Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вулгарни романи (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 46 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

КАЛИГУЛА БЕСНИЯТ. 1998. Изд. Артик 5, София. Роман. ІІ изд. Печат: Полипринт, Враца. Форман: 20 см. Страници: 167. Цена: 1800.00 лв.

 

Първото издание е от 1996 — Изд. на Изд. Национален клуб на Художествено-творческата интелигенция, София.

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на грешни кавички от Мандор

VIII

Премиерът повика министъра на вътрешните работи. Поводът беше изненадващата среща, която Пентхауз поиска спешно. Причините можеха да бъдат две — или КГБ преосмисля отношението си към кабинета, малко вероятно след скандала около „Мултигруп“ и „Топенерджи“, или Дебелият беше изпаднал в немилост пред Центъра. Изпитваше и страх, и отвращение от „най-силния“ човек на България. Старите болшевици му внушаваха, че избирането му за шеф на партията, което доведе автоматично до министър-председателския стол, е по внушение и по настояване на Дебелия. Те бяха изкуфели романтици с по една пенсия в джоба, мислеха с категории от времето на Сталин, най-късно на Брежнев, не долавяха пулса на времето, продължаваха да си внушават, че държат политическата власт в страната и са призвани да я устояват срещу натиска на буржоазията и едрия капитал. Младият премиер не им противоречеше, нямаше смисъл, по-скоро всячески се стараеше да не разберат, че истинската битка е за изкореняване на сталинизма и превръщането на социалистическата партия в единствен банков монополист, финансовото доминиране над класата-враг, независимо как ще бъде квалифицирана тя, буржоазна, фашистка или някаква друга, беше реалната цел на властта му. Старите кадри миришеха на нафталин и мухъл, но бяха избиратели, без които нито щеше да седи в огромния си кабинет на „Дондуков“, нито сега щеше да се чуди как да посрещне Пентхауз. Кой беше Дебелият? Учител, оттеглил се доброволно от властта, чиито уроци са жизненонеобходими за него, продукта на комсомолския набор държавници, който е поставил партийните и държавните интереси в услуга на най-страшната корпорация в света, КГБ, която под една или друга форма управляваше страната повече от половин век.

Секретариата се обади, че „билярдната топка“, както наричаха върховното ченге, е пристигнал. Заповяда да чака. В прякорът беше вложен много здрав разум и премиерът завиждаше тайно на този, който го беше измислил. Не само плешивата глава беше в дъното на образа, по-скоро политическото лутане, придружено от много излишен шум и взаимоотричащи се колебания, декларации и действия бяха в основата на прозрението към МВР шефа. Беше суетен и самовлюбен като паун, и елегантен с шика на сводник. В себе си премиерът го наричаше „паникьосаната хлебарка“, но не беше дал гласност на този прякор. Най-тъпият му министър го забавляваше с глупостта си. Обществото очакваше от „билярдната топка“ да се справи с престъпността и овластения кретен полагаше смешни усилия в тази насока, без да си дава сметка, че т. нар. мафия е техен продукт, че обслужва партийните интереси, че уличните бандити не са нищо друго, освен пушечно месо за истинските, прикрити зад фасадата на икономически групировки, внос-износни формации или застрахователни дружества. Бандитите придвижваха капитала от държавната в партийната хазна и съдействаха на БСП, под прикритието на сенчестите групировки, да изкупи страната на безценица. Много тъпо копеле беше „паникьосаната хлебарка“, но може би идеалния министър на вътрешните работи. Времето щеше да покаже.

Премиерът погледна златния си ролекс, реши, че достатъчно респектиращо го е държал зад вратата, и заповяда на секретарката да го покани.

— О, г-н министър-председател, нов костюм… Армани, нали? — попита ченгето, докато пресичаше кабинета.

— Водите ли сътрудниците си? — премиерът тушира ентусиазма и посочи креслото на заседателната маса.

— Чакат в приемната — преглътнал конфузията кимна министърът.

— Да влязат.

„Билярдната топка“ се върна с двама сравнително млади полковници, които бяха произведени в чин предсрочно от премиера и го знаеха. Той от своя страна знаеше, че го знаят и очакваше доказателства за предаността им.

