Христо Калчев
Калигула бесният (13)

XIII

Вячеслав Иванков — Япончик и Павел Пас излетяха от Констанца на борда на Ми-24 с регистрация на украинските въоръжени сили в Ровно. Пас управляваше хеликоптера, Япончик седеше до него и прослушваше на радара движението и на морските, и на въздушните съдове по сравнително късия път до Балчик. Машината беше отвлечена полунасила, полулегално от „Вимпел“, поделението на „Криша“, подобно на „Нева“, но действащо като охранителна фирма в Москва и комплектована от афганци. Публична тайна беше, че брежневите ветерани управляват и Русия, и задграничните ъндърграунди в Европа и Америка. А Япончик и Пас бяха герои-легенди на тази безсмислена война, доказвали таланта си да оцеляват и в най-екстрените ситуации.

— Изглежда чисто — каза майорът.

— Привидно — Япончик беше нащрек. Наближаваха акваторията на Мангалия, а от там до границата беше по-малко от 15 морски мили. Ако той трябваше да избира мястото на атаката, щеше да удари именно тук, в ничиите води между Румъния и България.

Пас свали шлемофона, запали цигара, облегна се удобно в кокпита.

— Внушаваш си, Япончик. Летим под украински флаг. Кой ще посмее… — и в този момент видя хеликоптера. Срещу тях летеше еднотипна машина. Беше значително по-навътре в морето и с просто око личеше отличителния знак „Зелени патрули“.

— Идват?

— Очакват „Лейланд“ — кимна Япончик. — Внимавай, Павел, след взрива гмуркаш на 50 метра и потъваш над сушата. Ще кацнем от запад!

Вячеслав Иванков натисна спусъка. Ракета „Пейтриът“ се отдели от носителя и стремглаво полетя към целта си. На деветата секунда достигна мишената и я взриви.

— Стрелят! — изкрещя капитан Венцислав Велев. Новият „Пентхауз“, генерал Стоян Боев, беше до него, а зад гърба им диамантения крал Соломон Семерди, дошъл да види с очите си гибелта на Япончик.

— Стреляй! — заповяда генералът. Велев включи спусъците и четири снаряда „Град“ излетяха с грохот от станките си. Късно. Избухна светлина, последва взрив и дойде краят.

* * *

— Г-н Изов, Теди ви безпокои…

— Май ще отървеш кожата, пичлеме смахнато!

— Искрено се старая, г-н Изов…

— Сребролюбец! — Бесният се изсмя в слушалката. — Остава Козелът и наистина ще бъдеш богат човек!

— Точно в Козела е проблемът.

— Не разбирам?

— Имам неговите снимки, г-н Изов… С новото лице, но самият той се покри!

— След Пентхауз?

— След смъртта на Марко Аркидяконо.

— Какви ги дрънкаш, бе, кретен. Кой уби малтиеца?

— Козелът.

— Въпреки пластичната операция?

— Някой му е дал снимка, г-н Изов. Бяхме на летището. Посрещахме малкия син на Козела. Заедно. Само аз знаех как изглежда Аркидяконо. Козелът взе момчето за ръка и му изкрещя да мълчи… Изведнъж ревна: „Млък, Иване! Дума да не съм чул от устата ти!“ Детето се вцепени. В първия момент не загрях играта. Появи се малтиецът. Неузнаваем, г-н Изов. Плешив старец с бастун. Козелът измъкна „Колт“, застреля го в челото, удари ме с приклад в тила… това е. Като се свестих, Аркидяконо беше покрит през глава, Козелът и синът му изчезнали… Никой от охраната не е видял как се е измъкнал от „Международни линии“, и с каква кола е напуснал аерогарата.

— Лошо! — каза Бесният след дълга пауза. — Твоето забогатяване се отлага… за необозримо бъдеще!

— Провалих се, г-н Изов! Признавам. Ще намеря Козела. Зарът е хвърлен. Или той, или аз!

— Като го намериш, обади се! — Бесният изключи мобифона и извика Мартин.

— Колко снимки имахме на онзи малтиец… Аркидяконо?

— Хамърът?

— Да. Всъщност кой донесе снимките?

— ДВД. Бяха две, доколкото си спомням. Едната взе солташакът на Козела, другата остана у теб, шефе.

— Не е у мен… Никога не е била. Намери ДВД!

Мартин набра номера и му подаде мобифона.

— Помниш ли малтиеца, ДВД?

