Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вулгарни романи (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 46 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

КАЛИГУЛА БЕСНИЯТ. 1998. Изд. Артик 5, София. Роман. ІІ изд. Печат: Полипринт, Враца. Форман: 20 см. Страници: 167. Цена: 1800.00 лв.

 

Първото издание е от 1996 — Изд. на Изд. Национален клуб на Художествено-творческата интелигенция, София.

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на грешни кавички от Мандор

X

Козелът лежеше по гръб в спалнята на лесидренската си къща. Беше поел огромен риск — Бесният екзекутира в мазето му афганеца Миндиргасов и не беше трудно да се сети, че ако Теди изчезне, Козелът го е озовал в импровизирания си пандиз. Бесният обаче все още беше в Америка, а Чьорни го чакаше в „Шератон“.

Ползвайки бизнес легендата си, Козелът се настани в хотела с надеждата да не допусне връщането на Жорж да го свари неподготвен. Алкалай, Пентхауз, Доди Беров и той бяха жизненозаинтересовани да скъсят с една глава шефа на „Кали“. Последните трима имаха смъртни присъди в холдинга. Ако Бесният успееше да отвлече Оливия, Морис Алкалай щеше да поиска некролога му, като на брат му — Нерон Вълка. Жорж щеше да се досети какво го чака и да обезглави КГБ чрез Майкъл Чьорни и еврейското лоби, финансирано от фондация „Родшилд Синай“ и ръководено от директора на Мосад. Възелът се затягаше, играта ставаше все по-сложна, правилата й все по-неясни. От живота или смъртта на един български бандит зависеше дали двете секретни организации ще се хванат гуша за гуша. За Алкалай беше въпрос на джобни пари да подхвърли на Чьорни шест милиона долара и въпрос на чест дъщеря му да излезе от опеката на някакви разбойнически формации, които вчера се казваха „Нерон“, днес „Калигула“, а утре бог знае каква грандоманска фирма щяха да си окичат. Пентхауз му беше обяснил коя е Оливия и особено внимателно кой е истинския й съпруг, Соломон Семерди. Диамантен крал? Звучеше и респектиращо и опасно.

— Семерди все още не се е намесил, генерале. — беше казал Дебелият. — Чака баща й да изчерпа възможностите си… Поверително казано, не знае, че Оливия е при бившия си съпруг Япончик. Алкалай трепери от ужас, че тази вест ще стигне до Маями. Литовката е много опасна, моето момче, а за Япончик би била смъртоносна, ако името му изплува от тинята.

Козелът му разказа играта на Чьорни с Бесния и Япончик, абсолютно сигурен, че пъзела е нареден именно по този начин. Пентхауз мисли дълго.

— Какво рискуваме, ако се разкрием пред Чьорни? Ще говоря с Центъра… Чьорни ще си получи милионите, ние — Бесния, Алкалай — дъщеря си. Перфектна сделка!

— А ако Чьорни реши да удвои милионите, да си отмъсти лично на Алкалай и да задържи литовката за себе си?

— Как ще стане това, генерале? Ти командваш Ескадрона на смъртта, мама му стара. Нима този евреин е в състояние да прецака най-елитните убийци в страната?

— Цигуларите на Бесния стоят зад гърба му. — беше измънкал Козелът тогава, но и досега не беше абсолютно сигурен в отговора.

