Христо Калчев
Калигула бесният (5)

V

„Убий простака с мълчание!“ — кипеше ДВД, докато чакаше Жорж в бившия офис на брат му. „Ще го науча това кърваво копеле, как трябва да се отнася с мен!“

Бесният влезе придружен от зет си, Валери Савов.

— Имам малко време, ДВД — припряно, дори притеснено каза Жорж. — Заминавам за погребението на Гери и Драго. Случило ли се е нещо?

— Нищо, което не знаеш.

— Останах с впечатление, че имаш новини за мен?

— Не. — ДВД поклати глава. — Исках да си уточним взаимоотношенията.

— Не те разбирам?

— Ти беше груб… в Кий Уест. Нарече ме роб, заплаши ме… Не мога да понасям такова отношение, Жорж. Аз съм адвокат… Повече, аз съм светило, моето момче. Вярно е, че работя за теб, но също така вярно е, че мога да си предложа услугите на други фирми.

„Ще го убия! — помисли студено Бесният. — Мъртъв си ДВД!“, но на глас каза:

— Изпуснах си нервите. Забрави! Като се върна от погребението, ще те потърся.

Пътуваха за Кюстендил с усилена охрана. Два пилотски джипа бяха „опипали“ маршрута и не бяха открили нищо подозрително. Керванът се състоеше от девет коли, три БМВ-та, шест мерцедеса и четиридесет от „най-печените“ цигулари „дирижирани“ от Нейко Змеят и Маймунякът. Наближаваха „Черния Кос“, когато Мобифонът се обади.

— Жоро, ти ли си, моето момче? Обажда ти се Пентхауз.

— На какво дължа тази чест? — изненадан, а затова и неподготвен попита Бесният.

— На честта си! — Дебелият се изсмя в слушалката. — На погребението ли отиваш?

— Ти както винаги знаеш всичко.

— Старая се, Жорко. Нека се разберем така, момчето ми. След погребението се връщаш обратно в София и ми телефонираш. Имам сериозен разговор с теб… А може би и сериозно предложение… Разбираш ли ме?

— Да — каза хладно Бесният. — Знаем ги твоите предложения, Дебел! Реки кръв потичат след всяка твоя оферта.

— Отслабнах, Жорко. От грижи вече не съм Дебелия чичко от времето на комунизма. Ще се обадиш или не?

— Не знам, Дебел — Бесният на свой ред се изсмя в мобифона. — Ще реша като се върна. — Жорж се обади на зет си. — Дебелият от „Пентхауз“ иска среща. Спри колата, прехвърлям се при тебе!

Валери мълчаливо бръкна в джоба си и му подаде банкова бланка. Разгърна я. Съдържаше осемдесет и три мъжки имена с адреси и телефони.

— Какво е това? — озадачено попита Жорж.

— Списък на две трети от убийците на Ескадрона.

Бесният зяпна.

— Кой ти го даде?

— Проникнах в защитния код на „Банка за Екологична Профилактика“. Това не е банка в класическия смисъл на думата. По-скоро секретна каса в състава на „Полиинс“.

Жорж го целуна шумно по челото.

— Гений си, копеле такова… А останалите… до сто!

— До хиляда, ако не и повече, Жоро… Ще имам имена и адреси в момента, в който поискат разкешване… За сега държат парите си под лихва.

— Добре… — Бесният потри ръце и отново се взря в списъка.

— Една трета живеят в София. Още по-добре… Няма да бие на очи. — Обади се на Мартин. — След погребението всички в бункера. Специално предупреди Карана и Сашо Главата! А на теб, — Жорж сложи длан на коляното на Валери. — Какво искаш за услугата?

Валери помръкна.

— Това не е услуга, Жоро. Считам го за семейно задължение!

— Прав си, д’еба мама му. Извинявай. — Бесният се замисли.

— Адвокатът взе да ми лази по нервите. Аз му позлатявам хуя, той ми се държи като ощипана девица!

— Да не си искал да го въвлечеш в… работата на „Кали“?

