Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират

Първа глава
Запознаване. Първо бягство. Мастиления котарак

Туфо никога не беше плавал в океана. Никога не беше нападал търговски кораби и рибарски лодки, за да отнеме скъпоценния им товар. Не пиеше ром, не беше едноок и нямаше дървен крак.

Напротив, Туфо си имаше четири крака като всички котараци по света. И беше израснал на шестнадесетия етаж, в апартамент с хладилник, телевизор и голяма библиотека.

Но едно не можеше да се отрече — Туфо беше риж. Като листата на дърветата есенно време, като картата на Средна Азия. Беше и храбър, най-храбрият котарак в жилищния блок — не го беше страх от асансьора и вървеше по парапета на балкона, без да му мигне окото.

Ако се беше родил на някой тихоокеански остров, Туфо непременно щеше да стане пират, и то пират от най-прославените.

Но той нямаше такава изключителна съдба. Израсна в една кутия за луксозни обувки и не пиеше ром, а мляко. Всяка сутрин остреше ноктите си в мокета, но нямаше с кого да влезе в единоборство.

Обичаше приключенията, но никога не беше ходил по-далече от парка, и то не сам, а носен в най-обикновена пазарска чанта. В нея той стоеше изправен като на капитански мостик — очите му внимателно се взираха в зелените клони, а острите му уши трепваха при всеки близък и далечен шум.

Освен пиратско име, Туфо имаше и пиратско сърце.

Затова тази сутрин избяга от къщи.

Видя вратата открехната и тихо се измъкна в коридора на етажа. След това се втурна по стълбите надолу като рижа светкавица.

Когато излезе на асфалтираната улица, пред очите му всичко се въртеше. Беше пробягал стъпалата на шестнадесетте етажа за по-малко от минута.

Пред него проблясваше и шумеше денят — висок и необятен, без стени и прозорци, изпълнен със звънко чуруликане и далечен тътен. Туфо погледна с едно око назад и безшумно затича към близките дървета.

Паркът го посрещна с хиляди звуци и миризми, отвсякъде го дърпаха неизвестни посоки. Туфо се поколеба за секунда, мръдна ушите си енергично и хукна напред. Този път му беше познат, макар че беше минавал по него твърде рядко, и то не сам, а носен от четвъртокласника Косьо в пазарска чанта. Русият Косьо беше най-добрият му приятел, но рано тази сутрин замина на училище…

Пък и трябва ли приятелят да те носи на ръце, когато ти сам си имаш здрави крака?

Сега Туфо летеше свободен и лек подобно шхуна в открито море. Пред него гъстите храсти прииждаха и прошумяваха като зелени вълни, но той ги заобикаляше ловко, без да губи нишката на избраната посока. Чувстваше, че нещо властно го вика, че някъде го чакат събития, които не можеха да станат без него.

И не се излъга.

„Ти не си сам“ — каза му един вътрешен глас.

А знае се, че всеки вътрешен глас е по-правдив и от десет външни гласа.

Туфо спря своя бяг между дърветата и внимателно се огледа. Встрани от него, под изсъхнал къпинов храст, стоеше наежен друг котарак, който безшумно го наблюдаваше. Котаракът беше син на цвят и в очите му проблясваха розови пламъчета.

— Къде си хукнал като бесен, рижльо такъв? — просъска той.

Това съскане би прогонило даже змия-очиларка, но Туфо не загуби хладнокръвие.

— Тичам, за да не посинея от студ! — отвърна обидено той и вирна опашка. Виж ти какви работи стават в живота — тъкмо си решил да потичаш на воля в гората и — хоп! — появява се някакъв син котарак, който ти разваля изведнъж настроението. Идеше му да скочи и да ухапе нахалника по синьото ухо.

— Много си нервен! — като помълча малко, каза примирително другият.

— Нервен съм. А ти си син като патладжан! — продължи да вири опашка ядосаният Туфо.

— Цветът ми е снежнобял, ако искаш да знаеш. Но днес има мач и момчетата от нашата улица ме боядисаха със синьо мастило, та дано сините победят. Всяка събота ме боядисват така — обясни умърлушено непознатият.

— Къде има мач? — попита Туфо и се огледа.

— Не тук, разбира се — ухили се Мастиления котарак. — На стадиона! — После дружелюбно приближи: — Искаш ли да отидем? Зная една дупка в оградата. Ще излезем точно на сектор „А“.

— Това е моят любим сектор — рече малко неуверено Туфо, защото изобщо не знаеше какво означава думата „сектор“. — Съгласен съм!

— Тогава след мен! — извика Мастиления котарак и хукна по тънката пътека, криволичеща между дърветата. А след него затича Туфо с щръкнали уши и разтупкано сърце. Досещате се сами, че той никога досега не беше ходил на футболен мач.

Втора глава
Дупката е изчезнала. Изкачване без асансьор. Котаракът се хваща за опашката си

Спряха пред една висока ограда, зад която се чуваха странни звуци — пронизителни свирки и песни, радостни и гневни гласове.

Туфо погледна оградата смаян. Зад нея имаше нещо огромно и страшно. Не му се продължаваше нататък.

— Сигурен ли си, че търсим точно това място? — прошепна смутено той.

— Да. Тук някъде беше дупката — отвърна новият му приятел, като се оглеждаше наоколо.

Мръдна синкавия си мустак и започна да помирисва едно по едно сивите ребра на оградата.

Когато стигна до завоя, спря. После бързо се върна, подвил умърлушено опашка.

— Дупката е изчезнала — рече той. — Безследно. Трябва да гледаме мача отгоре.

— Как така отгоре? — трепна Туфо и вдигна глава към пухкавите облаци, плуващи в синевата.

— Ей на това дърво отсреща. Виждаш ли го?

И Мастиления котарак протегна лапа към голямата акация, надвесила клони над оградата.

— Аха, доста високо ми изглежда — промърмори Туфо. — Асансьорът работи ли?

— Работи. Но само на 30 февруари! — озъби се Мастиления котарак и подскочи на едно място. — Нямаме време за шеги — да вървим, че мачът е започнал.

Миг след това двамата приятели бяха под дървото.

Синият котарак се втурна първи — заби нокти в кората на старата акация и пъргаво се покатери чак до върха.

Подскочи и Туфо, запълзя бавно нагоре, но още нестигнал първия клон и — пъъър! — пързулна се обратно на земята.

— Вече виждам всичко! — извика отгоре Мастиления котарак. — Хайде нашите!

„Какво ли чак толкова вижда?“ — помисли си задъханият Туфо завистливо.

Любопитството удвои силите му.

Засили се пак и започна да се катери — внимаваше да стъпва там, където беше минал неговият приятел. Стигна до първия клон, после подскочи на втория, продължи нагоре и накрая пред очите му блесна просторният стадион, препълнен с хиляди хора.

— Урааа! И аз виждам всичко! — извика Туфо и вдигна гордо двете си лапи.

В този момент тънкият клон му се изплъзна и Туфо усети, че пада надолу, към шумното множество от хора.

И понеже нямаше крила, се хвана за опашката си.

Трета глава
Успешно приземяване. На терена излиза нов играч. Някой вкара гол

Стори му се, че лети безкрайно.

„Пляаас!“

Лапите му потънаха в нещо меко и студено. Замириса му на мляко и зимен ден.

Беше паднал в една голяма кутия, пълна със сладолед.

— Дявол да те вземе! — изкрещя продавачът изплашено и изпусна кутията по стълбите.

Туфо никак не искаше да го вземе някой и затова се втурна надолу, към зеленото поле, където тичаха хора, облечени в сини и червени дрехи. Едно шарено кълбо прелиташе неспирно над полето.

Хората ритаха кълбото, за да го гонят. И го гонеха, за да го ритнат.

Ако беше някъде наблизо, Мастиления котарак щеше да обясни на Туфо, че точно това е важният съботен мач, който кара хората да викат и да свиркат, да пеят песни и да боядисват котараците с мастило.

Но Туфо беше сам. Понякога се случва така — тръгвате заедно с някого занякъде. После спирате под едно дърво и започвате да се катерите по него, но ти падаш неочаквано долу, а приятелят ти стига върха. И твоят приятел на върха хич не поглежда към земята, където ти си паднал. И няма кой да ти обясни как да постъпиш в такива трудни минути.

Затова зрителите, изпълнили стадиона, видяха как един жълто-червен котарак премина като пламък през цялото игрище, пресече криви и прави линии и накрая, свит на кълбо, се стрелна към вратата на сините.

Обърканият вратар помисли, че това е топката, и решен на всичко, направи отчаян плонж към Туфо. Но котаракът се изплъзна ловко встрани и скочи върху главата на един фотограф.

В това време шарената топка наистина долетя отнякъде и като тупна в меката трева, неочаквано се търколи в другия ъгъл на вратата.

— Гооол! — изкрещя неистово стадионът и във въздуха се размахаха хиляди ръце.

— Гооол! — извика фотографът и заскача зад вратата, забравил за ноктите на котарака.

Играчите в синьо затичаха с протегнати ръце към съдията, а излъганият вратар седна на тревата и заплака.

Туфо мигом помириса във въздуха опасността. Разбра, че цялата тази страшна дандания може да се изсипе върху него.

Защото, когато се обърка нещо, хората все някой котарак ще изкарат виновен.

Сви уши и се втурна към бетонния изход, където стоеше един дебел човек, който тъкмо си събличаше сакото.

Туфо направи лъвски скок, блъсна се в сакото и излезе през ръкава.

По-нататък беше лесно.

Зад него се чуваха гневни гласове, но той вече тичаше към спасителната тишина на дърветата, където всеки котарак ставаше невидим за хорските очи.

Четвърта глава
Пеещият фонтан. На Туфо не му е до песен

Между дърветата на парка беше наистина тихо, но не чак толкова, колкото очакваше Туфо.

В събота вечер тук идваха всички хора, които обичат природата. Те вървяха по алеята бавно, разговаряха с малко думи или замислено ядяха пуканки. Когато се скриваше и последният слънчев лъч, в средата на главната алея внезапно бликваше пеещият фонтан. Неговите весели струи започваха да милват пейките наоколо и някои предвидливи пенсионери разтваряха над главите си чадъри. Децата пък тичаха край розовите храсти и играеха на индианци, а в лятното кино до езерото прожектираха наистина индиански филм.

Разбира се, Туфо не беше идвал никога тук в събота вечер.

Шумната гълчава наоколо го изненада и той не посмя да се покаже на главната алея. Шмугна се в някаква леха с едри есенни цветя и заприпка успоредно на алеята. От време на време го сепваха човешки гласове и той спираше, притаил дъх. Но най-много го безпокоеше гласът на пеещия фонтан, който идваше отвсякъде. Тази фонтанска мелодия беше приятна, но лошото бе в това, че винаги когато слушаше музика, Туфо започваше да усеща остър глад.

Така стана и сега, фонтанът пееше ария из операта „Ловци на бисери“, а Туфо си представяше малки сребърни рибки, които танцуват под носа му.

Туфо излезе от цветната леха, огледа се и пъргаво затича към брега на езерото.

Езерото го посрещна със студено мълчание, в което се долавяше само шумът на първите падащи листа.

Неочаквано той забеляза някакви особени светлини в другия край на езерото, които му напомниха нещо приятно. Туфо бързо се отправи натам.

Мина край дълга тъмна стена, заобиколи малка постройка с обло стъклено прозорче и смело се втурна към вратата, разтворена пред него.

Пета глава
На лятно кино през есента. Мечта, превърната в действителност. Не изпускай златната рибка

И така Туфо попадна в лятното кино, което работеше и в ранна есен. Кинопрегледът току-що беше започнал и Туфо с внимателни стъпки се промъкна към първите редове. Тук, за разлика от стадиона, му хареса — хората гледаха, без да викат и свиркат, а екранът му приличаше на голям телевизор, много по-голям от този вкъщи.

Тъкмо се промъкна и седна най-отпред, Туфо видя нещо, което дълбоко го развълнува: пред него, ама съвсем пред него спря една голяма лодка. Двама човека издърпаха от водата мрежа, пълна с риба, и я изсипаха в лодката. Пред очите на Туфо заиграха безброй риби — малки и големи, тъмни и бляскави…

А в същото време звучеше силен мъжки глас:

В първите дни на есента река Дунав зарадва трудолюбивите рибари. Тя щедро разтвори своите обятия и напълни мрежите им с богат улов. Особено радостни са рибарите от…

Но Туфо така и не научи кои рибари са особено радостни…

Носът го засърбя, пред очите му притъмня и той като куршум полетя към лодката, пълна с риба.

„Праас!“ — изпращя платното на екрана. Лодката се завъртя и се преобърна, удивените зрители наскачаха, а Туфо се претърколи от другата страна и цамбурна във водата.

Само че това не беше щедрата река Дунав, а малкото езеро, което се намираше точно зад екрана на лятното кино.

Когато излезе от водата, треперещ от студ, с полепнали мокри листа по козината, Туфо държеше в лапите си една жива златна рибка. Беше станало чудо — до преди малко тази рибка дремеше спокойно в плиткото езеро, но случаят я сблъска с гладния котарак и сега тя отчаяно се мяташе в ноктите му.

Туфо беше щастлив. Мечтата му съвсем неочаквано се превърна в жива реалност. Нещо повече — цяла вечер пред очите му играеха сребърни рибки, а тази, която улови съвсем случайно, се оказа златна!

Ала тъкмо се накани да лапне нещастната рибка, тя внезапно се изплъзна от лапите му, блесна за миг във вечерния въздух и звънко падна във водата. Туфо проследи нейния криволичещ полет с невярващи очи.

Сега рибката беше щастлива в плиткото езеро, а той — дълбоко нещастен.

Защото в живота никога не се случва и златната рибка, и гладният котарак да бъдат едновременно щастливи.

Туфо подви опашка и умърлушено тръгна по алеите на парка — мокър, гладен, обиден от живота.

По едно време дърветата оредяха, сухата трева се смени с асфалт и котаракът видя пред себе си висока, много висока къща, цялата обляна в светлина.

Туфо затича по стъпалата, които водеха към входа, бутна с лапа открехнатата врата и потъна в неизвестността.

Шеста глава
Търсене на беглеца. Живи котараци не продаваме. Денят залязва тъжно.

Денят вървеше към залез, но децата от блока и не помисляха за прибиране вкъщи. Този път причината не беше във въртележката край моста, нито в новата топка на Марин. Целия съботен ден момчетата обикаляха квартала и питаха всеки срещнат:

— Извинете, да сте виждали някъде един котарак, рижав на цвят, с бяло петно на муцуната?

Запитаните минувачи свиваха вежди и мигаха дълго, после вдигаха рамене и бързо отминаваха.

Имаше и шегобийци.

— Да, видях един такъв котарак. Само че беше черен на цвят и с рижо петно на муцуната — каза им един висок батко с шапка, на която пишеше „Спорт-тото“.

— Срещнах го на автобусната спирка. Търсеше два билета от петдесет стотинки — отговори весело момче с розов пуловер.

— Пиеше бира в ресторант „Дивите петли“ — рече им един дебел чичо, който явно не разбра за какво го питат.

Провериха във всички мазета на блока, надникнаха в съседните дворове, навеждаха се под паркираните на улицата коли. От Туфо нямаше и следа.

Косьо донесе от къщи един дебел телефонен указател, а Гошо — цяла шепа монети. После всички влязоха в кабината на телефонния автомат.

— Ало, полицията ли е? — извика в слушалката Косьо. — Случайно да сте намирали днес един котарак, рижав на цвят, с бяло петно на муцуната?

— Откраднат ли е? — попита строг глас.

— Дали е откраднат? — Косьо погледна въпросително другите момчета. Те замълчаха, а Марин заклати отрицателно пръст.

— Няма кой да го открадне — продължи Косьо. — По всичко изглежда, че се е загубил.

— Тогава потърсете в „Изгубени вещи“ — рече строгият глас и сложи точка на разговора.

— Ало, „Изгубени вещи“ ли е? — продължи търсенето Косьо.

— Да, кажете — обади се женски глас.

— Изгубен е котарак, рижав на цвят, с бяло петно на муцуната. Да е случайно при вас?

— Котаракът може да е загубен, но не е вещ. Попитайте в бюро „Луксозни животни“, там може би ще ви помогнат — посъветва лелята отсреща и затвори телефона.

Завъртяха и номера на бюро „Луксозни животни“.

— Ало, да се намира при вас котарак, рижав на цвят — започна вежливо Косьо.

— Котараци имаме. Пластмасов или плюшен търсите? — попита го делово пак женски глас.

— Не, жив! С бяло петно на муцуната! — извика в слушалката Косьо.

— Тогава имате някаква грешка. В нашия магазин за детски играчки живи котараци не продаваме! — засмя се гласът от другата страна.

Когато монетите свършиха, Гошо въздъхна:

— Край. Това ми бяха капиталите. Заради този загубен Туфо няма да мога да си купя класьор за марките.

— Ще ти дам да подържиш малко моя класьор — пошегува се тъжно Марин.

Момчетата тръгнаха бавно по стръмната улица, като внимателно гледаха встрани — все им се струваше, че отнякъде внезапно ще притича Туфо, пъргав и радостен, преминал невредим през хиляди опасности.

Но улицата пред тях беше пуста и те унило тръгнаха по домовете си с чувството, че събота е най-лошият ден от седмицата.

Седма глава
Режисьорът търси опашката си. Туфо прави скок в изкуството

А къде всъщност се намираше Туфо?

Това и той самият не можеше да каже. След като се промъкна през осветения вход на голямото здание, той тихо заобиколи двамата човека, които разговаряха на висок глас. После се втурна по тесните стълби нагоре, почти прилепен до стената. Тя беше боядисана в портокалов цвят и това помагаше на Туфо да изкачва незабелязано етажите, въпреки че около него имаше постоянно движение.

Момичета в яркосини престилки и с лъскави кутии в ръце притичваха по стъпалата нагоре-надолу. Някакъв мъж в шарени дрехи стоеше пред голямо огледало и пееше „О, соле мио!“, като покашляше важно от време на време. Един дебел човек с очила се беше навел над перилата и викаше ядосано: „А къде е опашката? Няма я опашката на филма ми!“

Туфо погледна дебелака с истинско съжаление. Лошо е да си изгубиш опашката, изгубиш ли я — иди, че я търси после! Но неговата собствена опашка беше на мястото си и Туфо, без да издава звук, заобиколи дебелия човек и продължи изкачването си.

По едно време пред него се изправи висока, покрита с кожа врата, на която пишеше: „Студио I. Вход за външни лица абсолютно забранен!“

Но Туфо, въпреки природната си интелигентност, беше напълно неграмотен, затова смело се пъхна в тънката пролука. Пък и да беше прочел надписа, как щеше да разбере за кого се отнася той? Всички външни лица се намират вън. И всички вътрешни лица са вътре. Значи забраната не засяга никого. И въобще за какво ги пишат тези забрани? С Туфо се вмъкна вътре, без да е прочел надписа, и изведнъж попадна в море от светлина. Светлината идваше отвсякъде — отсреща и отзад, отляво и отдясно.

Туфо замижа объркан. И в този момент една приятна миризма го погъделичка по носа…

Той отвори очи и съгледа насреща огромна маса, цялата отрупана с лакомства — печена кокошка, сложена на сияещ поднос, голяма жълта риба, легнала в стъклено блюдо, сандвичи с колбас и хайвер, шарена торта…

Туфо пое въздух и се приготви за скок.

Осма глава
Как да се държим в обществото. Защо телевизионният говорител се държи за бузата. По-нататък всичко е ясно

Някои от вас може би вече се досещат къде беше попаднал Туфо. Но неговите приятели от блока не знаеха абсолютно нищо за него и това истински ги тревожеше в съботната вечер. Въпреки подканянията на родителите си да вечерят като хората, те само поднасяха лъжиците до устата. А след вечерята седнаха пред телевизора смълчани и умислени.

По телевизията показваха популярното детско предаване „Как да се държим в обществото“.

Тази вечер темата беше „Ние сме в ресторант“.

Умърлушеният Косьо разсеяно слушаше обясненията:

— Вашата салфетка се намира от лявата страна. Вилицата се държи в лявата ръка, към края на дръжката. Ножът, разбира се, е в дясната. Пожелавате на съседа си „Добър апетит!“ и започвате да се храните със затворени уста…

Изведнъж Косьо отвори уста и извика силно:

— Ето го! Нашият Туфо! Елате бързо!

Всички дотичаха до телевизора. Таткото остави вестника, а майка му си потърси очилата.

На масата, която показваха на екрана, до момчето, което се хранеше образцово с нож и вилица, се беше свил и Туфо. Нашият котарак тихо си хапваше от печената кокошка лакомо, без никакви нож и вилица, като се оглеждаше крадешком.

— Може да не е той — каза нерешително майката на Косьо. — Цветовете на нашия екран са доста избледнели, не се вижда ясно какъв цвят има котаракът.

Косьо помисли няколко секунди и изхвърча от стаята. Хукна при своя приятел Марин на горния етаж — те отскоро имаха нов телевизор.

В този момент предаването „Ние сме в ресторант“ внезапно прекъсна и на екрана се появи телевизионният говорител.

— Драги зрители — каза той, — в студиото на телевизията се намира котарак, рижав на цвят, с бяло петно на муцуната. Умоляваме стопаните му, щом си го познаят, да бъдат така добри да дойдат и да си го приберат.

Като каза това, телевизионният говорител се пипна за бузата, на която личеше одраскване от котешки нокът.

По-нататък всичко е ясно.

Първа глава
Кое може да зарадва един домашен котарак. Картонена кутия с дупка за дишане. Предимства на градското възпитание

Да си домашен котарак никак не е лесно — все ти подвикват, все те затварят, все те настъпват по опашката и размахват пръст срещу тебе, все те подреждат в разни кутии и тъкмо се разположиш удобно, веднага те преместват на друго място.

Изглежда, че хората така изразяват чувствата си — колкото повече те обичат, толкова повече ти се бъркат в живота.

Туфо вече беше свикнал да го гонят от ароматната кухня на ветровития балкон, от дългия коридор — в тъмния килер, и от килера — отново в кухнята. Беше излизал и няколко пъти навън и знаеше, че светът не е малък — в него имаше много дървета, улици и хора, безброй шумове и мириси, много позволени и забранени неща. Но все пак той беше домашен котарак и никога не беше нощувал на друго място, освен вкъщи.

А сега му предстоеше дълго пътуване до селото, където живееше Косьовият дядо. За първи път щеше да се вози на влак, а след това на каруца, щеше да спи на гола земя и да тича на воля в широкия селски двор. И то не ден, не два, а цели десет дни подред — толкова, колкото е пролетната ваканция на Косьо, като не броим дните за пътуване.

Самото пътуване едва ли щеше да бъде много приятно за Туфо — какво може да види един котарак, носен в картонена кутия, на която има само една-единствена дупка за дишане?

Но след това започваше истинският живот — без подвикванията „Туфо, влез“ и „Туфо, излез“, „Защо направи това?“ и „Направй онова“, без досадни прегръдки и неприятно къпане. Хората си мислят, че котките не разбират човешки език, и затова говорят пред тях важни неща. Туфо внимателно следеше разговорите вкъщи и от вълнение по козината му протичаше електричество — какви чудесни дни го очакваха на село!

Косьо също не криеше своето нетърпение. И той за първи път щеше да пътува толкова далеч — без родителите си, без други спътници, освен рижия котарак.

— Майко, а кога точно ще тръгнем? — разпитваше той.

— В понеделник, със сутрешния влак.

— А за Туфо ще има ли запазено място?

— Двамата ще пътувате с един билет — отговаряше майка му. — Ти ще имаш запазено място, а той ще бъде под седалката.

— А какъв ще е влакът — експрес или бърз?

— Бърз. Той спира на повече спирки. До обед ще стигнете. Дядо ти ще чака на гарата.

Преди да заспи вечер, Косьо си представяше една и съща картина: как слиза от каруцата, как се събират около него селските момчета, как той им показва Туфо, а след това прави на всички снимка с новия си фотоапарат. После ще препаше каубойския си пистолет, ще излезе на поляната и още в първия си ден ще се научи да язди кон. Представяше си как се качва на селския мустанг и как препуска с него през полето, стиснал гривата му с една ръка.

Денят на пътуването внезапно дойде. Влакът наистина се оказа бърз, но имаше закъснение и започна да спира на всяка гара, за да изчаква другите влакове. На гара Мездра Косьо си купи през прозореца на купето закуска, изяде половината, а другата половина пъхна в кутията. Оттам се чу звучно мяукане в знак на благодарност.

Пристигнаха рано следобед. Още отдалече Косьо съзря дядо си, който беше единственият посрещач на малката гара. Грабна в едната си ръка куфарчето, а в другата — мъркащата кутия, и радостно се втурна към него:

— Дядо, ето ни! Двама сме!

Дядо му разпери ръце, прегърна го развълнувано, после се огледа:

— А къде ти е другарчето? Не го виждам…

— Нося го в кутията! — извика Косьо и скъса канапа.

Отвътре се показа ококореният Туфо.

— Мяу! — обади се вежливо той и протегна лапа.

— Бре, бре, какво нещо е градското възпитание! — рече изненаданият старец и раздруса котарашката лапа. — Аз пък си помислих, че идваш с някое момче от вашия клас…

И след тази радостна среща каруцата бодро заскрибуца по тесния път, който извиваше между лозя и зелени ниви, стоплени от първото пролетно слънце.

Втора глава
Това, което не се виждаше на снимката. Нерадостна победа. Нещо тропа по водосточната тръба

Още от първия ден всичко за Косьо тръгна така, както си го беше представял — и с момчетата се сприятели, и снимка с Туфо си направиха, даже не една, а няколко. Оказа се, че не само той има фотоапарат — още две момчета бяха получили за добрия си успех в училище такъв подарък.

Само язденето, за което си мечтаеше Косьо, беше малко по-различно: вместо буен мустанг, децата яздеха едно кротко магаре, което всяка сутрин пасеше на поляната пред дядовата къща. На това магаре се качваше гордо и Косьо — за няколко часа се научи да се крепи здраво на гърба му и да го подкарва по широката поляна, без да пада на завоите.

А с Туфо нещата не вървяха добре.

В широкия селски двор той не можа да намери приятели.

— Ти кой си? — попита го гъската.

— Много ми е приятно, казвам се Туфо! — представи се рижият котарак и тъкмо щеше да каже още за себе си, тя го прекъсна:

— А можеш ли да снасяш яйца?

— Не. Само обичам да ги ям — отвърна скромно той.

— Обаче мога да скачам високо!

— Значи ти си безделник — рече с укор гъската и важно отмина.

В другия край на двора на няколко пъти прозвънна звънче.

„Защо ли телефонът им стои отвън?“ — помисли си Туфо и любопитен затича нататък. Там нямаше телефон.

Звънеше звънчето на кравата.

— Добър ден! И вие ли живеете тук? — попита учтиво той.

Кравата го погледна отвисоко с големите си влажни очи, без да спира да дъвче.

— Аз съм тук на гости — неловко продължи Туфо.

— Комуу? — изведнъж прояви интерес кравата и наведе глава.

Туфо не отговори. Щом видя острите рога така близо до себе си, побягна, изгубил всякакво желание за разговор.

— За къде тичаш, беее? — спря го овцата.

— А, тичам си. На чист въздух — промърмори, без да обръща глава, котаракът.

— Тичай си. Няма къде да избягаш — и теб ще острижат. Като мен.

Едва тогава Туфо разгледа събеседничката си. По нея личаха неравни следи от ножица.