Този разговор не излизаше от главата му денем и нощем. Бесният ляга между розите, Ескадронът избива част от бандитите, приближени на „Кали“, останалите набутва по затворите, Пентхауз слага ръка на холдинга и генерал Иван Жаров управлява бандитските им милиарди. Синовете му учеха в колежите на швейцарските градове Мирен и Интерлакен, след две години щеше да ги изпрати в Харвард, Принстън или някой от другите престижни университети на Америка, а когато един ден завършат, дай боже да е жив до тогава, Козелът щеше да им преведе по десет милиона долара и да ги направи богати и свободни хора в богатия, свободен свят. Тук щяха да плащат неговите престъпления с лихвите, там щяха да бъдат хората, които поръчват престъпления, ако се налага, и вадят кестените от огъня с чужди ръце. Глупавата курва, майка им, щеше да остане при жалкия си фейлетонист и да си брои стотинките, но той, Козелът щеше да смени отново името си, да се сдобие трети път с ново лице и да последва синовете си. Нямаше да им досажда, това не беше в неговия стил. Щеше да си купи къща, около езерата на Канадската граница и да дочака страшния съд в лов на сьомга, но на най-ужасните дни в годината, дните на отчайващата самота — Великден, Коледа, рождени и именни дни, все някой от момчетата щеше да го навести или да го покани в дома си, пълен с детски смях, окаден от горящите в камината борини.

— Спиш ли, Теди?

— Не.

— Мислиш ли, скот такъв… или търсиш убедителен начин за разкаяние?

Теди се усмихна.

— Такива като нас трябва да мислят навреме, Козел. Камо ли да се разкайват.

— Какво искаш да кажеш? — Козелът запали цигара и седна. — Колкото по-ясно говориш, толкова по-здравословно за тебе. Поне докато си жив — бъди здрав, лайно такова.

Теди не му обърна внимание.

— Според мои изчисления днес сме петък, между 8 и 12 часа вечерта. Нали?

Козелът погледна часовника си.

— Петък, 21 и 32 минути. Времето няма никакво значение за теб, малкият.

— Грешиш, Козел. Дълбоко се лъжеш. От осем часа тази вечер ние с теб се пържим в един тиган. — гласът му, премесен с кашлица, макар и уморено, звучеше триумфиращо. — мръсен съм, брадясал… Искам да се изкъпя, да се облека като човек — знаеш, аз съм суетно момче.

— Може би искаш бръснар или маникюрист…

— Добра идея. На първо време ми свали прангите и ми покажи къде да се изкъпя.

— Така ли? — Козелът се забавляваше с нахалството му. — С какво ще платиш подобно благоволение?

— С живота на синовете ти — спокойно каза Теди.

„Инфаркт!“ — Козелът се хвана за сърцето. Имаше чувството, че кон го е ритнал в гърдите. Заболяха го раменете, кръста, получи позиви за повръщане, допика му се така внезапно, че едва се добра до банята. „Момчетата!“ — Какво искаше да каже тоя скот. „Къде са децата ми?“

Козелът се върна в мазето, разкова Теди и го преби от бой. Смаза го като хлебарка. Методично забиваше ударите си в оперираните му сикатриси, докато припадна в ръцете му, върза го и набра телефона на майката на синовете си.

— Милетиев е — каза той, когато чу гласа й. — Къде са синовете ни?

— Изчезнаха! — жена му ревна. — Отвлечени! Обадиха се от Берн. Някакъв тип ги е взел, бил твой приятел… Някой си… с попско име… не го запомних. Позвъних на консула. Искат откуп, Иване… Господи, аз нямам пари за наема… Какъв откуп, колко… Искал да говори с теб.

„Аркидяконо!“ — Козелът знаеше всичко.

— Ясно ми е… Знам кой е. Спокойно, Поли. Аз ще се справя с него. Млъквай! Казах ти, аз ще се справя с откупа. — затвори телефона и легна на дивана. „Добре, че не убих Теди! Имай милост, господи, това гадно копеле ми трябва живо!“

Козелът пи вода, включи бойлера, вчеса се и слезе в мазето. Теди лежеше със затворени очи, притихнал, пребит, но жив. Козелът се прекръсти.

— Как си, малкият?

— Че си убиец ясно, Козел, но че си такъв подлец…

— Млъквай, свиня, да не те подбера отново.

— Не ме плаши, г-н генерал… Аз съм гърмян заек.

— Къде са Аркидяконо и момчетата?

— На майка ти в путката!?

— Теди!

— Кажи, Козел! От този момент аз съм капитан на отбора. Отвържи ме веднага… Или ме застреляй, ако ти стиска.

