Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (73)

Деветнадесета глава
Златният гвоздей губи блясъка си. На арената се появява Жан Стефенсон. Белмондо, ти ли си? Голямата обратна посока

При това златният гвоздей беше позагубил доста от своя предишен блясък — Туфо вече изпълняваше своята вълнуваща песен над четинестите гърбове на тичащи в кръг прасета. Със своето грухтене и квичене те понякога заглушаваха чудесното Туфово изпълнение.

Представете си как Туфо запява горе „Няма щастие без болка…“ и как долу прозвучава ужасен квич от избутано извън манежа прасе. И вместо да се получи драматично въздействие на песента, от публиката долита подигравателен смях. Свинска му работа!

Друго беше в онези красиви вечери, когато старият лъв танцуваше отдолу английски валс. Сега той просто блестеше с отсъствието си. Колко голям е един артист проличава, когато си отиде завинаги.

Ала циркът не само се разделяше със своите стари звезди, но и посрещаше под купола си нови изпълнители.

Една вечер, когато се въртеше зад завесата (въпреки че редът му беше минал), Туфо дочу конферансието да обявява:

— А сега в лъча на прожектора ще се появи прочутият майстор на колелото Жан Стефенсон! Човекът, успял да обиколи земното кълбо с пътнически велосипед! Славният колоездач ще направи не една, а много обиколки пред вас, без да докосне с ръце кормилото. И така — аплодисменти за Жан Стефенсон!

Пред любопитния поглед на Туфо премина същият онзи велосипедист, за когото радиото съобщи, че е въртял педалите през африканската джунгла с риск да стане храна на лъвовете. Рижият котарак си спомни как Стефенсон беше казал тогава, че е отслабнал с много килограми и затова нито един лъв не иска да го изяде…

Сега младият човек очевидно беше загладил косъма — луничавите му бузи и чипият му нос червенееха, а под лъскавото трико се забелязваше кръгло шкембенце.

— Сякаш е глътнал училищния глобус! — си рече Туфо. — Сигурно сега си хапва повече. Или пък си пийва много бира!

Второто предположение на котарака беше по-близо до истината. След като направи славното си пътешествие, Жан го удари на живот — при всеки спомен за африканската жега веднага се запътваше към най-близката кръчма да изпие няколко бири. Не пропускаше да почерпи щедро и всички слушатели наоколо. Паричната награда за геройската обиколка на Земята скоро се превърна в безброй празни бутилки, оставени по различни маси. Девойката, която с възторг говореше за него пред Белмондо, напразно очакваше героят да й поиска ръката. „Човек се ражда свободен, после се оженва“ — шегуваше се Жан и все отлагаше този важен момент. След време девойката изчезна от неговия хоризонт и младежът тръгна с цирковете по широкия свят, за да показва на публиката своето колоездаческо изкуство.

Че беше истински майстор на педалите, доказаха и многото аплодисменти, които Жан получи тази вечер. Освен че умееше да кара без ръце, той правеше и други удивителни неща: прескачаше метални таралежи с колелото си, набираше скорост и се промушваше през пламтящи обръчи, ловко въртеше с двата си крака само единия педал. Връх на всичко беше, когато стъпи в цял ръст на седлото и изпи на един дъх бутилка бира. Аплодисментите продължиха тук повече от минута.

Когато Жан се върна зад завесата и скочи задъхан от колелото, Туфо го гледаше с други очи. „Е това се казва цирков майстор! Трябва да се запозная лично с този човек!“, си помисли възторжено котаракът и скришом последва колоездача по дългия коридор.

Излязоха вън и под сиянието на кръглата луна Туфо видя нов бежов фургон. Жан Стефенсон сложи велосипеда си под навеса и бавно изкачи дървената стълба. Ала когато Туфо се надяваше, че ще се вмъкне заедно с него в стаята, колоездачът пусна дръжката и въздъхна:

— За какво ли толкова бързам да си легна? Ще си проспя живота! Я по-добре да ида отсреща и да му ударя три-пет бири!

— Спр-р-ри, пияницо! — изкрещя отвътре някой.

Стефенсон само махна с ръка и бързо се отдалечи по асфалтовата пътека. Скоро стъпките му потънаха в мрака, но вратата след него остана открехната. Туфо колебливо се завъртя пред фургона, после изведнъж реши да влезе…

— Вр-р-ръщаш ли се, пияницо? — отново се разнесе същият скандален глас.

Туфо замръзна на прага с ококорени очи: от бронзовата клетка горе крещеше неговият приятел Белмондо…

— Възможно ли е това? — промълви смаян Туфо. — Ако очите ми не ме лъжат… Скъпи Белмондо, здравей!

— Бонжур, дарлинг! Чок селям, приятелю! Хелоу, рижльо! На този свят всичко е възможно! — подскочи в клетката шареният папагал. — И аз се питам как си оцелял на потъващия „Ахилес“. Ще ти призная нещо със задна дата — считах нашия последен разговор на палубата наистина за последен.

— О, толкова съм ти благодарен за онзи разговор! — възкликна рижият котарак и пристъпи напред. — Знаеш ли, че твоят съвет да се скрия в пластмасовата вана спаси живота ми?

— Няма за какво да ми благодариш. Казал съм ти това, което случайно ми е дошло на ума. Но в природата нищо не се губи — сега ти можеш да ме спасиш, рижи приятелю! — отвърна папагалът.