— Такава ли е модата сега? — удиви се Туфо и настръхна.

Овцата обидено му обърна гръб.

Туфо замислен тръгна към къщата.

— Стой! Не мърдай! — изръмжа кучето. — Спри да движиш мръсните си лапи! Какво правиш тук?

— Какво мога да правя? Просто се разхождам — отвърна смутен Туфо.

— Знам ги вашите разходки — все гледате да отмъкнете нещо. Ти ли бутна тенджерата вчера, та аз изядох боя?

— Аз не съм оттук — плахо се дръпна назад котаракът.

— Аха, всички не сте оттук! — изръмжа кучето и се втурна към него.

Туфо дори и не помисли да се оправдава, а полетя като стрела и се скри във входа на къщата.

Влезе в пруста и се притаи. Кучето дълго ръмжа отвън, въртя се ядосано пред входа, но синджирът, за който беше вързано, му пречеше да продължи преследването и Туфо беше спасен.

Когато разбра, че премеждието е отминало, котаракът се огледа внимателно наоколо. В полутъмния пруст имаше само една закачалка, на която висяха няколко палта и един чадър. А долу, подредени на пожълтял вестник, стояха малки и големи обувки, между които Туфо позна зимните ботинки на Косьо. Беше топло и миришеше на ябълки. Туфо се протегна доволен, после се разходи от едната стена до другата, като душеше с влажния си нос изтърканите дъски на пода.

И точно тогава долови мириса на непознато животно. Вдигна очи и видя в ъгъла неговата странна фигура: животното беше по-ниско от кучето, но по-дебело от него. Имаше гладка кожа без нито един косъм и протягаше напред единия си крак. Главата му бе скрита в ъгъла и Туфо виждаше само разпльоснатия му бял корем.

„Ами сега? — изтръпна котаракът. — Отвън ръмжи онзи злобен пес, а тук ме дебне друга опасност. И не се знае какво точно може да ми стори — може да ме ухапе, може да ме убоде, а не е изключено и да ме ритне!“

Какво да направи?

И в този момент Туфо си спомни думите на човека, който говори по телевизията, когато има футболен мач: „Нападението е най-добрата защита!“ Точно така — ще нападне първи, за да му вземе страха!

— Мяууу! — извика с все сила той, скочи пъргаво и заби нокти в белия корем на животното.

— Вряууу! — отвърна тутакси животното и ритна с единия си крак Туфо по муцуната. Котаракът отскочи ужасен встрани.

— Значи така — рита — каза си тихо той. — Но защо ми се струва, че стана по-малък? Аха, свива се от страх!

И Туфо отново се хвърли към непознатия, със зъби и нокти започна да се бори с него.

— Мяууу! — викаше храбро Туфо.

— Вряууу! — врещеше животното и риташе въздуха с един крак. Туфо усещаше, че силите на врага отслабват. Животното все повече се свиваше в ъгъла безпомощно и жалко.

— Вряууу — обади се за последен път врагът му и се просна на пода като смачкана дрипа.

Туфо се огледа победоносно и бавно се върна в своя ъгъл.

Но вратата се отвори и влезе Косьовият дядо. Той щракна ключа на лампата, направи няколко крачки и се хвана за главата:

— Гайдата ми!

Вдигна смачканата гайда от пода и започна да я надува. Вече беше пробвал инструмента тази сутрин. Искаше по някое време днес да изненада своите гости с гайдарското си умение. Но вместо очакваните весели звуци сега се дочу само тъжно скимтене. На няколко места гайдата беше пробита от котешките нокти. Старецът допря ухо до изподрасканата кожа и я стисна с две ръце.

— Издиша — рече ядосано той. — Отиде хубавата ми гайда. Сега ще ти дам да разбереш, разбойник такъв!

Огледа се и като не намери друго, грабна чадъра от закачалката и го размаха, но в пруста вече нямаше никого. Туфо беше изхвърчал през вратата и вече пълзеше по водосточната тръба на покрива.

Трета глава
Бягай, но мисли за обратния път. Повредата не е във вашия телевизор. Наказанието

Така и никой не разбра къде изчезна днес рижият котарак. Когато Косьо се завърна от игра, първата му работа беше да попита:

— Какво прави Туфо?

Дядо му тъкмо слагаше автомобилни лепенки по ярешката кожа на гайдата.

— Бели прави — отвърна намръщен той. — Спука ми гайдата и сега се е потулил някъде, за да не яде бой.

— Ще отида да го потърся — каза Косьо и се втурна навън.

Обиколи двора, надникна в лятната кухня и под сайванта, провери под стълбището, излезе на улицата. Вече свечеряваше и улицата, осветена от жълтите прозорци, беше пуста. Косьо се повъртя малко пред портата, но заръмя ситен дъжд и той бавно се прибра вкъщи.

— Никакъв го няма — рече той натъжен. — А вън започна да вали…

— Сигурно се е свил в някой ъгъл и чака да ми мине ядът — отвърна дядо му и сложи пред него чиния с пържена наденица. — А сега хапни. Наденицата ще ти хареса, аз съм я правил.

Вечерята наистина беше много вкусна и гладният Косьо за малко забрави своя четириног приятел. Но когато седнаха пред телевизора с дядо си, изведнъж през главата му мина една мисъл:

— Дядо, а да не би да е тръгнал пеша за София?

— Кой да е тръгнал? — не разбра дядо му.

— Туфо, кой. Какво му пречи да тръгне по шосето обратно?

— А, Туфо ли? Не го мисли за толкова глупав. Къде ще тръгне в дъжда, като си има покрив?

Дядото почти налучка истината. Той беше прав, че Туфо е някъде наблизо, само че котаракът не беше под покрива, а на покрива. Когато бягаше по водосточната тръба нагоре, той съвсем не правеше най-простата котарашка сметка, че трябва след това да слиза на земята.

Опита се на няколко пъти да мине по обратния път, но ноктите му се запързаляха по мокрите керемиди и той, разтреперан от страх и студ, реши да остане на покрива.

Започна да обикаля комина, над който стърчаха някакви разперени метални пръчки.

— Дядо, с телевизора става нещо! — извика Косьо и побутна стареца, който дремеше на стола си.

— Кой влиза? — трепна дядо му.

— Никой не влиза. А в те-ле-ви-зо-ра, казвам, се появи някаква повреда. Погледни!

И наистина — на екрана трептеше странна картина: от единия край към другия тичаха чудати фигури с по десет глави, в ъгъла подскачаха електрически пуканки, а точно в средата се мяташе дебела черна линия.

— Такова нещо не се е случвало досега — промърмори дядо му и стана. — Може да се е повредила някоя част.

Приближи до телевизора и се ослуша:

— Вътре нещо тропа. Я по-добре да го загася.

Щракна ключа, но тропането продължи.

— Дядо, звукът идва отгоре! — извика Косьо и посочи тавана.

— Дали пък не е паднала антената — рече замислено дядо му и се запъти към пруста. Взе чадъра, взе от шкафа електрическо фенерче и излезе навън. Последва го и Косьо, наметнат презглава с една стара мушама.

Дядото насочи електрическия лъч към комина. На антената, под тънките нишки на дъжда, се люлееше едно жълто-червено кълбо и въртеше металните пръчки във всички посоки.

— Това е кълбеста мълния. На такова ми прилича — рече Косьовият дядо.

— Чакай, чакай. Кълбото има опашка. Туфо! — извика момчето.

— Пак ли този разбойник? — разгневи се дядото и тръгна да търси стълба.

Като чу да произнасят името му, Туфо остави на мира телевизионната антена и с радостно мяучене се запързаля по стрехата. Щом опряха стълбата на покрива, той се спусна пъргаво по дървените стъпенки, профуча край дядото и внука и се скри в къщата.

— Само да ми паднеш! — викаше след него ядосаният старец и въртеше във въздуха мокрия чадър. А Косьо вървеше до него с наведена глава и си мислеше: „Няма да му се размине на моя приятел. Този път ще има наказание.“

И не се излъга. Само след минута Туфо беше хванат за врата и хвърлен в тъмния килер, където имаше един стар сандък и няколко дъски, подпрени в ъгъла.

— Тук ще седи, докато свърши ваканцията! — размаха пръст срещу него Косьовият дядо. — Никакво излизане вън!

Туфо измяука жално.

Четвърта глава
Затворът. Когато следваш своя вътрешен глас. Хиляди поздрави на вашите

Ключът изщрака и той остана сам в тъмното. Завъртя се наоколо, за да опознае обстановката. Нищо особено, килер като килер. Даже и прозорче има, но какво се вижда през него — ще разбере чак утре, когато съмне. Ето и някакъв сандък в ъгъла. Ще се катери по него колкото си иска, напук на всички!

Интересно, а как ще дават храната?

Три пъти на ден или един път на три дни?

Туфо предпочиташе три пъти на ден. Веднъж му бяха оставили храна и вода за три дни на балкона. Заключиха вратата и заминаха. Парчето салам свърши на втория ден и трябваше да лови мухи, за да залъже глада си.

Виж, три пъти на ден е друго — хем дават различни работи за ядене, хем вратата се отваря три пъти.

Туфо беше сигурен, че Косьо няма да го остави гладен.

Ала със спането ще бъде наистина зле — нито чердженце, нито кутия, нито някакви други удобства. Селска работа, каза си Туфо и примирен се сгуши до сандъка. Сега да спи, пък утре може да му се случат и приятни неща.

През своя кратък живот Туфо беше разбрал една важна истина — когато се свърши лошото, започва доброто. А на него толкова лошотии му се случиха днес, че май не остана лошо за другите дни…

Така си мислеше Туфо и заспа почти щастлив.

Засънува най-обикновен котарашки сън, пълен с чуруликане на врабци, с разлюлени дървета, пухкави облаци и протегнати човешки ръце. Сънят му беше приятен, но кратък — събуди го тънко „Църрр! Църрр!“, идващо някъде изпод земята.

Всеки селски котарак би се досетил светкавично, че това е малката, страхлива и много вкусна мишка, която, кой знае защо, се навира винаги там, където има котараци. Ала Туфо беше израснал в големия град, на шестнадесетия етаж, където мишките не можеха да достигнат, дори да искат.

Затова Туфо помисли, че слуша в ранната утрин своя вътрешен глас.

Изправи се бързо на краката си и започна да души въздуха.

„Църрр!“ — обади се неговият вътрешен глас, но този път някъде по-близо до слуха му. Котаракът подскочи радостно и се спря в ъгъла — там имаше почти незабележима дупка, затулена в сянката на дългите дъски.

От дупката неочаквано се показа малка муцунка с черни лъскави очички, след това се размърдаха тънки крачета, последвани от опашка, прилична на парче връв.

Изненадан, Туфо се дръпна назад. Той неведнъж бе слушал своя вътрешен глас, но сега за пръв път го виждаше пред себе си жив. Даже изпита мъничко страх, но изведнъж се досети, че неговият вътрешен глас му идва на помощ, иска да му покаже пътя към свободата.

И той бързо последва своя опашат вътрешен глас, който необяснимо защо хукна нагоре по дъските — към малкото прозорче, огряно от ранобудно слънце.

Вътрешният глас скочи на рамката на прозорчето и се измъкна навън.

Туфо, без да се колебае, направи същото, като се стараеше да не пропуска от погледа си тънката опашка.

И така неусетно и бързо той се намери на свобода. Точно до прозорчето на килера минаваха жилавите клони на старата лозница и гоненицата продължи там.

Малката мишка ужасено цвърчеше и тичаше към стобора, а Туфо скачаше след нея, като непрекъснато се подхлъзваше по мокрите клони. По едно време хлътна и увисна на лозницата като голям кехлибарен грозд.

Огледа се — долу имаше разкопана леха, омекнала от снощния дъжд. Туфо не се подвоуми даже за секунда и скочи на влажната пръст. Сега вече му беше по-лесно — преследването продължи по равната земя. Мишката се промуши под вратата навън и побягна по селската улица, а Туфо мина през една от дупките на стобора и подгони отново своя вътрешен глас.

Малката мишка си обясняваше това лудо преследване само по един начин — котаракът е гладен и иска да закуси с нея.

А Туфо тичаше подире й, за да й благодари — нали тя му посочи пътя към свободата?

Но откъде една глупава мишка може да разбере за какво я гонят — да й благодарят или да я изядат?

Досега не й се беше случвало да я гонят с благородни намерения.

Именно затова тя бягаше с най-високата си миша скорост по улицата, която беше гладко асфалтирана и извеждаше извън село, при големите складове.

А Туфо упорито припкаше след нея, без да я изпуска от погледа си, като все повече се отдалечаваше от своя домашен затвор…

И все повече приближаваше към голямата сграда, пред чиито врати беше спрял зелен камион.

Хората изнасяха от склада издути чували и ги товареха на камиона, който вече беше почти пълен. Моторът му бръмчеше равно и след малко камионът щеше да потегли в утринта.

Мишката стигна до камиона, покатери се на каросерията, шмугна се между чувалите и изчезна. Туфо спря за миг, погледна нерешително камиона, но събра смелост и направи пиратски скок към каросерията.

И точно когато тупна на един мек чувал, камионът изръмжа дрезгаво и тръгна.

А мишката, която беше слязла от другата страна на земята, изцвърча весело:

— На добър път! Хиляди поздрави на вашите!

И изпрати на отминаващия камион една въздушна целувка.

Туфо дочу това мило приветствие, но докато се досети каква е работата, камионът вече летеше към хоризонта. За скачане беше късно — той се вкопчи в разлюшкания чувал, като плахо поглеждаше прелитащите дървета от двете страни на пътя. В ушите му фучеше хладен вятър, а носът му, забит в чувала, долови някаква особена миризма…

Пета глава
Безследно изчезнал. Магаре за мотоциклет. Стой, не мърдай!

Тази сутрин Косьо се събуди с лоши предчувствия. Скочи от леглото още сънен, нахлузи бързо панталона, облече пуловера наопаки и като си търкаше очите, тръгна към килера.

Вратата на килера беше заключена и ключът стоеше в ключалката. Косьо хвана с две ръце дългия ключ и бавно го превъртя. Ръждясалата брава изщрака и Косьо бутна с коляно вратата.

— Туфо, спиш ли? — подвикна тихичко той.

Тъмният килер не отговори. Само един подранил лъч осветяваше безмълвно ъгъла, където стояха изправени дъските.

— Пис-пис! Мац-мац! — извика по-силно Косьо и започна да обхожда припряно тясното помещение. Провери по всички ъгли, разбута дъските, надникна даже вътре в сандъка…

Туфо беше изчезнал безследно.

„Къде ли се е дянал? — разтревожи се момчето. — Вратата беше заключена. И килерът няма друг изход…“

— Туфо, къде си? — изкрещя Косьо с плачлив глас.

Вместо отговор дочу тънък звук: „Скръц-скръц“. Отвореното прозорче се люлееше от вятъра, сякаш искаше да каже нещо. Косьо трепна от това подсказване. После съгледа и дългите дъски, по които се плъзгаше слънчевият лъч. Момчето не усети кога изхвърча навън.

— Дядо, Туфо е избягал! — извика на двора то.

— Голямо чудо — обади се от сайванта дядо му. — Като огладнее, ще се върне. Аз ти казах да не отваряш вратата на килера!

— Но той е избягал през прозореца! — проплака Косьо и затича около къщата.

Нямаше го в двора. Не беше и на покрива.

Като клатеше глава, старецът тръгна да разпитва съседите…

А Косьо изтри сълзите си и излезе на улицата. Затича край електрическите стълбове, оглеждайки се на две страни. От дворовете долиташе кучешки лай, кудкудякане на кокошки, мучене на крави, но познатото мяукане не се чуваше отникъде.

Когато електрическите стълбове свършиха, Косьо спря задъхан и се огледа. Беше излязъл на поляната, където пасеше магарето. То вече беше закарало до приемателния пункт бидон с мляко и сега чакаше момчетата за игра.

Но Косьо не го и погледна. Седна на един голям камък и се замисли: „Къде може да е избягал! Ами ако е тръгнал към гарата? Или го е блъснал някой камион?“ Какво ще каже на момчетата от блока? Миналата година те дойдоха при него: „Ето, вземи това коте. Останало е без майка, решихме ти да го гледаш. То има още няколко братчета и сестричета — тях ще отгледаме ние…“

И Косьо взе котенцето. Даваше му мляко с пипетка, слагаше му памук в кутията, за да спи на меко, нарече го с хубаво име: Туфо. Котенцето стана красив котарак и Косьо беше горд, че отговаря за него.

Да отговаряш, значи да се грижиш. А той така се грижеше, че Туфо избяга от него!…

Някакъв шум в храстите прекъсна мислите на момчето. До слуха му достигнаха припрени думи:

— Абе магарето е хубаво. И никой не го пази.

— Прав си — щом няма стопанин, значи е наше. Искаш ли да си го познаем? Да си го познаем и да го откараме?

— Да го откараме, но какво ще го правим после?

— Ама и ти си будала! Ще го закараме в село Тъпчилещово и там ще го продадем!

— Колко ли ще ни дадат за него?

— Най-малко двеста лева — такова магаре не е за изпускане…

Косьо слушаше удивен. Най-после разбра каква е работата и тихо се сниши зад камъка. А разговорът в храстите продължаваше:

— Само че отсега ти казвам — парите ще делим поравно! А не като миналия път…

— Никакви пари няма да делим. Ще играем заедно на тото — сто фиша ще пуснем наведнъж и голямата печалба ни е в кърпа вързана!

— Прав си! И с печалбата ще си купим мотоциклет!

— И с мотоциклета ще ходим за риба!

— Точно така! Живот ще си живеем!

— А кой ще купува бензина?

Тук гласовете се преплетоха в кратък спор. Косьо не дочака края на разговора, а тихо запълзя назад. Когато стигна долчинката, рипна на крака и бързо затича към къщи.

— Дядо! — извика той още от портата. — Искат да откраднат магарето!

Но в двора нямаше никого. Косьо се втурна към сайванта.

— Дядо, магарето е в опасност!

Но дядо му не беше и там…

„Сигурно е отишъл на лозето — рече си задъханият Косьо. — Ех, ако беше тук. Само да се покаже на поляната с ловната пушка, ще им се разтреперят гащите на онези крадльовци!“

Косьо се спря пред къщата объркан. Какво да прави сега? Как да спаси доброто магаре? Как да изплаши онези лоши хора?

И в този момент в главата му проблесна смела идея. Втурна се към кухнята, грабна своето куфарче и бързо извади от него новия си фотоапарат…

А крадците вече водеха магарето през храсталаците — все по-далече от поляната. Единият, слаб и прегърбен, с мека шапка на стриганата глава, дърпаше нервно юлара на магарето и шепнешком подвикваше: „По-живо! Дай газ, Марко!“ А другият, мустакат и тантурест, шибаше кроткото животно по гърба с каскета си…

Изведнъж от храстите долетя звънък глас:

— Стой! Не мърдай!

Двамата замръзнаха от изненада. А магарето изви глава зарадвано — встрани от тях беше изникнал неговият приятел Косьо с фотоапарат в ръце.

Крадците извъртяха глави в същата посока и техните опулени физиономии застанаха точно срещу обектива на апарата. Косьо натисна копчето: „Щрак!“.

— Готово! — извика възбудено той. — Сега ви имам за спомен. Ако не оставите магарето на мира, ще дам снимката ви в полицията!

И с все сила затича обратно към селото.

Шеста глава
Изненадите продължават. Птица с мустаци. Какво може да направи една кихавица

Туфо вдигна глава към синьото небе и кихна.

После още веднъж.

Пътят му през полето беше дълъг точно 30 кихавици. На трийсетата кихавица камионът неочаквано спря. Туфо се изправи на задните си лапи и видя нещо невероятно: на широка равна поляна стоеше мълчаливо огромна бяла птица с разперени крила, която вместо човка имаше щръкнали черни мустаци. На тялото на птицата бяха изписани някакви букви, а близо до надписа Туфо видя отворена вратичка.

Дойде човек в синя престилка и започна да пренася товара на камиона в корема на птицата. Туфо се сгуши в предния край на каросерията, но дишането на човека все повече приближаваше към него. Тогава котаракът се реши: спусна се тихо от другата страна на камиона и като огледа внимателно голото поле, незабелязано се промъкна към птицата. Издебна момента, когато наблизо нямаше никой, и бързо се вмъкна в тъмния отвор.

В корема на птицата беше тясно и задушно. Натрупаните чували бяха заели цялото пространство и Туфо едва можа да се свие в един ъгъл отпред. Отвсякъде го обгърна остра миризма, зарева мотор.

Ако Туфо беше отвън, щеше да види как щръкналите мустаци на птицата се завъртват бясно в кръг, как тя хуква по равната поляна и как започва да се издига към небето.

Но котаракът не можеше да види нищо, защото беше отново затворен. Този път неговият затвор имаше крила и летеше над хълмовете. Но това не правеше затвора по-приятен. Туфо със съжаление си спомни за топлия килер, откъдето избяга тази сутрин. Там беше доста по-просторно и главното — не миришеше така лошо.

Но най-много го безпокоеше подът — той ту се издигаше нагоре, ту внезапно хлътваше под лапите му и котаракът разтреперан се мяташе в ъгъла…

Той вече съжаляваше, че хукна така слепешката след своя вътрешен глас, че не остана там, където звучаха познатите му гласове. Плашеше го неизвестността — сърцето му тупкаше лудо, а ноктите му безпомощно драскаха по гладката стена.

Лошият мирис изпълваше тясното помещение и ставаше все по-лютив. Туфо започна да киха:

— Мър-мър. Апчихи! Мър-мър. Апчихи!

И сякаш изплашен от котарашката кихавица, самолетът (а всички се досетихте, че Туфо се намираше в самолет) започна да се снишава над полето. Опря колела в земята, затича по една ливада и внезапно спря. Пилотът отвори вратичката на кабината и скочи на тревата.

— Интересна работа — промърмори той, — нещо в мотора киха!

Но точно когато поглеждаше към перките на самолета, той дочу отново непонятните звуци:

— Мър-мър. Апчихи! Мър-мър. Апчихи!

— Я да надникна при чувалите — каза си пилотът и отвори помещението, където бяха подредени чувалите с изкуствен тор.

И неочаквано пред него изникна ококорената физиономия на Туфо, който мръдна мустаци, навири опашка и като метеор прелетя над главата на смаяния пилот.

— Ето каква била повредата — заклати глава той. — Заради един глупав котарак се приземих аварийно сред нивите! Ще ми се смеят в цялата селскостопанска авиация!

И той ядосано тръгна към кабината. След малко гласът му звучеше по репродуктора:

— Продължавам полета в пълна техническа изправност. Повредата, за която съобщих, избяга в неизвестна посока…

Седма глава
Може ли снегът да кудкудяка? Когато тичаш срещу вятъра

Туфо наистина тичаше в неизвестна посока — не знаеше нито от коя страна е дошъл, нито накъде отива. Но усетил под лапите си твърда земя, той с всички сили припкаше към хоризонта. Само че не повдигаше глава към небето, защото там заплашително бръмчеше бялата птица. Ами ако тя се спусне отново на земята и го грабне за врата, ей така, както си тича през полето? Туфо потрепера от тази неприятна мисъл. Сви се до едно дърво и когато бялата птица изчезна зад хълмовете, хукна в обратна посока.

Вече едва пъхтеше от умора, когато внезапно пред него се появи тесният коларски път, водещ към селото. По този път Туфо беше минавал веднъж с дядовата каруца, но как да си спомни това — нали тогава го возеха в картонена кутия? Той се повъртя около крайпътните храсти, после вдигна муцуна и помириса вятъра.

Влажният му нос усети далечен мирис на пушещ комин и селски двор и това му помогна да избере посоката. Остави тесния път и тръгна направо през нивите, като внимаваше да върви само срещу вятъра. Да вървиш срещу вятъра не е особено приятно, но Туфо тъкмо от насрещния вятър разбираше, че е на прав път. По някое време познатият мирис се засили и котаракът съзря червена тухлена постройка и огромен двор, покрит целия с дебел сняг.

Когато доближи съвсем, Туфо забеляза, че снегът мърда, подскача и даже кудкудяка…

И удивен разбра, че това не беше сняг, а множество бели кокошки, които изпълваха широкия двор като зимна пряспа.

Той беше стигнал до голямата птицеферма, която се намираше недалеч от селото. Пред вратата на червената постройка се движеха някакви хора и Туфо зарадван затича към тях.

Осма глава
Посрещане без овации. Който е прав, е двойно по-силен. На лов с котарак

За съжаление този ден хората, работещи в кокошарника, не бяха никак весели. Току-що бяха открили, че през нощта тук беше влизала лисица — в единия край на двора лежаха няколко удушени кокошки с окървавени пера. Хората разговаряха оживено, гневно ръкомахаха, а един от тях държеше дълга ловджийска пушка.

И когато рижият котарак прескочи оградата и затича по двора, прозвучаха гласове:

— Ето я! Ето я!

— Дръжте лисицата!

— Вдигай пушката! Ето я!

Туфо никак не хареса това посрещане и мигом се втурна назад.

Нещо гръмна след него и той усети остро ухапване по опашката.

— Мяуу! — изпищя от болка Туфо, но не спря своя бяг, а лудо се понесе към близката салкъмова горичка.

Хората учудено гледаха след него.

— За първи път чувам лисица да мяучи! — рече човекът с дългата пушка и тръгна бързо към горичката.

А точно в тази горичка се беше притаила истинската крадла. И когато Туфо, запъхтян и разтреперан, спря между ниските дървета, чу близо до себе си кикот:

— Кис-кис! Ще се спукам от смях!

Изви глава и видя една огненожълта опашка да се подава зад храстите.

— Кой е? — трепна Туфо и приближи към опашката.

— Аз съм! — показа ухилената си муцуна лисицата. — Аз съм, глупчо! Така ли се крадат кокошки — посред бял ден?

— Аз не съм крадец — отвърна обидено Туфо. — Изгубих се и търся къщата, в която живея.

— Кис-кис! В кокошарника ли живееш? И на мене много ми се иска да живея там!

— Чакай, чакай. Ти да не си лисицата? — надигна се Туфо и опашката го заболя още по-силно.

— Аз съм, глупчо! Аз съм! Тръгни с мене и ще те науча как се краде — по всички правила на това древно изкуство!

— Аха, така значи — изръмжа Туфо. — Ти крадеш кокошки, а гонят мене, ти се смееш, а мене ме боли опашката.

И той скочи с разперени нокти срещу й.

Подлата лисица разбра, че работата е сериозна.

И тя имаше нокти, но котаракът беше прав в думите си.

А който е прав, е двойно по-силен.

Тя хукна уплашено между дърветата, подгонена от ядосания Туфо, който в момента желаеше само едно — да направи кожуха й на дребни парцалчета.

Защото най-лошото в този свят е да имаш еднакъв цвят на козината с някой подлец!

И трябва непременно да го настигнеш и да му съдереш кожуха на дребни парцалчета, та да не го объркват с тебе!

Така си мислеше Туфо и храбро тичаше след лисичата опашка, готов да я гони до края на света. Разбира се, всички знаем, че светът няма край, но горичката имаше. Уплашената лисица изскочи от сянката на дърветата и хукна през поляната. На една лапа разстояние след нея летеше гневният Туфо, който тичаше, без да се оглежда встрани.

Ако се беше огледал, той щеше да забележи как през полето пъргаво бяга и човекът с дългата пушка, който вече беше разбрал кой е истинският крадец.