— Здравейте, господа — посрещна ги приветливо. — Заповядайте. След един час имам среща с Пентхауз. Полковник Владов нещо, което трябва да зная преди да остана очи в очи с него?

— Да, г-н премиер, носим подробни записи на всички негови телефонни и публични разговори, с изключение на офиса му, където проникването е невъзможно. Там подслушвателите са заложени от друга служба.

— КГБ?

— Да, но в резюме новата игра на Пентхауз е кокетиране с „Кали холдинг“, „Пирана“, „Аполо“ и други групировки. Внушава им, че „Ескадрона на смъртта“ е ваше дело и, че вие сте отговорен за смъртта на избитите бандити.

— Така ли? — искрено учуден попита младият шеф на изпълнителната власт. — Каква цел преследва?

— Имаме само догадки, г-н премиер. „Кали холдинг“ се е сдобил със списъка на хамърите. Избива ги един по един, за сега предимно в провинцията. Когато приключи и със софийските Ескадрони, Георги Изов-Бесният, неминуемо ще се пресегне към гърлото на Пентхауз. Центърът в Москва едва ли ще има време да го спаси.

— Ясно — кимна премиерът. — Нещо друго от особена важност?

— Установих, че Пентхауз получава заповедите лично от Морис Алкалай, чрез генерал Юлаев.

— Все някой трябва да дърпа конците, нали? — усмихна се подкупващо той. — Центърът мени състава, но не и същността си!

— Не е така, г-н премиер. Позволете ми тази забележка. Това означава, че еврейското крило в КГБ взима решително надмощие!

— Това вече е много сериозно, Владов. Имаш ли конкретни доказателства?

— Доказателства все още не, г-н министър-председател, но основателни подозрения, да. Преди няколко дни в България пристигна шефът на „Блонди“, Майкъл Чьорни.

* * *

Бесният, Елтън Фокс и трима моряци излетяха от лондонското летище „Хитроу“ за „О’Хеър“ в Чикаго. Прелетяха океана, преспаха в мотел на Мичиганското езеро, наеха „Рент а кар“ и се отправиха по 1200 милната магистрала към Ню Йорк. Пролет! Бесният седеше до негъра и попиваше с очи Америка. Една беше тя в големия град, и съвсем друга тук, в провинцията на средния изток. Чувстваше странно спокойствие. Разстоянията между континентите отдавна не осигуряваха ничия безнаказаност. Възмездието идваше! Пътуваше с 50 мили в час, но напредваше неумолимо, за да се стовари като меч върху главите на една продажна курва и един подлец. „Бесният идва, Оливия, любов… С всяка секунда приближавам към теб. Идвам да заслужа прякора си! Чакай съдбата, Оливия!“

* * *

— Започни от Адам и Ева, Теди! — заповяда гласът на Козела. — Искам всичко с прокурорски подробности!

— Защо не вървиш по дяволите — кротко, с хрипове в простреляните си гърди каза момчето. — Бера душа, Козел, ако ме довършиш, ще ми спестиш мъките. И без това си отивам.

— Има още хляб в тебе, малкия! — този, който сигурно беше Козелът, седна на съседното легло. — Ако не ме будалкаш, естествено.

— Казват ли ти, че си заприличал на Пол Нюман?

— Не.

— Аз ти казвам… — младият хамър се усмихна и уморено затвори очи. — Да се разберем човешки, Козел. Или ме застрелвай, или ме остави на мира?

Генерал Жаров не му обърна внимание.

— Как се озова в Солун?

— Със собствената си кола… с алфата.

— Къде е … колата сега?

— Би трябвало да е на паркинга на мотела… в Аспровалта.

Козелът записа и го разтърси.

— Не заспивай, Теди!

— Моля те, разкарай се!

— Какво стана с твоето момиче… Мария?

— Мъртва е. Застреляха я пред очите ми.

— Кой?

— Двама американци. Моряци негри и един сводник с леке на лицето… Като Горбачов.

— Проститутка?

