Христо Калчев
Калигула бесният (12)

XII

Императорът трябваше да си отговори на няколко въпроса, преди да поиска среща с генерал Жаров. Кой даде иширет на ченгетата да освободят карамански, Барона и Чомбе, след като „Кали“ плащаше на Главно следствено да ги държи зад решетките? Какво става с швейцарските доставки на оръжие за складовете на „Кали“ по границата с Турция? Кои висши ченгета бяха обещали на покойния Каранов да доставят на Бесния главата на Козела? Със смъртта на Елтън Фокс прекъсваха ли връзките на Жорж с негърския ганг на Охайо? Справеше ли се с тези ребуси, Императорът щеше да е готов да приведе в изпълнение смъртните присъди на Сашо Главата в Созопол, на Митко Черния във Варна, на Маймуняка, последния жив маршал на Нерон Вълка, на Мартин, когото Бесният беше превърнал в пълновластен господар на бункера.

Погребението на Каранов щеше да бъде утре сутринта в родното му село Ветрен, но Валериан Изов вече 20 часа поставяше „в ред“ офисделата му в Бургас. Придружаваше го Маймунякът за тежест на делегацията, но въпреки че присъстваше на всички разговори, предпочиташе да набляга на коката и не вникваше в есенцията на разпитите. Бесният му беше внушил доверие към Императора, а веднъж притъпил природната си подозрителност, той беше напълно разоръжен. Това беше половината цел на Императора, но другата половина беше пред провал. Цяло денонощие се точеха цигуларите на южното Черноморие, но никой не беше в състояние да отговори на въпроса, който го интересуваше: „Кои са висшите полицаи на Каранов?“

Отговорът се получи по-късно и от случаен източник.

— Защо не доведе Катя? — попита Веселина Каранова, докато й изказваше съболезнованията си.

— Лежи за задържане! — безсрамно излъга Императорът. — Оставих я подпухнала от рев.

Каранова кимна през сълзи.

— Знам, че й е мъчно, Валери. Отрасна на коленете на бате си Велин. Къде е Жоро?

— Пътува тази нощ. Мъжът ти ми обеща да ме свърже с някои висши полицаи… Търсим начин да се доберем до убиеца на Вълка.

Веселина Каранова го гледа няколко секунди от упор, после внезапно взе решение.

— Ела, Валери!

Полковник Деян Жабов, шеф на РДВР Бургас, полк. Спас Костов, зам. началник на военното контраразузнаване в София, и ген. Камен Станчев, началник тил на МВР, бяха състуденти на Борис Каранов от ВИФ и високоплатени, дискретни служители на „Кали“ Бургас.

* * *

— Жорж?

— Кажи…

— Нашите хора въртят далавери в безмитните зони.

— По какво съдиш?

— По постъпленията в банката — отговори Императорът. — С падането на югоембаргото, паднаха и траншовете. Карат на овердрафт.

— Там има едни особени складове… Говорил ли съм ти за тях?

— Швейцарските? Имаш ли идея, какво ще правим със стоката?

— Ще нарушаваме друго ембарго… Иракското, либийското… Ако се налага, ще плуваме до Куба.

— След погребението ще ревизирам зоните. Да се заема ли с експедицията на ембарговата стока?

Бесният изглеждаше разсеян, но Валериан знаеше, че мисли напрегнато.

— Умишлено задържам топката. Чакам да паднат Пентхауз и Козела. Швейцарците отдавна се натискат да пласирам!

— Да се заема аз?

— Не може да стане без моята благословия.

— Предлагам да ти облекча хала, Жорж. Извинявай, ако се изказвам неподготвен.

Жорж се усмихна уморено.