Козелът го вдигна, освободи го от белезниците, отвори капаците на прозореца.

— Къде са момчетата, скот такъв?

— Бързаш, Козел. Бързата кучка, срам за майстора… Чувал ли си тази приказка? Искам да се изкъпя, избръсна, преоблека… Междувременно можеш да приготвиш вечерята. Богата, с бира… Ще говорим на масата като равни. Нали сме партньори, Козел? Баща ми обича да казва: „qui va piano, va lontano!“[1] А той ги разбира тези работи, завършил е италианска филология.

* * *

— Искам да говоря с Аркидяконо!

— Не думай, бе! — Теди ядеше с апетит бърканите яйца, които му сервираха втори път. Изплюска повече от двеста грама луканка, поне толкова сирене, пиеше трета бира.

— Трябва да говоря с малтиеца, Теди! Веднага!

— Кой ти пречи, Козел?

— Не се прави на шут, малкият! Дай ми телефона му. В Швейцария ли са? Ще те пребия, лигльо!

Теди грабна бутилката и я хвърли по него. Едва избегна удара, но матираното стъкло на вратата рухна с трясък и целия под се посипа със стъкла.

— Избягвай да ме плашиш, боклук такъв! Цървул! Опитай да ме биеш, когато съм здрав и не съм вързан. Ще ти начупя гръбнака! Прешлен от прешлен ще разделя, Козле смрадливо!

Генерал Жаров затвори уморено очи. Не можеше да го бие, убие… Беше с вързани ръце и младият скот много добре го знаеше.

— Дай ми телефона, Теди. Искам да чуя Аркидяконо.

— И какво ще му кажеш. „Как си Марко? Болят ли те хемороидите?“ Какво очакваш да чуеш отсреща?

— Искам да се уверя, че момчетата са… добре.

— Добре са, Козел. Все още. Ще бъдат добре и живи до утре 8:10 часа сутринта. Ще бъдат живи, ако аз се обадя на Аркидяконо, и добре, ако аз искам да са добре. Дай ми бира.

Теди продължи да се тъпче с луканка, да отпива от бутилката. Цветът на лицето му се възвръщаше, макар бит, дори пребит от бой, изглеждаше като „изваден от кутия“ и жизнен като тръстика.

— Добре, Теди. Какви са условията?

— Почваш да идваш на себе си. Дай една цигара! — Теди запали, дръпна дълбоко и блажено затвори очи. — Знаех, че ще узрееш за делови разговор… Запали камината, направи кафе и ела да си поговорим като приятели. Нали сме партньори, да му ебеш майката? И най-важното, Козел, от понеделник съм майор и твой заместник в ескадрона.

* * *

След половин час Бесният и Оливия щяха да застанат очи в очи. Ефектът на дрогата беше минал окончателно, ако разбира се, не се появеше абстинентна криза. Беше на системи цяло денонощие и скоро, непоносимо скоро, щяха да седнат на масата за вечеря.

Тежък ден. Тежък отвсякъде. Сутринта погребаха майка му. Тихо, скромно и само най-близките… Въпреки това край гроба се появиха Каранът, Главата, Маймунякът, Нейко Змеят, придружени от охраната си. Селото притихнало, хората изпокрити по къщите. Погребваха майката на най-страшните бандити в цялата история на страната. Малцина бяха тия, които, подгонени ту от любопитство, ту от финансови нужди, се бяха осмелили да дойдат на гроба. Катя виеше като кучка. Откакто се беше върнал в България, до този момент, от очите й изтекоха тонове сълзи. „От къде ли извира тая влага, по дяволите!“ От сутринта висеше на ръката му, кресчендото й се вдигаше до небесата и доскъсваше и без това халтавите му нерви.

— Остави ме на мира — каза вбесен, готов да я удари. — Имаш мъж, мама му стара!