— Сещам се за кого говориш, Жорж.

— Как влезе във връзка с нас?

— Чрез кантората на Фостер и Крембах в Цюрих!

— Изпрати ни снимки след пластичната операция?

— Получих ги на моя адрес в кантората.

— Колко снимки?

— Две. Донесох ги в бункера.

— Колко души бяхме… когато ми предаде снимките?

ДВД се забави с отговора.

— Доколкото си спомням — ти, шефът на „Калибанк“ и аз. Не броя охраната.

— Кой взе снимките, ДВД?

Отговорът отново дойде със закъснение.

— Едната охраната — каза му да я предаде на някой, не помня името, другата взе зет ти… Да я прибере в сейфа на банката.

Бесният изключи и се взря в Мартин.

— Ти ли даде снимката на Теди?

— Да, шефе. Не знаеше как изглежда Аркидяконо след операцията.

— Точно така! — Бесният започна да си припомня подробностите. — Намери Императора!

— Къде си — попита той, когато чу гласа на зет си.

— На сто километра от София.

— Какъв го дървиш… на сто километра от София?

— Оглеждам една къща за продан… в село Сопот, Ловешко. трябвам ли ти, Жорж?

— Къде е снимката на Аркидяконо?

— Едната Мартин даде на Теди, другата е в моята каса.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Защо?

— Връщай се в София! Веднага!

И изключи мобифона.

— Зет ми твърди, че снимката е в касата му.

— Щом твърди — неопределено отговори Мартин.

— А ако не е?

— Той е твой зет, Жоро! Нерон му имаше пълно доверие…

— Аз също, д’еба мама му! — кресна Бесният, — но все пак някой е дал снимка на Козела!

* * *

Императорът мълча дълго време, загледан във фалшивото лице на генерал Жаров.

— Знаеш ли кой се обади?- попита той.

Козелът кимна.

— Бесният става подозрителен!

— При него подозрението е присъда. Не е в характера му да търси логиката на фактите. Заподозреният е престъпник и присъдата е винаги една и съща.

— Имате ли копие на снимката, Императоре?

— Имам оригинала. Копието е у теб.

— Умно — Козелът беше забил поглед в мътните води на язовира и трескаво мислеше. — Време е да наредим пасианса. Кой трябва да си отиде пръв… До Бесния се стига трудно.

Императорът се направи, че не е чул подмятането.

— Имаш ли свои хора в „Кали“, Козел?

— Двама… от втория ешелон.

— Имената?

— Нали знаеш кога една тайна престава да бъде тайна, Императоре?

— Кога?

— Когато я знаят двама души.

— Тогава твоите ебалници са на светло.

— Защо? — попита Козелът.

— Защото между теб и всеки един от тях тайната е между двама.

Козелът се изсмя нервно.

— Умно — тихо каза той. — Единият от тях го пратихте да ме свитка в болницата. Той уби шефа на ескадрона.

— Кольо Близнакът?

— Не. Косьо Блейзерът. Чувал ли си това име?

Императорът поклати глава отрицателно.

— Можеш ли да разчиташ на него?

— Моите хора го хванаха, когато погребваше криминално Цецо Барото. Имам показанията му, включително срещу Бесния. Когато поискам мога да вкарам зет ти в пандиза, но без гаранции, че няма да дърпа конците отвътре.

— Ще ги дърпа. Прати Косьо Блейзера срещу Маймуняка. Дай му 24 часа — Императорът отвори чанта с долари. — Колко?

— Пет хиляди.

Шефът на „Калибанк“ отброи парите, но не затвори чантата.

— Вторият ебалник?

— Кълвачът. Вожд на зърнените рекетьори в Добруджа. Беше близък с Нерон. Мрази Бесния и се страхува панически от него.

— Срещу същия хонорар ще отстрани ли Сашо Главата в Созопол?

Козел кимна.

— Добре, генерале… Остават Теди и Мартин, шефът на бункера.

— До Теди се минава през Бесния.

— Аз ще имам грижата, но Мартин е костелив орех. Силен физически, мекушав, безволев, но робски предан на братята. Имитира Бесния и често е по-подозрителен от него.

— Наркотици?

— Само преди акция. Шмъркат по една магистрала за кураж. Виждал ли си разярени кафърски биволи. Това представляват мутрите пред наказателна операция.

— Курви?

— В бункера ги има колкото искаш, и каквито искаш.

