Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (22)

Първа глава
Котарак сред жълтите дюни. Първи впечатления от морето. Каква скука!

Туфо вървеше бавно сред жълтите дюни и мъркаше с примижали очи. Под лапите му просветваше златист пясък, а недалеч от носа му играеха хладни вълни. Непознати чайки го поздравяваха с дрезгави гласове.

Всичко това Туфо виждаше за пръв път — и просторния пясък, който грееше като радиатор, и шарените чадъри, под които лежаха голи хора, и пяната на вълните, заливаща брега като кипнало мляко.

Туфо вървеше на една лапа разстояние от морето. Не смееше да нагази във водата, защото тя мърдаше пред него като синьо чудовище с неизвестни намерения. Току-виж че отвори уста и го глътне в огромния си корем! По-добре да си припка между чадърите, да си играе с някоя скъсана джапанка или да слуша музика от Косьовия транзистор.

А Косьо цамбуркаше весело край брега, сложил на лицето си големи страшни очила. Понякога той изчезваше под водата, за да се изправи с радостен възглас: „Вижте какво камъче намерих!“. Туфо поглеждаше с уважение към смелото момче, но все пак не разбираше защо за едно камъче трябва да скачаш в морето, когато камъчета по брега — колкото щеш! И още нещо. Туфо знаеше как трудно увещаваха момчето да плисне сутрин шепа вода на очите си, а сега то още по-трудно излизаше от водата…

Но от всичко котаракът беше най-много учуден на това, че никой не му обръща внимание. Голите хора под чадърите разговаряха и се смееха високо, четяха измачкани вестници и играеха на карти, тичаха към къдравите вълни или просто лежаха така, забили нос в пясъка. Рижият котарак сякаш не съществуваше за тях…

По брега преминаваха мургави момчета в бели престилки, които носеха шарени кутии и викаха: „Сладолед на клечка, моля! Сладолед на клечка!“, но никой от тях не спираше пред Туфо. Котаракът със завист наблюдаваше как децата се събират около продавачите, как подават стотинки и вземат от кутията ароматни кафяви сладоледи. И как започват да ги ближат лакомо, докато в ръката им остане само клечката. По целия плаж имаше разхвърляни такива клечки. Туфо ги беше проучил подробно — те му приличаха на кокалчета от пържола, която някой е изял преди него.

Е, вчера му се случи да близне няколко сладоледени капки, паднали върху една карта за игра. Шареното картонче така миришеше на шоколад и мляко, че котаракът скришом го отмъкна до най-близката дюна и там го нагриза от двете страни. А дебелите чичковци, които играеха карти, след пет минути започнаха да се карат: „Кой скри дама купа? Ти скри дама купа! Никога не съм крил дама купа!“

В почивната станция също не беше интересно — хората се разхождаха под зелените дървета и си приказваха за неразбираеми неща, децата ритаха топка, а кучето на готвача спеше по цял ден, без дори веднъж да излае по него. Единствените приятни мигове през деня бяха само закуската, обедът и вечерята, но и тук Туфо усещаше, че е пренебрегнат — винаги му сервираха последен, в една чинийка под стълбището. Пък и храната не беше особено вкусна — къде се е чуло и видяло котарак да яде руска салата, вегетарианска мусака или компот от праскови!

Само в днешната сутрин Туфо забеляза между алеите на станцията нещо по-особено — две момичета с бели полички стояха едно срещу друго и си подхвърляха малко кръгло яйце. Те удряха яйцето с кръгли лопатки и то летеше високо, високо над алеята, без да се счупи. Туфо издебна момента, когато яйцето се търкулна в цветята, и лакомо го грабна в лапите си. Ала чудноватото яйце въобще не ставаше за ядене, защото не беше снесено от кокошка или от някоя друга птица. Пък и кой да обясни на котарака, че птиците не снасят топчета за игра?

Истински яйца имаше в голямата кухня. Туфо беше виждал през прозореца как готвачът ги подрежда в грамадния хладилник: едно, две, тридесет, двайсет, безброй. Но вратата на кухнята беше винаги затворена за котарака. Не му оставаше нищо друго, освен да наблюдава как двете момичета в бели полички играят с фалшивото яйце: „трок-пок, трок-пок…“

Каква скука!