— Давай, котарако! Ще й дадем да разбере! — викаше той и размахваше пушката.

Но лисицата направи остър завой и се спусна към долчинката, където имаше струпани големи купчини царевични стъбла. И изведнъж потъна в земята.

Туфо помисли, че я е изпуснал завинаги. Но ловецът зад него нададе радостен вик:

— Ха така! Лисицата падна в силажната яма!

Туфо предпазливо пристъпи напред и надникна в ямата, изпречила се пред очите му. Долу на дъното лежеше лисицата, която от много хитрост надхитри и себе си.

Котаракът дочу стъпки, обърна се и съгледа усмихнатия ловец.

— Браво, храбрецо! Хванахме крадлата! Вече ще ходя на лов не с куче, а с котарак!

Девета глава
Посрещане с овации. Героят яде луканка. Жаждата за слава се превръща в обикновена жажда

Туфо се завърна в селото като истински герой. Докара го ловецът на своя мотоциклет с кош. Мотоциклетът спря пред тяхната къща и Туфо важен-важен, с превързана опашка, тръгна към портата. Така се завръщат у дома спортистите, получили златен медал на световно първенство.

Дядото, който майстореше нещо в двора, изпусна теслата от почуда: „Бре, дойде си този скитник!…“ А Косьо, съзрял отдалече своя приятел, дотича от улицата и щастлив го грабна в прегръдките си. Туфо мигаше скромно: „Каквото можах, направих!“

Хората се трупаха отвън и надничаха през стобора, за да видят този чуден котарак, хванал лисица. Всички повтаряха думите на ловеца: „Котарак с лъвско сърце“ и удивено го сочеха с пръст.

Естествено, най-горди бяха Косьо и Косьовият дядо, които, нека си кажем, не бяха очаквали от Туфо добри дела. Напротив, след като видяха, че е избягал от килера, те го бяха търсили по цялото село, наричайки го с доста неласкави имена…

Но всяка работа е добра, ако свърши добре. Невероятният подвиг на котарака засенчи всичките му бели и той сега се радваше на всеобщо уважение. Всички го галеха и му говореха ласкаво, даже едно дете му донесе отнякъде жива мишка, която накара Туфо да настръхне. Веднага й обърна гръб — никак не му се искаше всичко, което се случи днес, да се повтори отначало.

А Косьовият дядо прояви неочаквана щедрост — свали от тавана цяла свинска луканка, позапече я на огнището и още топла-топла я сложи на плочите пред славния котарак.

Чак тогава Туфо усети страшен глад. От вчера той не беше сложил нищо в устата си и сега зачервената, миришеща на хубаво луканка, идваше съвсем навреме. Едва ли можем да си представим по-достойна награда за един котарак, извършил подвиг.

Когато лапна и последното парченце, Туфо вдигна глава, облиза се и радостно огледа двора: отсреща кравата беше обърнала глава към него и го наблюдаваше, без да дъвче; гъската премина мълчаливо и почтително се поклони; а кучето, което проследи изяждането на луканката със свито сърце, се мушна умърлушено в колибката…

Ясно беше, че от днес нататък Туфо ставаше най-важната фигура в селския двор и всички щяха да се съобразяват с него. Котаракът естествено се зарадва на тази промяна.

Но той не изпитваше в момента никаква жажда за слава, а само най-обикновена жажда — просто след солената луканка му се пиеше вода.

Навири гордо опашка и тръгна бавно към чешмата.

Десета глава
Защо селските чешми не бива да спират. Започва веселбата. Туфо знае модерни танци

Чешмата, която друг път църцореше по малко, сега стърчеше суха и мълчалива. Вода нямаше и в бялата кутийка, сложена на плочника.

Туфо се огледа и забеляза отворената врата на зимника. Току-що оттам беше излязъл Косьовият дядо с порцеланова кана в ръка. Каната беше пълна с нещо, което Туфо не можа да разбере какво е.

Той се спусна по стъпалата и се озова в тъмния зимник. Но колкото и да беше тъмно, Туфо съзря голямата бъчва в средата на зимника и глинената паница, поставена под канелата на бъчвата.

Котаракът зарадван се втурна към паницата и когато надникна в нея, видя, че тя наистина е пълна догоре. Наведе се и близна студената тъмна течност. Малко му закиселя, малко му загорча, после неочаквано му се услади.

„Вино!“ — досети се Туфо. Той беше виждал много пъти как хората пият вино. Съберат се вкъщи, изпият по няколко чаши и хоп! — започват да пеят и да говорят високо. Туфо знаеше също така, че вино се пие, когато има някакъв празник.

Добре, а днешният ден не беше ли празник за него?

Избяга от килера, пътува с камион, видя огромна птица с мустаци, помогна на ловеца да залови лисицата, вози се на мотоциклет с кош, хапна си печена луканка. Колко неща се случиха само за един ден!

И Туфо пак си пийна от паничката.

Точно така! Той сега е прославен герой и никой не може да му каже нищо. Кой като него е залавял лисица? Гъската? Кучето? Или Мастиления котарак? Никой друг! Само той — неповторимият, непобедимият Туфо! И всички го милват, и всички го хвалят: „Браво, Туфо, браво!“

Как да не си пийне тогава няколко глътки!

Наведе се над паничката и локна още вино. Главата му се замая, все едно че се вози пак на въртележката в парка — веднъж момчетата от блока го бяха качвали на нея…

Значи как беше? Избяга от камиона, пътува с килер, видя огромна луканка с мустаци, вози се на лисица с кош, хапна си печен мотоциклет. Ура!

Туфо се почувства истински щастлив.

Пийна пак от паничката и започна да танцува буйно: „Хоп-троп! Мяу-чау! Трам-пам! Чау-мяу!“

Но този танц му се стори доста старомоден и той заскача от едната страна на зимника до другата: „Фър-мър! Джас-тряс! Джули-фули! Три марули!“

Зимникът му се видя тесен и той хукна навън.

Беше го обхванал някакъв радостен бяс — всичко около него се въртеше неудържимо: дърветата танцуваха весело, кучето тичаше надолу с главата, а кравата плуваше във въздуха и звънеше със звънчето. Разбира се, така му се привиждаше само на него, защото беше изпил половин паница вино. Ала Туфо беше сигурен, че всички вземат участие в неговото лудо празненство.

Той се втурна към лятната кухня, завъртя се в кръг и обърна тенджерата с мляко, сложена на един камък да изстива, после прескочи в съседния двор, скъса въжето с пране и го повлече след себе си. Мокрите дрехи се разпиляха по земята и Туфо заскача весело отгоре им, като оставяше по тях кални отпечатъци. Когато тази игра му омръзна, прескочи в друг двор и се хвърли върху дългото повесмо прежда, току-що боядисана и оставена на един нисък клон да съхне. Завъртя се, омота се в червената прежда и хукна отново, но този път към улицата.

Туфо усещаше, че нещо го гони.

Но това нещо не беше след него, нито пред него, а вътре в него.

Защото го гонеше виното.

Единадесета глава
Веселбата продължава. Котарак в щърковото гнездо. Спасението

Пред изумените погледи на минувачите се появи една жълто-червена топка, която се търкаляше по улицата и влачеше след себе си дълги алени конци. Със същата безумна скорост Туфо обиколи съседните улици, като омота всичко — и къщи, и дървета, и електрически стълбове — в червена прежда.

От къщите наизлязоха хора, започнаха да размахват ръце, да викат нещо, но Туфо летеше като снаряд и не позволяваше да му прекъснат празничната веселба. А когато хората застанаха от двете страни на улицата, за да го хванат, Туфо прескочи някакъв стобор, после още един и хукна към поляната, където пасеше магарето. То кротко си скубеше млада тревица и си мислеше за онези двамата, които искаха да го закарат в село Тъпчилещово. И тъкмо с удоволствие си припомняше как Косьо му направи спасителна снимка с фотоапарата, зад него нещо профуча и го блъсна по гърба. Това беше побеснелият Туфо, който заби нокти в кожата му, ухапа го по ухото и продължи да бяга към стария бряст, разперил клони на хълма.

Покатери се светкавично на дървото, пропълзя чак до върха и когато пред очите му се изпречи празно щърково гнездо, хвърли се в него и мигом заспа.

Засънува странен сън: огромна равнина без хълмове и дървета, без начало и край, по която се търкаля жълто слънце и разплита след себе си дълги нишки червена прежда. Туфо тича между опънатите конци, дърпа ги с нокти, а те прозвънват като струни на китара и изпълват слуха му с кадифени звуци.

Но в този момент на хоризонта се появяват препускащи на коне кръстоносци — същите, каквито Туфо е виждал по телевизията неведнъж. Те надават боен вик и с настръхнали копия се насочват към него. Туфо крещи, бяга уплашен, но се заплита в преждата и копията се забиват в гърба му…

— Мяу! — разтрепераният котарак се събуди и вдигна глава.

Над него се въртяха два разгневени щъркела и един след друг го бодяха с дългите си клюнове по гърбината. Той поиска да избяга от гнездото, но като се огледа и видя на каква страшна височина се намира, цялата му храброст се изпари…

Сви се в гнездото, а щъркелите продължиха да се въртят над него и да го бодат с клюновете си.

А отдолу, под клоните на бряста, се бяха събрали селяни от близките къщи и развълнувано викаха нещо. Между тях Туфо съзря и своя приятел Косьо, който обикаляше дървото и енергично му правеше знаци да слезе. Котаракът виждаше всичко това, но кой знае защо, беше замръзнал на мястото си.

Известно е, че виното твърде бързо заменя голямата храброст с още по-голяма нерешителност.

А щъркелите не спираха да бодат с клюнове неканения, миришещ на вино гост.

Тогава Косьо хукна към поляната, метна се на магарето и като го пришпори с пети, запраши към селото. Никой досега не беше виждал кроткото магаре да галопира така бързо!

След десетина минути откъм селото се дочу тревожният вой на пожарната кола. Медните каски на пожарникарите блестяха на слънцето като златни.

Колата спря до бряста и над кабината започна да се издига автоматична стълба. Щом предният край на стълбата стигна до щърковото гнездо, един пожарникар се закатери чевръсто нагоре.

Щъркелите предположиха, че в гнездото им идва друг неканен гост, и се спуснаха към него — дългите им клюнове затракаха по медната му каска. Но пожарникарят беше истински храбрец, преминал през огън и вода. По медната му каска бяха падали тухли и димящи греди, бяха блестели по нея сиянията на много пожари.

Затова той не обърна внимание на разгневените щъркели и се надвеси спокойно над гнездото.

Туфо усети, че две човешки ръце го хващат здраво и го отнасят далеч от опасността. Сърцето му преливаше от благодарност към хората, които му помогнаха да слезе от това ужасно място.

Единственото, което не можеше да разбере, беше: кой глупак го е качил там?

Дванадесета глава
Край на ваканцията. Край на нашия разказ

Останалата част от ваканцията Туфо прекара в дълбок размисъл. Целият бинтован и с лепенка на муцуната, той лежеше вързан под крушата и си говореше сам на себе си:

— Така е в живота. Всеки нов ден те учи на нещо ново. Ето — вече разбирам какво ми се случи онзи ден: виното ме качи на дървото, а хората ме свалиха. Значи виното е лошо, а хората са добри.

Но всички хора ли са добри?

А тези, дето пият вино — тях кой ги сваля от дървото?

А тези, дето гонят котки — и те ли са добри?

Да, труден е моят живот. До всяка мъдрост достигам с много тичане. Кой знае колко километра трябва да пробягам, за да науча всички мъдрости на този свят. Лесно му е на моя приятел Косьо — всичко му казват в училище…

Пролетната ваканция неочаквано свърши. На Косьо тя му се стори по-кратка от голямото междучасие. Взел в едната си ръка куфарчето, а в другата — мъркащата кутия, той вървеше към дядовата каруца и си мислеше: „Ето — свършиха игрите и пак започва училището. Пак уроци, пак писане на дълги домашни, пак ставане в шест и половина. Лесно му е на моя приятел Туфо — никакъв дневен режим, не го карат да прави сутрешна гимнастика, не го карат да помни разни стихотворения. И всичко научава от живота, а не от книгите.“

Косьо дори не подозираше, че книгите се раждат от живота и че животът се учи от книгите.

Не допускаше също така, че техният живот на село може да бъде описан в книга…

— Дий, коньо! — извика весело дядо му. — Тръгнахме!

Този път влакът нямаше никакво закъснение.

Първа глава
Котарак сред жълтите дюни. Първи впечатления от морето. Каква скука!

Туфо вървеше бавно сред жълтите дюни и мъркаше с примижали очи. Под лапите му просветваше златист пясък, а недалеч от носа му играеха хладни вълни. Непознати чайки го поздравяваха с дрезгави гласове.

Всичко това Туфо виждаше за пръв път — и просторния пясък, който грееше като радиатор, и шарените чадъри, под които лежаха голи хора, и пяната на вълните, заливаща брега като кипнало мляко.

Туфо вървеше на една лапа разстояние от морето. Не смееше да нагази във водата, защото тя мърдаше пред него като синьо чудовище с неизвестни намерения. Току-виж че отвори уста и го глътне в огромния си корем! По-добре да си припка между чадърите, да си играе с някоя скъсана джапанка или да слуша музика от Косьовия транзистор.

А Косьо цамбуркаше весело край брега, сложил на лицето си големи страшни очила. Понякога той изчезваше под водата, за да се изправи с радостен възглас: „Вижте какво камъче намерих!“. Туфо поглеждаше с уважение към смелото момче, но все пак не разбираше защо за едно камъче трябва да скачаш в морето, когато камъчета по брега — колкото щеш! И още нещо. Туфо знаеше как трудно увещаваха момчето да плисне сутрин шепа вода на очите си, а сега то още по-трудно излизаше от водата…

Но от всичко котаракът беше най-много учуден на това, че никой не му обръща внимание. Голите хора под чадърите разговаряха и се смееха високо, четяха измачкани вестници и играеха на карти, тичаха към къдравите вълни или просто лежаха така, забили нос в пясъка. Рижият котарак сякаш не съществуваше за тях…

По брега преминаваха мургави момчета в бели престилки, които носеха шарени кутии и викаха: „Сладолед на клечка, моля! Сладолед на клечка!“, но никой от тях не спираше пред Туфо. Котаракът със завист наблюдаваше как децата се събират около продавачите, как подават стотинки и вземат от кутията ароматни кафяви сладоледи. И как започват да ги ближат лакомо, докато в ръката им остане само клечката. По целия плаж имаше разхвърляни такива клечки. Туфо ги беше проучил подробно — те му приличаха на кокалчета от пържола, която някой е изял преди него.

Е, вчера му се случи да близне няколко сладоледени капки, паднали върху една карта за игра. Шареното картонче така миришеше на шоколад и мляко, че котаракът скришом го отмъкна до най-близката дюна и там го нагриза от двете страни. А дебелите чичковци, които играеха карти, след пет минути започнаха да се карат: „Кой скри дама купа? Ти скри дама купа! Никога не съм крил дама купа!“

В почивната станция също не беше интересно — хората се разхождаха под зелените дървета и си приказваха за неразбираеми неща, децата ритаха топка, а кучето на готвача спеше по цял ден, без дори веднъж да излае по него. Единствените приятни мигове през деня бяха само закуската, обедът и вечерята, но и тук Туфо усещаше, че е пренебрегнат — винаги му сервираха последен, в една чинийка под стълбището. Пък и храната не беше особено вкусна — къде се е чуло и видяло котарак да яде руска салата, вегетарианска мусака или компот от праскови!

Само в днешната сутрин Туфо забеляза между алеите на станцията нещо по-особено — две момичета с бели полички стояха едно срещу друго и си подхвърляха малко кръгло яйце. Те удряха яйцето с кръгли лопатки и то летеше високо, високо над алеята, без да се счупи. Туфо издебна момента, когато яйцето се търкулна в цветята, и лакомо го грабна в лапите си. Ала чудноватото яйце въобще не ставаше за ядене, защото не беше снесено от кокошка или от някоя друга птица. Пък и кой да обясни на котарака, че птиците не снасят топчета за игра?

Истински яйца имаше в голямата кухня. Туфо беше виждал през прозореца как готвачът ги подрежда в грамадния хладилник: едно, две, тридесет, двайсет, безброй. Но вратата на кухнята беше винаги затворена за котарака. Не му оставаше нищо друго, освен да наблюдава как двете момичета в бели полички играят с фалшивото яйце: „трок-пок, трок-пок…“

Каква скука!

Втора глава
Бягството. Плаващият град. Тайнствен пътник в трюма на „Ахилес“

Туфо постепенно се отдалечаваше от шумния плаж. Стъпваше бавно и внимателно, без да натиска лапи в пясъка.

Щом разбра, че никой няма да извика след него, той забърза крачките. Брегът беше мек и топъл, криволичещ и удобен за незабележими бягства.

Чадърите ставаха все по-ниски и по-далечни, докато шарените им шапки изчезнаха зад облите очертания на дюните. Туфо продължи да тича по своя път в неизвестното, като заобикаляше всичко подозрително — самотни човешки фигури, обърнати рибарски лодки, смокинови дървета. Изведнъж пътят стана каменист и стръмен, обрасъл от двете страни със суха остра трева. Присвил уши, котаракът се затича нагоре — някакво вътрешно чувство му подсказваше, че там може да намери нещо, което ще промени изцяло живота му.

Когато стъпи на високата скала и се огледа, пред него заблестя разлюляната синева, коя то с грохот блъскаше зеленясалите камъни долу. От двете му страни се разлетяха подплашени чайки. Туфо проследи с поглед техния нисък полет, завъртя глава учудено и чак тогава забеляза в далечината пристанището.

В началото му се стори, че вижда приказен град с многоетажни къщи, стъпили върху водата, вирнали в небето димящи комини и многоцветни знаменца. Но ето че една от къщите изсвири с дрезгава тромба, завъртя се бавно към слънцето и като изпусна гъсти кълба дим, потегли право към синия хоризонт…

От високата скала Туфо забеляза, че и други къщи се движат — едни напускаха залива, а други влизаха в него, оставили димни линии по небето. Къщите бяха различни по големина, по цвят, бяха натоварени с различни звуци и мириси и Туфо, като душеше вятъра, тръгна към тях…

По едно време котаракът усети, че лапите му драскат по бетонна настилка. Вдигна очи и видя над себе си дълги железни клюнове, понесли във въздуха огромни пакети. Туфо се притисна към земята уплашено. Наоколо ехтяха гласове, бумтяха мотори, идваха и отминаваха гумени колела. Котаракът жално измяука, но гласът му потъна в железния тътен на пристанището.

Тогава реши сам да търси изход от това трудно положение.

Да търсиш изход от трудно положение означава да търсиш отворена врата, през която да можеш да се измъкнеш навън.

Тъкмо такава врата Туфо съзря пред себе си и бързо се втурна към нея. Някакъв човек в униформа замаха с ръце, но котаракът притича по дървено мостче, под което проблясва мръсна вода, заобиколи купчина мокри въжета и като се огледа предпазливо, скочи в зейналия квадратен отвор.

Ала вместо да излезе навън, Туфо усети, че пада навътре — в някаква стая без врати и прозорци, която силно миришеше на изгоряла нафта.

Защото, както често се случва, изходът се оказа вход. Така е в живота — излизаш от една бъркотия, за да влезеш в друга…

Туфо беше хлътнал в трюма на една от големите плаващи къщи — товарния кораб „Ахилес“, който само след два часа заминаваше в открито море.

Ако беше пристигнал на пристанището след два часа, Туфо никога нямаше да стане морски пътешественик. Щеше само да изгледа отдалечаващия се кораб, щеше да се повърти между товарните кранове и грамаданските сандъци, докато острият му нюх намери обратния път към станцията — при скучния, но сигурен живот. Ала сега бягството на котарака завърши в тъмния трюм на презокеански кораб, дошъл от Персийския залив и потеглящ за бреговете на Флорида.

Корабната сирена изсвири мощно, забумтяха машини, забълбука вода и „Ахилес“ напусна черноморското пристанище, за да продължи своя странен маршрут към западното полукълбо. Сложните закони на морската търговия водеха този кораб, натоварен с различни стоки, в различни географски ширини.

Но сега никой от екипажа му не подозираше, че на борда му се намира и един риж котарак, който обича приключенията, но ненавижда водата.

Трета глава
Накъде води стълбата? Странният кораб. Някой живее в капитанската шапка

Туфо още не знаеше къде всъщност е попаднал. Над главата му свистяха някакви тръби, от които лъхаше непоносима горещина. Под лапите му се чуваше непрестанно ръмжене и чукане, по металния под минаваха силни тръпки и след малко котаракът усети, че трепери целият.

„Да бягам оттук!“ — рече си той. Вдигна глава: отсреща между тръбите и грапавите степи се спускаше тясна стълба. Тя идваше някъде отдолу, където ехтеше големият шум, и продължаваше към тавана. Без да се колебае и секунда, рижият котарак се хвърли към стълбата и лудо затича нагоре.

Изведнъж ярка светлина го блъсна в очите. Той се намери на широка площадка, която бавно се накланяше ту на едната, ту на другата страна. Туфо удивен помириса небето и усети в носа си приятния гъдел на соления вятър. Но когато погледна пред себе си, настръхна — голямата вода играеше пред очите му свободна и силна, променяща непрекъснато цвета си от тъмносиньо до бяло. Отникъде не се виждаше бряг.

Туфо с изумление установи, че се намира на една от онези плаващи къщи, които беше съгледал от крайбрежната скала. Някаква плаха гордост се промъкна в сърцето му: тук, на люлеещата се площадка, той се почувства по-силен от морето. Колкото и да протяга морето лапите си към него, котаракът оставаше недостижим. Същото чувство Туфо изпита и когато победи лисицата. Но сега победата тепърва предстоеше. Все пак Туфо съжали, че никой от неговите познати не вижда как се е изправил безстрашно над вълните.

В този момент той дочу непознати гласове и тропот на обувки. Това му подсказа, че не е сам на голямата плаваща къща. Котаракът се сгуши под стълбата и наостри уши, ала нищо не разбра от долитащите думи, често прекъсвани от гръмогласен смях. Мъжете разговаряха на някакви чужди езици, които Туфо чуваше за пръв път…

Откъде рижият котарак можеше да знае, че екипажът на огромния кораб се състои от тридесет и пет души, всички от най-различни националности: араби, японци, холандци, испанци, дори един ескимос от Аляска. Дошли по необясними пътища тук, те трудно се разбираха помежду си и по тази причина почти никога не се караха. Така че необяснимото присъствие на Туфо не правеше изключение на този странен кораб.

Ала освен странен екипаж, корабът „Ахилес“ имаше и необикновена съдба. Построен преди десетина години, той неведнъж беше сменял своя собственик, защото показваше своенравен характер — повече го теглеше към дъното, отколкото към далечни брегове. До този ден беше претърпял деветнадесет аварии и три пожара, пет пъти беше влизал и излизал от основен ремонт. Сега корабът гордо плаваше под ливерийски флаг, макар че на борда нямаше нито един моряк от Ливерия. Да се намираш на палубата на такъв кораб беше рисковано приключение, но нали приключенската тръпка водеше и Туфо?

Когато моряците отминаха, той се измъкна от сянката и с безшумни стъпки се промъкна покрай някакви макари с навити въжета. Видя дълъг коридор и се шмугна в първата врата, зейнала пред него.

В стаята миришеше на спокойствие и портокали. Хареса му. Завъртя глава, увери се, че наоколо няма човеци, и реши да подремне в ъгъла. Обаче един пресипнал глас го накара да подскочи:

— Бонжур, дарлинг! Чао!

Туфо вдигна очи по посока на гласа и изненадан разбра на кого принадлежи той. От шкафа горе, кацнал върху стара капитанска шапка, го гледаше дружелюбно наперен папагал, чиито пера блестяха във всички цветове на дъгата.

Това беше корабният папагал Белмондо, който живееше в капитанската каюта още от първия рейс на „Ахилес“.

Доста капитани се бяха сменили оттогава, но папагалът Белмондо не напускаше капитанската каюта. Той беше научил много езици, познаваше основно морското дело и беше станал необходима част от кораба. Винаги, когато трябваше да премине при друг собственик, корабът се продаваше заедно с папагала.

— Мяу! — отвърна на дружелюбния поздрав Туфо и приближи към шкафа.

— Бенвенуто! Харакири! Чок селям! — продължи да крещи възторжено Белмондо, радостен, че има пред кого да блесне със знаене на езици.

Туфо неразбиращо поклати глава.

— Абракадабра! Синьорина! Кебапче! — завика още по-силно папагалът, като след всяка дума подскачаше на едно място.

„Виж, това вече означава нещо…“ — трепна Туфо и се изправи на задните си лапи.

— Моля? — измърка развълнувано той.

— Кебапче! Мастика! Бургас! — запляска с шарените си криле Белмондо, доволен, че рижият му гост го поглежда с разбиращ поглед.

Туфо изви възхитено гърбина. Това се казва среща! Колко е хубаво да чуеш на чуждо място, сред огромния морски простор, няколко познати думи!

— Приятно ми е, казвам се Туфо — рече почти щастлив той и размаха опашка.

— Грасиас! Белмондо! — отвърна папагалът и се поклони.

Най-после на борда на „Ахилес“ имаше двама, които бяха намерили общ език.

Четвърта глава
Внимание, капитанът! Какво означава бялата фуражка? Ново местожителство

Отвън се дочуха тежки стъпки, които спряха пред вратата на каютата.

— Капитанът! — изкрещя предупредително Белмондо и котаракът мигом се пъхна под леглото.

Вратата се разтвори широко и в каютата влезе едър брадат мъж, облечен в черен пуловер, с бяла фуражка на главата. Мъжът бутна вратата след себе си, но тя остана леко открехната…

— Проклет вятър! — изръмжа на испански той. — Щеше да ми отнесе фуражката! Но фуражки имаме достатъчно, нали, Белмондо?

— Точно така, капитане! — извика с фалшив възторг Белмондо. — Затова корабът плава ве-ли-ко-леп-но!

Изглежда, че такъв разговор между тях беше обичаен и се повтаряше всяка вечер.

Тук му е мястото да отбележим, че фуражките бяха голямата слабост на капитана. Беше ги събрал в каютата си поне една дузина, и то в различни цветове: бели, черни, сини, даже оранжеви, фуражки имаше в куфара, с фуражки беше пълен шкафът, няколко се търкаляха под леглото. Както вече видяхме, една стара капитанска фуражка, обърната наопаки, служеше и за жилище на папагала Белмондо. Брадатият капитан беше суеверен и затова считаше, че от фуражките зависи успешното плаване на „Ахилес“. Цвета им той подбираше според метеорологичните условия и според своето лично настроение.

Когато нахлупеше синя, това трябваше да означава, че времето е слънчево, че е спал добре и че работите на кораба непременно ще бъдат в ред.

Когато моряците го виждаха на мостика с черна фуражка, знаеха, че приближава буря, и очакваха много гневни думи.

Оранжевата фуражка подсказваше, че старият, но горд „Ахилес“ е надвил щорма и навлиза в спокойни тропически води.

А бяла фуражка капитанът нахлупваше, когато изпитваше силна тъга по своята родна Испания. Тогава от мостика долитаха команди, изпявани по мелодията на испанско танго: „Пам-пам, парири-рам, ляво на борд! Римпам-пам, римпам-пип, пълен напред!“

Обикновено в края на такъв ден капитанът отваряше в каютата си бутилка андалуско вино и я изпиваше на един дъх, без да сваля от главата си бялата фуражка.

