Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (38)

Осма глава
Вратата е отворена. Танцът на мъртвите пеперуди. Аз ли написах това?

Вратата на балкона беше наистина отворена. Туфо се повъртя пред нея, измърка вежливо, но никой вътре не отвърна на неговия поздрав.

„Май професорът не ме чува…“ — каза си котаракът и решително прекрачи прага.

Пред очите му се появи необикновена гледка: купища книги, дървена маса с пишеща машинка и десетки шарени пеперуди, накацали в равни редици на отсрещната стена. Под тях имаше дълъг шкаф и Туфо бързо се покатери на него.

Сега отблизо той забеляза, че пеперудите не са накацали на самата стена, а са подредени в изящни кутии, които висяха като картини на стената. На всяка кутия отпред блестеше прозорче и то вероятно можеше да се отваря и затваря.

„Чудна работа! — помисли Туфо — Защо тези пеперуди не помръдват? Може би са заспали вътре и професорът е затворил прозорчето, за да не настинат! А е толкова топло в стаята…“

И котаракът веднага се опита да отвори с нокът най-близкото прозорче. То сякаш само това чакаше — изскърца тънко и се открехна до половината.

Пеперудите обаче изобщо не помръднаха.

„Брей, колко дълбоко са заспали!“ — рече си Туфо и след малко колебание реши да ги извади от това сънливо безмълвие. Прокара нежно лапа по шарените им крилца, но те трепваха за миг и пак заспиваха.

„Това на нищо не прилича!“ — възмути се рижият котарак и започна да ги издърпва една по една и да ги слага върху шкафа. Нещо го ужили по лапата, после още веднъж. Това засили яда му: „Аз ги будя, а те ме хапят! Така ли?“

Разтвори бързо всички кутии и започна да брули безразборно шарените криле. Пеперудите заваляха край него като есенен листопад. Бодваха го за миг с остри топлийки, падаха върху шкафа и отново замръзваха.

Тогава Туфо се отказа от благородното си намерение да буди спящите пеперуди. „Да ви кихна на сънищата!“ — сви презрително нос той и още неизрекъл тази закана, действително кихна. Крилцата край него подскочиха, пак го боднаха и пак се усмириха…

„Какво ли ще се занимавам с вас!“ — разсърди се не на шега Туфо и тръгна обиден към другия край на дългия шкаф, като внимаваше да не ги настъпи.

Обаче там стоеше вентилаторът. Когато Туфо направи последна крачка, настъпи, без да иска, някакво копче и изведнъж го блъсна бесен вятър. Вятърът бръмчеше и фучеше толкова злобно, че Туфо не разбра кога се хвърли на пода.

Вдигна муцуна и с подобаващ за случая страх загледа това непонятно същество, което въртеше заканително глава и виеше като гладно куче. Туфо усети как силното му дишане го удря по лицето подобно на размахана метла, подобно на ноемврийски вихър.

Но това не беше всичко.

Ужасният вой на животното беше пропъдил всички пеперуди, беше ги стреснал, беше ги подлудил и сега те хвърчаха из стаята в различни посоки: блъскаха се в стените, подскачаха около шкафа, безмълвно се спускаха към настръхналия Туфо.

На вълни на вълни те прииждаха към него и безмилостно го дупчеха с топлийки по муцуната, по гърба, по опашката — опитваха дали е вкусна кръвта му и пак отлитаха към тавана.

Ставаше непоносимо.

Рижият котарак измяука и затича пощурял из стаята. Бутна едната грамада книги върху другата, покатери се на масата, разпиля някакви черни и бели листове, после скочи върху пишещата машинка, нагази в клавишите и металните букви безразборно затракаха.

И той зърна изумен как на белия лист отсреща започнаха да се появяват черни знаци, как се нареждаха в стройна редица, как се изпънаха и поискаха да кажат нещо.

„Аз ли написах това?“ — смая се Туфо, почеса се по главата с радостна възбуда и подскочи върху клавишите още веднъж и още веднъж, докато едно звънче звънна и машината неочаквано спря.

Туфо погледна с възторг малките черни букви. „Браво на мен! — извика той. — Браво на мен!“

Протегна муцуна към написания ред, помириса го най-обстойно и си каза доволен: „Каквото и да си говорим — като начало никак не е лошо!“

Защото всеки, който се занимава с писане на букви, обикновено сам си харесва написаното.

Дощя му се да прегърне машинката, да я млясне по хладната буза и да я помоли, ако обича, да тръгне отново.

Но в този миг долетя отнякъде една черна пеперуда и злобно го убоде по муцуната.

— Пак ли? — проплака Туфо, търколи се на пода и хукна към отворената балконска врата. Дори не се обърна, за да погледне за последен път необикновената стая: разхвърляните на земята книги, бръмчащия вентилатор и танцуващите край него пеперуди, дървената маса и чудноватата машинка с неизписан лист.

Ех, бедни мой Туфо, винаги е така! Тъкмо си написал първия ред, и вече мислиш за втория, тъкмо се радваш на своя малък успех, и потриваш нетърпеливи лапи за втория, все долита отнякъде онази черна пеперуда, която те жилва по носа: „Хайде, стига толкова! Махай се оттук! Нямаш никаква работа в тази стая!“

А каква е пък нейната важна работа?

Да хвърчи из стаята с мъртви криле, понесена от изкуствения вятър на вентилатора, да върти своята глупава топлийка и да те боде по носа, когато погледнеш нагоре…

Че може ли това да се нарече работа!

Завист е това, драги приятелю — ето какво. Завижда пеперудата на всичко живо.

Или си мисли, че и другите са препарирани като нея.