— Къде ходи сам?

— Никъде, Козел… освен при майка си. Има козметичен салон някъде из центъра.

— Там ще го хвана, Императоре. Дай ми адреса и време.

Валериан кимна.

— Какво ще правиш с висшите ченгета на Борис Каранов?

— Ще ги подхвърля на военната прокуратура. Излишна мокра работа, а и опасна. Достатъчно е да ги отстраним.

— Добре, Козел. Това са подстъпите към Бесния. Заспят ли Маймунякът, Главата, Мартин, Теди, идва и неговия естествен край.

— Кой, кога и как, Императоре?

Банкерът дълго обмисляше отговора, който отдавна му беше известен.

— Аз! Стил Лукреция Борджия.

— Отрова?

— Ценя образованите мъже, Козел. Гангстерите се стрелят, колят се с ножове, избиват се с бухалки, но не посягат към отровата. Струва им се женски приьом, а те много държат на тъпата си мъжественост. Под достойнството е на един борец да излее цианкалий в супата на врага си, но аз не съм борец и нямам такива скрупули. Отрова обаче имам!

Козелът се засмя отново. Този път и смехът, и лицето му бяха и отпускащи, и разтоварващи.

— Добре, Императоре, да приемем, че всичко мине по ноти. Какво следва?

— Аз, Валериан Изов, получавам по право „Кали“ и банката, ти, моят съдружник, поемаш охраната и сенчестите дела, изчистваме холдинга от нелегалните структури и се превръщаме в индустриалци, банкери, търговци и благодетели на изстрадалия, обедняващ българин… Никакви мутри, борци, рекетьори, крадци и гангстери… Мършата на боклука, в затворите, където им е мястото. Ние излизаме на световния пазар и се готвим за новите времена. А те идват, Козел. Ако на комунистите им отърват бандитските групировки, на всяка следваща власт задача № 1 ще бъде да извие врата на питона, позовавайки се стриктно на закона.

— Аз съм закона, Императоре. От днес съм „Пентхауз“.

Императорът онемя.

— Какво говориш… — заеквайки промълви той.

— Самата истина. Япончик, Пас и компания взривиха хеликоптера на генерал Боев, наследника на Дебелия. С него загина и Соломон Семерди, истинския съпруг на литовката Оливия. Тази сутрин се обади баща й, генерал Морис Алкалай. Аз съм новият Пентхауз. Утре излитам за Москва да получа поста лично.

— Значи имаш 1500 цеви на разположение? Сега ти си пълновластен господар на Ескадрона на смъртта?

Козелът кимна.

— Точно така, Императоре, на това значи, че и ти имаш 1500 убийци. Козелът няма да забрави кой го спаси от Аркидяконо. Не и Козелът.

Императорът инстинктивно си подаде ръката, бившата барета я пое и задържа!

— Ако всичко мине гладко, Императоре, ние с теб ще бъдем най-силните хора в България… Повече, ние ще бъдем самата България…

Валериан Изов кимна унило, уморено.

— Така изглежда! — глухо каза той.

* * *

За четвърти път Бесният опитваше да наебе Оливия и за четвърти път скачаше от леглото плувнал в пот, разярен и безпомощен като чукан кон.

— Не мога да шибам, когато мисля! — кресна той. — Ще те еба, когато аз искам и както искам, ясно ли ти е?

Оливия лежеше гола, подмокрена, с учестен пулс и накъсано дишане. Искаше не него специално, искаше мъж, но го искаше истерично и едва се въздържаше да го обсипе с подигравки и хули. Беше опасно да дразни този сволоч, дори когато е спокоен, камо ли връхлетян от комплекси, разколебан в една от малкото изконни гордости на всеки бандит, мъжествеността.

— За какво мислиш? — попита тя, колкото да каже нещо.

— Убиха Соломон Семерди… Взривиха го.

— Откъде знаеш това име? — искрено учудена извика Оливия.

— Много неща знам. Много повече от колкото предполагаш, курво!

— На руски се казва „бляд“!

— Все в гъза! Защо не попиташ кой е убиецът?

— Ти сам ще ми кажеш.

— Права си. Този път си абсолютно права. Незаконният ти мъж взриви хеликоптера на законния. Япончик е в България.

Оливия облече пеньоара и седна.

— Той идва за мен, Жорж.

— Ще го посрещна достойно, бляд! Правилно ли го произнесох?