— Танцьорка в бара… Моля те, Козел, нямам сили да говоря… Мислех я за танцьорка. Щяхме да се женим… Събираше пари!

— Ти беден ли си, скот такъв? Не ти ли стига заплатата?

Теди отвори очи. Бяха пълни със сълзи.

— Тя мислеше, че следвам… Право. Не можех да й кажа: „Ебал съм ти скапаните долари. Аз съм платен убиец в Ескадрона на смъртта!“ Можех ли да й кажа?

— Не — кимна този, който имаше гласа на Козела. — После?

— Участваше в програмата на бара. Ходех през две седмици… С туристическата самоличност.

Когато го прехвърлиха от частната клиника в Солун в МВР-болница, Козелът прегледа съдържанието на джобовете му. Имаше девет входно-изходни визи за Гърция за малко повече от година и половина. Беше използвал една от фалшивите самоличности, които им даваше Ескадрона и която помежду си наричаха „туристическа“. Имаха още по два паспорта „бизнес“ и „спасителен“, но те се ползваха по предназначение. Първият с бизнес легенда, втория единствено и само за спасяване на кожата.

— Прегледах паспорта ти — каза Козелът. — Обикновено си пътувал в петък след обед и си се връщал в понеделник сутринта, фаталното пътуване е било в четвъртък, само четири дни след като си бил в Аспровалта? — Теди кимна. — Защо?

— Обади се някаква Лилия… Мария проституирала с моряците от шести американски флот. В момента се чукала с нейния годеник… Записах адреса и хукнах… Иди си, моля те… Сега това няма значение!

Теди отново беше казал истината! В паспорта му имаше солунски адрес, записан на лист от бележника, който държеше до телефона си в София. Хората на Ескадрона провериха. На улица „Аферис“ 112, пресечка на бул. „Игнатия“, живееше Андрос Сирос, най-проспериращото макро в северна Гърция. Отсъстваше, по всяка вероятност беше напуснал страната, но по описанието беше човекът, когото Теди оприличаваше на Горбачов.

— Продължавай, Теди!

— Махай се Козел! — Теди отново затвори очи. — Моля те като човек, остави ме на мира… или стреляй.

— Пренесох в София тялото на Мария. Държат я в хладилник в моргата… — Козелът стана. — Ще те изчакам за погребението.

После излезе.

Теди беше намерен прострелян с три куршума в мотел „Аспровалта“. Един под ключицата вляво, един в десния бял дроб и третия в дясното бедро. Гръцките лекари не даваха надежда, че ще оцелее. По-скоро бяха сигурни, че ще пукне, въпреки това Козелът заповяда да го транспортират. Направиха му допълнителни операции. Професор Гайдаров, операторът, изглеждаше обнадежден.

— Жилаво момче… Ако не се появят допълнителни усложнения, ще живее.

Теди лежеше по гръб и гледаше в тавана. Знаеше, че ще оживее… Знаеше повече. Изцяло от него зависеше да стане много, много богат човек… Трябваше му само още едно посещение на Козела и беше готов за „Оскар“. Американците си раздаваха шибаната награда за къде по-елементарни роли.

Козелът поиска да му направят две справки. Колата на Теди наистина се оказа на паркинга на мотел „Аспровалта“, а сводника Андрос Сирос беше регистриран в „Шератон“. Снощи не беше спал в хотела, но резервацията му продължаваше да е в сила.

* * *

Облечена, гримирана, заляна с мъжки одеколон „Ятаган“, Катя се готвеше да излезе, когато мъжът й застана на вратата на спалнята.

— Къде е малкия?

— При мама…

— Излизаш ли?

— Имам среща… Отивам на коктейл.

— С кого?

— Не е с бодигардовете на брат ми, всеки случай! Отивам в „Шератон“. „Пирана“ чества годишнина от създаването си.

— И ти си поканена?

— Да, ще присъстват Змеят, Каранов, Маймунякът… Бандитско сборище!

— Нямаш работа в „Шератон“, Катя! Ти си омъжена жена!

Катя се засмя презрително.