— Нямам мъж! — през сълзи изви сестра му. — Пред гроба на мама искам да ти кажа… Искам да знаеш… Мама ми прости, искам и ти да ми простиш, Жоро.

— Какво да ти простя? — разсеян, недоразбрал попита той.

— Имам приятел! Влюбена съм, Жоро… Валериан знае…

— Ще те убия! — изсъска Бесният. — Ще ти смажа главата, разгонена кучко! Мине ли погребението, започват мъките ти! Махай се! Веднага!

— МайКъл Чьорни! Той е.

— Какво Чьорни… Какъв Чьорни, мамичката ти курвенска!

— Ходя с Майк, Жоро… — тихо промълви сестра му.

Бесният забрави погребението.

„Нямат ли край ядовете, д’еба мама му! Чьорни — любовник на Катя? Цирк! Кокалите ще й счупя на тази кучка! И Чьорни… къде се бута в семейството ми тоя чифут? Или се смята за недосегаем заради общия бизнес с Америка? Горкият Валери… — Жорж се взря във восъчното лице на майка им. — Катя избра най-добрия момент да ми признае курвенските си авантюри.“

Свещениците запяха „за упокой“ и Бесният се отвлече. В земята потъваше най-близкия му човек, жената, от чиято утроба започваше объркания му, страшен, кървав и тъжен жизнен път…

* * *

— Ще пратя жена ти в манастир, Валериане — пътуваха към София с колата на Бесния. Отзад в банковия мерцедес беше Катя, след тях лимузините на старите артисти и навсякъде — отпред, отзад и встрани беемветата на охраната. — Няма да я оставя да ни ходи по главите.

Валериан пушеше мълчаливо, съсредоточен в пътя.

— Защо мълчиш? Кажи какво да правим. Каквото кажеш, това ще стане.

— За сега не предприемай нищо, Жорж. Свърши с Чьорни. Като замине, ще мислим.

— Идеята беше да ударя хората на Алкалай чрез него?

— Рисковано предприятие. И едните и другите са евреи. Гарван гарвану и т.н.

— Така е… — Жорж въздъхна тежко. — Какво предлагаш?

— Да изплатим шестте милиона от „Калибанк“ и да ги приберем с глобата и лихвите от Банка за земеделски кредит!

— Как ще възстановим сумата?

— Ще я удвоим… Основният удар ще понесе банката на Ескадрона. Готов съм с подробната разработка. В София ще те запозная с подробностите.

— Няма нужда! Действай! Къде ще му предадем парите?

— Където каже довечера… По-скоро утре сутринта. Имаш среща с Чьорни в бара на „Нерон“ в три часа тази нощ.

— Защо такъв шибан час?

— Не знам. Той го е избрал… Предполагам от дискретност.

— Д’еба и евреина д’еба. Виждал ли си го?

— Да — Валериан кимна. — красив, елегантен, опасен… Не ми е лесно да го призная, но разбирам Катя.

— Аз не я разбирам! — тихо и злобно изсъска Бесният. — Мартине, вземаш сестра ми, бебето и слугинята… Караш ги в Чекотин… Ще стоят там докато аз кажа! До живот ще я държа в манастир, кучката му с кучка!

* * *

Престани да ме дрогираш, Жорж — промълви Оливия. — Лошо ми е, повръща ми се… Безсмислено е да ме тровиш.

Жорж мълчеше. Беше дошъл да й каже какво мисли за нея, за Япончик, за баща й, за посраното им КГБ и българските му филиали, вместо това седеше ням със стиснати челюсти и ускорен пулс. Когато мислеше за нея, Бесният държеше обвинителни речи, паметта му услужливо подреждаше упреци, срещу които не би издържала никаква защита, аргументи, пред които и боговете мълчат. Но сега, застанал лице в лице с нея, главата му отказваше да работи, устата мълчеше пресъхнала, сърцето препускаше като подплашен кон през мъгливите полета на спомените.