Овладяла се и успокоила пулса, Оливия се усмихна подкупващо.

— Имаш талант за езици, Жорж. Жалко, че са те занемарили като малък.

— Никой не ме е занемарявал, мръсницо жалка. Баща ни и майка ни едва ни изхранваха. Работеха като шерпи от тъмно до тъмно и нямаха нито време, нито сили да следят какви езици учат трите им деца.

Лицето му пламтеше от обида, но и от комплекси, по дяволите. Неизличими комплекси тресяха това бясно момче и именно те го правеха толкова непредвидим и опасен.

— Шегуваш се, Жорж. Но, че Япончик идва за мен, е самата истина.

— Знам — Бесният изглеждаше замислен. Или тя се заблуждаваше, или наистина нещо като усмивка пълзеше по лицето му. — Има един стар виц. Един ебал една, но не щеш ли мъжът й взел, че се върнал без време. Грабнал ножа да му реже хуя, но оня мокър, хлъзгав — изтръгнал се и търтил през двора. Мъжът грабнал чифтето и взел да го стреля от прозореца по голия гъз. Веднъж, втори, трети път… Ебачът бяга на зиг-заг, кривнал зад ъгъла и се покрил. Седи мъжът с пушка в ръце на прозореца и си мисли:… „И каква стана тя. Тоя еба жена ми, изтрих му хуя и го изпратих със салюти като войвода?“ — Бесният избухна в див смях. — Та и аз така. Със салюти ще посрещна тоя скот, Япончик, но нито хуя ще му трия, нито ще го чакам да търчи на зиг-заг… из двора.

* * *

Император Валериан успокои Бесния, върна му запечатаната в швейцарски плик снимка на Аркидяконо и се прибра в къщи. Беше осем часа вечерта, още светло, но всички лампи бяха запалени. Катя, облечена и гримирана за излизане, гледаше някаква мелодрама на видеото и ядеше ягоди със сметана, излегната на канапето.

— Защо си тук?

— Къде трябва да бъда, Валери?

— Изглеждаш готова за излизане.

— Чакам те… Искам да поговорим. Запазих маса в „Руския клуб“.

— Уморен съм. От път идвам. Никъде не ми се ходи.

— Моля те, Валери, имаме сериозен разговор.

— Мисля, че всичко сме си казали.

Жена му поклати глава.

— Грешиш. Иди се преоблечи, сложи черен костюм и не се бави. Ако се опиташ да се правиш на интересен, ще предупредя брат ми да внимава…

— Брат ти?

— Да, брат ми, Георги Изов. Той все още не подозира каква змия отглежда в пазвата си.

Императорът се усмихна криво.

— Остави импровизациите, Катя.

— Никакви импровизации, Императоре. Иди се преоблечи и побързай. Ти си по-близо до смъртта, отколкото до триумфа!

Иззвъня Мобифонът. Беше Макакът от Свиленград.

— Складовете са празни, шефе.

— Добра новина — мислейки за заплахите на Катя отговори той. — Тази вечер ще поръчам нови доставки. Утре в 10 часа те чакам в „Калибанк“.

— Сам?

— Не, разбира се.

— Цялата пехота?

— Да. На място ще се разберем за подробностите.

— Кой беше? — попита Катя.

— Ще ти отговоря, като постъпиш на работа в холдинга. — каза Императорът и отиде да се преоблече за вечерята.

Преди да влезе в банята набра още един номер на мобифон.

— Имаш ли нещо за писане? — попита, когато чу гласа на Козела.

— Да.

— Адресът на козметичния салон е „Денкоглу“ 36а.

* * *

Катя блъфираше, макар че беше близко до истината. Не знаеше нищо точно и изсмукваше от пръстите си обвинение, на което Бесния би се изсмял. Теорията й беше детински наивна. Императорът започна да скучае и да се заглежда по масите. Катя държеше обвинителна реч задъхана, зачервена от виното, замаяна от наивната надежда да вземе връх в конфликта с мъжа си, да изплува отново на гребена на събитията, които така брутално я бяха изхвърлили от сцената.

— Свърши ли? — отегчено попита той, когато Катя направи пауза да поеме дъх и да отпие.

— Горе-долу… защо, не ти ли стига?

— Предостатъчно — усмихнат широко каза той. — Искаш ли един съвет?

— Защо не?

— Не изливай тая словесна помия пред брат си, ако не искаш отново да те върне в манастира.