Точно това той стори и сега. Чу се звук на отворена с тирбушон бутилка — „плок“ — и под леглото, където зад една фуражка се криеше Туфо, се търкулна кафява миризлива тапа.

— Наздраве, сеньор! — изкрещя подмазвачсски папагалът и в тясната каюта се разнесе дълго и мелодично „къл-къл-къл“.

„Виж го ти — пие! — рече си Туфо. — Сега ще му се завърти главата и ще хукне като бесен по кораба. Ще почне да се катери по високото, а може и във водата да скочи!“

Но капитанът не хукна за никъде, а тежко се просна на леглото и запя своята любима мелодия: „Римпам-пам! Римпам-пип! Оле!“

По главата на Туфо се посипа суха морска трева, изпаднала от пробития дюшек на леглото. Едва се въздържа да не кихне. Просто усещаше, че в този момент не трябва да прекъсва пеенето на капитана, който въобще не подозираше чуждо присъствие.

По едно време песента свърши и котаракът дочу други, по-приятни звуци: „Скръц-мляс, скръц-мляс“. Капитанът беше извадил от джоба си един чироз и както си лежеше, бавно отхапваше от него.

„Виж го ти — яде! — рече си Туфо. — А на мене никой нищо не дава!“

И сякаш в отговор на тези негови тъжни мисли, пред очите му се появи ръка, която стискаше парче сушена риба. Капитанът беше отпуснал неволно ръката си отстрани на леглото. Туфо реши, че просто му е дошъл редът да си хапне и той.

Бавно пропълзя между фуражките, застана до рибата и предпазливо започна да гризе от нея. „Това се казва капитан — мислеше Туфо, — лошото вино изпи сам, за да не го пият други, а от рибката си хапна малко, за да остане и за мен!“

Така Туфо изгриза цялото парче, схруска и опашката, накрая даже облиза пръстите на капитана. Но капитанът не забеляза това, защото вече спеше дълбоко. От него долиташе хъркане, подобно домашна кафеварка.

— Можеш да излезеш! — обади се папагалът. — Бурята отмина!

— Каква буря? — подаде глава изпод леглото котаракът.

— Искам да кажа, че бутилката успешно е изпита и капитанът вече сладко спи. Той въобще не разбра, че си влязъл в каютата му. Сега можеш да се измъкнеш — вратата е открехната.

Туфо се завъртя на едно място колебливо.

— Но къде да отида? Освен тебе не познавам никой друг на този огромен кораб.

— Този кораб е едно голямо старо корито. Всеки момент може да протече. Затова си намери място на горната палуба, скрий се в бордовата лодка. Храна ще ти нося аз — корабният готвач ми е приятел. Когато идвам, ще ти почуквам три пъти. Хей така.

И Белмондо затрака с кривата си човка по шкафа.

— Влез! — извика събудилият се капитан, помислил, че някой чука на вратата.

Туфо светкавично се измъкна навън и хукна по тесния коридор, без да се обръща.

Заобиколи някакви сандъци, прескочи дългите крака на дремещ моряк и затича по желязната стълба нагоре.

Докато капитанът затваряше вратата и ругаеше вятъра, Туфо вече беше стигнал горната палуба и тихо се наместваше под брезента на голямата спасителна лодка.

„Е, не е персийски килим — си каза той, — но все пак е нещо.“

Прибра лапите си под муцуната и мигом заспа.

Пета глава
Дупка в брезента. Корабът наблиза в Атлантическия океан. В очакване на големи танци

И така започнаха да минават дните и нощите му — на разлюляната палуба, в голямата лодка, покрита отвсякъде с дебел брезент. Туфо свикна с новото си жилище. То беше просторно и тъмно, защитено от палещото слънце и от мокрия нощен вятър. Скрит от чужди погледи, котаракът любопитно гледаше на света през една малка дупка в покривалото. Всъщност не виждаше много — пред очите му за миг се мярваха синева и облаци, тънки мачти и забързани човеци.

Подаваше глава навън само вечер, когато стъпките по палубата заглъхваха и той внезапно долавяше трикратното почукване на своя крилат приятел.

Белмондо удържа на думата си — всеки път му донасяше в човката си различни неща: парче ароматно сирене, пилешко крилце, някоя пържена рибка. Докато изгладнелият Туфо си похапваше, папагалът бързаше да му разкаже последните новини от кораба: как в трюма е проникнала вода и намокрила сто чувала с брашно, как двама моряци играли карти, скарали се и след това се били с възглавници, как вятърът отнесъл в морето новата фуражка на капитана…

Понякога Белмондо прелиташе повторно до кухнята и обратно и тогава Туфо се наяждаше до насита. По-трудно беше с питейната вода. На дъното на лодката котаракът откри неголяма локва, доста неприятна на вкус. Близваше от нея от време на време — ей така, колкото да утоли за малко жаждата. Но и този скромен запас неочаквано свърши. Напразно Белмондо се опитваше да му донесе глътка прясна вода — и най-малката чашка беше за него непосилен товар.

Но това, което не успя да направи папагалът, направи дъждът. Една нощ Туфо се събуди от тежък тътен, последван от барабанни удари по брезента. В началото се уплаши, но когато пред ококорените му очи зацърцори тънка струйка вода, зарадвано протегна към нея език.

Дупката в брезентовото покривало сега се беше превърнала в чешмичка, от която цяла нощ тече вкусна и студена вода. На дъното на лодката се образува малко езеро, което Туфо с голямо усилие прескачаше по време на своите разходки из просторното си скривалище.

Въпреки че брадатият капитан изгуби своята синя фуражка, корабът „Ахилес“ гордо пореше морските вълни, без да срещне нито една буря по своя път до Гибралтарския проток. Огромната скала над протока, тъмнееща като полегнал лъв, постепенно изчезна в утринната мъгла и корабът остави зад себе си континента Европа. Водата, която се плискаше от двете страни на борда, не промени цвета си, ала промяна имаше — „Ахилес“ навлезе във водите на Атлантическия океан.

Туфо научи тази новина едва вечерта, когато папагалът му донесе отново храна.

— Вече плаваме в океана! — съобщи Белмондо. — А капитанът е нахлупил черната шапка и не я сваля от главата си. Трудно плаване ни чака.

— Няма страшно — отвърна Туфо, като дъвчеше лакомо. — Имам си вода за пиене колкото щеш…

— Ти си новак и много неща не са ти ясни — поклати глава замисленият папагал. — Струва ми се, че това е последният рейс на нашия нещастен „Ахилес“. Машините му са стари, трюмовете пропускат вода. А капитанът ми каза, че барометърът непрекъснато пада.

— Какво означава това? — вдигна глава Туфо и спря да дъвче.

— Малко е сложно за обяснение. Барометърът е корабен уред за измерване на въздушното налягане. Когато стрелката му пада надолу, моряците разбират, че приближава буря. Големи танци ни очакват тази нощ.

— Танци ли? Значи някой има рожден ден! — подскочи развеселен рижият котарак. — Жалко, че не умея да танцувам…

— Ще се научиш — като помълча малко, отвърна Белмондо. — Но помни: в никакъв случай не излизай до утре от лодката. Хайде, аз тръгвам…

— Почакай! — спря го Туфо. — Искам да те попитам нещо: какви са тези големи риби с продълговати човки, дето скачат около кораба? Днес ги видях през дупката.

— Това са делфини — отвърна Белмондо. — Най-благородните животни в океана. Те нямат хриле, дишат като нас и са много умни. Капитанът ми е казвал, че делфините могат да играят баскетбол, да пренасят по водата пощенски пратки, завити в непромокаеми опаковки, да спасяват давещи се хора. Делфинът е единствено то животно, от което акулите се страхуват.

— А какво е това акули? — полюбопитства Туфо. — Никога не съм ги виждал.

— Не си загубил много. Акулите са морски хищници с големи остри зъби. Ядат всичко: риби, парчета от греди, изгубени капитански фуражки, празни бутилки. Даже корабни котараци. Срещнат ли те във водата, веднага ще те налапат.

— Ами, какво ще правя аз във водата — настръхна котаракът. — Ще си стоя в лодката, както ти ми каза.

— Точно така — рече папагалът. — Аз да тръгвам, защото доста закъснях. Ще се видим утре! Чао!

— Довиждане, Белмондо! — размаха опашка рижият Туфо и неохотно се пъхна под брезента.

Вече му омръзна да се върти на едно място, отвсякъде обграден от тъмнина. И все пак на сърцето му беше ведро и леко. От многото дни и нощи, прекарани на кораба, той беше разбрал едно: на този свят не може да се живее без мъдри и верни приятели.

А тъкмо такъв приятел беше Белмондо.

Шеста глава
Танците започват. Едно кебапче за раздяла. Някой остана на потъващия кораб

Останал сам в пустата лодка, Туфо се замисли за разговора си с папагала и дълго не можа да затвори очи. Вече се унасяше в първа дрямка, когато дочу, че вятърът отвън се засилва. Разнесе се страшно фучене, което се превърна в кучешки вой, проехтя тъмен грохот и Туфо усети, че се отмества надолу. Затъркаля се към другия край на лодката, без да може да се хване за нещо. Нов тласък го върна обратно и тъкмо се вкопчи в една от седалките, брезентът изплющя като камшик и Туфо се намери на дъното, сред локвата дъждовна вода. Голямата лодка започна да се движи нагоре-надолу, също като люлките в почивната станция, и ужасеният котарак разбра, че без да иска, се върти в някакъв странен танц. Чак сега му стана ясно за какви танци говореше Белмондо снощи.

Та лудите танци бяха започнали, но вместо оркестър, отвън свиреше и гърмеше океанската буря. Нейните звуци прииждаха отвсякъде, растяха заплашително и се стоварваха с все сила върху кораба. Горната палуба се люлееше като махало на огромен часовник. И заедно с нея се издигаше и пропадаше бордовата лодка, в която се намираше нашият риж пътешественик. Въпреки ужасното си положение, Туфо реши да не напуска лодката. Беше убеден, че съветът на мъдрия Белмондо е правилен — тъй както правилно беше предвидил той и идването на бурята.

Само едно нещо не беше познал папагалът — бурята не свърши до сутринта, а продължи цели две денонощия. Старият „Ахилес“ се мяташе между ревящите вълни, сякаш не беше многотонен кораб, а обикновен дървен сал. Стените му скърцаха зловещо и не се разпадаха само защото капитанът беше сложил на главата си оранжевата фуражка и смело командваше: „Пет градуса вдясно! Пуснете помпите в трюма! Пълен напред!“

В грохота на бурята моряците невинаги разбираха командите на своя капитан, но нито за миг не спираха да правят това, което могат. Машините на „Ахилес“ работеха на пълни обороти. Корабът героично виреше нос срещу вълните, въпреки че в трюма му беше влязла доста океанска вода. От време на време сирената просвирваше тревожно, по разлюлените палуби притичваха моряци, а в кухнята готвачът смело печеше кебапчета за вечеря. От голямото вълнение кебапчетата подскачаха като пеперуди и готвачът ловко ги ловеше с черпака във въздуха.

На третия ден бурята внезапно спря. Изморен от блъскането, огладнял и премръзнал, Туфо най-после показа муцуната си изпод брезента. Нямаше сили дори да измяучи. Изпъна лапите си и замижа под милувката на кроткото слънце. Водата беше гладка като огромна синя пързалка, а на кораба витаеше необикновена тишина.

— Ей, стига си спал! — отекна над него гласът на Белмондо. — Ставай! Нося ти кебапче!

Туфо подскочи изненадан:

— Здравей, приятелю! Така се радвам, че дойде! Каква буря беше, а?

— Да, бурята си я биваше — промени мрачно Белмондо. — Но ти първо изяж кебапчето — два дни не си хапвал нищо.

Туфо погледна приятеля си с благодарност. Когато кебапчето изчезна, Белмондо въздъхна и рече:

— Днес за последен път ядем корабна храна. Скоро ще се разделим с нашия „Ахилес“ — главният двигател отказва да работи, а водата в трюма достигна половин метър. Капитанът взе решение да напуснем кораба.

— Как така да напуснем? А къде ще отидем? — промълви Туфо и огледа страхливо безкрайната водна шир.

— Трудно ми е да ти отговоря — рече замислен папагалът. — Моряците ще се качат на спасителните лодки, а мен капитанът ще ме вземе със себе си. Единствената ми грижа си ти — никой тук не предполага, че съществуваш. А щом не съществуваш, не си предвиден в плановете за спасение.

— Но аз съществувам! — извика Туфо. — Ето ме, цял-целеничък, напълно жив котарак на четири крака!

— Вярно е, че съществуваш и имаш четири крака. Обаче те няма записан в корабните документи. Хората са такива — щом те няма записан в документите, значи те няма. Едва ли ще те вземат в лодката…

— В тази същата лодка? — осведоми се невярващият Туфо.

— И в тази. И в другите две. Да не говорим за капитанската. Слушай — завъртя кривата си човка Белмондо, — досетих се нещо.

— Какво нещо? — умърлушено запита Туфо.

— На долната палуба се търкаля голяма пластмасова вана. Съвсем прилича на лодка — капитанът се къпеше в нея и му беше широка. Влез в нея и чакай!

— Да чакам ли? Какво да чакам? — наостри уши Туфо.

— Потъването на кораба — отвърна тихо Белмондо. — „Ахилес“ след половин час ще потъне.

— А ваната няма ли да потъне? — трепна уплашено Туфо.

— Няма. Важното е да успееш да се задържиш в нея. А сега да бягаме оттук — скоро ще дойдат за лодката. Довиждане, котарако! Пожелавам ти щастие!

Туфо искаше да попита какво е това „щастие“, ала нямаше време за повече въпроси.

— Довиждане, приятелю! Благодаря ти за всичко! — извика той и проследи с поглед хвърчащия папагал. После бързо се спусна по желязната стълба.

След малко от кораба „Ахилес“ се отделиха четири лодки, препълнени с хора, и бавно потеглиха към трептящия хоризонт.

В една от тях стоеше изправен брадатият капитан без никаква фуражка на главата и триеше с ръкав просълзените си очи. На рамото му беше кацнал шареният корабен папагал, който непрекъснато крещеше:

— Адиос! Адиос! Адиос!

А Туфо, подал глава от червената пластмасова вана, мислено пожела на всички добър път сред безкрайното синьо пространство.

Седма глава
След корабокрушението. Червена вана в Триъгълника на смъртта. Делфинът идва на помощ

В необятната синева на океана ярко просветваше една червена точка. Кротките вълни нежно полюшваха пластмасовата вана, на чието дъно уморено лежеше рижият Туфо. Той се беше спасил от корабокрушението и сега плаваше самотен в океанската пустош без никаква храна, измъчван от силна жажда. Слаб ветрец побутваше неговата червена лодка в неизвестна посока. Слънцето светеше спокойно, водата въздишаше сънливо и Туфо изобщо не подозираше, че се намираше в ужасния Бермудски триъгълник, погълнал безследно много кораби. Последният от тях беше „Ахилес“…

Котаракът се размърда и с последни сили показа муцуната си на сияещата повърхност. Отвсякъде го заобикаляше тъмносиня вода, която го гледаше безмълвно. Някъде на хоризонта трептяха като черни петънца Бермудските острови, но ветрецът го отнасяше все по-далече от тях. Туфо отпусна лапите си и започна да мяучи жално. Никога в живота си не се беше чувствал толкова самотен и изоставен.

Изведнъж усети, че пластмасовата вана се движи с променена скорост. Туфо се надигна и видя отзад голяма глава с малки очи и продълговата човка. След това главата изчезна и на повърхността се показа гъвкава раздвоена опашка.

„Делфин! — мигновено отгатна Туфо. — Най-благородното животно в океана! Иска да ми помогне в бедата…“

И наистина — делфинът точно това правеше. Той беше дочул глас на живо същество, понесено от вятъра сред Триъгълника на смъртта, и се беше притекъл веднага на помощ. С внимателни движения делфинът побутваше леката вана пред себе си и тя бързо се плъзгаше по вълните. От време на време показваше глава за си над водата и поглеждаше с малките си очи рижия корабокрушенец, сякаш му казваше: „Кураж, непознатко мой! Нищо страшно не може вече да ти се случи — аз съм тука!“

Ако Туфо беше истински моряк, щеше да познае, че неговата жалка черупка се движи най-малко с десетина възела. Но и така той разбираше, че се носи в спасителна посока, и затова се сви неподвижен във ваната, за да не пречи на своя спасител.

На хоризонта се появи струйка дим, после се показа мачта с развят пъстър флаг. Делфинът увеличи скоростта и след малко яркочервената вана се намираше на хвърлей място от преминаващия кораб. На високия му борд ясно личаха буквите „Мусала“.

Щастливият случай срещна нашия четириног пътешественик с български океански кораб, плаващ към родните брегове.

Капитанът забеляза в бинокъла си червено петно и заповяда бързо да спуснат лодка. Когато вдигна пак бинокъла, той видя и отдалечаващия се делфин, който правеше красиви скокове над водата.

Туфо беше спасен.

Осма глава
Всеобщо удивление на борда. Туфо прави откритие. Лъвът излиза от клетката

Не е трудно да си представим какво оживление настъпи на кораба, щом на палубата му се появи котаракът корабокрушенец. Моряците се смееха, удивено цъкаха с език и протягаха ръка да го пипнат. Някой се досети да сложи пред него паничка с прясно мляко и Туфо пресуши паничката за миг. Като слушаше сърдечните гласове около себе си, котаракът започна да се досеща, че е попаднал сред близки хора.

Разбра това не само от доловените познати думи. На този кораб всички го обграждаха с внимание и усмивки.

Вече не трябваше да се крие по тъмните ъгли и дълго да чака някой да му донесе храна. Смелото му плаване сред океанските вълни в обикновена пластмасова вана го правеше истински герой в очите на моряците. Те често клякаха пред него, говореха му ласкаво и му даваха вкусни неща за хапване.

Туфо наперено се разхождаше по огромния кораб и любопитно надничаше навсякъде — в каютите, в кухнята, в трюма. Понякога се качваше горе и заставаше мълчаливо до капитана.

— О, пътешественико! — казваше му усмихнат капитанът. — На проверка ли си дошъл? Корабът се движи по начертания курс.

И рижият котарак бодро измяукваше в знак на одобрение.

По време на своите разходки из кораба Туфо направи изненадващо откритие — освен различните товари, „Мусала“ носеше на борда си и една голяма клетка, предназначена за Софийската зоологическа градина. В нея виреше рошава глава грамаден лъв. Клетката се намираше в задната част на кораба, близо до кърмата. Дивото животно ококорено се взираше в кипящата бяла следа, която корабът оставяше след себе си в синьото пространство.

За лъва моряците полагаха специални грижи — всяка сутрин му даваха големи късове месо и кофа прясна вода с разтворени в нея витамини. Клетката му беше проветрива и широка, а над покрива грижлива ръка беше разперила огромен плажен чадър.

Но лъвът не беше доволен от живота си. Ядеше с неохота, въртеше се в клетката неспокойно, а погледът му беше замрежен от металните решетки, които го обграждаха отвсякъде.

Един ден Туфо се престраши, доближи до клетката и рече:

— Здравейте! Ние с вас, изглежда, сме роднини…

Лъвът отговори с гордо мълчание.

— Не сте много весел — примигва Туфо, — вероятно пътуването не ви харесва?

— От какво да съм доволен? — изръмжа лъвът. — Кой затворник харесва затвора си?

— Имате известно право — навири опашка Туфо, — но все пак хората добре се грижат за вас.

— Не искам грижи. Искам свобода — тръсна ядосано грива лъвът. — Ти, дребосъко риж, се разхождаш из целия кораб, а аз се въртя в клетката: две крачки напред, две — назад.

— Влизам ви в положението — измърка Туфо, — но не мога да ви помогна.

— Можеш, драги рижльо! — изръмжа лъвът. — Щом сме роднини, бутни резето отвън и отвори вратата!

— Няма ли да ме захапете? — предпазливо запита Туфо.

— Никого няма да хапя! — обеща лъвът. — Ще потичам малко по кораба и ще се върна обратно тук.

— Добре. Ще се опитам да направя нещо за вас — рече вежливо котаракът и протегна лапи към резето.

Подскочи веднъж, подскочи два пъти и накрая успя да дръпне желязното лостче.

Лъвът с радостен рев се втурна по широката палуба.

Двамата моряци, които търкаха с дълги четки палубата, хвърлиха четките и ужасено се разбягаха кой къде види. Корабният боцман наду свирката и като свиреше пронизително, изчезна в трюма. А готвачът, излязъл за малко от тясната кухня да подиша чист въздух, светкавично се покатери по едно въже и увисна горе като голяма бяла чайка.

— Лъвът излезе от клетката! Пазете се от лъва! — проечаха гласове из целия кораб.

Сирената тревожно зави. От горната палуба запъхтяно дотича дежурният помощник-капитан с пушка в ръка.

— Моля ви, не стреляйте! — нададе глас от стълбата един стар моряк. — Ще се опитам да го хвана — две години съм работил в цирка! Дайте ми само някакво въже!

След малко пред очите на развълнувания екипаж се появи странна картина: старият моряк с развъртяно въже в ръка се приближи към лъва и започна да му говори нещо. Всички очакваха да се случи най-страшното, но изведнъж царят на животните седна на опашката си и поклати добродушно глава. Старият моряк вдигна високо ръка и пляска с въжето по мократа палуба. Лъвът се изправи на задните си крака.

„Але-хоп!“ — извика отривисто морякът и плясна отново с въжето. Лъвът изръмжа, размърда крака колебливо и скочи върху голяма дървена макара. Вдигна предните си лапи и застана неподвижен върху нея.

Морякът извади от джоба си устна хармоничка и засвири игрива мелодия.

Лъвът тръсна жълтата си грива и започна да се върти на едно място, подвил грациозно опашка.

Той танцуваше. Той наистина танцуваше весела полка и си спомняше онова славно време, когато излизаше с рев на манежа, огрян от разноцветни светлини. Защото половината си живот той беше прекарал в цирка и неговият дресьор го беше научил на куп необикновени номера, които възхищаваха публиката по всички краища на света.

Но това беше доста отдавна. Лъвът навлезе в години, започна да бърка номерата си и беше обявен за продан. За да спечелят от него повече пари, хитрите търговци го представиха за диво животно, току-що уловено в дълбоката джунгла.

Така лъвът попадна на борда на нашия кораб — като ценен експонат, предназначен за столичната зоологическа градина.

Когато смайващият танц свърши, моряците весело заръкопляскаха. И съпроводен от заслужени аплодисменти, цирковият артист беше върнат отново в клетката.

Ако трябва да преценяваме справедливо, това беше незабравим спектакъл. Но той донесе горчиви минути за Туфо — някой беше забелязал как той отваря с лапите си вратата на лъвската клетка…

И героят беше бързо развенчан. За наказание го лишиха един ден от храна, а вечерта поискаха да го заключат в трюма.

Ала тъкмо отваряха капака, той се плъзна между краката на хората, изтича през палубата и се скри в клетката на лъва…

Разбира се, не влезе през вратата, а се промъкна през пролуките на желязната решетка.

Известно е, че всеки котарак може да мине целият оттам, дето минават мустаците му.

Девета глава
Странно съжителство. Най-после на родния бряг. Искам да се прибера у дома

— Добре дошъл — каза му лъвът. — За пръв път виждам някой сам да влиза в затвора.

— Тук ще се чувствам по-свободен — промърмори Туфо.

Лъвът нямаше нищо против такова съжителство. Рижият котарак беше спечелил разположението му с доброто си сърце. Пък и се усещаше малко виновен — той направи лудориите по палубата, а наказаха малкия добър котарак.

От този ден нататък чак до края на дългото плаване Туфо заживя под закрилата на своя по-голям и по-силен роднина. Въртеше се около него, хапваше си вода с витамини. Погледнат отстрани, Туфо вече приличаше на малко лъвче, даже походката му се промени — стъпваше бавно и гордо, като тръскаше от време на време глава, въпреки че нямаше грива. Често се опитваше и да реве като лъв, но от устата му излизаше тънко врещене…

И все пак лъвската клетка започна да му омръзва. Понякога се промъкваше през металните пръчки на кърмата, за да погледне: не се ли показва най-после родният бряг. Бряг още не се виждаше и той се връщаше в лъвската клетка — мястото, където се чувстваше най-сигурен.

Защото на този свят сигурното живеене понякога носи скука, но прекалено интересният живот обикновено има лош край…

Напразно моряците се опитваха да отделят котарака от лъва. Примамваха го с парче кренвирш и жива подскачаща рибка, търкаляха по палубата оранжеви портокали и го подканяха да вземе участие в играта. Но котаракът изобщо не помръдваше от мястото си. Щом чуеше, че някой приближава към задната палуба, Туфо се свиваше до краката на лъва и прибавяше своя тънък глас към лъвското ръмжене. Така хората не смееха да го пипнат, а лъвът одобряващо клатеше глава.

Най-после се показа и българският бряг. След дълго, но без особени премеждия плаване, корабът „Мусала“ бавно навлезе в Бургаския залив. Освен радостния екипаж и различни стоки, той возеше на борда си и двама добри приятели, живеещи в една клетка.

Още същия ден клетката беше натоварена на грамаден камион със софийски номер на каросерията. Моторът лъвски изръмжа и камионът бързо затича по гладката автострада. Туфо усети, че колелата под него се въртят в позната посока. Нещо му подсказа, че не е далече от родния дом, и сърцето му лудо затупа.

Поиска да сподели радостта си с лъва, но той дълбоко спеше — може би в този миг сънуваше своята далечна джунгла. Пък и къде се е чуло и видяло котарак да наруши съня на един лъв? Чудесно е да имаш приятелство с лъв, но да го дърпаш за мустака, когато спи, не е съвсем здравословно…

Туфо се измъкна на пръсти от клетката и надникна през капака на каросерията. Пред очите му заблестяха весело прозорците на неговия роден град, в небето летяха игриви гълъби, а на хоризонта като огромен кораб потрепваше планината Витоша. На един завой се показа и зеленият парк, от който Туфо имаше толкова хубави спомени.

Котаракът измяука за довиждане и ловко се прехвърли през каросерията.

Само след миг той тичаше по родна земя.

— Ей, ти! — чу Туфо зад себе си глас. — Къде се губиш толкова време?

Обърна се и видя Мастиления котарак. Той му махаше с лапа нетърпеливо:

— Хайде да вървим, че закъсняхме! Мачът е започнал!

Туфо се поколеба за миг, после отвърна:

— Знаеш ли, приятелю… Току-що се връщам от един голяаам син стадион. Не ми се ходи вече никъде. Искам да се прибера у дома!

И отново затича в жадуваната посока.

Първа глава
Дъждът мирише на море. Може ли господарят на природата да има опашка? Решението

Какви мисли се въртят в главата на един риж котарак, когато завали първият есенен дъжд?

„Никакви!“ — ще си кажете с насмешка и сигурно ще сгрешите.

Още щом чукна първата капка в прозореца, Туфо се измъкна на балкона, подуши влажния въздух и в главата му се завъртя: „Този дъжд ми носи поздрав от морето!“.