— От какво да те спася!? — примигна Туфо и огледа стаята. Маса, стол, разхвърляно легло, шкаф за дрехи — нищо застрашително.

— От героя Стефенсон искам да ме спасиш. Станал е непоносим пияница. Пие дори повече от капитана на „Ахилес“, помниш ли го? Само че онзи пияница обичаше да спи, а този хвърля по мен каквото му падне подръка. И непрекъснато бърбори лоши думи. Нарича ме например „шарен дрисльо“. Не е живот това!

— Я виж ти! — продължи да се чуди рижият котарак. — Аз пък си мислех, че такъв колоездач, обиколил Земята…

— Сега всяка вечер обикаля кръчмите — прекъсна го Белмондо. — И понякога забравя, че съществувам. Ето — втори ден съм без слънчогледови семки. Карам на гола вода.

— Аха, разбирам. Но какво мога да направя за тебе? — се почеса по ухото Туфо.

— Да ми отвориш вратичката. Протягаш лапа и трак — готово! Здравейте, волни ветрове! Здравей, морска шир!

— Защо морска шир? — попита озадачено Туфо.

— Защото се намираме в пристанищен град. А в пристанището има кораби. Но после ще ти обясня всичко. По-напред трябва да се измъкна от клетката. Ще помогнеш ли?

— Ще помогна. Отварял съм такива вратички и друг път — промърмори Туфо, сепнат от мисълта, че той самият отдавна не беше дишал свободен въздух. Изобщо нямаше представа каква е гледката извън цирковия купол…

Но време беше да свърши това, за което е помолен. Присви гърбината си и пъргаво скочи на масата. Оттам — на високия шкаф. Изпъна лапа и повдигна с нокът резето на вратичката…

— Напред към свободата! — изкрещя възторжено папагалът. — Аванти! Тенкю, скъпи Туфо!

Направи пробен кръг из стаята и се втурна към открехнатата врата.

Туфо бързо го последва. Не беше толкова лесно да разгадаваш маршрута на един папагал, полетял в лунна нощ. Но познатите думи „Абракадабра! Мастика! Аванти!“ му помагаха да се ориентира.

Скоро пред очите му се появи пристанището — гора от комини и мачти, позлатени от лунната светлина.

„Дали не изгубих Белмондо? — си помисли рижият котарак. — Сред толкова корабни мачти…“

— Браво! Пристигнахме! — изкрещя в същия миг папагалът и се спусна от своята крилата висота на бетонните плочи — пред самия нос на Туфо. — Виждаш ли онзи голям бял кораб? — продължи да говори възбудено той. — Всичките му светлини са запалени. И по стълбата преминават много човеци. Вероятно много скоро ще отплава!

— Като че ли го виждам — отвърна рижият котарак, взирайки се в здрачината, в която мигаха куп светлинки. — Даже мога да разгадая името му на борда: „Холидей…“ Точно така — „Холидей“ се казва корабът.

— Ех, че ни върви! — плясна с крила Белмондо. — Холидей на английски значи празник! Значи празнично плаване ни очаква в морската шир.

— Знаеш ли, приятелю — подви опашка Туфо. — Това плаване ще бъде празнично само за теб. Аз мисля да се върна обратно…

— Ама че го рече — обратно! Не ти ли омръзна и на тебе да се мъкнеш с фургоните от град на град? Остави го този цирк!

— Не ме разбра добре, Белмондо. Аз мисля за голямото обратно. Иска ми се да се прибера у дома. Далече от морето и оттатък планините…

— Глупости, глупости, глупости! — затрака с кривата си човка Белмондо. — Глупости на квадрат! Трябва да изминеш стотици километри, за да стигнеш до твоето „у дома“. Ако не паднеш нейде по пътя от умора, ако не издъхнеш от глад. Дори да не издъхнеш от глад, поне на десет места ще те замерят с камък. И бъди сигурен — някой от тези камъни не-пре-мен-но ще те улучи по кратуната.

— Нищо не е сигурно в този несигурен свят — отвърна философски Туфо. — Дори свободата понякога вреди на здравето. Аз обаче ще използвам своята свобода, за да се върна вкъщи! Така реших…

— Щом си решил. Няма да те разубеждавам, приятелю. Разбирам, че пътищата ни отново се разделят — поклати тъжно глава Белмондо. — Аз пък реших друго и отивам на кораба. Моето „у дома“ е сред морската шир. А ти… А ти се пази! Не ме забравяй!

Белмондо протегна крило и помилва муцуната на своя риж приятел. Тракна за довиждане с кривата си човка и полетя към отсрещните светлини. Сигурно не предполагаше, че на този увеселителен кораб ще срещне други пияници и ще чуе още лоши думи. Всъщност най-добрите думи извика след него Туфо:

— На добър път, приятелю! Бъди здрав и щастлив!

В лунния мрак прозвуча пресипнала корабна свирка, но тя не можа да заглуши прощалния отговор на Белмондо, идващ нейде от блесналите мачти:

— Не ме забр-р-ра-авяй! Чуваш ли — не ме забр-р-ра-аавяй!

— Ще те помня, Белмондо! — прошепна просълзен Туфо. — Както е в песента: „И бурята не ще ни раздели!“

На лунния бряг остана само един риж котарак и неговата голяма посока.