— Ще видиш на кого ще повярва! — заядливо, с детско упорство, продължаваше тя. — Все пак той е мой брат.

— Предупредих те, Катя. Не искай втори път да те вадя от Чекотин.

Мълчаха дълго, Катя нервно. Императорът изяде стека си с наслада, поръча втора бутилка бяло вино, загледан в изключително сексапилно чернооко момиче, вечерящо в компанията на трима цигулари от „Кали“.

— Това ли е всичко, Катя?

— Да. Отивам до тоалетната… Уреди сметката, тръгваме.

— Тръгваш ти — усмихнат иронично каза мъжът й. — Аз имам работа.

Когато Катя взе да криви токове към тоалетната, Императорът направи знак на един от цигуларите да дойде на масата.

— Знаеш ли кой съм? — попита той.

— Да, г-н Изов.

— Жената с мен?

— Г-Жа Екатерина Изова, вашата съпруга. Сестрата на големия бос.

— Точно така. Кое е момичето на масата?

— Нели… начинаеща проститутка.

— Когато жена ми се върне, твоите хора ще я изпратят до колата, после ще изчезнат, и… как ти викат?

— Вальо Пуйката… — с видимо притеснение отговори мутрата.

— Ще доведеш Нели на моята маса и ще изиграеш една рулетка в „Шератон“ за моя сметка. Става ли?

— Става, г-н Изов. Няма проблем. Оставям Нели при вас и изчезвам. Ще стане както заповядате, шефе.

— Добре, Вальо. Ето ти хиляда долара. Искам бързина, мълчание и дискретност! Действай!

* * *

— Трябва да забравим старите вражди, господа! — започна току-що произведеният в полковник, шеф на „Нева“. — Видяхте какво ни донесе подценяването на братя Изови.

— Обяснете ми убийството на Соломон Семерди. — изсъска Юлаев или Гарсонът, както беше известен сред подчинените си в КГБ.

— Япончик, може би ти искаш да кажеш нещо?

— Алкалай и Семерди поръчаха смъртта ми. В основата е Оливия, дъщеря на единия, жена на другия…

— Това го знаят и децата — прекъсна го Юлаев.

— Семерди, дойде да се увери с очите си, че предавам богу дух — без да му обръща внимание продължи афганецът. — Грешката е ваша, генерале. Трябваше да го предупредите кой е Япончик. Знаете анекдота „Пие последен, който стреля пръв!“

— Така ли ще отговорите на Алкалай, г-н Иванков?

— Ако има нахалството да ми задава въпроси, ще получи точно този отговор, Гарсон!

Юлаев скочи, но Нейфелд и Балагура застанаха между тях.

— Още един път този прякор и ти си мъртъв, Япончик!

Афганецът, който не беше мръднал от мястото си, взря монголските си очи в генерала и отегчено махна с ръка.

— Оцелях за шест години война с муджехедините, пет години ме стрелят всички мафии по света от Одеската до Коза ностра, та ти ли ще ме уплашиш, настъпана жабо? Лайно полицейско! Слушай какво ти говори Паша Пас, иначе върху теб ще се стовари гневът на Алкалай.

Мълчаха известно време, подтискайки враждебността си с цигари и водка. Бяха се събрали в дневния бар на хотел „Добруджа“ в Албена. От тук щяха да излязат или смъртни врагове, или съюзници за последната, отчаяна битка с Жорж Бесния и борците на „Кали холдинг“.

— Кой предизвика тази среща? — попита Марат Балагура.

— Тук сте по мое настояване — обади се полковник Пас. — Загинаха Степанчик, Миндиргасов, Чайковски, Манджурците, Майкъл Чьорни, Соломон Семерди и няколко стотин редови афганци. Не мислите ли, че е време да зарием томахавките и да се обърнем с лице към истинския враг?

— Това е работа на нашия филиал в София — все още морав от гняв каза Юлаев.

— Къде е Дебелия, генерале? — продължи Пас.

— Мъртъв.

— Неговият заместник, г-н Боев?

— Загина със Семерди в хеликоптера, но…

— Но? — обади се Нейфелд.

— Пентхауз има нов председател… Бившият шеф на „Ескадрона на смъртта“!

— Козелът? — недоверчиво попита Пас.

— Генерал Иван Жаров, известен като Козела — кимна Юлаев. — В момента е на инструкции в Центъра.

— Преведено — на поклонение при Алкалай — заядливо се обади Япончик. — Кога ще разберете, че война не се води от кабинети?