— Не се преструвай, скъпи… И не ме чакай… Може да закъснея… Ако ми хареса купонът, ще закъснея със сигурност.

Коктейлът блестеше с гангстерска елегантност и изобилие. Катя Изова беше живяла по два коренно различни начина. Детството й беше повече от скромно, дори бедно. Баща й беше миньор и за онези години получаваше уж добра заплата, но издържаше трима ученика и майка им, която започна работа, когато вече нямаше нужда от нейната помощ във фамилния бюджет. Катя имаше малко дрехи, многократно преправяни, обувките й винаги минали през ръцете на обущаря и с неизменните налчета, с които тракаше по улиците като подкован кон. Ненавиждаше налчетата до сълзи. След рухването на комунизма братята й хукнаха по широкия свят, но когато се върнаха една пролет, фантастична като приказка, животът на семейството се преобрази. Велин купи в центъра на Кюстендил реституирана детска градина на два етажа. Ремонтира я като дворец, иззида ограда, боядиса фасадата, викна градинар да подреди градината, мебелира я по свой вкус и едва тогава въведе в новия им дом майка си и отрасналата си сестра. Жоро беше вечно зает, губеше се по цели нощи, но Велин, макар ограден от неизменната си охрана, беше непрекъснато около тях. Изпрати Лидия да й поднови гардероба и Катя се превърна в принцеса. Всички стари парцали отидоха на боклука, вместо тях се появиха атрибутите на приказките, за които всяка млада жена мечтае. Лидия започна да я облича едва след като купи два старинни гардероба с кристални, флорентински огледала и орехова тоалетка с махагонов фурнир и огледала на триптих, като в театрална гримьорна. Когато спалнята й се стори задоволителна, бъдещата й снаха я заведе на фризьор, на маникюр и педикюр, снабди я с цялата гама на козметиката, от която една млада жена се нуждаеше, и едва тогава я заведе на пазар в София. Започнаха от коприненото бельо и свършиха с кожените палта. Лидия я снабдяваше сезон по сезон и я показа на брат й едва, когато смяташе, че я е облякла „от глава до пети“, както се изрази майка й. Велин беше особен човек, груб в ласките си, темерут и разсеян. Огледа сестра си „служебно“, каза:

— Изглеждаш пораснала. — и продължи да играе табла с Жоро Близнака в новопостроената брезова беседка в двора на къщата, която комшиите бяха започнали да наричат „замъка на бандита“.

Катя се разплака горко, не знаеше от радост или от обида. Тогава, триейки сълзите пред усмихнатата Лидия, тя се беше заклела „никога повече да не бъде бедна“. Братята й бяха разточително щедри със семейството си, но строги и ревниви към подрастващата си сестра. Имаше всичко — прекрасна къща, автомобил с шофьор и охрана, пари, но не и свободата дори на най-скромната й съученичка. Братята й бяха патриархален тип мъже, особено Велин, и Катя беше години наред птичка в златен кафез. Това продължи до сватбата й… Велин и Георги предадоха властта си в ръцете на Валери и оттеглиха деспотичния си контрол над поведението й…

Днес Катя за първи път прекрачваше прага на хотел „Шератон“. Беше замаяна, краката й се разтрепераха, зави й се свят. Тук бяха почти всички звезди, които знаеше от телевизията. Артисти, певци, министри, футболисти, депутати, писатели. Сред гостите виждаше приятели и смъртни врагове на братята си и за щастие техни подчинени, които щяха да направят по-малко неудобството й да се появи сама на светски бал… Шефовете на „Пирана“, домакини на тържеството, я посрещнаха ласкаво. Започна безконечно представяне. Целуваха й ръка държавни мъже, чужди посланици, известни бизнесмени, гангстери, неслизащи от първите страници на вестниците. Нейко Змеят и Маймунякът застанаха зад гърба й. Охрана? Борис Каранов и Веселина, жена му, дойдоха да й „правят компания“ и от самотница Катя Изова се превърна в най-уважаваната жена на коктейла. Около известните красавици, актриси, певици, манекенки беше значително по-рехаво, отколкото около нея и нито една от тях нямаше охрана в смокинги. Връчиха й чаша шампанско и направиха всичко възможно да се чувства у дома си… И това враговете на Велин, които някога бяха негови роби, а после конкурентната гангстерска групировка „Пирана“. В разгара на „купона“ „агент“ Тенев, радиоводещ със собствено предаване, се приближи с чупка в кръста. Оглеждайки притеснено Каранов и импровизираната охрана, попита:

— Г-Жа Изова, един гост от Израел моли да ви бъде представен! Имате ли нещо против да го доведа?