После капките станаха безброй и котаракът цяла нощ не можа да заспи от мисли — весели и тревожни, треперещи и смели. И най-смелата от всички тях беше: „Какво ли щеше да бъде, ако не човекът, а котаракът е господар на природата? Тогава щях да пътувам накъдето си искам — насам или натам, по суша, въздух и вода. Щях да се качвам сам във влака, но не да се крия под седалките, а удобно да седя във вагон — първа класа. Щях да излитам с котарашки самолет — например с някой «Туфо джет» — и да поглеждам света отгоре. И на котарашки кораб щях да плавам, облечен в капитанска униформа…“

Така прекара нощта — в будни мечти. Вече просветваше утро, а дъждът продължаваше да шуми.

Той провря глава между металните пръчки и се опита да близне дъжда. Не успя. „Уж този дъжд е дошъл специално за мен, а се прави, че не ме забелязва — помисли огорчен Туфо. — Но все пак да не прекалявам с навеждането — шестнайсетият етаж не е шега работа!“

Не успя да близне дъжда, ала можа да види пъстроцветните чадъри, които бързаха по улицата, понесени от детска гълчава. Чадърите тичаха и подскачаха, бутаха се един в друг и се разделяха, после отново се събираха като голям шарен букет.

Туфо веднага се досети: децата от квартала отиваха на училище. Те отиваха там, за да научат най-различни важни неща: какви планини и морета съществуват на света, как са подредени звездите в небето, какви мъдрости са изричали хората в различни времена…

Туфо беше надниквал в Косьовата чанта и знаеше — по цели тетрадки изписваха децата с някакви тайнствени знаци. Той не разбираше знаците, но се досещаше — децата ходеха всеки ден на училище, за да станат по-умни и да бъдат след време истински господари на природата. Беше ги чувал как мечтаят на глас за най-чудати приключения.

И мечтите им, за разлика от неговите, навярно щяха да се сбъднат. Защото децата вече можеха да четат и пишат, а той, рижият котарак, главно на своя нос разчиташе — даже най-мъдрата книга да му сложат отпред, той можеше само да я помирише.

Единствените уроци, които беше слушал някога, бяха уроците на неговия крилат приятел Белмондо. Но след потъването на кораба „Ахилес“, умният папагал изчезна в безбрежната синева. Измина доста време оттогава и гласът на верния му приятел все по-рядко прозвучаваше в паметта му. От всички негови уроци Туфо си спомняше само отделни думи…

Както казваше Косьовият баща, когато е сърдит: „Умният си записва, а глупавият все иска да помни!“

А Туфо никак не беше глупав. Той самият стигна до мисълта, че един днешен котарак не трябва да разчита само на спомена. Друго нещо са знанията. Спомените те връщат към миналото, а знанията ти помагат да вървиш напред.

Първият есенен дъжд му помогна да разбере най-после горчивата истина — липсваше му О-БРА-ЗО-ВА-НИЕ!

И Туфо реши да тръгне тайно на училище.

Втора глава
Един котарак за изхвърляне. Науката иска жертви. Новият съученик и недружелюбното копче

Да се вземе решение е най-лесното нещо. Може всяка вечер да решаваш важни неща, а на сутринта да забравяш какво си решил.

Но Туфо беше котарак с характер — като вземеше решение, нищо не можеше да го спре: „речено-отсечено, казано-отрязано, ставам-заминавам!“.

На следващата сутрин стана от сън преди всички и бързо се приготви за тръгване на училище. Дъждът беше отминал и в примижалите очи на Туфо играеше немирен слънчев лъч.

Най-напред се разходи до купчинката пясък на балкона. Прави там, каквото прави и след това се зае с външния си вид. Изми енергично лицето си с наплюнчена лапа, заглади рижата си козина и така — грижливо измит и сресан — скочи в полупразната пластмасова торба за боклук. Намести се между няколко зелеви листа, завря мустак в едно шише от одеколон „Люлякови нощи“ и покри глава със смачкан вестник. След малко на балкона отекнаха познати стъпки, чу се съскане на метла и Туфо усети, че слагат отгоре му още нещо.

Сега голямата торба беше наистина пълна и трябваше, както винаги, да бъде занесена долу, в огромния метален сандък пред входа на блока.

Тази чест се падаше на приятеля му Косьо, който вече тропаше в коридора и търсеше със сънени очи едната си обувка.

Сутрин Косьо не закусваше вкъщи — понеже вечно бързаше, получаваше от майка си стотинки за баничка, грабваше чантата и хукваше към асансьора.

Този път получи и торбата с боклук в добавка.

— Все аз, все аз. И как тежи тази торба! — мърмореше ядосан Косьо в бръмчащия асансьор, а котаракът със свито сърце мълчеше в необичайното си скривалище. Миризмата на зелеви листа се смесваше с аромата на люлякови нощи и Туфо без малко да кихне от възмущение — отдавна носът му не бе подлаган на такова изпитание. Но какво да се прави: науката иска жертви.

Още по-неприятно беше хвърлянето в сандъка за боклук: Туфо се изхлузи от падащата торба и се изтърколи по гръб между мръсни опаковки, гнили плодове и престояли рибешки кости. Изпитанието беше стигнало своя връх — в полутъмния сандък се бяха събрали всички ужасни аромати на света. Туфо стискаше очи и не смееше да погледне сред какъв кошмарен пейзаж е попаднал. Но гадните миризми сами се навираха в носа му…

Все пак рижият котарак трябваше да издържи тук поне няколко минути: докато Косьо стигне близкия завой.

И точно когато Косьо завиваше зад блока, котаракът със сетни усилия изплува от купчината смет. Хвана се с отчаяни лапи за ръба на сандъка и почти останал без дъх, се преметна вън, на слънчевата улица. Пое дълбоко свеж въздух, тръсна облекчено глава и хукна към училището.

Тичаше с навирен нос по възможно най-прекия път. И си мислеше за откритието, което току-що направи: не зад далечния хоризонт, а тук, край него се простира най-хубавото море. Това море, което трепти и шуми в очите ни, ала ние все не го забелязваме — животворното и прозрачно море от чист въздух. Сещаме се за него само когато го загубим. Или когато със закъснение разберем, че сме го заменили с негово отвратително подобие…

Но Туфо нямаше намерение да го заменя — даже за ново морско пътешествие, даже за десет шишета, пълни с одеколон „Люлякови нощи“.

Преди още да влезе в двора на просторното училище, той беше получил първия си урок по естествознание…

Сега го очакваха историята и географията, буквите и числата, песните и рисунките — цялата гази наука, която ранобудният Косьо мъкнеше всяка сутрин в издутата си чанта.

И в този момент Туфо усети, че момчето е някъде близо, и бежешком извърна глава. На завоя вече се показваше шумната компания от момчета, нарамили също такива чанти. Най-отзад се мяркаше и русата глава на Косьо, който още не беше се разсънил както трябва.

„Не могат да ме изпреварят!“ — рече си доволен котаракът и се втурна към широко отворената врата на училището, огряна от утринното слънце. Забеляза, че такова слънце беше нарисувано на продълговатия плакат, закачен между два прозореца на сградата. То също грееше с тънки златисти лъчи, само че не беше кръгло, а удивително приличаше на разтворена книга.

„Добре са го измислили! — възхити се Туфо. — Когато едното слънце се скрие зад облаците, остава да свети другото. Каквото и да си приказваме — никой не може да надхитри господаря на природата!“

И той весело заприпка по широкия училищен двор.

Няколко момчета и момичета, събрани около едно дърво в двора, го съгледаха и възбудено завикаха:

— Вижте, вижте — котарак!

— И той е дошъл на училище!

— Как стъпва, важен-важен!

— Сигурно ще го запишат в нашия клас! Ха-ха-ха!

Те дори и не подозираха колко са близо до истината!

Има лоши ученици, които бягат от училище, за да се върнат вкъщи. А Туфо беше избягал от къщи, за да дойде на училище…

Присмехулните ученици край дървото не знаеха това. Едно момче се наведе и потърси с поглед нещо за хвърляне. Но гладкият асфалт наоколо блестеше като полиран — по него нямаше нито камъче, нито тресчица. И момчето, без да се колебае, откъсна едно копче от палтото си и го запрати по Туфо.

Копчето прехвърча край ушите на котарака, той подскочи пъргаво и побягна към близкия ъгъл на сградата. Кривна зад него и се притаи.

„Гледай го ти! — клатеше глава задъханият Туфо. — Ако не бях се скрил навреме, можеше и чантата си да хвърли по мен. Нито ме познава, нито съм му сторил нещо лошо, а толкова искаше да ме удари! Сигурно майка му само копчета шие. Ама че господар на природата!“

Трета глава
Да заобиколиш метлата. Знания с горчица. Първо бягство от час

Сега трябваше да се вмъкне по някакъв начин в училището. Вратата на притихналата сграда се разтваряше примамливо, но пред нея се въртеше пъргава лелка с дълга метла в ръце.

Котаракът не обичаше метлите. От собствен опит знаеше, че когато му мине метла път, го очакват различни неприятности: я удар по гърбината, я подритване с прашна обувка, я някоя лоша дума. Въпреки че обичаше да минава напряко, прекият път към науката му се видя абсолютно невъзможен.

Затова трябваше да потърси обиколни пътища.

И веднага се досети за дървото.

Високата топола стърчеше до училищната сграда и нейните белезникави клони почти докосваха стъклата на прозорците. Ако един съобразителен котарак се покатереше на тополата, той можеше да обхване с поглед няколко класни стаи едновременно. Ако котаракът имаше и добър слух, то още първият учебен ден можеше да му донесе ценни плодове.

Туфо беше чувал, че не само ябълките и крушите, но и плодовете на знанието зреят нависоко. Така казваше Косьовият баща, когато момчето донесеше вкъщи лоша бележка.

Но сега на Туфо му предстоеше да събира тези плодове по голите клони на тополата. Това беше трудна задача.

Най-напред трябваше да пресече пустия двор, без да го забележи лелката с метлата.

Туфо се престори, че училището въобще не го интересува, хукна след едно прелитащо врабче, после направи завой в противоположна посока. И когато усети под лапите си нападали есенни листа, легна върху тях и започна да се търкаля.

Рижият цвят на козината се сливаше с цвета на разпилените листа и това го правеше невидим.

Вдигна глава и видя, че до набелязаната цел остава съвсем малко. Олющеният ствол на дървото, целият нашарен от ученически имена, се изправи пред очите му. Туфо направи последен скок и заби острите си нокти в имената.

Разкривените букви, издълбани някога с джобно ножче, му помогнаха да изпълзи по ствола: от КРАСИ стъпи на ИВАН, от ИВАН изпълзя на ЖОРЖ, но особено му помогна МАРИЕЛА, до която беше издълбано сърце, прободено от стрела…

По-нататък стволът белееше като неизписан лист — нямаше кой да изрязва букви на такава височина. А и на Туфо вече не му трябваше да се катери по букви — беше стъпил на първия клон.

Сърбеше го ухото, но не се почеса, за да не падне. Заби нокти в кората на дървото и протегна глава. От височината на първия клон се виждаха две стаи — кабинетът по география и стаята на училищния лекар. Туфо естествено не знаеше тяхното предназначение и затова хвърляше поглед ту към едната, ту към другата. Първото нещо, което му направи впечатление, беше голямата шарена топка, сложена на висока поставка. Възрастен човек в кафяв костюм стоеше до топката и я бодеше с дълга пръчка…

„Сигурно иска да я спука! — помисли си Туфо. — Няма ли си друга работа?“

Но топката се въртеше невредима на поставката, а човекът обясняваше:

— Ето, сами можете да се уверите, деца — над две трети от цялата земна повърхност е покрита с морета. Най-голям воден басейн на Земята е безбрежният Тихи океан, който мие…

— Само първите десет номера! — обади се строг женски глас. — Чувате ли, ученици — ще влизате един по един, без да се блъскате, и ще събличате дрехите си до кръста!

Туфо ококорен обърна глава към десния прозорец и съгледа жена в бяла престилка, сложила ръка върху голия гръб на доста дебело момче. Котаракът трепна изненадан — това беше ученикът, който го замери с копчето. Какво ли прави тук?

— Дишай дълбоко! — долетя отново гласът на жената в бяла престилка.

— В дълбините на океана — обясняваше левият прозорец. — Запомнете, че най-значителната дълбочина е измерена в така наречената Марианска падина.

— По-малко храна! И повече движение! — съветваше десният прозорец.

— Движенията на топлите течения влияят на климата. На някои северни острови могат да виреят…

— Уголемени сливици! — прозвуча женският глас отдясно.

— В тази полярна област лятото идва…

— По три пъти на ден! — уточняваше прозорецът отдясно. — И нищо газирано.

Левият прозорец продължаваше:

— Температурата на въздуха през месец юли, както казах…

— Кажи „А“! — настояваше женският глас.

— „А“, както знаете, е гласна буква. Съгласната „Д“ в края на думата се чува като „Т“.

Туфо се видя в чудо. Умори се да върти глава ту наляво, ту надясно. Само едно успя да разбере от цялата неразбория — този клон от науката не е за него.

И той реши да премине на по-горния клон на дървото.

Тук началото беше твърде обещаващо: нито шарена топка, нито бяла престилка се мяркаха през прозорците. Туфо опря гръб на гладкия ствол и погледна към отсрещната стая. Къдрокосо момиче с червена кордела стоеше пред черната дъска и разказваше звънко:

— Така нашият прославен цар Калоян разбил войските на латинския император Балдуин Фландърски, а него самия затворил във висока кула на Търновската крепост. Тази кула и досега се нарича…

— Хипотенуза! — внезапно се обади съседният прозорец. — Остава да измерим дължината й…

А друг глас започна монотонно да диктува:

— В синьото небе премина тъмната сянка на планински орел.

Туфо изтръпна. Но не от тъмната сянка на орела, а от тъмния смисъл на думите, които забръмчаха около него. Значи и на този клон нямаше да научи кой знае колко. На всичко отгоре острият му слух вече долавяше и други гласове от останалите етажи на училището. Думите заваляха като есенен дъжд:

— Внимание! Запазете тишина…

— А бурята пее свойта зла песен…

— Госпожо, Петър ме боде с карфица!…

— Правият ъгъл…

— на личното местоимение…

— мъти яйцата си…

— върху корен квадратен!

— Да му сложа ли горчица?! — извика един прозорец, където се намираше училищният бюфет.

— И да се пие на гладен стомах! — отново напомни за себе си лекарската стая.

Хаосът в душата на любознателния Туфо порасна до краен предел. По гърба му пролазиха хладни тръпки, засърбяха го и двете уши.

„Е, стига ми за днес. Главата ми се наду от толкова много знания!“ — прошепна на себе си котаракът и бързо се спусна по гладкия ствол.

Стъпи на асфалта и хукна с бясна скорост към изхода.

Още преди да влезе в училищната сграда, той направи първото си бягство от час.

Четвърта глава
Нова среща с Мастиления котарак. Правият ъгъл на личното местоимение мъти яйцата си върху корен квадратен. Кандидат за професор

Туфо направи цирков скок през една кръгла дупка на оградата и затича по тихата улица. От няколко дни улицата беше забранена за автомобили, но за котараци тази забрана не важеше. Туфо взе на един дъх късото разстояние до завоя и след миг вече нагазваше в шарената сянка на изкуствената гора…

Да, един градски парк не е нищо друго, освен изкуствена гора — всяко дърво в нея е посадено от грижлива човешка ръка. Ала това не пречеше дърветата му да имат дълбоки корени в земята и да преплитат клони като истинска гора.

Туфо беше влизал неведнъж в тази гора. Тук всичко му беше познато: и влажните пътеки, и подскоците на кафявите катерици от клон на клон, и малкото езеро в средата. Понякога между дърветата можеше да срещне изгубено куче с каишка на шията, но и днес Туфо нямаше желание за подобни срещи. Беше разбрал: онези, с каишките, тичаха по света с изплезен език и си мислеха, че светът им принадлежи, а всъщност беше точно обратното — те винаги принадлежаха на някого. Кучешка им работа.

Единствената среща, която непременно щеше да му достави удоволствие, беше с Мастиления котарак. Вярно, че с него той се виждаше само от дъжд на вятър, но нали вчера валя дъжд? Време беше да го довее отнякъде вятърът.

Не трябваше да чака много — есенните дървета внезапно се разклатиха, по самотната пътека се завъртя тънка вихрушка от жълто-червени листа и на пътеката изскочи Мастиления котарак.

— Привет, рижльо! Знаеш ли откога те търся! — извика ухилен той. — Имам да ти казвам нещо.

Туфо не успя да отвърне на поздрава. Просто беше вцепенен от изненада.

Пред него светеше един неузнаваем, един сребристобял котарак, който мигаше доволно срещу слънцето. Само няколко сини петънца в края на опашката подсказваха, че пред него действително стои старият му приятел.

— Здрасти, Масти! Какво е станало с тебе? — съвзе се най-после Туфо.

— Какво? Не ти ли харесва цветът ми? — подскочи Мастиления котарак и изви горделиво гръб. — Нали съм ослепителен?

По козината му проблясваха сребърни искри.

— За харесване. Защо пък не — харесва ми. Обаче много променен изглеждаш!

— Правилно забеляза! В живота ми настъпи промяна. Преместих се да живея на друга улица. Затова те търсих — да ти кажа тази новина. А там, както вече се досещаш, момчетата са привърженици на друг футболен отбор. На белите! Значи край на синьото мастило!

— Хм. А сега с бяло мастило ли те боядисват? — примигна Туфо.

— Какво говориш! Бяло мастило няма! Просто ме хванаха и ме занесоха на химическо чистене. Един батко ме изкъпа с кислородна вода. И сега пак съм бял.

— Да, започвам да разбирам — кимна Туфо. — Обаче твоят бял цвят е малко особен. Един такъв… Искрящ!

— Това е от бронза — отвърна важно Мастиления котарак. — Накрая ме напръскаха с бронзова боя. Натиснаха спрея — пръс! И готово! Белият бронз ми придава това особено сияние.

И Мастиления котарак отново навири гъвкавата си гърбина.

Туфо го погледна озадачено.

— Аз пък ходих на училище — неочаквано се похвали той. — Тази сутрин.

— На училище ли? — вдигна глава Масти и сребърните искри угаснаха. — Да не би да са правили с теб опити по биология? Вчера една жаба ми каза, че са я търсили за такова нещо.

— Аз не съм жаба! — трепна обидено Туфо. — Нищо не са правили с мене. А слушах всякакви уроци. От дървото.

— Значи слушал си уроци. От дървото — повтори недоверчиво Масти. — А такова… биха ли те накрая?

— Какви ги приказваш! — възмути се Туфо. — От начало до края си стоях спокойно на дървото. И събирах… как се казва плодовете на знанието…

Тук Масти не издържа:

— Май че ме баламосваш, драги приятелю! Много добре зная аз — училището не е за такива като нас. Е, като си бил там цяла сутрин, кажи ми какво си научил!

— Не е толкова просто да ти обясня — изважничи Туфо. — Пък и ти малко трудно ще разбереш. Нали само от футбол се интересуваш.

— Хайде, разказвай! — тръсна глава нетърпеливо Мастиления котарак.

— Добре. Слушай ме сега: две трети от цялата земя е покрита с морета. Най-голямото водно нещо е Тихият океан, който мие само първите десет номера. В дълбините на океана трябва да се диша дълбоко. А на някои северни острови виреят уголемени сливици. Защото лятото идва три пъти на ден…

— Чакай, чакай, приятелю. Не може ли по-бавно? Нищо не разбрах! — опита се да го спре Масти.

— Аз ти казах, че тези неща са сложни за тебе. Пък и не мога така, наведнъж да ти обясня всичко. Ти никога не си чувал например за Балдуин Фландърски.

— Кой е той? — хлъцна от неудобство Масти.

— Латински император. Затворили го в една хипотенуза, без да измерят дължината й.

— Аха, разбирам — промърмори неразбиращо приятелят му. — Сигурно му е било тесничко там.

— Така е! — отвърна нафукано Туфо. — На тясно е бил затворен. И даже са го бодели с карфица…

— Не думай! — ахна Мастиления котарак.

— А бурята си пяла свойта зла песен — продължи Туфо. — Обаче не знаеш най-важното: ПРАВИЯТ ЪГЪЛ НА ЛИЧНОТО МЕСТОИМЕНИЕ МЪТИ ЯЙЦАТА СИ ВЪРХУ КОРЕН КВАДРАТЕН!

Това ново сведение напълно обърка Масти. Той вдигна безпомощно лапи и удари два пъти главата си в най-близкото дърво. Наоколо се посипаха сребърни искри.

— Спри веднага! — изръмжа отчаяно той. — Нищичко не мога да проумея! Тази моя тъпа глава!…

И Масти пак блъсна главата си в дървото. От дървото падна последното есенно листо.

— Не те съветвам да блъскаш така силно главата си! — обади се с грижовен глас Туфо. — А трябва по-често да разговаряш с мен. Сигурно ще имаш някаква полза.

— Да, скъпи мой приятелю — въздъхна Мастиления котарак. — Ти винаги си ме възхищавал с твоя ум. Мисля, че един ден и професор ще станеш…

— Може би — наведе скромно глава Туфо.

Той не знаеше какво означава думата „професор“. Но обикновено Масти говореше само думи, които добре знаеше.

— Всъщност — продължи Масти — на нашата улица живее един професор. Искаш ли да те запозная с него?…

— Как така да ме запознаеш? — наостри уши Туфо. — Нито аз му трябвам, нито той е чувал за мене. Нека хубаво обмислим тази работа. Как изглежда той? Носи ли каишка на врата?

— Не ме разсмивай! Професорите не носят каишки, а вратовръзки! Видял съм това с очите си. Пък и професорът е сърдечен човек — когато минава покрай мен, все ми хвърля по една бонбона.

— Не се казва бонбона, а бонбон.

— Така де, бонбон. Аз бонбони не ям, но уважението е по-важно. Та само да го видиш — по цяла сутрин пише нещо на старата си машинка. Чука като кълвач.

— Няма ли компютър? Косьовият баща на компютър пише — мръдна с уши Туфо.

— Не иска да има компютър. Обича машинката си. Казва, че не е важно на какво пишеш, а какво пишеш.

— И какво пише този професор?

— Честно казано — не зная. Но мога да ти кажа къде живее. В края на улицата. На първия етаж.

— И как ще ме запознаеш с него?

— Много лесно. Ще му отидем на гости! Когато е вкъщи, вратата на балкона му е отворена. А балконът е само на един скок от земята. Ще му обясня, че си влязъл заедно с мен.

— Мислиш ли, че ще му бъде приятно? — усъмни се Туфо. — Пък и как ще разговаряме с него?

— Той говори най-различни езици. Даже съм чувал, че разбира езика на животните. Просто такава му е работата.

— Професор, казваш. А как му е името?

— Ричард Каракалпаков. Точно така се обажда по телефона: „Ало, безпокои ви Ричард Каракалпаков!“

— А няма ли да се изложа пред него? Да взема, че да изтърся някоя глупост — развълнува се предварително Туфо.

— Ех, друже мой! — възкликна Масти. — С такива знания ти можеш и с професори да разговаряш!

Туфо се замисли. Щом Мастиления котарак му казва нещо, значи то действително е така.

Пък даже да изпусне някоя глупост пред чуждия човек, не е чак толкова голяма беда!

Нали Косьовият баща казваше: „Умният може да каже понякога глупост, но глупакът мъдрост — никога!“

И двамата приятели хукнаха към другия край на парка.

Пета глава
Скромността краси човека. Живот между пеперуди. Фаталният пропуск

В старите книги пише, че скромността краси човека. Колкото по-мъдър става човек, толкова по-скромен е неговият живот. Тази древна истина важи за всички хора, включително и за професорите.

А професор Ричард Каракалпаков беше наистина скромен и мъдър човек. Целия свой съзнателен живот той беше посветил на науката. Всичко в него изглеждаше научно: от очилата и връзката до тъмния костюм и тежката чанта от крокодилска кожа, с която ходеше на работа.

До своята работа той отиваше винаги пешком. И вървеше само от дясната страна на тротоара. А вечер се завръщаше по левия тротоар. Това беше неизменен негов навик.

Както вече ни осведоми Мастиления котарак, домът му се намираше в края на улицата, близо до градския парк. Улицата носеше романтичното название „Планински ручей“ и по време на дъжд от двете й страни хукваха игриви кафяви вади. А зимно време наклонът й беше много удобен за пързаляне с шейни. Може би затова професор Каракалпаков бе свикнал да върви само по тротоара.

В своя малък апартамент той живееше сам — на балкона му нямаше нито котка, нито куче, в стаята му не гърмеше телевизор, рядко му идваха гости. Професорът не обичаше празните разговори, избягваше безцелните разходки и пиеше само минерална вода.

Често купуваше дебели книги, но нито една не беше прочел до края, защото все не му достигаше време.

Сутрин ставаше по тъмно и веднага сядаше пред пишещата машинка, за да отбележи на хартията това, което другите хора още не знаеха. Съседите му не навиваха будилника си вечер — бяха сигурни, че бодрото тракане на машинката ще ги събуди в ранни зори.

През целия пред обед професорът не излизаше от своята любима стая, където се издигаха две грамади от книги.

От лявата страна стояха книгите, които той все четеше и все не можеше да изчете.

От дясната страна стояха книгите, които Ричард Каракалпаков беше написал сам.

Когато чукането на машинката преставаше, съседите разбираха, даже без да поглеждат часовника, че е време за обяд.

Тогава и професорът хапваше нещо надве-натри, пийваше чаша минерална вода и грабваше крокодилската чанта…

Тръгваше пешком към своя институт, който се намираше през три улици и където го чакаха неговите скъпи студенти.

Професорът минаваше с уверена крачка по десния тротоар и си мислеше какво ново да им каже днес. Тези всекидневни срещи му бяха приятни — той скрито се радваше на младостта им, даже понякога му се приискваше да бъде на тяхно място…

Неприятните мисли Каракалпаков оставяше за левия тротоар — когато се завръщаше вечер вкъщи.

На други места той не обичаше да ходи. Вече споменахме, че не обича безцелните разходки, нямаше слабост и към пътешествията. Любуваше се на планината единствено през прозореца на своята стая.

Но когато ставаше в ранната утрин, мислите му полетяваха като пеперуди по цялата планета — до Нова Зеландия и Бахамските острови, до Северна Африка и бреговете на Северно море, до бразилските джунгли и азиатската степ.

Защото такава беше неговата професорска специалност — почти цял живот беше проучвал живота на пеперудите. Знаеше всичко за всяка от тях: в коя част на света размахва крилца, как изглежда и как се казва, с какво се храни и какви пътища изминава. Странната наука беше го направила малко поет: наричаше пеперудите „мигове от вечната красота на земята“:

И тук му е мястото да кажем — освен грамадите от книги, той държеше вкъщи и десетина кутии със стъклени похлупаци, където бяха подредени много такива мигове, забодени с карфица.

Разбира се, нито една пеперуда не беше уловил самият той — получаваше ги в института от всички краища на света. Но за разлика от книгите, той ги отваряше и разглеждаше внимателно по няколко пъти на ден.

Единствен той сред жителите на този град можеше да различи от пръв поглед пеперудата Монарх от Дяволската пеперуда, Дневното пауново око от пеперудата Адмирал или — да речем, Гълъбовата опашка от Лозовата вечерница. И едва ли някой от неговите колеги в института знаеше такива чудесии за тях: че могат да летят от един континент до друг, че понякога следват пътя на прелетните птици, че достигат с нежните си крилца километри височина в небосвода, че в бурните нощи кацат по мачтите на разлюшканите кораби…

С една дума, професор Каракалпаков познаваше пеперудите тъй, както познаваше себе си.