— Не си ти проблема, брат ми. Има още един бизнес, който трябва да подновим… Повтарям, чакам да ударят камбаните на ония двамата… По границата имаме шест склада с леко стрелково оръжие, М16, Узи, „Скорпио“, колтове. За тях се грижи мой човек, Петко Лудколев-Макакът Ще му се обадя да те вкара в час. В София ще отпушим каналите на дрогата. В Свиленград дърпа конците Максим Ешкенази — Патриарха, в Калотина — Ангел Попов — брат на Ангеларий. И двамата са адвокати. Стоката идва от Измир. Ние се грижим за движението й от Капитан Андреево до Франкфурт. Ако ти поемеш банката, оръжието и дрогата, на мен ще ми остане време да изправя холдинга на крака. „Пирана“ набира страхотна инерция! Предстои война!

— Имаш го, Жорж! Подготви терена, останалото е моя работа. Ще ти докладвам в София.

— Ще ти дам писма до Макака и Патриарха. В София ще те чака брат Ангеларий. Става ли?

— Става, разбира се… Заминавам след погребението… И още нещо, Жорж… Весето попита защо не съм довел Катя. Отговорих й, че лежи за задържане.

Бесният се взря в очите му.

— Реши ли съдбата на жена си, Императоре?

— Не бързай, за Бога — извика директорът на „Калибанк“.- Изчакай да доям жабата!

* * *

— Козел, Императорът те безпокои…

— Слушам ви — любезно каза баретата.

— Вълкът плащаше на две ченгета от следствен отдел да държат на топло Карамански, Чомбе и Барона. Знаеш ли?

— Не.

— Някой ги освободи, когато Бесния замина за Америка!

— Да, спомням си това съвпадение.

— Следователите се казват Иван Калудов и Методи Желязков. Чувал ли си тези имена?

— Познавам ги лично, Императоре — беше отговорът. — Мекотели, боклуци. Единият е с 12 диоптъра, другият е диабетик.

— Недъгът обикновено облекчава работата, Козел. Искам да научиш кой ги е предупредил, че Бесният отсъства. Спешно!

— Ясно!

— Свърши работата спокойно, но бързо, Козел. До края на седмицата ще се срещнем… Това ще бъде денят на Божата благословия, г-н генерал!

Императорът прекъсна линията. Но набра още два преди да потегли за границата.

— Купувай! — каза той на своя заместник и доверено лице. Никой, дори и Катя не знаеше, че вторият човек в „Калибанк“ е неговият братовчед Йосиф Карев.

Император Валериан беше харесал една вила на брега на язовир Огняново, в землището на Голяма Раковица, а утре щеше да се превърне в собственик на резиденция.

Времето напредваше, скоро „Кали холдинг“ щеше да смени и името си, и личния си състав, и целите си… Бог да му е на помощ, предстоеше най-страшния период от живота му.

* * *

— Стоянчо, спиш ли моето момче?

— Не, Пентхауз.

— И без това щях да те разсъня бързо. Искаш ли 500 хиляди долара?

— Да.

— Трябва да ги спечелиш!

— Как?

— В София идва Япончик… с частен самолет през Букурещ, Констанца и Варна… 10 местен „Лейланд“ с канадска регистрация. Трябва да падне над морето. Твоят летец, капитанът и ти… личен контрол. 450 хиляди зелени за теб, 50 за изтребителя.

— Кога лети Япончик?

— Чакай в Балчик. Ще те предупредя пет минути след старта!

* * *

— Морис, Сами е на линията.

— Срещна ли се с Дебелия?

— Да. Калигула е платил и за Япончик, и за отвличането на Оливия. Майкъл Чьорни е на риболов… завинаги.

— Кой?

— Калигула, Морис. Двоен удар — Оливия в София, шест милиона долара в „Калибанк“. Япончик идва за хонорара си.

— Вестниците писаха, че е арестуван, Соломон?

— Чьорни го вкара, Нейфелд и „Братството“ са го извадили под гаранция.

— Япончик няма да наруши гаранцията. Това значи никога вече да не припари на територията на щатите.

— Точно така. Пътува за Москва през София.

— Това не бива да стане, Соломон!