Катя се готвеше да даде съгласието си, когато Каранов попита сухо:

— Името?

Тенев се държеше като виновен, готвещ се да замаже току що извършен гаф.

— Господинът е руски евреин, отскоро живее в Тел Авив. Президент е на „Блонди Интернешънал“. Името му е широко известно в някои среди…

— Майкъл Чьорни? — прекъсна го кумът на Вълка.

— Точно той, господин Каранов. Радвам се, че не е анонимен за вас…

— Доведете го! — когато Тенев отиде да покани евреина, подхвърли. — Не поемай ангажименти без мое съгласие.

Катя кимна. Срещу нея идваше най-красивият мъж, когото някога, дори на кино, беше виждала.

* * *

Катя излезе от банята. Беше осем часа сутринта. Валеше.

Април беше студен и влажен, но времето й беше последната грижа. Дръпна завесите и се огледа. Бяха в частен хотел в Симеоново, нов, луксозен, шопите не познаваха предимствата на „румсървиса“, но това поне й даваше възможност да събере мислите си. Беше прекарала най-лудата нощ в живота си… и най-опасната. Положи максимум усилия да заблуди Каранов, Маймуняка, Змея. Трудно, много трудно беше да се отърве от опеката им, но самият факт, че беше тук, беше гаранция, че е успяла. Беше пила повече от обикновено, главата й беше замаяна и положително копоите на брат й бяха разбрали играта… Не й пукаше! Малко я интересуваше кой какво мисли за нея, освен Жорж, от когото напълно откровено се страхуваше. Малкият й брат беше външно по-ласкав от Вълка, но и непредвидим. Към Велин изпитваше респект, премесен с обич, но и сигурност. Знаеше, че докато той съществува за нея, макар и неохотно ще й бъде простено всичко. Жорж беше надарен със сляпа ярост. Кой знае какво наказание би й наложил, ако заподозреше и най-дребната подробност от тайния й живот. Кой знае? Със сигурност Асенси Уругваецът щеше да бъде скъсен с една глава, а Майкъл Чьорни да се впише сред смъртните му врагове. Катя учеше задочно английска филология в Американския университет, в Благоевград, и една фраза, изписана с големи букви над аулата беше й направила неизличимо впечатление: „Don’t confuse movement with action“ — „Не бъркай движението с действието“. Велика мисъл, особено валидна за братята й. Велин беше човек на действието, докато Жорж се луташе в крайни емоции, беше непредвидим, а затова и много, много опасен.

„Луда съм по този евреин!“ — мислеше тя, когато Чьорни започна същината на разговора.

— Къде е брат ти, Кейт?

— Това знаят малко хора от най-близкото му обкръжение. — друг разговор би искала да води с този демоничен ангел. Делата на брат й нито й бяха ясни, нито интересни.

— Ще се бави ли… в Америка?

— Америка…

— Да. Можеш ли да влезеш във връзка с него? „Единствено чрез Валери!“ — помисли, но на глас отговори:

— Мисля, че мога.

Майкъл се пресегна и взе ръцете й в своите.

— Важно е Кейт. Искам да му предадеш нещо… Ще го направиш ли?

— Да.

— Аз съм тук за да получа от едни мошеници шест милиона долара. Мои лични пари. Искам съдействието му. Обещае ли помощта си, аз авансово ще вкарам в затвора Вячеслав Иванков-Япончик и ще доставя Оливия Алкалай на който адрес посочи.

— Познаваш ли Оливия? — изумена попита Катя.