— Всеки води войната си както може, Япончик! — Нейфелд повиши глас, но срещна гневния му поглед и добави примирително.

— Съгласен ли си?

— Ти ли ме предаде на федералните власти?

— Да — без да се замисли отговори бившия борец. — Чьорни ми предложи 30% от шест милиона долара, за да те вкарам зад решетките.

— Лъжеш, Нейфелд! — все така спокойно звучеше афганецът.

— Никога не съм заставал на пътя на Миша Чьорни.

— Играта е сложна, Япончик. Чьорни търсеше начин да си върне милионите. Бяха му внушили, че Бесният е единствения човек, който може да му гарантира възстановяване на кредита. Майкъл се обърна към него за помощ. Условието беше Япончик в затвора, Оливия в България.

— И ти прие да бъдеш моят екзекутор?

— Ти щеше ли да откажеш 2 милиона и 300 хиляди долара?

— Не знам, Борис. Със сигурност знам обаче, че нашата сметка остава открита.

— Господа — намеси се Пас. — Да не забравяме защо сме тук. Предлагам да намерим цивилизован начин за уреждане наличните сметки.

— Да започнем с претенциите — каза Балагура. — Ти защо си тук, Гарсон?

Юлаев преглътна прякора си и реши да не обръща внимание на бандитски намеци. Въпреки, че зад него стоеше КГБ, той не беше най-силният човек в този бар и беше по-добре за него да даде задоволителен отговор.

— Аз съм личен пратеник на Центъра. От мен се иска да накажа убийците на Семерди и да изправя на крака „Пентхауз“.

— Убийците са пред теб, Гарсон. Паша пилотираше, аз взривих хеликоптера.

— Трагична грешка, Япончик…

Афганецът го прекъсна грубо.

— Няма трагични грешки, глупако. Играта е груба, лее се кръв. Борис Нейфелд и аз се върнахме от Кабул, Марат от затвора, Майкъл Чьорни се появи след емиграция и основахме „Нева“. Чьорни поиска свободата ми и жената, с която живея, Борис и Марат приведоха присъдата в изпълнение. Кое е трагичната грешка? Че Майкъл е мъртвец без гроб, или че тия двама подлеци посегнаха към врата ми? На кое викаш трагична грешка? Семерди искаше да види как умирам и сгреши. Аз видях как се разпада на съставните си части. Кое е грешка? Неговото любопитство, или моята предпазливост? Ти искаш главата ми? Слаб си, мек си в кръста, Гарсон! Мога още сега да ти пръсна черепа, но ме мързи. Кое е грешка, че ти не си в състояние да изпълниш заповедта на Алкалай, или че аз ще оставя живи червеи като Нейфелд, Балагура и теб.

Балагура скочи, но беше твърде бавен за тигър като Япончик. Не беше успял да стъпи на крака, когато „рюгер“- ът на афганеца потъна в устата му до небцето.

— Кротко, Марат! Кротко, бивши приятелю. Не си годен да се справиш с Япончик!

Пиха водка мълчаливо, дълго, тягостно.

— Сгреших с тази среща, господа — каза умореният и разочарован Пас. — Моля да ме извините!

— Какво искаш, Япончик? — попита Нейфелд. — Заклевам се в дъщеря си, че ако претенциите ти са разумни, няма да ти преча!

— Всичко, Борис! Главата на Бесния, милионите на Миша Чьорни, Оливия! Ей богу, ще ги взема сам!

Япончик премълча, че е изпратил убийци срещу Алкалай, и че в Америка главатарите на „Братство на Йехова“ Нейфелд, Брандвайн и Балагура ще бъдат посрещнати от снайперистите на „Криша“.

* * *

— Видя ли списъка, ДВД? — попита Бесният.

— Този, който трябваше, се извади, Жорж.

— Който можеше, искаш да кажеш?

— Същият смисъл с други думи. В списъка на Начев останаха кокошкари, психопати и просяци. Ти не си вътре, ако това е въпросът.

Бесният се усмихна криво.

— Срещу един милион ще ме извадят и от гражданските регистри. Този мръсник се оказа най-печелившия рекетьор в държавата.

— Паниката е пълна! — кимна адвокатът. — На тъмната борса твърдят, че на седмица напускат страната средно между 50 и 70 милиона в зелено.