— Да — учуден от прозорливостта му възкликна Бесният. — Аз плащам! Ще танцува по моята свирка, иначе в пещерата на Гюешица.

— Отказа под претекст, че може да бъде единствено съветник. Стане ли съучастник, с него е свършено.

Бесният не криеше нито изненадата си, нито връхлетялото го уважение.

— Да, бе, издрънка нещо в тоя смисъл… Още там щях да му видя сметката, но не бях станал близък с негъра.

— ДВД е прав. Той е безценен за холдинга, но трябва да стои зад вратата. Влезе ли вътре, става един от многото. Губи силата си! В никой случай не го отваряй за подробностите, докато не се наложи да застава пред съда. Ползвай услугите му, връзките му по света, но това е всичко! Той е и трябва да остане независим адвокат, нает да защитава интересите на „Кали холдинг“.

— Глупости, Валери — сега изражението на Бесният беше наистина бясно. — Ти, банкерът, си в играта?

— Разликата е огромна. „Калибанк“ е част от холдинга. Аз държа парите ви като един от вас, а той ги защитава като независим юрист. Дръж го зад вратата, Жоро, и той ще бъде печелившият коз на холдинга.

Жорж мълча дълго, после каза.

— Не знам, ще помисля! — но в себе си знаеше. ДВД беше отървал кожата и го дължеше на зет му. — Спри! Връщам се в моята кола!

Преваляха Коньовска планина. Всеки момент Кюстендил щеше да изплува на хоризонта.

* * *

Валеше. Още в София личеше, че ще се разваля времето, но от превала на юг влязоха в порой. Над града вилнееше магнитна буря. Ботьо намали скоростта.

— Да изчакаме, шефе? Скивай какъв ад е долу.

— Карай! — мрачно заповяда Бесният. — Каквото за другите, такова и за нас.

Край гробищата се бяха струпали стотина коли, но извън купетата жив човек не се виждаше. Дори полицията, която със сигурност беше толкова многолюдна, колкото опечалените, се беше изпокрила под навеси и предварително подготвени пусии. Охраната огради мерцедеса на Бесния и зачакаха началото на погребението. Ботьо остави чистачките да работят, но въпреки всичко тъмнината беше почти непрогледна — време за сън и убийства. Слънцето слезе от пилотната кола, разпъна президентския чадър и застана прав пред стъпалото на Бесния.

— Бълнува Козелът — Каза Мартин. — Освен теб, само ние със Слънцето го познаваме.

— Той е в Америка — но вътрешният глас на Бесния изкрещя

— „Никаква Америка! Тук е на погребението!“ — натисна автомата и свали стъклото. Колата на „Калибанк“ се промъкваше зад тях.

— Виждаш ли нещо? — попита Жорж.

— Нищо! — отговори Слънцето. — Козелът е тук някъде.

— Покрий ме с чадъра — заповяда Бесният. — Ще се прехвърля при Валери… Мартине, излез и търсете Козела

— Вземете двама цигулари и преджобете кола по кола!

— Той е с твоето БМВ… — колебливо каза Мартин, готвейки да подложи гръб на бурята.

— Не търси моето БМВ, кретен такъв! Трябва да е по-тъп от тебе за да дойде с него.

Дъждът се засилваше, тъмнината ставаше все по-гъста. Бесният вдигна яката на сакото, приклекна и скрит под чадъра, притича до колата на зет си.

— Козелът ли? — попита Валери.

— Ти ясновидец ли си, бе! — Бесният удари с юмрук по седалката. — Пусни чистачките! — и когато стъклото се прочисти, подхвърли. — Козелът, я! Ще се изненадаш ли ако е тук?

— Козелът не е тук, но Ескадронът със сигурност.

— Ще видим! — многозначително, с нотка злоба каза Бесният.

— Надценяваш интелигентността на това ченге!

* * *

Козелът не беше на погребението, но и Аркидяконо, и Павел Пас, шефът на „Нева“, чакаха да спре пороят за да се смесят с опечалените. „Жорж Бесният е мъртъв!“ — беше клетвата на малтиеца, когато тръгваше за погребението.