— Друг път ще поговорим за Оливия… — Майкъл запали цигара, отпи от кафето и сложи ръката си на вътрешната, интимната част на бедрата й. — можем ли да се видим довечера? — Катя кимна. — Няма ли да имаш неприятности?

— Не.

— Ще те чакам в „Шератон“. Не забравяй — трябва ми адрес, на който да доставя Оливия и устното му обещание, че ще ми съдейства да се справя с длъжниците си в София. Ще ми направиш тази услуга, нали?

— Да.

Майкъл мина зад гърба й, с две ръце бръкна в деколтето й.

— Не бързаш, нали?

— Не.

— Казвали ли са ти, че приличаш на Джулия Робъртс? — попита прегракнало той, водейки я към леглото.

* * *

Козелът прехвана разговора на Катя Изова с Бесния, но може би най-същественото не можа да разбере. Кой дава поръчката от София и кой е Елтън Фокс, който ще назове адреса за прехвърляне на Оливия във Вашингтон, окръг Колумбия. А това беше равносилно на нищо. „Вярвай в съмненията си!“ — беше девизът, който досега не го беше подвел, нито му беше позволил фатална грешка. Да се съмняваш значеше да си нащрек, да си готов за удар в тила, да не отпускаш денонощната вахта на сетивата си.

Козелът отиде в Народната библиотека, взе едно след друго теченията на ежедневниците в последните сто дни, прочете много внимателно всички заглавия, отгоре-отгоре статиите и редакционните бележки, които евентуално биха били ключ към загадката. Празни усилия. Прекара целия ден в ровене и никъде не срещна името Елтън Фокс. Имаше десетина репортажа за Елтън Джон и нито един за лисицата. Фокс, фамилното име, макар и английско, го караше да мисли, че това е прякор като неговия, на Нерон Вълка и на още стотици гангстери, действащи в страната. Едно име обаче звънна в ушите му. Майкъл Чьорни беше в България, търсейки несъбираем кредит от шест милиона долара, дадени на заем и под лихва на една от банките.

Майкъл Чьорни? До преди две години този бандит владееше половин Русия, Кавказ и пристанищата на Далечния изток. Минаваше за острието на руско-еврейската мафия и беше не по-малко прочут от Бутенко, Япончик, Ладко… Напусна Русия едва когато пресата започна да гърми, че поръчковите убийства на политици, банкери и журналисти е негова работа. Засели се в Париж, после процъфтяващата му фирма „Блонди“ премести централата си във Виена, но, безпокоен често от Интерпол, накрая се установи в Тел Авив. Името му изчезна от полицейските сводки и легендата Чьорни малко по малко затихна. И изведнъж Майкъл Чьорни пристига да прибере вересиите си в България. Шест милиона долара — та това въобще не са пари за семки и в никой случай не би могъл да ги вземе без височайша протекция. Държавата?… Точно държавата му дължи тази сума, скрита зад бандитската фирма „Орион“. Пентхауз? Тогава на Козелът щеше да бъде поверена охраната на Чьорни и на милионите му, поне докато не бъдат прехвърлени в сейфовете на някоя от израелските банки. Като генерал на КГБ, Дебелият беше подчинен на Центъра в Москва и пряко на шефа му, Морис Алкалай, човекът, който прогони Чьорни от Русия, удостоявайки го със смъртна присъда. Възможно ли беше Елтън Фокс да е доверен хамър на евреина и лицето, годно да изпържи Япончик на федералните власти, за. да хвърли Оливия в ръцете на Бесния? Разбира се, че беше възможно. Така подреден пъзелът подсказваше следващия ход. Президентът на „Кали“ беше единственият човек, годен да уреди кредита на „Орион“ да бъде възстановен с лихвите, и Чьорни с нюх на хрътка беше заложил на най-силния коз в колодата.

Евреинът беше в „Шератон“. Козелът се обади, резервира стая на името на една от легендите си, качи се в колата и отиде в болницата. Теди се възстановяваше всеки ден, скоро щяха да свалят системите… Време беше да го включи в играта, макар младият скот да беше убеден, че той е режисьорът на предстоящия кървав спектакъл.