— Шибана работа, ДВД. Ако комунистите превърнат тия списъци в практика, ще ни докарат до просяшка тояга.

— Има лек и срещу държавния рекет. Ако свикаме пресконференция и изнесем тия данни, ще им мине меракът да ви бъркат в джоба.

— Кой ще я води?

— Аз, Жорж, но в присъствието на президентите на „Кали“, „Пирана“, „ВИС-2“, „СИК“ и „Аполо“. Време е да зададем публично някои неудобни въпроси.

— Например?

— Има ли „Ескадрон на смъртта“, кой уби президентите на „Полиинс“ и „Пентхауз“, кой избива набедените гангстери, има ли руска мафия у нас, кой подстрекава и кой финансира гангстерските войни?

— Представяш ли си какви въпроси ще ни зададат журналистите? — развеселен от идеята каза Бесният.

— Ще излезем готови с отговорите.

— Какво пък — Бесният стана гъвкаво и тръгна из бункера. — Заслужава да се обмисли.

Иззвъня мобифонът. Бесният изслуша мълчаливо позива блед и разтреперан.

— Кой, как, кога? — бяха единствените въпроси, които зададе преди да прекъсне връзката. — Застреляли са Маймуняка в кенефа на пловдивския „Новотел“. Три куршума в гърба и една контрола в слепоочието.

— Имаш ли съмнения? — попита тихо ДВД.

— Или Козелът, или зет ми. — отговорът звучеше невероятно.

— Валери Савов, мъжът на сестра ти? — изумен продължи да задава въпроси адвокатът.

— Съсредоточи огромна власт в ръцете си, държи мангизите, по-умен е от дявола и има основание да е недоволен от семейството.

— Сигурен ли си?

— Не, д’еба мама му! Не можеш да изстискаш кръв от камък и информация от Император Валериан. — замислено, като че ли тъжно звучеше Бесният. Повика Мартин, заповяда му да налее водка и нервно, „с поглед“ изпи своята.

— Маймунякът? Голям идиот беше, бог да го прости, но куче вълча порода. Няма да намеря друг хамър като него…

Издрънка мобифонът, Беше директорът на „Калибанк“.

— Има новини, Жорж. „Пентхауз“ се снабди с нов шеф.

— Знам. Генерал Стоян Боев.

— Лека му пръст на генерала. Нов шеф се пръкна, трети поред.

— И кой е той, зет ми?

— Козелът.

Лицето на Бесния се опъна, очите му се наляха с кръв.

— Сигурен ли си?

— Следя парите на „Банка за Екологична Профилактика“. Заплатата му скочи рязко, почти двойно. Същото беше ежемесечното разкешване на Дебелия и Боев.

— Мислиш, че това е достатъчно доказателство?

— Предостатъчно, Жорж. Обзалагам се, че Козелът е новия „Пентхауз“.

Бесният мълча дълго, уморено, унило.

— Тоя Козел изглежда безсмъртен, мамичката му курвенска. Както и да е, Валери. Теди му диша във врата… И аз имам новини. Застреляха Маймуняка. Днес… Ела да пием по едно за бог да прости!

Императорът се усмихна вътрешно. Козелът беше приел задачата си сериозно и първите резултати бяха на лице.

— От кога си проститутка? — попита взрян в млечното, амфороподобно голо тяло на … май Нели й беше името.

— Ти си четвъртия клиент — нехаещо отговори начинаещата курва.

— Кой е сводникът?

— Един побойник. Павел, викат му Петльо.

— Беше ли на масата?

— Слабият… Черен, най-младият от тримата.

— Наемам те — Императорът хвърли пачка долари върху бръснатата й вулва. — Моите хора ще те скрият. Ще чакаш докато дойда.

— Ти си готин — усмихна се момичето. — Биеш ли жените?

— Еба ги! — Императорът произнесе цинизъм за първи път пред жена, но му хареса, полазиха го тръпки на възбуда, соковете се стекоха към слабините му. — Ще те скъсам от шибане, малка кучко, но първо ще си свърша работата.

* * *

Завари Бесния мъртво пиян, фъфлещ, заекващ, клатещ се като пиян негър на палуба. Не разбра нито, че той беше се отзовал на покАната, нито че ДВД използва случая да се разкара. Не разбра и когато Мартин му съобщи, че са убили и Сашо Главата. Бяха го екзекутирали в Созопол, пред дома му. Почеркът беше същият — куршум в гърба и контрола в слепоочието.