Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (67)

Тринадесета глава
Захар в киселото зеле. Надежда за по-приятна смърт. С какво се хранят лъвовете

От прозорчето нахлу утринна виделина и Туфо реши да разгледа по-внимателно мазето. Най-напред му направи впечатление дъсченият сандък близо до вратата, но след като го помириса обстойно, отгатна, че в него има някакви стари дрехи, посипани с нафталин. Миризливата каца за зеле не заслужаваше особено внимание, но черната етажерка в ъгъла трябваше да бъде проучена по-подробно.

Погледът на котарака бе привлечен от някакви издути пакети, наредени върху горната лавица. С пъргав скок Туфо се метна върху тях и започна да ги проверява един по един…

„Тфу, захар. И тук захар. И тук пак същото!“ — мърмореше разочарован той. От дупките, които беше пробил с нокът в хартията, протекоха блестящи струйки. Като всички котараци, и Туфо не беше голям любител на сладкото. Скочи върху капака на кацата за зеле и оттам — обратно на пода.

От двойния скок капакът се размести и струйките захар започнаха да текат в киселото зеле.

Без да подозира, Туфо беше открил нов начин за приготвянето на тази домашна зимнина — миризливите зелеви листа щяха да получат допълнителен вкус на развален конфитюр. Рижият котарак не подозираше също така, че и наказанието, което трябваше да получи за тази своя пакост, щеше да му спаси живота. Но да не изпреварваме събитията.

Някъде в средата на деня ключалката изщрака и на входа застана мургавият мъж с чувал в ръката.

— Добър ден, скъпи котараци! — подвикна бодряшки той. — Разбрах, че ви станало горещо и искате да съблечете мръсните си кожи. Къде сте се скрили, уважаеми? Пис-пис…

Но мустакатата му усмивка постепенно се стопи. Пред него се надигна тих и разтреперан, с издраскан нос и парцалива козина единствено рижият Туфо. А горе волно се ветрееше спуканият найлон на прозореца.

— Само ти ли си тук, бре? — ревна му насреща мустакатият. — Къде духнаха другите? Ах, тези космати вагабонти! Половин кожено палто ми отнесоха!

„Абе сигурно са вагабонти — си каза изоставеният Туфо. — Ама кожите си бяха техни!“

— Ай-ай-ай! — завайка се мъжът. — Какво ли не направих за тях! Събирах ги по улиците, в чувал ги носих, хляб им давах в мазето, а те да ми избягат под носа!

— Какви неблагодарници, а? Никакво признание за топлите грижи! — промърмори с тъжно злорадство Туфо.

Но изведнъж го стресна нов вик:

— Ааа! Какво е това, бре? Кой разсипа захарта в зелето? Ти ли, парцал рижав? Знаеш ли как мъчно се краде захар и как се носи нощем зеле? Ще ти дам да разбереш!

И в следващия миг Туфо видя над себе си разперена ръка с черни нокти. После почувства, че потъва в мрачния чувал и че чувалът бързо тръгва нагоре, към зловещия двор. Навярно там щеше да се раздели със своята единствена и наистина скъпа кожа. Дощя му се да изкрещи: „Помооощ! Загивааам!“, но от мръсното зебло се дочу само жалко скимтене.

Но чувалът явно не спря в двора, където според Мяу-хъ съхнеха разперени котарашки кожуси. Звънна велосипедно звънче и Туфо разбра, че е натоварен в багажника на Косьовото колело…

А човекът отпред продължаваше да нарежда ядосано:

— Ще видиш ти какво наказание съм ти измислил! От твоята дрипава кожа дори бърсалка не става! В блатото! Чуваш ли — в калното блато ще те хвърля! И то в най-дълбокото ще цопнеш, гиди мръснико!

„Значи така. Няма да ме коли, а ще ме дави — въздъхна малко обнадежден Туфо. — Този вариант ми се струва по-добър. Но кой знае каква мръсотия е в това блато — ако се спася, ще ми трябват два часа миене, за да се появя пред хора…“

Но отпред изпращя познатият транзистор и размишленията на Туфо бяха прекъснати от игрив женски глас:

А сега любопитни факти отвсякъде. Младият колоездач Жан Стефенсон, който е решил да обиколи земния глобус с пътнически велосипед, вече наближава африканската джунгла. Тази сутрин той премина на висока скорост през един резерват за лъвове и доказа отново своето безстрашие. На Стефенсон не му липсва и чувство за хумор. „Отслабнал съм вече с десет килограма и не ставам за храна на лъвовете!“ — пошегува се пред журналистите той…

Копчето на транзистора внезапно щракна.

— Я чакай, чакай — обади се мъжът отпред и спря колелото. — Храна за лъвовете? Та аз вчера видях такава обява пред цирка. Изкупували всякакви животни за храна на лъвовете. Да не съм луд, че да хвърля цяла двайсетачка в блатото! Връщаме се, скъпи нахалнико, обратно в града.

Туфо изслуша тези думи със свито сърце. Новият вариант решително не му хареса.