— Как ще ползваш оръжието? — попита Козелът. — Докато извадиш патлака, в теб ще изпразнят сто цеви.

— Пистолет? — презрително изсумтя малтиецът. — Каубойски маниери. Селяндурщина! Аз съм потомък на рицарите на малтийския кръст. Козел! — Аркидяконо извади цигара от джоба си. Това всъщност беше куха тръба, от която се изстрелваха чрез издухване метални стрели, остри като игли на спринцовка и къси като габъри. — Рицин, безмилостна отрова. С нея КГБ очисти вашия писател Марков. Болката не е по-остра от ухапване на комар

— Ще видим — недоверчиво каза заместник началникът на Ескадрона, но на Теди заповяда сухо и на български. — При най-малък риск да им падне в ръцете — преразход!

Младият скот кимна и го поведе към един „Исузу“ Импулс, японски вариант на БМВ, форсиран и краден специално за случая. Мартин напразно щеше да търси колата на Бесния. Козелът я беше продал на един руски бандит в Прага.

* * *

Павел Пас и хората му бяха наели бившата резиденция на ЦК на БКП два дни по-рано, но за погребението закъсняха умишлено. Бяха значително по-добре въоръжени от „Ескадрона на смъртта“ и абсолютно сигурни, че Бесният изживява последните мигове на прокълнатия си живот. Шефът на „Кали“ щеше да е в бронирания си мерцедес, но афганците бяха хвърлили във въздуха стотици танкове, така че въобще не се тревожеха от устойчивостта на оловните стъкла и двойните, стоманизирани ламарини на някаква си лимузина. Бяха трима души в един стар мерцедес 190 I, с който трябваше да се доберат до щурмовия хеликоптер МИ-24, кацнал на 500 метра от гробищата, в нивите на края на града. Когато пристигнаха, колата на Бесния вече беше паркирана срещу главния вход на църквата. Майор Пас допуши цигарата, вдигна яката на шлифера и кимна на партньора си, едноок, як като щангист мъж около четиридесетте, който беше нахлупил ниско над самото чело филцова шапка. Под шлиферите си криеха тръби, 22 см. диаметър, заредени с по една ракета „Град“. От джобовете им, увити като салами стърчаха още по две. Сенка Малкият, както го наричаха афганците, имитира, че връзва обувките си, вдигна крак на торпедото и изстреля ракетата. Взривът беше толкова изненадващ, разрушителен и с такъв грохот, че в общия шок, никой не забеляза как двамата афганци се върнаха в колата и бавно, на заден ход, напуснаха гробището.

Мерцедесът избухна и се стопи пред ужасените очи на бандитите от силовите групировки в страната. „Край с Бесния!“ — къде злорадо, къде с облекчение мислеха многобройните му врагове, дошли да имитират съчувствие и да отложат по възможност ударите на бясната му ръка. „Край на Бесния!“ — плачеха хората на „Кали“, къде от ужас, къде от безсилна ярост. Атаката беше толкова бърза, че за никой нямаше съмнение, взривът беше предварително заложен в колата. „Отиде Ботьо!“ — помисли Бесният и несъзнателно, забравил всички мерки за защита, отвори вратата и се подложи на пороя. Срещу него тичаха Мартин и Слънцето, от охранителните коли наизскачаха „цигулари“, хора от „Кали“, „Пирана“, „Аполо“, ченгета от охраната, дори свръхтайните хамъри на „Ескадрона“. Какво по дяволите, беше се случило?

Бесният погледна предпазливо в догарящата, нажежена до червено кола. Ботьо го нямаше там, където някога беше шофьорското място. Или беше стопен, или просто се беше дематериализирал.

* * *

— Млък! — изсъска Бесният, когато Мартин и Слънцето застанаха срещу него. — След малко ще цъфнат баретите. На тях ще давате идиотските си обяснения. Аз съм бил в колата на зет ми. Ясно ли е?

— Ясно! — измънка Мартин.

— Щом ви е ясно, влизайте в църквата. Да не забравяме защо сме тук!