Но въпреки големите си познания в тази област на науката, въпреки грамадите от книги и чудесните си пеперудови сбирки, той беше пропуснал да научи нещо много важно.

Какви чувства могат да събудят неговите крилати експонати в сърцето на един риж котарак, влязъл без покана в дома му?

Впрочем акуратният професор беше направил днес още един фатален пропуск — тръгна на работа, без да затвори вратата на балкона.

Шеста глава
Търсят се виновни. Мастиления котарак в беда. Още едно кюфте се задава на хоризонта. Победата

Но да оставим препарираните пеперуди в тясната квартира на професор Каракалпаков и да надзърнем пак в просторния есенен парк…

Какво стана с двамата приятели? Защо се бавят още между дърветата — нали бяха взели решение да изтичат до улица „Планински ручей“ и да се срещнат с мъдрия професор? Защо се получи така, че измина цял предобед, а те се въртяха още по пътеките на парка, изпускайки по този начин желаната среща?

Коя причина застана на пътя им?

Причината се казваше Рекс и носеше кожена каишка на врата си. А когато една причина хукне срещу тебе и на всичко отгоре се казва Рекс, нищо не може да я спре!

Рекс беше изгубил отново своя господар и се мотаеше ядосан между горния и долния край на изкуствената гора. Все не успяваше да подуши вярната следа и чакаше някой минувач, когото да изкара виновен за своето дребно нещастие.

Първи по пътеката се зададе Мастиления котарак и върху него падна началният удар.

— Аха, значи ме следиш? — изръмжа тъпоглавият Рекс и клепналите му уши внезапно изплющяха във въздуха.

Докато се усети, сребристият Масти полетя в бодливия шипков храст. Рекс му беше нанесъл коварен удар отстрани с тежката си лапа и котаракът нямаше време даже да извика. Котаракът падна по гръб на един стърчащ камък и пред очите му се завъртяха черни кръгове.

В това време се появи рижият Туфо. Той припкаше, вирнал опашка, унесен в розови мечти, но кучешкото ръмжене го спря на косъм от опасността.

— Аха! Двама сте били! Котарашки заговор значи! — хвърли се към него Рекс, но лапата му описа празен кръг във въздуха…

За част от секундата котаракът беше съобразил какво да прави — беше се дръпнал до най-близкото дърво и вече се катереше по него с моряшка бързина. Стъпи на един чепат клон и извика оттам:

— Ставай, Масти, че пак ще те удари! Ела при мен!

Мастиления котарак се надигна и с разлюлени крачки се запъти по посока на дъбовото дърво. По бялата му козина чернееха няколко забити бодила. Той извърна вървешком глава и се опита да ги извади със зъби. Но точно в този момент злобният Рекс се нахвърли пак:

— Няма да ми избягаш, ни-що-же-ство! Нааа!

Вторият удар беше още по-силен от първия — Масти се просна на земята, ала сега с разцепено на две ухо.

— Ей, разбойнико! — изкрещя Туфо отгоре. — Защо го биеш? Какво ти е направил? Тази пътека да не е твоя?

— Ооо! Какъв смелчага! Я слез на земята и ще ти обясня всичко. С най-големи подробности! — излая подигравателно Рекс и застана под дървото. Туфо замръзна.

Мастиления котарак реши да използва затишието и започна пълзешком да се измъква назад. Но зоркият Рекс трепна, изви глава и изрева застрашително:

— Стой, не мърдай! Ще ти се да ме нападнеш в гръб, а? Сега ще те направя на кюфте!

И пак се запъти към нещастния Масти…

Сърцето на Туфо не издържа на всичко това. Той пусна чепатия клон и процепи гневно въздуха:

— Чакай! Ето, идвам, клепоухи глупако! Дръж се, Масти!

— Охо, започва да става интересно! — ехидно просъска грубиянинът и се обърна на другата страна. — Още едно кюфте се задава на хоризонта!

Но Туфо вече се пързаляше надолу по стъблото и не искаше да слуша никакви заплахи: чувството му за справедливост беше надвило чувството за страх.

Стъпи на земята и тръгна решително към своя враг. Единият му мустак подскачаше нагоре-надолу, но това не беше от малодушие, а от силен яд.

— Ще ти дам да разбереш, мръсна каишко! — мълвеше със стиснати зъби той, като гледаше право в очите изненадания Рекс. — Ще те направя на корен квадратен! В хипотенуза ще те затворя! И горчица ще ти сложа отгоре!

Тъпомуцунестият пес го гледаше със зинала уста — долната му бърна докосваше върха на тревите. После се сепна:

— Абе ти… Какви ги говориш? Горчица-морчица. Знаеш ли кой съм аз, а? Знаеш ли кой е баща ми? И колко медала съм получил по кучешките изложби? Хе-хе-хе! Виж го ти! Ве-се-ляк!

— Аз твоите медали ще ги пратя в Марианската падина! — извика побеснелият Туфо и скочи неудържимо с двете си лапи напред. Сащисаният Рекс не успя да отклони удара — куп остри нокти се впиха в неговия хълбок като разярени стършели.

Неравната битка започна. Клепоухият носител на медали не беше от най-страхливите — бързо дойде на себе си и зае стойката на опитен побойник: въртеше умело лапи и зъбите му търсеха всеки миг рижия врат на съперника…

Туфо скачаше и съскаше, драскаше с нокти и разтваряше уста, но силите му от секунда на секунда се стопяваха.

В най-критичния момент Масти изкрещя:

— Туфо, плюй му в окото!

И сам захапа късата кучешка опашка.

Туфо мигновено разбра приятелския съвет. Дръпна се малко назад и с все сила изстреля точна плюнка в окото на врага.

— Ах, вие, коварни гадини! — изръмжа обърканият Рекс и се наведе да изтрие окото с лапа. Точно тогава двамата приятели се хвърлиха едновременно и забиха нокти в гладкия кафяв гръб.

— Олеле! Болиии! Чакайте малко бе. Аууу!

Но Туфо и Масти не искаха да чакат никого. Не изпитваха никаква милост към своя немилостив противник.

— Помощ! Бият ме! — изрева носителят на медали и побягна презглава по пътеката. Изтласкани от задните му лапи, двамата приятели се търколиха в храстите.

Но това падане не беше като предишните.

Това падане в бодливите храсти означаваше победа!

Така се раждат подвизите — неочаквано и почти необяснимо. Предварително никой не знае какъв е: слаб или силен, страхливец или герой. И този, който пръв започва някаква битка — хей тъй, за изфукване пред света, — трябва хубавичко да е помислил как ще завърши тя…

— Рекс, ела насам! — прозвуча между дърветата властен мъжки глас. — Къде се губиш от сутринта? И какви са тези драскотини по тебе? Бързо да се прибираш вкъщи!

Рекс отвърна нещо с жаловит глас. После жалкото скимтене се отдалечи…

Котараците се спогледаха: противникът се беше оттеглил окончателно и безславно.

Дойде време за близане на раните.

— Слушай, Туфо — обади се след известно мълчание Масти. — Значи, аз, такова… Искам да ти благодаря, че слезе от дървото! И то когато хич не беше за слизане! Знам, че те е дърпало назад шубето, но ти пак слезе!

— Ами, няма за какво да ми благодариш. Да не съм врабче, та да оставам горе! Качих се само да огледам по-добре обстановката. В училище придобих този навик. Ей, нямаш си представа колко гаден изглеждаше отгоре този пес!

— И все пак трудно щях да се справя самичък с него. Ти постъпи като истински приятел! Ти беше…

— Никога не съм бил този, който не съм! — отвърна скромно Туфо. — Жалко, че толкова време загубихме с тази каишка…

— Е, вярно бе! — чукна се по главата Масти. — Нали отивахме към нашата улица? Хайде, тръгвай след мене!

И двамата отново заприпкаха по криволичещата пътека, размахали изподрани опашки. Тичаха и предпазливо оглеждаха храстите от двете си страни.

До края на пътеката не им се случи нищо героично.

Всъщност и те не мечтаеха за това.

Седма глава
Когато имаш приятел талисман. Напред, към балкона!

Най-после двамата излязоха на улица „Планински ручей“. И спряха за момент до една оранжева пейка, обърнала гръб на гората. Подскокнаха един след друг и се разположиха върху широката седалка, за да си починат.

— Виждаш ли онази триетажна къща? Хе там, зад червената кола! — вдигна лапа Мастиления котарак.

— Виждам — завъртя глава Туфо. — Значи в такива къщи живеят професорите…

— За другите професори не знам. Но Ричард Каракалпаков живее там. Най-отдолу.

— Къде най-отдолу? — не разбра рижият котарак. — В мазето?

— В мазето живея аз. А квартирата на нашия професор се намира на първия етаж. Нали вече ти казах?

— Да, каза ми. И за някакъв балкон спомена.

— Балконът е по-встрани — рече Масти, като си ближеше разцепеното ухо. — Скрит е от храста. Ако отидеш малко по-надолу, ще го зърнеш веднага.

Туфо се надигна любопитно, слезе от пейката и направи десетина крачки. Когато отмина храста, съгледа ниския балкон. Ала тъкмо се канеше да съобщи това на своя приятел, дочу от долния край на улицата силна врява.

Нещо като песен. Нещо като есенна вихрушка. Нещо като индиански вик преди атака.

Миг след това отгоре се появи голяма група от викащи момчета, всички облечени в бели фланелки, обути в бели маратонки и с бели шапки на главите. Момчетата размахваха буйно ръце, клатеха в такт глави и непрекъснато повтаряха:

— Белите ще победят! Шала-шала-ла! Те света ще удивят! Шала-шала-ла!

Нямаше време за губене. Туфо веднага се пъхна в храста и впери поглед в приближаващата група, без да мига.

— Ето го и котарака! Ето го и нашия талисман! — извика възторжено едно момче и Туфо усети, че го полазват ледени мравки…

Но момчето се втурна към оранжевата пейка, където се беше сгушил сребърнобелият котарак. Масти се огледа за миг, поиска да извика нещо на своя приятел, но не му остана време. Грабнаха го няколко ръце едновременно и той се разлюля във въздуха…

Всичко стана толкова бързо, че даже и обръщането на пейката нагоре с краката не наруши бойния припев:

— Белите са шампиони, шалала-ла, шампи-шампи-шампиони, ла!

Шумната група продължи към края на улицата, като размахваше енергично белия котарак над себе си.

Туфо изгледа с тъжен трепет своя приятел, подскачащ като топка във въздуха, но не посмя да подаде глава от храста. Все пак Масти не беше изпаднал в някаква страшна беда, а отиваше на мач. Нали беше талисман на белия футболен отбор! Освен това Туфо беше сигурен, че ако беше се показал, ако беше изръмжал заплашително, момчетата щяха да понесат и него към стадиона.

А от стадиона той имаше твърде лоши спомени…

— Довиждане, Масти! — прошепна той. — Виждаш ли колко зависим от господарите на природата! Правим това, което не ни се прави, и не правим това, което желаем. Друго щеше да бъде, ако имахме образование!

Въздъхна, примигва с влажни очи и затича сам към професорския балкон.

Осма глава
Вратата е отворена. Танцът на мъртвите пеперуди. Аз ли написах това?

Вратата на балкона беше наистина отворена. Туфо се повъртя пред нея, измърка вежливо, но никой вътре не отвърна на неговия поздрав.

„Май професорът не ме чува…“ — каза си котаракът и решително прекрачи прага.

Пред очите му се появи необикновена гледка: купища книги, дървена маса с пишеща машинка и десетки шарени пеперуди, накацали в равни редици на отсрещната стена. Под тях имаше дълъг шкаф и Туфо бързо се покатери на него.

Сега отблизо той забеляза, че пеперудите не са накацали на самата стена, а са подредени в изящни кутии, които висяха като картини на стената. На всяка кутия отпред блестеше прозорче и то вероятно можеше да се отваря и затваря.

„Чудна работа! — помисли Туфо — Защо тези пеперуди не помръдват? Може би са заспали вътре и професорът е затворил прозорчето, за да не настинат! А е толкова топло в стаята…“

И котаракът веднага се опита да отвори с нокът най-близкото прозорче. То сякаш само това чакаше — изскърца тънко и се открехна до половината.

Пеперудите обаче изобщо не помръднаха.

„Брей, колко дълбоко са заспали!“ — рече си Туфо и след малко колебание реши да ги извади от това сънливо безмълвие. Прокара нежно лапа по шарените им крилца, но те трепваха за миг и пак заспиваха.

„Това на нищо не прилича!“ — възмути се рижият котарак и започна да ги издърпва една по една и да ги слага върху шкафа. Нещо го ужили по лапата, после още веднъж. Това засили яда му: „Аз ги будя, а те ме хапят! Така ли?“

Разтвори бързо всички кутии и започна да брули безразборно шарените криле. Пеперудите заваляха край него като есенен листопад. Бодваха го за миг с остри топлийки, падаха върху шкафа и отново замръзваха.

Тогава Туфо се отказа от благородното си намерение да буди спящите пеперуди. „Да ви кихна на сънищата!“ — сви презрително нос той и още неизрекъл тази закана, действително кихна. Крилцата край него подскочиха, пак го боднаха и пак се усмириха…

„Какво ли ще се занимавам с вас!“ — разсърди се не на шега Туфо и тръгна обиден към другия край на дългия шкаф, като внимаваше да не ги настъпи.

Обаче там стоеше вентилаторът. Когато Туфо направи последна крачка, настъпи, без да иска, някакво копче и изведнъж го блъсна бесен вятър. Вятърът бръмчеше и фучеше толкова злобно, че Туфо не разбра кога се хвърли на пода.

Вдигна муцуна и с подобаващ за случая страх загледа това непонятно същество, което въртеше заканително глава и виеше като гладно куче. Туфо усети как силното му дишане го удря по лицето подобно на размахана метла, подобно на ноемврийски вихър.

Но това не беше всичко.

Ужасният вой на животното беше пропъдил всички пеперуди, беше ги стреснал, беше ги подлудил и сега те хвърчаха из стаята в различни посоки: блъскаха се в стените, подскачаха около шкафа, безмълвно се спускаха към настръхналия Туфо.

На вълни на вълни те прииждаха към него и безмилостно го дупчеха с топлийки по муцуната, по гърба, по опашката — опитваха дали е вкусна кръвта му и пак отлитаха към тавана.

Ставаше непоносимо.

Рижият котарак измяука и затича пощурял из стаята. Бутна едната грамада книги върху другата, покатери се на масата, разпиля някакви черни и бели листове, после скочи върху пишещата машинка, нагази в клавишите и металните букви безразборно затракаха.

И той зърна изумен как на белия лист отсреща започнаха да се появяват черни знаци, как се нареждаха в стройна редица, как се изпънаха и поискаха да кажат нещо.

„Аз ли написах това?“ — смая се Туфо, почеса се по главата с радостна възбуда и подскочи върху клавишите още веднъж и още веднъж, докато едно звънче звънна и машината неочаквано спря.

Туфо погледна с възторг малките черни букви. „Браво на мен! — извика той. — Браво на мен!“

Протегна муцуна към написания ред, помириса го най-обстойно и си каза доволен: „Каквото и да си говорим — като начало никак не е лошо!“

Защото всеки, който се занимава с писане на букви, обикновено сам си харесва написаното.

Дощя му се да прегърне машинката, да я млясне по хладната буза и да я помоли, ако обича, да тръгне отново.

Но в този миг долетя отнякъде една черна пеперуда и злобно го убоде по муцуната.

— Пак ли? — проплака Туфо, търколи се на пода и хукна към отворената балконска врата. Дори не се обърна, за да погледне за последен път необикновената стая: разхвърляните на земята книги, бръмчащия вентилатор и танцуващите край него пеперуди, дървената маса и чудноватата машинка с неизписан лист.

Ех, бедни мой Туфо, винаги е така! Тъкмо си написал първия ред, и вече мислиш за втория, тъкмо се радваш на своя малък успех, и потриваш нетърпеливи лапи за втория, все долита отнякъде онази черна пеперуда, която те жилва по носа: „Хайде, стига толкова! Махай се оттук! Нямаш никаква работа в тази стая!“

А каква е пък нейната важна работа?

Да хвърчи из стаята с мъртви криле, понесена от изкуствения вятър на вентилатора, да върти своята глупава топлийка и да те боде по носа, когато погледнеш нагоре…

Че може ли това да се нарече работа!

Завист е това, драги приятелю — ето какво. Завижда пеперудата на всичко живо.

Или си мисли, че и другите са препарирани като нея.

Девета глава
Някой е влизал в стаята. Загадъчните букви. Къде е бъдещият академик?

Когато професор Ричард Каракалпаков се завърна вкъщи вечерта, още от входа го посрещна особено бръмчене. Той бутна вратата на любимата си стая, щракна лампата и бавно се свлече на пода, без да изпуска крокодилската чанта. За пръв път през своя съзнателен живот професорът изпадна в безсъзнание.

И нямаше как да не изпадне. Беше видял трагична картина: вентилаторът бръмчеше, кутиите на стената зееха празни, препарираните пеперуди се бяха струпали в единия ъгъл като купчина есенни листа.

По едно време се надигна, свали очилата си, отърка ги в ръкава и ги сложи пак — с тихата надежда, че картината се е променила. Уви, всичко си беше останало същото. Само няколко дребни ливадни пеперуди се бяха преместили в другия ъгъл.

Вентилаторът продължаваше да бучи, посинял от усърдие.

„Странно явление!“ — помисли си професор Каракалпаков и реши да изследва внимателно стаята.

Една пеперуда Монарх лежеше обезглавена до един Адмирал със счупено крило.

Прашецът по крилете на красивата Дяволска пеперуда беше изчезнал необяснимо и светлината на лампата прозираше през нея.

В замяна на това едно Дневно пауново око беше получило допълнителна окраска и сега имаше нарисувани няколко очи.

А на пишещата машинка върху белия лист беше кацнала самотна Черна пеперуда, която сякаш надничаше да види какво е написано там.

Професорът приближи с мрачно предчувствие масата, вдигна с едната ръка пеперудата, а с другата дръпна от машината белия лист. И въздъхна с облекчение — редовете, които беше написал тази сутрин, си бяха на мястото!

Хвърли им още един прецизен поглед, преброи думите една по една и ахна.

Най-отдолу, точно там, където той се колебаеше как да продължи, имаше прибавен един ред.

Беше написано следното: „20% ОДПИПА — ПСМКНАОКИПЪР !!!?!“.

Загадъчните знаци несъмнено искаха да му съобщят нещо.

Професорът се отпусна на стола с блуждаещ поглед, подпря с две ръце главата си и дълбоко се замисли.

„Някой е идвал в мое отсъствие у дома, разглеждал е пеперудените сбирки и е натракал на машината този непонятен извод — рече си озадачено професорът. — Дали не ме е търсил някой от моите любими студенти?“

Чак тогава той се досети, че днес беше оставил вратата на балкона отворена. А от фаталния десен тротоар до балкона имаше само една крачка!

Така е било — идвал е някой от неговите буйни възпитаници, влязъл е през балконската врата и си е направил тази странна шега.

И сигурно този прибавен ред означаваше нещо!

Професорът пак доближи до очилата си белия лист…

„20%“ Тези проценти му напомняха познат научен факт, в тях се криеше ключът на загадката. Ами да!

Според последните изчисления около 20 процента от пеперудите, живеещи в Средна Европа, отлитат есенно време в южна посока.

Май тъмната загадка започваше да се разгадава. Непрогледната мъгла пред очите на професор Ричард Каракалпаков се вдигна внезапно, сякаш подгонена от вихъра на бръмчащия вентилатор.

Колко просто беше всичко: „Двайсет процента от Дяволските пеперуди и пеперудите Адмирал пресичат Средиземно море и кацат на остров Кипър!!!?!“.

Това беше истинско откритие!

За този кратък извод професорът беше работил безуспешно няколко години!

— Браво, непознати момко! — извиках възторжено той. — Който и да си ти, браво! В този радостен за мен миг ти прощавам всичко! И бъди сигурен — от теб някой ден непременно ще излезе професор. А може и академик да станеш!

В това време бъдещият академик Туфо се люшкаше разтреперан в крайния вагон на товарен влак.

Но за този вагон ще разкажем после. Защото е начало на ново приключение.

Първа глава
Туфо пак е направил грешка. Една лапа назад, две напред. Капакът хлътва.

Да, рижият котарак се намираше на много километри от стаята с препарираните пеперуди и не можеше да чуе похвалните думи за себе си. В щръкналите му уши гърмяха невидими колела, дървеният под скърцаше и играеше насам-натам и Туфо уплашено се притискаше в ъгъла — единственото празно местенце във вагона, препълнен с чували и кутии. Близо до котарака се полюшваше огромен кашон — ха назад, ха напред — и на всеки завой го настъпваше ту по крака, ту по опашката.

— Ох, нахалнико мръсен! — крещеше от болка нашият приятел, подскачаше на задни лапи и протягаше муцуна нагоре, за да поеме глътка въздух. Това съседство беше ужасно.

„Какъв глупак съм — укоряваше се гневно той. — Кой дявол ме накара да пресека гарата и да си пъхна носа в този проклет влак? Уж исках да стигна по най-прекия път за дома…“

Наистина беше направил непростима грешка — тръгна през релсите, видя пред себе си спрял влак и се втурна презглава в зейналата врата на вагона…

Ах, тези врати! Те бяха за Туфо коварни капани, мълчаливи създатели на нови беди. Ако той живееше на голо поле, където не се отварят и затварят врати, едва ли щеше да попада от едно премеждие в друго…

Вратата на вагона се беше затворила с трясък, отпред беше изпищяла злобна свирка и влакът внезапно беше тръгнал. Кой можеше да предположи, че някъде в последния вагон, сред другите товари, има един котарак в повече?

Минутите летяха, километрите — трака-трак, трака-трак — се увеличаваха и Туфо с цялото си същество предусещаше, че прекият път за вкъщи ще се окаже безкрайно дълъг.

На всичко отгоре — и този нахален кашон, който се поклащаше застрашително над него…

— Стига бе, гадняр! — извика пак ядосаният котарак, вирна настъпената си опашка и заби нокти в омразния си съсед.

Огромният кашон даже не му обърна внимание — продължаваше да се полюшва тромаво и да притиска бедния Туфо в ъгъла.

— Май нямам друг изход: ще се изкатеря отгоре му, преди да ми е паднал на главата! — реши котаракът и енергично запълзя по грапавия картон.

Не беше никак лесно — на няколко пъти грамадният кашон подскачаше най-неочаквано. Често се накланяше ту на едната, ту на другата страна и Туфо увисваше във въздуха само на предни нокти. Но рижият котарак беше свикнал на такива танцувални изненади — какви люшканици беше преживял той някога на кораба „Ахилес“!

Една лапа назад, две — напред. Само подходяща музика липсваше. Ако някой ги гледаше отстрани, би си казал, че и двамата се поклащат в нежно танго, но всъщност това беше мълчалива битка на Туфо за оцеляване.

Впрочем в живота често се случва това: попаднал си в трудно положение, пълзиш с последни сили по стръмното, а някой случаен зяпач те поглежда с любопитни очи и казва завистливо: „Щастливо си живее онзи там! Какви весели танци танцува!…“

Та би трябвало, значи, да разпознаваме танците в живота.

Когато най-сетне стъпи на широкия капак, котаракът въздъхна доволен:

— Край! Вече съм горе! Който може — да ме настъпи.

Протегна се с примижали очи и разкърши гърбина. После се намести удобно и започна да ближе уморените си лапи. Внимателно прегледа ноктите си и забеляза, че един от тях, на предната лява лапа, е отчупен.

Подаде глава от ръба на капака и хвърли поглед към пътя, който току-що бе изминал.

По големия кашон криволичеше ясна диря, оставена от пъргавите му лапи. И точно по средата, където личаха черни букви, стърчеше самотно и неговият героичен нокът. Ако беше ходил редовно на училище, Туфо щеше да разчете, макар и гледащ наопаки, удивителен надпис: „За космическия институт“.

Дирята минаваше през думата „космически“ и нокътят проблясваше върху нея като звезден диамант.

Ала Туфо, въпреки че познаваше някои букви, не прояви особен интерес към странния надпис. Повече го вълнуваше загубеният нокът.

Дръпна се навътре и промърмори:

— Някой път и от загубата има полза. Това хубаво местенце си струва един откъртен нокът!

Завъртя се върху новото си убежище и пак се протегна доволно.

Но в този миг влакът влезе в завой, кашонът отново подскочи нагоре и Туфо усети, че капакът под него хлътва…

Картонът под лапите му се беше пропукал и котаракът потъна в черна дупка.

Малко отклонение за черните дупки и дървените въглища

Астрономите, както знаем, са хора, които наблюдават небето над нас и се стремят да разгадаят неговите тайни. Техният работен ден започва след залез-слънце, когато нощта е ясна и по небето мигат безброй звезди. Но през своите телескопи астрономите са забелязали, че по небесния свод, освен звездният безброй, съществуват и загадъчни тъмни петна: все още никой не знае със сигурност какво има в тях, какво има зад тях, откъде започват и къде свършват.

Тези странни петна астрономите са нарекли черни дупки.

Но черната дупка, в която преди малко беше попаднал Туфо, нямаше небесен произход и нейното съдържание не беше чак толкова загадъчно. Черното пространство беше вътре в кашона, защото целият кашон беше пълен с дървени въглища.

Най-обикновени дървени въглища, с които едно време хората по селските дворове разпалваха жарава, за да пекат чушки или парчета месо.

А който от вас не е виждал дървени въглища, ще се опитам да обясня: това са въглени от изтляло на бавен огън дърво. Сухи и леки, те и в малко количество могат да направят нов огън и да свършат добра работа.

Освен за разпалване на огън, те служат и за други различни неща: от тях се получават някои лекарства, с такъв въглен художникът може да нарисува картина, от дървени въглища в древността е получен първият барут. А напоследък учените доказаха, че върху прах от дървени въглища могат да поникнат и някои растения: грах, зеле, моркови, даже картофи.

На пръв поглед между дървените въглища и безкрайния космос няма никаква връзка — за какво ще послужи парче черен въглен в огромното звездно небе?…

Но големият кашон, пълен с дървени въглища, неслучайно пътуваше сега към космическия институт.

Там вече месеци наред правеха различни опити с тях. Учените се надяваха, че един ден ще могат да използват дървените въглища за отглеждане на растения в космическия кораб, поел към далечни планети. Въглищният прах, както е известно, е много по-лек от обикновената почва и няма да увеличи чак толкова товара на междузвездния кораб…

Ето каква космическа загадка се криеше зад спукания капак на големия кашон, натоварен тази сутрин в последния вагон на товарния влак.

Да си спомним и това, че там, между черните парчета въглища, се криеше и нашият риж приятел.

Само че той в момента вече не беше риж.

Втора глава
Спомен за изгорели филийки. Отново в облаците. Космически институт, или прищевките на съдбата

Влакът продължаваше да се носи към неизвестността.

— Ама че глупост! — изръмжа в прашната тъмнина Туфо.

— Пак изпаднах в безизходно положение — ни нагоре, ни надолу! А толкова мразя безизходните положения! Вече всичко ми е черно пред очите!

За жалост това беше самата истина: колкото по-енергично риеше с лапи, толкова повече котаракът затъваше в чернота. Само главата му стърчеше отгоре, но не съвсем — при всяко поклащане кадифеният му нос се удряше в купчина черни ръбове, а в устата му нахлуваше горчива пепел. Обстановката беше страшна и прашна едновременно.

— Тфу! Каква гадост! Сякаш дъвча прегорели филийки!