— Моля те, Жорж. — продължи Оливия. — Не ме трови, за бога. Ако съм осъдена, свършвай бързо. Бъди рицар… Аз съм само една жена…

Бесният се обърна, излезе от спалнята, прекоси хола и викна дрезгаво, през сподавена ярост и сълзи

— В Чекотин, Мартине! Откарайте я при Генадий… Пост и молитва! И тя, и сестра ми! Върни малкия и слугинята. Двете кучки на хляб, вода и молитви… Докато ги освободя или ги пратя по дяволите! През деня в църквата, нощем в землянката, докато не ти заповядам друго!

* * *

Валериан изключи телефона, извади батериите от мобифона, дръпна пердетата, загаси всички лампи, освен над бюрото в кабинета и седна грохнал, с празно сърце и омърсена душа. Катя му беше спестила неудобството да откровеничи с Бесния, но от това не му стана нито по-добре, нито по-ясно. Трябваше да вземе някакво решение и да го проведе, каквито усилия да му струваше унизителната раздяла. Бесният не му остави възможност да действа. Осъди сестра си на заточение в манастира, но не го попита ще живее ли с нея, ще се развежда ли, ще продължи ли да бъде директор на банката или ще си търси късмета някъде по белия свят.

Утре сутрин щеше да преведе шест милиона долара на Чьорни и да надене клупа на врата си. „Ще удвоим тези пари от глоби и лихви!“ — беше обещал на Бесния, без да има представа как ще стане това. Щеше да мисли утре, а сега да се натъпче с лексотан и да се хвърли в прегръдките на Морфей.

Звънецът се обади, после започна да дрънчи истерично. Валериан се вдигна, отвори и застана срещу Бесния.

— Какво правиш, бе? Спиш ли?

— Мъча се да си събера акъла.

— Сам ли си?

— Да.

Бесният запали всички лампи, които той беше загасил, и се отпусна тежко в едно от канапетата в хола.

— Искам да се напия! Ще ми правиш ли компания? — Валери кимна и седна срещу него. — Имаш ли къркане?

— Имам всичко, Жорж. Какво искаш?

— Мартине, налей два скоча и доведи Елтън. Поръчай вечеря някъде… В Шератон… Да я сервират тук… И Чьорни! Да го духа лигав! Когато аз реша, тогава ще се срещна с него, ако реша изобщо. Действай! — Бесният вдигна чашата си. — Наздраве, Валери

— Наздраве.

— Искаш ли да свитна този чифут? Само кажи и ще ти донеса главата му в кошница… С все ташаците вътре.

Валериан Изов поклати глава уморено.

— Ще се разсмърди на гнило. Още една война, трета.

— Но ще си спестим шест милиона долара?

— И това е вярно… — Валериан почувства потни улеи под мишниците. „Бесният предлага да отмъсти за честта ти, ти мислиш за войни, които не те засягат. Луд ли си, император Валериане?“

— Какво ли те питам? — Бесният набра мобифона. — Змей, аз съм у директора на „Калибанк“. Ела веднага. — скочи, дръпна пердетата и се взря в сенките на двора. Това беше охраната му, но той не можеше да я види. — Катя ти е жена, но на мен сестра и не ми е безразлично поведението й. Ако Вълкът беше жив, щеше да действа още по-жестоко! Ясно ли ти е, Валери?

— Ясно ми е Жорж…

— Можеш ли да преведеш по сметка един милион долара … в която и да е банка някъде в Охайо? Не забравяй, че е неделя.

— Ако не мога, какъв президент на банка съм? Къде трябва да идат парите?

— Където каже Елтън Фокс.

Бесният се готвеше да му повери екзекуцията на Чьорни. Часовникът започваше да отброява последните часове на евреина.

— Сещам ли се как ще заслужи тези пари, Жорж?

— Да — изля чашата в гърлото си и я напълни отново. — Кой ще бъде фингъра?

— Аз! — глухо отговори шефът на банката. — Там, долу — Валери посочи двора. — дреме един дето му викат Асенси Уругваеца?

Жорж кимна.

— Искам главата му!