Тридесетина души го обградиха и тръгнаха под пороя. Видя Барона, Чомбе, Маргина, Пашата, Карана, Главата и кой ли не още. Бяха чакали знак, за да започнат траурната церемония… обаче, съдбата беше решила друго.

На входа на църквата се появи майката на близнаците. Когато Бесният се наведе да й целуне ръка, бившата му учителка по литература, а и класна, заби десетте си нокътя в лицето му и го превърна в кървава каша.

— Върни ми синовете, убиецо! — сухо, свирепо с горящи, изплакали сълзите си очи, изсъска тя. — Ти уби синовете ми, Джермане! И твоя ред идва, изчадие адово! Махай се, сатана! Сама ще погреба децата си… Махайте се, по дяволите, убийци!

Марко Аркидяконо изстреля отровното си жило, но не уцели. Бесният се врътна, придържайки с ръце кървавата кожа на лицето, стрелата свирна покрай ушите му и се заби в рамото на Слънцето.

— Луда! — крещеше Бесният. — Аз съм убил близнаците! Луда за връзване! Може би и брат ми аз убих!

Давеше се от ярост, от унижение, но и от мъка.

— По колите! — изкрещя той. — Карайте в „Мираж“! Там ще почетем паметта на близнаците!

Излетя хеликоптер, но никой освен Каранът не му обърна внимание.

Слънцето изкрещя и рухна в калния порой между колите. Лицето му беше зелено, очите опулени от ужас, тялото му се гърчеше, като на Румен епилептика от детството им. Слънцето повърна жлъчка и умря. Хеликоптерът изстреля ракета, но избухна някъде далеч между гробовете.

— В колите! — викна Маргинът. — Стрелят от въздуха… ракети! С ракети вдигнали колата на Бесния!

„Ще ти кажа аз кой е Бесният!“ — помисли Жорж, но сега не беше време за саморазправа и побърза да се вмъкне в колата.

— Газ! — изкомандва той. — Влез в града и спри между сградите! Не изпускай от очи хеликоптера!

Мерцедесът потегли с нервни маневри. Тук, на Кюстендилските гробища, дори ездач, трудно би се промъкнал между десетките луксозни возила. Охраната тъпчеше мъртвия гард на брат му в един от багажниците, когато избухна втората ракета. Този път попадението беше по-точно. Отнесе кръста на църквата и избухна в недовършената постройка на бъдещия крематориум. Цигуларите излязоха от вцепенението си. Косьо Блейзерът измъкна калашника и започна да стреля по въздушния нападател, след него още стотина стрелци от силовите бригади изпразниха пълнителите си в небето. От хеликоптера усетиха стрелбата и побързаха да се изтеглят на север.

Разбрал грешката на малтиеца, Теди се залепи зад колата на Бесния без да се грижи за другия мерцедес 600SLL, който тръгна плътно зад „Исузу“-то. В него пътуваха Карана и три бивши ченгета от Първа частна милиция или „Аполо“, както се наричаха отскоро.

— Там е убиецът! — каза Каранът. — Издуха отрова по Жорж. Стрелата отрови Слънцето.

— Преследват ни! — каза Аркидяконо, почувствал опасността с кожата си. — Газ до дупка, Теди.

— Внушаваш си! — пренебрежително отговори младият хамър. — Имат по-сериозни грижи от нас!

Аркидяконо извади колта си и го подпря на слепоочието му.

— Мини на втора! Газ! А така! Газ! Трета! Добре… Подмини Бесният! Още газ. Добре! Ако мерцедесът не опита да ни преследва, ще ти се извиня в кеш.

Каранът наистина опита да ги догони, но пътят беше отвратителен, японската кола спортна и явно форсирана, така че скоро се отказа.

Набра мобифона на Бесният.

— Жорж, виждаш ли червената кола пред нас… изглежда японска?

— Виждам я — глухо каза Бесният.

— В нея са двама от Ескадрона! Тия дето отровиха Слънцето. Стрелата беше изстреляна по теб!

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Прати цигуларите! Мерцедесите са тежки за този макадам.