И Туфо неочаквано си спомни как неговият приятел Косьо прегаряше филийките вкъщи. Момчето слагаше хлебните резени в тостера, включваше го на най-голямата цифра и отиваше да помпи гумите на колелото. Понякога в своята забързаност включваше тостера още веднъж. И тогава филийките заприличваха на черни въглени…

Досущ като тези, сред които се мяташе сега Туфо.

„Колко ли добри момчета са останали без закуска, за да се напълни целият кашон!“ — помисли си сърдито котаракът, като не преставаше да върти лапите си напред-назад, сякаш че кара велосипед. Ала усилията му отиваха напразно — все повече затъваше в суха чернилка…

И изведнъж, кой знае как, през главата му премина една друга мисъл: „Ами ако взема, че завъртя лапите си обратно — не напред-назад, а назад-напред, — какво ще се получи? Дали няма да тръгна нагоре, към повърхността?“

И Туфо бясно завъртя лапите си в обратна посока. Имаше резултат: потъването спря. После котаракът лека-полека започна да се придвижва нагоре.

Първо щракнаха мустаците му, сетне се показа рошавият му гръб, посипан с черна пудра, ето че и опашката му се размаха волно насам-натам…

Той беше излязъл на повърхността! Безизходното положение беше останало под лапите му, над него трепкаше светлинка.

Уморен, но зарадван, Туфо залепи хълбок в стената и започна да събира сили за последен скок — извън черната дупка.

Но тъкмо се канеше да направи това, влакът намали ход, изскърца продължително и спря.

Отвън се дочуха човешки гласове и Туфо се притаи в черното си убежище. Не беше забравил, че на всичко отгоре се возеше и без билет.

Ала хората, които бяха дошли да посрещнат влака, явно нямаха намерение да проверяват билетите, нито очакваха някакви пътници, защото влакът не беше пътнически, а товарен. Вратата на вагона се разтвори със скриптене, гласовете прозвучаха още по-близо, затопуркаха стъпки и Туфо усети как кашонът се издига към широкия бял свят. През спукания покрив на кашона се промъкна слънчев лъч и бързо обиколи картонените стени. Котаракът чак сега видя колко са мръсни лапите му, даже си рече: „Как да се покажа така навън — съвсем не съм за пред хора!“, но почувства тласък отдолу, след туй нещо седна отгоре и светлинката изчезна.

От падналия мрак разбра, че е затворен отвсякъде: може би бяха натрупали върху кашона други товари.

Налагаше се да отложи своя скок към свободата за по-далечно време. Просто беше изпуснал удобния момент.

Гласовете избледняха, дочу се рев на силен мотор и Туфо се размърда неспокойно. Ушите му запищяха, в носа му нахлу остър мирис и той усети, че земята под него бързо се отдалечава. В душата му се пробуди един полузабравен спомен.

Помисли си, че пак се вози на самолет, както миналата година на село. Представи си как лети над ниви и лозя, над дъбови горички и бели кокошарници…

Обаче споменът си е спомен. Сега истината беше малко по-различна: той пак летеше, но по друг начин и в друга посока.

Големият кашон, заедно с други кутии и пакети, беше натоварен в утробата на специален хеликоптер, който след няколко часа щеше да кацне в двора на Космическия институт.

Място, напълно достойно за един любознателен котарак.

Космическият институт, в който работеха известни учени от десетина държави, се намираше на особено място — далече от шумните градове и китните села, встрани от пивници, стадиони и дискотеки, почти накрай света, до върховете.

И в подножието на космоса.

Сребристият му покрив с кръгли антени проблясваше сред широко планинско плато, където растяха диви треви и волно тичаха ветрове. Отвсякъде обграден от снежни планини, той беше непристъпен за неканени гости — до него можеше да се стигне само с хеликоптер.

Така — на високо ниво и чист въздух, сред планински простор и кристална тишина — учените безмълвно размишляваха или спореха на различни езици, гледаха с едно око в своите микроскопи и телескопи или пишеха дълги формули по черните дъски. Всичко искаха да узнаят те: кой е най-краткият път до тази или онази звезда, на кои планети може да има наченки на живот, какви изненади носят условията на безтегловност.

Понякога ги вълнуваха и по-дребни, на пръв поглед незначителни въпроси: с каква скорост трябва да дъвче космонавтът, колко прашинки има в капка вода, може ли да се киха в микрофон и други подобни.

Недалеч от многоетажната сграда на института се виждаше просторна бетонна площадка, на която стърчеше острият връх на голяма космическа ракета. Около нея се въртяха хора в работни комбинезони — тя все още не беше готова за полет, но скоро щеше да потегли с възторжен гръм към звездния свод.

Тази пробна ракета можеше да излети и по-рано, защото всички изчисления за дългия й маршрут бяха вече направени. Но сега между учените в института се развихряше лют спор: какво опитно животно да сложат в космическата кабина — маймунка или куче?

Въпросът беше наистина много сериозен, защото полетът щеше да трае повече от година. И двете предположения имаха своите добри страни, но маймунката и кучето не можеха да полетят заедно. Мястото беше едно.

Ето значи в какъв момент на безоблачния хоризонт се появи бръмчащият оранжев хеликоптер, понесъл на борда си, освен другия ценен товар и един проклинащ съдбата си котарак.

Но какво е съдбата, приятели мои? Не зависи ли тя от нас самите? Може ли да те отнесе в безкрая влакът, ако ти самият не скочиш в него? Само съдбата ли е виновна, че въртиш учуден нос в бръмчащ хеликоптер?

Е, вярно, понякога на този свят се случват и неща, които не зависят от нас. Но даже тогава можем да се оправим лека-полека с повече смелост и търпение. Нали Косьовият баща обичаше да казва: „Една работа, за да се оправи, първо трябва да се обърка“.

А нашият Туфо вече можеше да се похвали, че животът му се е объркал напълно.

Сега му оставаше другото: да очаква, че животът му започва да се оправя.

Трета глава
Отчаян скок към свободата. Доктор Брюх тръгва в обратна посока. Еврика! Прегръдката на Мариела Марон

Затворен между парчета въглища и вдървен от дългото пътуване, примиращ от глад и жажда, котаракът търпеливо чакаше щастливия миг на свободата. Беше решил да не повтаря последната си грешка. Този път трябваше да се измъкне навреме…

И когато хеликоптерът кацна в широкия двор на института, Туфо предварително сви лапи и се приготви за отчаян скок в неизвестността.

Още хората не бяха поставили обемистия кашон на тревата, и ето че от него излетя като футболна топка, като жив снаряд, един въглищночерен котарак, който се втурна лудешката към входа на института…

Дали в горещия спор за междупланетния полет нямаше да се намеси и нашият Туфо?

Кой знае. Още не можем да потвърдим такова предположение. Засега ще кажем само това, че по същото време в института учените се събираха на важно съвещание. За последен път те щяха да разговарят вежливо и да спорят на висок глас. Докато стигнат до общо решение, което щеше да изпрати първото същество в глухите покрайнини на Слънчевата система.

По дългия лъскав коридор с бавни крачки вървеше главният специалист по космически храни, неповторимият познавач на витамините и калориите, уважаемият доктор Брюх. Досега той беше подготвил не една космическа трапеза, но храната на бъдещия пътник към звездите му създаваше много грижи: все още не знаеше със сигурност каква трябва да бъде тя — месна или зеленчукова.

Ако в кабината на автоматичния кораб влезеше куче, още на втория час пред носа му трябваше да се появи свинска пържола или изискан пастет от гъши дроб; ако общият избор, направен с тайно гласуване, посочи палавата маймунка, тя непременно щеше да предпочете банан, лист от зелка или шепа грахови зърна.

Една почти неразрешима задача!

Вариантите можеха да бъдат много и най-различни. Затова доктор Брюх, прекарал няколко безсънни нощи, сега разлистваше в движение своя бележник и замислено клатеше голата си глава. Никога не беше изпитвал такова затруднение. Трябваше да избира от двата полюса единия, а дълбоко в него се надигаше усещане, че истината е някъде по средата.

И тъкмо беше преминал коридора до средата и се канеше да завие към високата врата на заседателната зала, пред него изхвърча изневиделица някакъв черен котарак. Главният специалист се стъписа:

— Ах, невероятно! Само това не биваше да се случва! Черна котка ми мина път!

Постоя нерешително на едно място, после пъхна нервно бележника си в джоба на сакото и тръгна в обратна посока: заседанието за него свърши, преди да е започнало. Както се досещате, доктор Брюх още от малък изпитваше суеверна боязън при среща с черна котка.

А задъханият Туфо, разпиляващ черна пудра наоколо, продължи своя фатален път нагоре — по мраморните стълби, които водеха към втория етаж.

Когато изкачи и последното стъпало, сам не разбра как се блъсна в коляното на физика Ерик Стрижановски, най-добрия изследовател на космическата безтегловност. Стрижановски изгледа изумено черното петно, което Туфо остави на новия му сив панталон, после проследи с поглед бягащата причина за петното и извика:

— Еврика!

Това означаваше, че в главата му се е родила нова идея.

Намести развълнуван очилата си и хукна към своя кабинет, за да направи необходимите изчисления. Ще добавим, че изчисленията бяха любимата му стихия: пред задачите, които имат условие две страници и решение два реда, той предпочиташе задачите, които имат условие два реда и решение две страници.

А сега случаят, изглежда, беше точно такъв.

Още един учен обърна гръб, и то по важна причина, на решителното заседание в института. Точно сега Ерик Стрижановски поиска да остане сам в кабинета си. Защото научните открития не се раждат на заседания, а в мъдра самота.

Туфо продължаваше да лети по дългия коридор, мина един завой, после втори и така, бежешком, направи също важно откритие: някъде близо течеше вода.

След няколко мига пред очите му се появи малък басейн, в средата на който бликаше игрив фонтан. Котаракът впери жаден поглед в къдравата струя — през целия ден не беше пийнал даже глътка вода. Подскочи към ръба на басейна и протегна лапа. Не можа да стигне водата; само една самотна капка, прелитнала от бистрия фонтан, го боцна по носа. Това още повече засили жаждата му…

Изпълзя още малко напред, надвеси муцуна над трепкащата повърхност, изпъна до краен предел шията си и цопна в басейна.

— Помощ! — изкрещя неистово котаракът. — Потъвам!

Усети как в гърлото му нахлува хладна и буйна вода, много вода. Размаха отчаяно лапи, превъртя се презглава и се опита пак да извика:

— Пом! Пом! Пам!…

Удряше повърхността и с четирите си лапи, виреше опашка, но положението ставаше все по-лошо. Предишната му жажда се превръщаше в ужас от многото вода, която го заобикаляше.

Защото на него му трябваха само няколко глътки, а не целият басейн.

Водата около него постепенно се боядисваше в черно, докато той самият от секунда на секунда придобиваше по-светъл цвят. Рижият котарак се мяташе ужасено сред потъмнелите вълни и не можеше да забележи станалата промяна — когато се давиш, няма значение дали вълните имат ведросин или черен цвят.

Но коридорът на втория етаж съвсем не беше пуст и безлюден — русокосата инженерка Мариела Марон дочу безпомощните викове за помощ. Тънките й токчета затичаха по пъстрата мозайка: „Чук-чук-чук!“, бялата й престилка се развя като крило на северна чайка и след миг мокрият котарак беше в нейните нежни ръце.

— Кой си ти, плувецо риж? — заговори му с гальовен глас тя. — От коя далечна галактика пристигна? А може би си световен шампион по самотен туризъм? Искаш ли да станем приятели?

— О, колко искам! — беше готов да отвърне тутакси рижият котарак, но зъбите му тракаха от студ и уплаха, дочу се само жално мяучене.

Той доверчиво се отпусна в нейната топла прегръдка и с удоволствие долови как от благородното сърце на момичето извират вълшебни звуци.

В името на точността трябва да кажем, че тази музика не идваше от сърцето, а от ръката на неговата русокоса спасителка — да, на ръката й просветваше елегантен електронен часовник, който на всеки половин час изсвирваше някаква мелодия.

В този миг часовникът изпълняваше малък рефрен от прочутия балет „Лебедово езеро“ — съвсем подходяща за случая музика. Нали само преди минута Туфо се мяташе сред водата на басейна, приличащ на малко езеро?

Е, самият Туфо не бива да бъде сравняван с лебед. Всеки си има своя представа за красотата на живота — лебедите мечтаят да си плуват неспирно в езерото, а котараците гледат с четири очи да излязат от него. Но звуците от балета „Лебедово езеро“ наистина се харесаха на котарака.

Мариела Марон съблече бялата си престилка, загърна с нея треперещия Туфо и весело го понесе към своята лаборатория:

— Сега трябва да те стоплим и нахраним! — продължаваше да го милва с кадифения си глас тя. — Можем да намерим отнякъде и каничка с мляко…

А важното заседание ще почака!

Четвърта глава
Академик Галактионов обещава да бъде безпощаден. В главата на Стрижановски е влязла риба. Гениално предположение

Важното заседание наистина чакаше. Мнозина от учените вече седяха около продълговатата маса и крадешком поглеждаха часовниците си.

Директорът на института, неразговорливият и строг академик Галактионов, дърпаше прошарената си клиновидна брада и също хвърляше поглед към кръглия часовник на отсрещната стена. Бяха изминали цели 13 минути от обявения час, но няколко стола в залата още стояха празни. Отсъстваха тъкмо хората, които имаха най-важно участие в подготовката на бъдещия полет: младият физик Ерик Стрижановски, специалистът по космическите храни доктор Брюх и русокосата инженерка Мариела Марон. В един такъв момент тяхното отсъствие беше не само неоправдано, но и просто необяснимо.

— Да — обади се в неловката тишина директорът. — Да, така е…

Хората в бели престилки, наредени около заседателната маса, се размърдаха неспокойно. Обикновено Галактионов казваше думичката ДА, когато НЕ беше доволен от нещо в института. Всички тук се досещаха, че вместо за величавия полет към звездите, щяха да си говорят за неприятни земни неща: за дисциплината, за разсеяните глави, за точността на учения и за липсата на уважение към другите колеги.

— Да. Ясно е като минус едно на втора степен, че някои наши работи не са в ред! — повиши глас академик Галактионов. — Дисциплината в института е започнала да се рони! Това и без телескоп се вижда. Да.

Учените, чиито имена се знаеха из целия свят, наведоха глави като виновни ученици. Самите те бяха дошли навреме, но чувстваха, че и в тях има вина — може би трябваше да подсетят по пътя си насам своите разсеяни колеги за важното събиране. Но и как да допуснеш, че те са забравили за срещата: точно днес се решаваше съдбата на пробния полет!

— Вината, драги колеги, е в мен и само в мен! — сякаш разчете мислите им директорът. — Аз трябва да съм по-взискателен. Трябва да съм по-строг — и към себе си, и към вас. Това е не само мое право, но и мой дълг. И заявявам — от днес нататък ще бъда безпощаден, когато…

Точно на думата „когато“ вратата се отвори широко и в залата се втурна с победна усмивка физикът Стрижановски. Очите му мигаха развълнувано зад очилата, буйната му кестенява коса, сресвана грижливо в други дни, сега стърчеше като дива трева в разни посоки.

— Открих! — извика щастливо той. — Открих! Идвам, за да ви кажа: в космоса ще полети не маймунка, не куче, а котарак!

— Как така — котарак? — размърда брада директорът, забравил за своето намерение да бъде безпощаден. — Този вариант, извинете, изобщо не е проверяван!

— Вече е проверен! — завъртя се на пета Стрижановски и очилата му блеснаха като двойна звезда. — Току-що проверих! Направих справка в електронната библиотека. После всичко саморъчно изчислих…

И така — котаракът се отличава с невероятна, подчертавам — невероятна издръжливост и в условия на безтегловност, и по време на падане от голяма височина. Неслучайно казват, че всеки котарак има девет живота! Второ — котаракът лесно се привързва към своето жилище и самотата не го плаши. Трето — котаракът от всичко на света най-много обича риба!

— Риба ли? — намръщи се гнусливо Галактионов, който по рождение не понасяше миризмата на всякакъв вид морски обитатели. — Откъде, позволете да попитам, ви влезе в главата тази риба?

— Преди малко разговарях по видеотелефона с доктор Брюх. Той, хм, е малко неразположен, моли за извинение, че не смее тоест, не може да дойде. Но доктор Брюх ми каза: за космическа храна е напълно подходящо да се използва рибено брашно! Разбирате ли какво означава това?…

Учените се спогледаха и започнаха неодобрително да шумят помежду си. Дочуха се шеговити гласове: „Брашно от риба! А защо не салата от морски таралежи? Хе-хе-хе!“

А един от по-старите физици се провикна, без да вдигне преди това ръка:

— Това е елементарна грешка! Не зная какви изчисления е правил нашият Ерик, но горе брашното ще се разпилее на безброй прашинки! Там не действа законът на Нютон!…

— По-тихо, колеги! — почука с химикалка по масата не по-малко озадаченият директор на института. — И вие, Стрижановски, седнете на стола си и спокойно обяснете всичко.

— Не желая да сядам! Прав мисля по-добре! — разпери ръце поривистият Стрижановски, сякаш искаше да прегърне цялата планета. — Прав съм и в изчисленията, които току-що направих — ето вижте!

И той се втурна към черната дъска, грабна тебешира и бързо начерта някаква схема. Още след първите линии всички познаха, че това е чертеж на космическа кабина.

— Обърнахте ли внимание на тези вътрешни стени? А на подовата плоскост и тавана? Виждате ли стола, масичката и това табло, което е нужно само при излитане? Изчислих тяхната твърдост и пластичност. Всички тези неща могат да бъдат направени от пресовано рибено брашно! Да, от смлени сухи риби, минали под голям натиск! Говоря за нов материал, здрав като талашит, но с много витамини, калории и ценни вкусови качества! И през целия път котаракът ще може да гризе този ри-бо-талашит! През целия път! Подчертавам това!

Стрижановски действително подчерта схемата с две дебели линии, въздъхна облекчено и хвърли през отворения прозорец парчето тебешир.

— Интересно, интересно — размърда клиновидната си брада Галактионов. — Много остроумно разсъждавате, въпреки че… Рибата си е риба. Но това може да реши изцяло проблема с космическата храна…

После трепна изведнъж:

— Какво говоря! Вашето предложение е направо гениално!

Стана от стола, стремително заобиколи масата и раздруса ръката на своя недисциплиниран колега:

— Никога не съм се лъгал във вас! Поздравявам ви! Отлично! — После се обърна към залата: — А сега не ни остава нищо друго, освен да си доставим котарак!

— И котарак си имаме! — усмихна се Стрижановски. — Намира се в лабораторията на Мариела Марон!

След като изрече това име, физикът, кой знае защо, се изчерви.

Пета глава
Накъде води гумената пътека. Кучето Рем се спасява от досадници. Най-после изборът е направен

Инженер Мариела Марон сипа още мляко в жълтата пластмасова паничка и ласкаво рече:

— Хайде, рижи приятелю, не се стеснявай. Не зная откъде и как си дошъл при нас, но виждам, че си доста изгладнял!

Котаракът я погледна с трогателно колебание: след парчето телешки колбас втората паничка мляко щеше да му дойде в повече. Но той не искаше да го помислят за срамежлив — наведе глава и тихичко замляска.

В стаята прозвучаха звуци от операта „Аида“. Младата инженерка трепна и погледна часовника си:

— А пък аз, драги мой, трябва вече да вървя. Всички ме чакат долу, за да им разкажа новини за тебе. Засега довиждане!

Вратата хлопна и Туфо се видя сам в просторната стая. Размърда опашка, протегна се лениво и пое с предпазливи стъпки по гумената пътека.

От двете му страни се изправяха етажерки, по които имаше какви ли не работи: малки и големи екрани, микрофони, различни табла с много копчета и даже една ваза, от която стърчеше букет свежи цветя.

Цветята бяха набрани тази сутрин от ранобудния Ерик Стрижановски. Освен в своите изчисления, той беше влюбен и в русокосата Мариела Марон, на която вече втори месец поднасяше букети от сини минзухари и жълт кантарион.

Когато стигна до края на пътеката, Туфо ококори очи и замря с вдигната във въздуха лапа: пред него се разкри широка мраморна площадка, върху която бавно се въртеше голямо прозрачно кълбо.

В кълбото тъмнееше нещо.

Котаракът пристъпи крачка напред и втренчи поглед. Нещото беше кафяво на цвят, имаше продълговата муцуна и къдрави клепнали уши.

— Виж ти, каква изненада! — прошепна на себе си Туфо.

Вътре в кълбото на ниско подвижно кресло седеше кафяво куче. На гърдите му се кръстосваха брезентови презрамки, пред носа му стърчеше микрофон, а лапите му бяха пъхнати в ръкавици.

— Ей, ти! — извика Туфо, без да се приближава. — Жив ли си?

— Жив съм — изръмжа непознатият и ръмженето отекна в цялата зала. — Обаче не ми отвличай вниманието. В момента съм зает.

— А какво правиш в момента? — мръдна любопитно опашка Туфо.

— Тренирам! — отвърна гордо кучето, без дори да погледне своя събеседник. Прозрачната въртележка бавно го обърна надолу с главата.

Рижият котарак изтича под кълбото и пак запита:

— Доколкото виждам, не е много приятно, нали? Ами ако паднеш? Не те ли е шубе?

— Махни ми се от главата! — процеди ядно кучето. — Не обичам празните приказки!

Докато изричаше тези хладни думи, главата му се премести към тавана.

— А какъв спорт тренираш? — проследи го със завистлив поглед Туфо. — Сигурно си бил вратар? Вратарите се въртят така във въздуха…

— Вратар съм бил отдавна. На село. Пазех вратата на къщата — презрително отвърна кучето. — А сега какъв съм — трудно ще разбереш.

— Може пък да разбера! Аз съм ходил на училище! — подскочи обидено нашият приятел и направи нов кръг около проблясващото кълбо.

— Ама че досадник! — изпъшка кучето. — Откъде ли се взе…

— Моля, моля! Не ме наричай досадник. Името ми е Туфо — поправи го вежливо котаракът и продължи да тича около прозрачната въртележка.

— Твоето име в момента не ме интересува. По-важното е да не забравя своето — беше отговорът.

— Брей, колко си важен! А как ти е името?

— По дяволите, как беше. Аха, досетих се: Рем! — изръмжа кучето и пак се обърна с главата надолу.

— И какво тренираш, все пак? Много ми е любопитно! Хайде, кажи най-после, че ми се зави свят да те гледам!

— Разбра ли, че не е твоя работа? — присмя се горделиво Рем. — Но ще ти кажа, за да млъкнеш: подготвям се за полет в космоса!

— В космоса ли? А защо ти трябва да ходиш там? — попита отново задъханият котарак, като не спираше своя бяг около кълбото.

— Ей така, за радост и удоволствие! И да се спася от такива досадници като теб! — изрева гневно кучето и натисна с език едно червено копче, монтирано на микрофона.

В залата се разнесе пронизителен звън и прозрачното кълбо спря да се върти. Миг след това вратата се отвори и по гумената пътека дотърчаха хора в бели престилки.

Тренировката на кучето Рем завърши предсрочно.

Сега идваше ред на Туфо…

Но нека не се заблуждаваме — Туфо съвсем не беше роден за космонавт.

Обичаше да си хапне добре и да си дремне в ъгъла, да се разходи из парка и да погледа вечер телевизия, а славните му приключения по суша, въздух и вода започваха, както знаем, все от глупави грешки. Разбира се, той не беше никак глупав, както не можеше да бъде наречен и страхливец. Но често изпадаше в най-заплетени обстоятелства, от които не знаеше как да се измъкне. Или се измъкваше, ала с чужда помощ.

Това е самата истина. Нека не прехвалваме нашия котарак, особено сега, когато случайно пъхна носа си в космическия институт. Да прехвалиш някого, значи да не му мислиш доброто, а ние имаме най-добри чувства към рижия Туфо.

Но което е вярно, не може да бъде наречено лъжа — след дълги и упорити тренировки нашият котарак постепенно придоби нови навици. Заспиваше и се будеше в определен час, свикна да се върти по цял ден в кълбото, без да му се завива свят, научи се да натиска с лапа или нос различни бутони и най-важното — започна да гризе с охота парченца риботалашит.

Независимо от този очевиден напредък, в космическия център още се двоумяха кого да изпратят в покрайнините на нашата Слънчева система — куче или котарак.

За маймунката вече не ставаше дума, защото беше изяла наскоро един тоалетен сапун „Ябълка“ и сега лежеше с болен корем в институтската лечебница.

Гордият Рем беше по-добре трениран за космическа работа, знаеше как да постъпва в различните случаи, повече неща беше научил. Но той за нищо на света не искаше да се храни с пресовано рибено брашно и това се оказа решаващо: извадиха го от лабораторията и го пуснаха да тича на воля в двора.

След още няколко дълги съвещания учените стигнаха до общо мнение: котаракът и никой друг.

Туфо дочуваше думите наоколо и вече се досещаше за каква важна мисия е избран. Особено се радваше, че ще полети в космоса вместо Рем, който веднъж го беше нарекъл с обидното име досадник.

„Ето че му доказах на този фукльо — мислеше си Туфо — колко струвам. Аз ще се кача на ракетата, а не той. Ще има да зяпа нагоре, докато аз се разхождам между звездите!“

Така си мислеше рижият котарак, ала не знаеше какви изненади го очакват.

Може би ако знаеше, щеше да помоли най-дружески Рем да прояде рибено брашно. Или сам щеше да потърси друго парче сапун „Ябълка“, който да отвори и на него вратата на лечебницата…

Ех, ако знаеше!

Шеста глава
Големият ден. Да става каквото ще. Една рижава звезда в небосвода

Облякоха го в лъскав космонавтски костюм, сложиха му тъмни ръкавици и го понесоха към кабината.

На ракетната площадка нямаше много изпращачи. Напразно Туфо се взираше наоколо, за да види познато лице: само няколко момчета в сиви комбинезони притичваха мълчаливо насам-натам, но и те след малко изчезнаха. Единствено физикът Стрижановски го съпроводи до горния край на стълбата, грижливо го намести в кабината и му рече с тържествен глас:

— Твоят полет, драги рижльо, ще бъде исторически! Подчертавам — исторически! От сърце ти желая приятно завръщане!

Раздруса му лапата и натисна копчето за автоматично затваряне на капака.

Туфо остана сам в напрегнатата тишина. Някаква особена плахост се промъкна в сърцето му, през главата му преминаха куп нерадостни мисли. И тъкмо разгадаваше думата „исторически“ и се мъчеше да си представи какви истории го очакваха отсега нататък, малкият екран пред него затрептя и той съгледа слънчевия образ на Мариела Марон:

— На добър път, скъпи приятелю! Дълго ще бъдем разделени един от друг, но раздялата е само привидна — денонощно ще мисля за теб и ще следя внимателно твоя полет. Знай, че апаратурата на твоя кораб е съвършена и даже в дълбокия космос ще можем да разговаряме — по целия маршрут. През цялата година. Още веднъж — довиждане!

Тя сърдечно му помаха и наведе просълзени очи към своя електронен часовник. От трептящия син екран долетяха познатите звуци на „Лебедово езеро“.

Решителният миг за отплаване в космоса беше настъпил.