— Уредих и неговия риболов. Пентхауз ще причака самолета му над морето.

— Тогава всичко е наред.

— Не съвсем, Морис. Нейфелд е в София. Дошъл е да прибере милионите на Чьорни…

— На „Братството на Йехова“ искаш да кажеш.

— Това е едно и също. Чьорни е мъртъв, но и убийците му също. Чувстваш ли ръката на Борис?

— По-скоро на Марат Балагура. Борис Нейфелд е гладиатор. Обича да убива на светло и по възможност пред публика.

— Така да бъде, Морис. Нейфелд, Брадвайт и Балагура имат присъди. Заповядай на Пентхауз да ги приведе в изпълнение.

— Само на територията на България, Сами!

— Достатъчно на първо време. Искам главата на Борис Нейфелд!

— Ще я получиш, драги! Как ще прибереш Оливия?

— Чрез отстраняване на препятствията, Морис… Ще те държа в течение.

— Пази се от „Нерон“!

— Сега те се наричат „Калигула“!

Семерди изключи спейсфона и се прозя лениво. Почиваше си и беше започнало да му се услажда. Отдавна не беше се отдавал на „Dolce fare niente“^[1].

* * *

Императорът проникна в дебрите на „Кали холдинг“. Инспектира оръжейните складове, заповяда на Патриарха да уреди контрабандирането им по море до Мерсин, средиземноморско пристанище на Турция, а от там по въздуха до Мосул в Ирак, „отпуши“ пътя на дрогата, взе Петко Лудколев — Макака със себе си и тръгна на среща с брат Ангеларий в Сливница. Вече спокойно можеше да каже, че е овладял двигателните лостове на холдинга. Оставаше чрез ДВД да проникне в съдебния живот на „Кали“ и щеше да бъде в състояние да предприеме последните стъпки… Коронацията на трона на империята. Задача номер едно — изпразването на складовете, две — възстановяване на „Канала“, три — подновяване на швейцарските оръжейни доставки и… среща с Козела. След това Жорж Бесният можеше да легне до Нерон Вълка и той да обмисли спокойно съдбата на сестра им.

— Богат човек ли си, Макак?

Въпросът свари неподготвен унасящия се в сън контрабандист и го накара да скочи на седалката.

— Не бих казал, г-н Изов — отговори маймуноподобният, маймунски подвижен бандит с лице на плъх и очи на свиня. — Имам някой лев… за апартамент… Защо?

— Колко струва апартаментът?

— Милион и двеста…

— Ти колко имаш?

— Малко повече от половината.

— Семейство?

— Да, г-н Изов… две деца, момче и момиче… през август жена ми ще роди трето.

— Щастлив човек — Императорът се замисли, нападнат и от завист и от злоба, но ги преглътна… „Много жаби ще трябва да изгълтам в тоя шибан живот!“

— Ще ти дам милион и половина, Макак… Това ще бъде първата ни работа в София… Спестеното го дръж на лихвен влог.

Мина много време преди да прозвучи въпросът, който така напрегнато чакаше!

— Как да заслужа това благоволение, г-н Изов?

Императорът се прекръсти на ум и отговори:

— Ще консултираш с мен всички заповеди, които ще получаваш занапред! Ще ги изпълняваш само, ако аз ги одобря!

— Ще бъда ваш роб, г-н Изов — прегракнал от вълнение каза бандитът.

— Не, Макак! Нямам нужда от роби, достатъчно е да бъдеш мой приятел! — пътуваха дълго, но мълчанието измъчваше и слугата и господаря му. — Имаш ли хора… за опасни и деликатни дела… Срещу добри пари!

— Колко души? — Макакът мисли известно време преди да добави… — шефе!

— Десет на първо време! Под твоя команда?

— Имате ги!

— Добре, Макак. Започват на заплата. Петдесет хиляди. Прилично, нали?

— Ще бъдат верни кучета!