Бесният мълча много дълго.

— Сещам ли се защо ти е?

— Да — все по-глухо отговори Валери.

— Имаш я.

Мартин се върна. Водеше Елтън Фокс. На входа се бяха засекли и със Змея.

* * *

В пет часа негърът се върна. Змеят беше заминал да погребе Майкъл Чьорни в пещерата на Гюешица. Асенси Уругваецът отиде да го придружи. На връщане Змеят щеше да пътува сам.

* * *

Мартин се обади на обяд на другия ден. Елтън Фокс беше застрелян от снайперист, докато простирал бельото си на балкона в хотел „Родина“. Опита се да събуди Бесния. Беше невъзможно. Спеше мъртво пиян.

Половин час по-късно Мартин се обади отново. Колата на Нейко Змея беше избухнала пред „бърлогата му“ в Горна баня. Той, шофьорът и двамата цигулари, които ползваше за охрана, бяха разкъсани на парчета. Валериан не опита да буди Бесния. Следващите двадесет и четири часа щеше да бъде напълно неадекватен.

* * *

От някъде долиташе сигналът на вечерните телевизионни новини. Беше осем часа вечерта, понеделник. Бесният започна да си припомня подробности. Спеше в леглото на сестра си… Валери го нямаше, още не се беше върнал от банката. Откри до главата си разтворен аспирин, алказалцер и кана лимонов сок. Изпи лекарствата, преполови каната и влезе в банята. Направи си т. нар. „финландска чекия“ — рязка смяна на ледена и вряла вода и влезе в хола. Чьорни и Асенси Уругваецът минаха под ножа на Елтън Фокс и Нейко Змея. Бесният ги наказа заради поруганата чест на фамилия Изови, но някой беше наказал наказателите. Кой по дяволите? Алкалай все още не е в час. Дебелият и Доди Беров? Това бяха последните хора, които биха натопили лъжици в подобна супа. Едва ли някой от тях знаеше кой точно е Майкъл Чьорни, а не беше в стила им да воюват с „второстепенни артисти“ от „Кали“. Козелът? Малко вероятно. Бившата барета беше на заплата в „Пентхауз“, а на Ескадрона на смъртта беше спуснат списък, от който отсъстваха и Асенси Уругваеца и Елтън… Може би Змеят беше сред осъдените, но в никой случай в първата половина на списъка. Кой тогава? Кой беше разкъсал Змея на парчета и беше пратил снайперист срещу негъра? Освен Валери никой друг не знаеше точната координата на акцията. Валери? Глупости, Бесен, бясно куче такова! Първо с Валери бяхте заедно през цялото време, и второ — Чьорни и Уругваецът положиха глави пред дръвника на неговата попикана чест. Кой тогава, и каква е тази смайваща бързина? Нейфелд и „Братството на Йехова“? Полазиха го студени мравки. Нейфелд? Беше забравил този жид с уши на борец и очи на палач от филм за френската революция.

Нейфелд? Бесният набра мобифона.

— Мартине, обади се на сестра ми. Попитай я кой е Борис Нейфелд? Отговори ли, обади се веднага. Ако не, задай същия въпрос на Оливия. Чакам!

— И двете знаят, Жорж — каза след известно време шефът на бункера. — Щели да кажат само на теб. Искаш ли да ги изстискам?

— Не — Бесният свали хавлията. — Стегни керван за Чекотин. Валериан тръгва с мен. Намери Тодор Токев, солташакът на Козела. Телефонът му е в моя компютър. Свържи ме веднага.

Бесният се облече, наля скоч „клин, клин“…, запали цигара и се готвеше да „консервира апартамента“, когато Мартин се обади. Колата всеки момент щеше да е на улица „Славянска“ пред дома на г-н Валериан Изов, но Теди беше изчезнал.

„Козелът, разбира се! — злобно помисли Жорж. — Отново Козелът е шперца за вратата…“

Бележки

[1] „Който върви бавно, стига далече“ /итал./