Три БМВ-та се втурнаха да ловят „Исузу“-то, но по тесните сокаци на Кюстендил Теди успя да им се измъкне. Бригадите завардиха изходите на града и започнаха да тарашат квартал по квартал. Зад кооперативния пазар откриха колата, но хамърите бяха изчезнали.

— Кудев, Вельо Вола, Патичето, тримата край Бяла Слатина, Драйвъра, а сега Ботьо и Слънцето… С десет души ни водят ебалниците от Ескадрона. Къде е списъкът, Валери… мамичката им курвенска!

Зет му подаде бланката.

— Още тази нощ ще ги почнем! Първи провинциалистите!

Бесният набра Кольо — Големия близнак.

— Пред „Мираж“ Валери ще ви раздаде десет адреса из страната! Още тази нощ искам да изравним резултата! Ясно ли е?

— Ясно — отговори Кольо. — На кого да дам работа?

— Змея, Маймуняка, Кълвача, Сашо Главата и ти!… Искам десет некролога тази вечер!

* * *

Пътуваха Към София. Валери се опитваше да почисти кръвта му с носната си кърпа. Ноктите бяха проникнали дълбоко в месото и завинаги щяха да му останат белези, като на негрите банту, които за мъжественост си правеха успоредни нарези по бузите.

— Какво иска тази луда жена? — като на себе си говореше Жорж. — Сериозно ли вярва, че аз съм убил Гери и Драго?

— Не, разбира се — отговори Валери.

— Какви претенции има тогава? Близнаците ми бяха като братя. С тях бях по-близък отколкото с Велин… Всички го знаят. Питай когото искаш!

— И аз го знам, Жорж!

— Тогава! — изкрещя той. — И тя го знае! Жена! Всички жени са луди!

— Жената е първия несполучлив опит на природата да създаде мъж! — Каза Геле Мъдрецът, шофьорът на банката.

— Млък! — апатично заповяда Бесният. — Още една дума и ще ти пръсна черепа!

Шофьорът утихна, втренчен в завоите на планината.

— И на всичко от горе, въздушна атака с ракета! — Бесният се обърна към зет си. — Черният знае ли що за снаряди са това?

— Тип „Град“ — отговори Фокс без да се обръща. — Първият снаряд взриви колата ти.

— Сериозно? — не вярващ на ушите си, изкрещя Бесният. — Значи живея втори живот?

— Четвърти — тихо, много тихо звучеше Валери. — Атентатът в тунела след Правец, хотела в Ню Йорк, ракетата и отровната стрела. Внимавай, Жорж. Най-големите щастливци имат седем живота… Като котките!

— Прав си, д’еба мама му! Елтън, — превеждай, Валери. — Можеш ли да откриеш хеликоптера по отличителните знаци? — негърът кимна. — Много добре! Тоя мъдрец до теб ще те разведе по летищата около София. Ти няма да правиш впечатление… Негър си, при нас друг като теб няма. — Елтън продължи да кима, но на лицето му цъфна зла усмивка. — Намериш ли машината, искам пилота й! Ще ти дам най-дивите цигулари на холдинга! Трябва да ги спрем, Елтън! Започнат ли да ни стрелят от въздуха с нас е свършено! Тогава трагедията ни ще бъде пълна!

Елтън Фокс мълча дълго преди да каже.

— Трагедията ви е пълна! Знаеш ли причината? Дълго мислих защо всички в тая страна са психопати, истерици, луди. От климата, Джордж! Разликата в температурите, от — 15° зимен студ до 35° летни горещини… 50° амплитуда! При такъв термичен скок камъните се пропукват, камо ли крехката човешка психика!

Бесният не разбра нищо. Мозъкът му беше зает със собствени проблеми. Общонационалните нито го интересуваха, нито ги разбираше. Набра мобифона на адвоката.

— ДВД, можеш ли утре в девет да бъдеш при мен?

— Ще бъда, Жорж. Случило ли се е нещо?

— Утре, ДВД. Провери колко души с името Иван Милетиев има в телефонния указател. Запиши им адресите… Утре сутрин те чакам.