— Ще ти дам три милиона. Два за теб, един за пехотата!

— Ако се налага, Сталинград ще превземем, г-н Изов! — злобно, заканително каза Макакът преди отново да потъне в мълчание.

* * *

Козелът изпрати бившата си жена да посрещне големият им син на летището и набра мобифона на Пентхауз.

— Готов съм да отговарям на всякакви въпроси, шефе.

— Добре, Козел — Дебелият говореше носово и кашляше в слушалката. — Разболях се посред лято. Вземи Теди и елате.

— Теди?

— Тодор Токев, ако предпочиташ… Забравих да ти кажа, генерале — сводникът от Солун… Как му беше името — Андрос Сирос.

Козелът изтръпна.

— Не познавам такъв човек, Пентхауз.

— Така ли? Жалко. За всеки случай… За сведение… Задържан е в ареста на „Майор Векилски“.

— Пентхауз — Козелът повиши тон. — Нямам представа къде е Теди. Ако питам Бесния, няма да ми каже истината. Не на мен, Пентхауз. А за гръцкия сводник чувам от теб.

— Добре, добре — примирително звучеше гласът му, но не и тона, който последва. — Чакам те. Не се съпротивлявай, ако те обезоръжат на входа!

„Мога да те ликвидирам и с голи ръце!“ — мислеше си Козелът, включвайки се в движението.

Иван Милетиев, Козелът, уби Пентхауз с вряла вода. Приспа го със саблен удар в сънната артерия, свари един чайник с вода и още докато кипеше го изля в гърлото му.

Два часа по-късно алармира охраната. Извикаха „Бърза помощ“. Лекарят беше категоричен, Дебелият беше починал от инфаркт. На другия ден аутопсията потвърди диагнозата.

Смъртта на Пентхауз беше събитие номер едно в новинарските емисии. Императорът си беше поръчал две руски блондинки и ги беше оставил да масажират голото му тяло, когато сензацията гръмна. Сензация, но не и за него! Козелът щеше да бъде личният му суперхамър, но не още, не и утре… Сега спокойно можеше да се отдаде на перверзен секс в собствената си резиденция.

Йосиф Карев го завари в сауната. Курвите го бяха изстискали като лимон. Ако се наложеше да възпроизведе нова ерекция, от члена му щеше да потече кръв. Чувстваше тялото си смазано, но главата ведра и настроението приповдигнато. Беше живял скромно, дори бедно, през ум не му беше минавало, че някога ще бъде по джоба му да си купува проститутка, камо ли две и да се отдава на римски удоволствия в собствения си дворец. До началото на същинското лято щеше да има и басейн, а долу, на язовира, на тридесет метра под къщата, кей с яхта и глисер за водни ски. Така ли се „живееше сто години“, много важно, че жена му се чукаше безразборно и, че и тя, и брат й трябваше да изчезнат завинаги, за да е сигурен, че рахатлъкът му ще трае до гроб.

— Търсил ли ме е Бесният?

— Да — Йосиф и Валери бяха израснали заедно, бяха деца на две сестри, но докато Императорът беше блестящ ученик, после и студент, братовчед му едва креташе от клас в клас, от курс в курс, съзнаваше посредствеността си и нямаше нищо против да живее подчинен на чужда воля, особено ако положението на високопоставен слуга му осигуряваше смайващо охолство, в което го потопи Императорът.

— Попита ли къде съм?

— Не, но му казах, че ревизираш граничните складове.

— Добре — Валериан взе душ, облече хавлията и влезе в хола. — Искаш ли живо месо?

Рускините се печаха голи в шезлонгите на терасата над язовира и през пердето и пречупената светлина на мрамора изглеждаха като висящи във въздуха.

— По-късно. Кога ще се срещнеш с Козела?

Императорът се отпусна в креслото си. Беше фатерщул, тип „Казанова“, поръчан специално от италианската фирма „Бато“.

— Какво ще кажеш, ако му гласувам извънредно доверие и го поканя тук?

