан додж, паркиран пред входа. — Като падне нощта приберете я в къщата.

— Ще влезете ли? — попита Жорж на лошия си руски… „Един език не ме научиха в тая скапана гимназия!“

— Бързам, Джордж — фамилиарно и свойски Нейфелд сложи тежката си длан на рамото му. — Ще те помоля да предадеш устно съобщение на Чьорни.

— Имаш го, Борис. Стига да се докопам до България.

— Дължи на лобито 30% от шест милиона долара. По петнадесет за Япончик и г-жа Алкалай. Това е Всичко. На добър час, Джордж.

— Благодаря, Борис… Един ден, ако имаш нужда от помощ или дойдеш в България… Аз съм винаги насреща… До гроб, г-н Нейфелд. Без значение каква е цената!

— Ще го запомня, Джордж…

Борецът излезе от двора на семейство Фокс, прекоси улицата, качи се в грамадния си „Пулман“ и изчезна из широките улици на Илирия, Охайо.

Бесният видя Оливия. Лежеше по гръб на санитарно легло. Спеше дрогирана и щеше да спи още десетина дни, докато не се доберат до София. Щяха да се срещнат в Симеоновската му вила, Бесният й беше подготвил специален спектакъл, но дотогава имаше трудни и опасни акции.

Бесният повика Абрахам Фокс, най-малкия от безбройните братя на Елтън, даде му десет хиляди долара и се прибра в къщата. Тримата пияници на Карана трябваше да изчезнат в мътните води на река Охайо, но преди това лично той щеше да се увери, че са мъртви. Само луд щеше да плати 11 милиона лева за тези куфари, които му бяха само в тежест и по пътя, и тук в Америка.

Когато градът заспа, пренесоха Оливия в къщата, опипа пулса на бургазлиите, излезе на терасата, проследи пренасянето в буса и потеглянето на последния им път към дъното на плавателната Охайо. Наля си ечемичено уиски, запали цигара и седна да чака Елтън. Този път беше взел реванш от оная сволоч Япончик, но акцията все още не беше свършила. Напротив, най-опасната й част тепърва предстоеше.