— Ти си луд!

— Защо?… Аз съм този, който го спасява от малтиеца, аз му поръчвам смъртта на… знаеш кого, вместо да го жертвам. Аз гарантирам живота на децата му и пълна протекция за него самия, въпреки смъртните присъди от „Полиинс“, „Пентхауз“ и „Кали“ едновременно. Ако му окажа доверие…

— Чакай малко! — прекъсна го Карев. — Той имаше доверието и на Вълка, и на Пентхауз, нали?

— Факт! — замислено кимна Императорът. — Нито единия, нито другия му бяха предлагали да прибере оръжието и да излезе на светло. И на убийците им омръзва да стрелят, Йосифе!

— Но никога не забравят как се върши мократа работа!

— И това е вярно… Какво предлагаш?

— Да не избързваш! Обади се на Бесния, кажи му, че отсъстваш до понеделник и дай да видим кой работи при нас и кой трябва да попадне в регистрите на „Орландовци“.

— Бих искал да започна с Катя — каза Валериан, набирайки я по телефона. — Как е моята вярна съпруга? — попита той, когато чу гласа й.

— Къде си?

— Далече.

— Ще се върнеш ли… Трябва да говоря с тебе.

— Говори, де. Задължително ли е да ме виждаш?

Катя въздъхна тежко.

— Жорж ме пита какви са ни намеренията. Семейство ли сме?

— И ти какво му отговори?

— Нищо определено… Не мога да му дам смислен отговор преди да го обсъдя с теб.

— Може би имаш някакво предложение?

— Да. Искам да останем семейство… още повече като поехме тази отговорност с детето.

— Лош театър, Катя. Кой мислиш, че ще ни повярва?

— Въпросът е ние да си повярваме, Валери… Не, не мога по телефона… Кога ще се върнеш в София?

Императорът мълча дълго с пламнало лице и повишен пулс.

— Не знам… Като се върна ще се обадя!

* * *

— Търсил си ме, Жорж.

— Убиха Пентхауз, чу ли?

Императорът се засмя гръмко.

— В колата има радио, зет ми! Честито.

— Мерси — Бесният звучеше разсеяно. — Вълкът трябваше да е жив! Падне ли Козелът, аз съм разчистил поне неговите сметки.

— Кога чакаш вести?

— Самолетът е в събота вечер. Чакам те след девет часа… Да изпием по едно за упокой на душата на брат ми!

— Ще се върна в понеделник, Жорж! Късно ли е?

— Не — неохотно отговори Бесният. — Искам да знам, какво ще правите с Катя. Ще ви взема малкия, Императоре. Давам ти срок до понеделник да решиш семейство ли сте?

* * *

— Козел, Императорът те безпокои.

— Очаквах да се обадите…

— Синът ти пристига в събота вечерта. Аркидяконо ще бъде в самолета.

— Знам, Императоре. Благодаря ви…

— Как ще постъпиш с Теди?

— Според случая… в моя занаят е нереално да се планира повече от една цел.

— Можеш ли да купиш този хлапак?

— Докато Бесният е жив, не!

Последва дълга пауза.

— Желая ти успех, Козел. Ако всичко мине гладко, колко време ще ти трябва да скриеш момчетата?

— Една нощ. В неделя в осем и десет часа излита самолетът им от Белград през Лондон за Чикаго.

Това беше висше доверие, ако беше истина, и Императорът го оцени по достойнство.

— Ще се върнеш в София до обяд?

— Надявам се.

— Време е да се срещнем, Козел. Знаеш ли къде е село Байлово?

— Да.

— В пет часа след обяд ще те чакам в ресторанта на площада!

Императорът изключи мобифона и се взря в братовчед си.

— Трябва да бъдеш в Белград в неделя сутрин. Ако един баща качи двамата си сина в самолета за Лондон, това е Козелът. Искам снимки и гаранции, че никой не го следи!