Дочу се далечно бучене, придойде тежък тътен и Туфо усети как подът го повдигна с гигантска мощ…

Захапа мустак и стисна очи…

„Да става каквото ще — рече си развълнуван той. — Едно нещо, за да свърши, първо трябва да започне!“

И беше напълно прав. Всяка една работа на този свят си има начало и край — ако не сториш първа крачка, ако не се устремиш напред, няма как да стигнеш до своята цел. Щом си започнал вече, все ще излезеш до някакъв край.

Само че какъв край щеше да има неговото излизане в безкрайния космос? Дали това щеше да бъде само чудесна разходка между звездите? Щяха ли да му стигнат неговите девет живота, за да се върне на Земята?

Но да не избързваме с въпросите. Да се надяваме, че Туфо сам ще ни донесе отговор на всеки един от тях.

Още същата вечер всички радиостанции по Земята съобщиха важната новина, че е изпратен в космоса котаракът Риж (такова име му дадоха в института) и че неговият полет към далечните звезди ще трае една година.

По телевизионните програми непрекъснато се показваха моменти от излитането на пробната ракета, а така също и подробности от земния живот на космонавта: как тренира, свит на кълбо в прозрачната въртележка, как се разхожда заедно с инженерката Мариела Марон сред природата, как прави утринна гимнастика и закусва с рохко яйце, как слуша по радиото симфонична музика.

Вестниците поместиха на първите си страници неговата благородна физиономия, а известни композитори и поети му посветиха вдъхновени творби.

Светкавично долетя и съобщението, че един новооткрит коралов риф в океана е кръстен Риж — не само заради оранжевия цвят на голите му скали, но и в чест на току-що излетелия котарак космонавт.

Но докато славата му по цялата земя растеше, Туфо се отдалечаваше с шеметна скорост от нея. Той дори и не подозираше колко известен е станал сега и как се гордеят с него земните жители…

Седма глава
Вълнение на шестнайсетия етаж. Сълзи от радост и тревога

Косьо пръв от всички видя снимката му във вестника.

— Ето го! — дотърча задъхан той. — Портретът му е сложен на първа страница! Чувате ли — нашият Туфо! Ние го търсим из квартала, а той си летиии из космоса!

Беше неделя и сега родителите му правеха обикновеното седмично почистване на дома. А Косьо трябваше да отиде за хляб и на връщане да провери пощенската кутия.

— Какви ги говориш? — смаяно вдигна глава майка му и без да иска, отрони едно листо от скъпоценния фикус. — Стига с твоите фантазии!

— Кой лети? Къде лети? — появи се и баща му от вратата на съседната стая, като не изпускаше хобота на бръмчащата прахосмукачка.

— Нашият Туфо лети в космоса! Ако не вярвате, вижте! — извика още по-звънко момчето и разпери вестника над главата си. — Даже раздавачът ми каза, че прилича на нашия котарак!

Майката хвърли кърпата, с която бършеше листата на фикуса, а бащата натисна копчето на хобота. Настъпи внезапна тишина.

— Да, има някаква прилика. Но дали е самият той? — продума замислено бащата. — Ето отдолу пише „Котаракът Риж между звездите. Нечуван експеримент в космическото пространство.“ Така. Значи е рижав на цвят…

— И има бяло петно на муцуната! — подскочи Косьо. — Раздавачът ми показа и други вестници — цялата му чанта е пълна с портрети на Туфо!

Бащата и майката се спогледаха. После отново впериха поглед във вестника.

— Дали пък не е някой негов двойник? — обади се бащата. — Някои императори, да речем, са имали двойници: тях са изпращали на опасни места, а те самите никъде не са излизали. И никой от поданиците не е разбирал измамата — дотолкова единият е приличал на другия…

— Туфо няма двойници! И мога да го позная от един километър! Нима не разбирате, че това е той! — пак настоя на своето Косьо. Гласът му вече трептеше на най-тънката си струна.

— Може и той да е — въздъхна майката. — Всичко може да се очаква от него. Ех, Туфо, Туфо…

— Да, и аз си знаех, че този път е избягал някъде далече. Но чак толкова! — допълни дълбокомислено бащата. — Ха иди сега, че го стигни!

И пак протегна ръка към прахосмукачката. Но преди да натисне копчето, обърна глава към сина си:

— А ти… За всеки случай… Съобщи тази новина на момчетата — да не го търсят вече из парка. Кажи им, че временно е избягал в космоса!

Косьо и не дочака втора покана. Притисна вестника до гърдите си и затича към асансьора. В очите му трепкаха сълзи. Но сам не знаеше от какво бяха те — от радост или от тревога.

Копчето на таблото светна и асансьорът бавно започна да се спуска към земята.

За миг на момчето се стори, че се намира в космическа кабина…

Осма глава
Пиратският кораб призрак

По същото време, когато ракетата се готвеше да излети в космоса, на океанския бряг — недалеч от един прочут курорт — се разнасяха весели наздравици.

Наздравиците нямаха нищо общо с полета на Туфо.

Те идеха от борда на пиратския кораб „Черната перла“, затънал до ватерлинията в копринения пясък на крайбрежните дюни. Топлият ветрец нежно вееше на мачтата черно знаме с нарисувани върху него череп и кръстосани бедрени кости. А от голямата каюта на кораба долитаха буйни мъжки гласове, чуваше се неудържим смях и дрезгава песен.

Какво бе станало?

На какво се радваха коравите мъже, когато виждаха, че техният кораб е захвърлен на крайбрежния пясък и вече няма връщане назад? Човек, гледащ отстрани, би могъл да си помисли, че пеещият екипаж е преживял някаква страхотна буря и сега празнува сред дюните своето спасение.

Но нямаше подобно нещо. Такива вълнуващи пиратски истории са ставали само в минали времена. Нито корабът, нито хората на борда бяха преживели съдбовни мигове сред ревящите вълни…

Просто находчивите търговци, притежатели на прочутия курорт, бяха намерили отнякъде стара, забравила хоризонта, рибарска шхуна и я бяха измъкнали с мощен влекач сред дюните. Боядисаха я в пъстри цветове, изписаха на носа й звучното име „Черната перла“ и завързаха на мачтата й черен флаг с озъбен череп. И така превърнаха стария кораб в пиратски ресторант.

О, колко страшно и весело беше в този ресторант! В него се сядаше на барутни бурета и дървените му маси бяха покрити с разкъсани от бурята корабни платна. Виното, бирата и портокаловият сок струяха от дулата на древни бронзови топове, а пиратите сервитьори, облечени в червени дрехи и сложили черна превръзка на едното око, разнасяха пълни чаши с дивия възглас „Йо-хо-хо!“. От пиратския касетофон звучаха смразяващи кръвта песни, а в определени моменти главният сервитьор изваждаше от широкия си пояс дълъг допотопен револвер и гръмваше към небето.

Какви ли не хора идваха тук!

И стари, и млади, и тънки, и дебели, и страхливи, и смели.

Те се катереха непохватно по въжената стълба, гордо минаваха по скърцащата палуба и с вълнение влизаха в одимения пиратски ресторант, за да напълнят сърцата си с пиратска романтика и да изпразнят до дъно своите кесии. Защото, освен всичко друго, цените в този ресторант бяха също пиратски.

Но преживяването беше най-важното. Особено се вълнуваха тук децата. Даже топлият портокалов сок им се струваше невероятно вкусно питие с мирис на морски бури и черен барут, с цвят на скрити съкровища и корабни пожари.

Впрочем децата искаха да влязат в пиратския ресторант, защото в него се чувстваха по-възрастни, по-големи.

А възрастните идваха тук, за да се почувстват отново деца.

Но сега курортният сезон беше към края си, вече няколко дни нямаше дори един посетител и скучаещите пирати сервитьори по цяла вечер се черпеха един друг. Пиеха всякакви напитки и пееха пиратски песни до късна нощ, а след това се търкулваха на палубата и потъваха в дълбок и безпросветен сън.

Така стана и в тази лунна нощ.

Постепенно гълчавата позатихна, последните револверни изстрели потънаха в небето, светлините по мачтите загаснаха и от палубата на „Черната перла“ се дочу юнашко хъркане, подобно на лъвско ръмжене…

А в това време голямата вълна, родена от внезапен трус в центъра на океана, приближаваше. Крайбрежните скали и стената на вълнолома отнеха доста от нейната сила, но нищо не можеше да спре нейното стремление към брега — към пясъчните хълмове, където нощният прилив никога не бе стигал.

Вълната нахлу с весел шум и бързо скри под себе си копринените дюни. Повъртя се насам-натам и като видя колко е пуст и скучен този бряг, се дръпна недоволно в океана.

Ала не беше забравила да отнесе със себе си и „Черната перла“ — пиратския кораб, в който нямаше нито един истински пират.

Девета глава
Космически разстояния, космически апетит. Зловещо хрускане. Земята приготвя спасителна ракета

Вече бяха изминали две седмици, откакто Туфо летеше на своя космически кораб, чиито вътрешни стени бяха направени, както знаем, от пресовано рибно брашно. Дотук всичко вървеше в желания ред на нещата: котаракът се будеше от сън в определения час, натискаше по навик различните копчета, слушаше по радиото сигнали от космическия център, обикаляше с плавни движения кабината и безтегловният живот не му правеше никакво впечатление. Сякаш винаги беше живял по този начин.

Единственото, което му създаваше вече грижи, беше храната. Десетината пакета с витаминозна смес отдавна бяха излапани и той с гладни очи оглеждаше стените на кабината, забелязал, че от тях идва апетитен мирис.

„Ще започна от средната преграда!“ — рече си най-после той.

И като размахваше във въздуха лапи, приближи към тънката решетка, която отделяше мястото за сън от работното помещение.

Натисна копчето на гърдите си, в скафандъра се появи малък отвор, котаракът показа муцуна и захапа решетката.

Всяка пръчка на решетката имаше дебелината на макарон и затова котаракът без много усилия успя да си отгризне парченце. Още първата хапка му хареса: „Брей, то не било толкова лошо. Дори е доста приятно, ммм! Виж ти, в каква вкусна кабина пътувам!“

И пак заби зъби в преградата. Тънките й пръчки една след друга започнаха да изчезват в устата му. До края на работния ден от решетката останаха само няколко самотни квадрата…

Като си почина малко, Туфо се зае и с тях.

Внезапно радиото гневно изпращя и се дочу разтревоженият глас на доктор Брюх:

— Внимание, внимание! Моля да се яде в по-скромни количества! Само днес беше погълната храна за пет дни!…

После се намеси и гласът на Стрижановски:

— Налага се промяна в маршрута! Скъсяваме разстоянието, за да стигне храната. Трябва да отбележа, че лакомията в космоса е недопустима! Подчертавам — недопустима!

„Какво са се развикали толкова — промърмори Туфо. — Взели да ми броят всяка хапка. И откъде ли ме виждат? Уж телевизионната връзка е изключена, а на Земята знаят всичко за мен…“

И той се досети, че на кораба има скрита камера, която постоянно следи движенията му.

Не беше трудно да я открие. Нейното предателско око надничаше от ъгъла на командното табло. Туфо доплува до нея и я бутна с лапа. Камерата обидено наведе глава към стъклото на илюминатора и се загледа в просторната вселена.

Самият Туфо рядко обръщаше поглед към кръглото прозорче: там немееше мастилена бездна, сред която трептяха безброй мълчаливи звезди.

Къде по-приятно е да гледаш стената пред себе си, да вдишваш нейния апетитен мирис и да си представяш, че я изгризваш цялата, от край до край!

Но за днес му стигаше толкова.

Туфо натисна копчето на скафандъра, пролуката пред носа му се затвори и той се унесе в безгрижен сън.

Засънува нежните ръце на Мариела Марон — как го вдигат над зелените треви, как го милват по гърбината, как му подават пържена рибка. После ръцете го грабваха отново и го понасяха към прозрачната въртележка. „Бъди смел, рижи приятелю! — говореше му с топъл глас Мариела Марон. — Истинският космонавт трябва да бъде смел!“

И Туфо влизаше горд в прозрачното кълбо, забравил своя страх, нечуващ завистливия лай на Рем, и се въртеше, въртеше…

Някъде към десетото завъртване Туфо внезапно се събуди, но хубавият земен сън като че ли продължаваше.

— Здравей, Риж! — звънеше по радиото гласът на Мариела Марон. — Къде се изгуби? Обади се!

— Ето ме! — трепна радостно Туфо и завря муцуна в микрофона. — Ето ме! Тъкмо ставам от сън! Сега ще направя гимнастика и след това ще закуся.

— Радвам се, че мога да те чуя! Желая ти успешен ден! Бъди все така бодър и жизнерадостен, ала все пак внимавай със закуската!

— С какво да внимавам? — извика Туфо, неразбрал скрития смисъл на последните думи, но вместо отговора на инженерката, по радиото долетя игрива музика.

Рижият котарак размърда опашка, размаха във въздуха лапи, протегна се по дължина, после направи кълбо напред и гимнастиката приключи.

Следваше закуската…

Този път беше дошъл ред на подовата настилка.

След още три седмици кабината на космическия кораб беше станала неузнаваема. Без да се вслушва в постоянните съвети по радиото да яде по-малко, Туфо беше изгризал всичко, което имаше вкус на риба: вътрешните стени, масичката, столчето, обвивката на командното табло, щорите на илюминатора…

Даже веднъж захапа голямата туба за вода, но тя се оказа направена от отвратителна пластмаса.

Оставаше само капакът на кабината.

Според изчисленията той трябваше да бъде изяден в самия край на полета, малко преди парашутния скок към земята.

Но сега Туфо не признаваше никакви изчисления — вече беше хвърлил око на капака.

В космическия център не виждаха какво става в кабината, но вече се досещаха накъде вървят работите: по радиото се чуваше непрекъснато хрускане, зловещо и безнадеждно хрускане, което караше физика Стрижановски да скубе коси от ярост.

Строгият академик Галактионов също бе започнал да поврежда брадата си от дърпане — особено в моментите, когато се налагаше ново скъсяване на маршрута.

А Мариела Марон притичваше по коридорите от зала в зала със зачервени от плач очи.

Експериментът беше в опасност и всички разбираха това…

Нямаше много време за умуване — от центъра за управление бе изпратен сигнал за автоматично връщане на кораба към Земята.

А на бетонната площадка приготвиха спасителна ракета.

За всеки случай.

Десета глава
Докъде води лакомията, или скок в безкрая. Звездният час на Рем

От няколко дни космическият кораб летеше в обратна посока, но Туфо не знаеше това. Тъй като и поставката на радиото беше отдавна изядена, самото радио плуваше по ъглите на кабината, като издаваше непонятни звуци. Спокойно можем да кажем, че рижият котарак, заслушан в зова на корема си, вече не чуваше Земята.

Но Земята го чуваше, но Земята го следеше с тревожен трепет. Малкият микрофон на гърдите му не бе преставал да работи денонощно през целия път. Точно от този микрофон идеха неспирните обезпокоителни звуци „Хрус-хрус! Хрус-хрус!“, които създаваха неповторимо напрежение в космическия център.

В момента Туфо пак беше подал лакомата си муцуна и гризеше дебелата дръжка на капака. Още преди час беше започнал тази работа, ала, кой знае защо, все не можеше да се справи. Изглежда, че за направата на дръжката и на целия капак беше използвано брашно от най-костеливи риби — каракуди, костеливки и бодливки, чиито остри гръбнаци сигурно бяха изтъркали не един мелничен камък. Нали мелницата беше направила от тях рибно брашно?!

С огромни усилия Туфо най-сетне довърши дръжката и реши да си почине. Пък и идваше часът, определен за сън: той натисна копчето на скафандъра, пролуката отпред се затвори и котаракът потъна в тиха и сита прозявка.

Точно тогава кабината се завъртя, направи нещо като лупинг по своя шеметен път и Туфо изгуби всякаква опора — люшна се напред и без да ще, блъсна с главата си капака.

Капакът, останал без своята вярна дръжка, се открехна със злобно скърцане, после зейна широко, сякаш искаше да каже: „Щом толкова настоявате, моля, минете!“ — и котаракът се гмурна в дълбокия космос…

— Помощ! Потъвам! Пом! Пам — мяташе се ужасено Туфо, но в безмълвния здрач го гледаха само безразличните звезди.

Въпреки всички изчисления, въпреки всички предположения, беше станало нещо невероятно — вече не котаракът летеше в кабината, а почти цялата кабина, излапана на порции, сега летеше вътре в него.

Този път в космическия център нямаше спорове — беше ясно като бял ден, че рижият котарак, увлечен от лакомията си, е паднал зад борда. Доказателство за това бяха последните му викове, долетели до центъра: „Помощ! Потъвам!…“

Целият институт и пространството около него вибрираше от възбуда. Учените свеждаха пламнали глави над множество възможни варианти за помощ…

Десетки електронни машини святкаха и пиукаха, за да уловят в паметта си единственото правилно решение.

На бетонната площадка светеха разноцветни прожектори и готовата за полет ракета проблясваше във всички цветове на дъгата като спасителен остров.

За броени часове нужните изчисления бяха направени, ракетните двигатели най-подир — включени и в тревожната привечер прозвуча решителният глас на академик Галактионов:

— Старт!

Спасителната ракета се издигна към смръщения небосклон и скоро нейното сияние се скри зад тъмните облаци.

— Приборите работят нормално. Поемам по набелязания курс! — изръмжа в микрофона кучето Рем и впери безстрашен поглед в синия екран.

Ето че съдбата му поднесе мрачна шега — той наистина излетя в космоса, но не за да избяга от досадници, а за да спаси живота на един досадник с рижа козина и горделива опашка.

Единадесета глава
Кога животът губи значение. Светла точка на хоризонта. Кучето Рем Включва ПАПКД. Приземяване по спирала

Туфо се носеше с бясна скорост през безкрайния мрак и целият трепереше от страх и самотност. Най-много го плашеше тишината: отникъде не идеше глас, не долиташе ръмжене, не прошумяваше стъпка.

Беше останал насаме със себе си. Как да прецени колко дни е летял така?

Между ден и нощ нямаше никаква разлика.

Долу бе същото, както горе.

Шеметният му летеж приличаше на покой.

„Този проклет космос няма нито лице, нито гръб! — промърмори настръхналият Туфо. — Нито идва към тебе, нито си отива! Според мен хич не му е чист косъмът!“

Завъртя глава и се огледа безпомощно. Брей, каква пустош! Само звезди светеха наоколо като разпилени бучки лед и Туфо почувства как по скафандъра му полазва студ.

„Лоша работа! Лоша! Тук е по-страшно и от Бермудския триъгълник — никой, ама никой не ти обръща внимание. Все едно че не съществуваш!“ — опита се да мисли философски котаракът, но не му стигна време да се вглъби в тази мисъл.

Внезапно забеляза, че на мастиления хоризонт се появи една светла точка, която непрекъснато растеше. Много бързо точката се превърна в едро сияещо петно, а петното скоро придоби очертанията на сребрист космически кораб.

— Така си и знаех! — извика бодро Туфо, забравил изведнъж черните си разсъждения. — Бях сигурен, че ще дойдат за мен!

И беше прав — само след минута космическият кораб направи широк полукръг и започна да лети редом с него, стремейки се да поддържа неговата скорост.

— Хип, хип, ура! Каква чудесна среща! — извика възторжено Туфо и размаха за космически поздрав и четирите си премръзнали лапи.

Летящият кораб му намигна приятелски със своята сигнална лампа, доближи още малко и кафявият Рем незабавно включи ПАПКД — Прибора за Автоматично Прибиране на Космически Досадници.

— Слушай, Рем! — извика през малкия отвор на скафандъра Туфо, като се наместваше по-удобно в кабината. — Заслужаваш овации: голям подвиг извърши ти, бравос! Просто не се надявах, че точно ти ще дойдеш да ме спасиш от бедата!

— Когато трябва да изправяш чужди грешки, драги мой — отвърна Рем, без да отклонява поглед от пулта за управление — винаги се получава такъв подвиг. Без твоите щуротии нямаше да има подвиг. Главната причина за него си ти…

— Какво искаш да кажеш? — примигна котаракът.

— Искам да кажа, че се радвам да те видя отново жив и здрав. По едно време се съмнявах в това. Но все пак доста раничко приключи твоят полет към звездите.

— Е, приятелю, остави на мира звездите — протегна се доволно Туфо и направи няколко гимнастически движения с лапите. — Звезди като звезди. Как ли изтрайват, горките, в тази ледена пустош. Не им е лесно — ние идваме за малко при тях, а те трябва да стоят тук завинаги!

— Така е. Стоят — изръмжа Рем. — И не мислят само за ядене.

Туфо помръдна мустак озадачен. Този хладен отговор не му хареса.

— Слушай, Рем! Какво лошо има в яденето? Ти самият не обичаш ли да си похапваш?

— Нищо лошо няма в това да си хапваш — обади се Рем, като натискаше ту този, ту онзи бутон. — Обаче е много важно колко, къде и как!

Туфо наведе глава. Не беше трудно да си спомни колко нещо изяде в неуспешния си полет — едва ли не цялата кабина излапа! И как от лакомия падна зад борда…

— Прав си, приятелю! Ти си безумно умен! И откъде видя колко, къде и как си похапвах?

— Което не се вижда, обикновено се чува — отвърна мрачно кучето. После добави: — Там, в ъгъла, има пакет космическа храна. Ако си гладен, направи една закуска. Само гледай да не изядеш и обвивката!

След това с часове не му проговори.

Дългата тишина в кабината измъчваше Туфо. Приличаше му на обида. Единствено радиото понякога нарушаваше мълчанието — сухият глас на академик Галактионов изпращаше кратки команди: „Ориентирай кораба! Провери системите!…“

По едно време Туфо, отегчен от своя неразговорлив приятел, доплува до кръглия илюминатор и предпазливо надникна:

— Ех, каква вълнуваща панорама! На връщане космосът ми изглежда по-красив! Знаеш ли, Рем, всички отминали премеждия сега ми се струват незначителни!

— Зависи от гледната точка — обади се неохотно кучето. — Долу, от Земята, нещата изглеждаха другояче.

— Ами, другояче! Какво пък толкова се е случило? Както казват хората, всичко беше буря в чаша вода!

— Да, но ние долу бяхме в чашата — процеди през зъби кафявият Рем и изпухтя гневно. Рижият нахалник вече прекаляваше.

— Чакай, чакай! — възкликна внезапно котаракът. — Виждам в далечината едно кълбо, голямо и синьо, с някакви шарки по гърба. Също като Земята!

— Това е Земята — каза строго пилотът. — Трябва да закопчаеш колана. Скоро ще влезем в орбита.

— В какво ще влезем?

— В ор-би-та! Ще обиколим Земята няколко пъти и тогава ще се опитаме да кацнем.

— Само опит ли ще направим, Рем?

— Престани със своите глупави въпроси! — излая кучето. — Пречиш ми на работата!

— Хм, щом един въпрос може да те обърка толкова. А това означава, приятелю, че не си подготвен добре за полет!

Тук вече Рем не издържа — всичките сурови тренировки по хладнокръвие и невъзмутимост не можаха да го спрат. Както си седеше, размаха лапа и тупна по гърба многознаещия си спътник.

Туфо, разбира се, също не му остана длъжен — подскочи във въздуха и нанесе точен шут в скафандъра на своя спасител, който в това време издърпваше най-важната ръчка…

Рем излая от болка, бързо махна предпазния си колан и се хвърли побеснял към Туфо.

Космическата свада, толкова дълго отлагана, най-сетне започна. Започна в самия край на полета, когато предстоеше главоломно спускане към Земята.

От космическия център с тревога следяха какви причудливи движения прави корабът. Вместо да се спуска по величествена парабола, той се приземяваше по къдрава спирала.

Дванадесета глава
Плаващият призрак. Жалко за барута! Не ме помни с лошо, Рем…

Пиратската шхуна „Черната перла“ се полюшваше отчаяно върху океанските вълни. Тя нямаше платна, в нейната дървена гръд не туптеше моторно сърце. Носът й се въртеше безцелно във всички посоки и шхуната приличаше на голямо шарено насекомо, чиито крила са откъснати.

Само черният флаг с озъбен череп продължаваше да се вее гордо на средната й мачта като жалка останка от пиратското време.

Това едва ли беше кораб. Това беше плаващ призрак, носен от вълните, за да всява ужас в моряшките сърца. Щом видеха на хоризонта „Черната перла“, всички опитни капитани предпазливо я заобикаляха, а по-суеверните моряци плюеха по три пъти в шушляковите си пазви.

И най-зоркият поглед не откриваше на нейния борд жива душа. Нещо повече — трудно беше за вярване, че самата тя съществува. Някои допускаха, че нейният мъглив силует е създаден от играта на светлината по разлюшканата океанска шир…

Но пиратската шхуна ресторант съществуваше. Колкото и да е чудно, тя беше оцеляла в буйния въртоп на среднощния прилив. Осмината пирати сервитьори също се радваха на добро здраве. Вече много дни, вече много нощи те изобщо не излизаха от луксозната капитанска каюта — пиеха вино в бронзови чаши и удряха карти по масата от червено дърво.

— Коз! — викаха силно те. — Коз! Пика! Трефа! Каро! Наздраве!

Така минаваха техните корабни денонощия — в чести наздравици и мъжка игра.

Имаха само едно тесте карти и затова се бяха разделили на две смени — когато едната четворка играеше, другата хъркаше уморено върху дървените пейки. После обратното…

Не излизаха да спят на палубата, защото там прескачаха непредвидени вълни.

А в капитанската каюта те се чувстваха почти като в приказка: вино си имаха в ресторантско количество, бира — също. Да не говорим за портокаловия сок, към който рядко посягаха. Честите наздравици ги правеха смели и единни, а играта на карти отвличаше вниманието им от безнадеждния хоризонт.

Не усещаха и голям глад: основна храна им бяха печените бадеми, предназначени някога да бъдат сервирани на изискани клиенти. В скърцащия трюм можеха да се намерят и няколко чувала с арабски шамфъстък, както и купчина хавайски ананаси, но те вероятно бяха оставени за по-лоши времена.

През ден или два, когато имаше по-особено настроение, главният пират сервитьор излизаше на палубата и гърмеше нагоре с дългия си допотопен револвер. От време на време се случваше да застреля някой минаващ албатрос и така подсилваше менюто на кораба със свежо месо от морска птица.

С такова намерение главният пират сервитьор беше излязъл на палубата и днес. Още щом вдигна глава, съгледа прелитаща сянка над мачтите, прицели се с пияно око и стреля. Сянката се завъртя и цопна в океана.

— Жалко! — промърмори главният пират сервитьор. — Жалко за барута! Сигурен съм, че уцелих. Но хич не ми се скача сред вълните за парче жилаво месо.

И с клатушкаща се походка той се прибра отново в каютата.

— Рем! Май пристигнахме! — извика удивен Туфо. — Паднахме в някаква голяма вода! И знаеш ли, струва ми се, че някой гръмна по нас!

Кучето не отговори. Бавно свали скафандъра си и като пазеше равновесие в разлюшканата кабина, започна да ближе навехнатата си лапа.

— Чуваш ли какво ти казвам — пристигнахме! — повтори котаракът и припряно се измъкна от своя скафандър. — Ето и някакъв кораб се клати там! Вълните ни носят към него!

Кучето завъртя глава към подскачащия илюминатор.

— Не е това, което ни трябва — изръмжа той. — Този има черен флаг.

— Но е кораб, нали? — не го оставяше на мира Туфо, забравил с космическа скорост за космическата им свада. — Хайде да излезем!

Кафявият Рем смръщено натисна копчето и отвори капака:

— Моля! — рече той. — На добър път!

— А ти?

— Какво аз? Казано ми е да чакам кораб със син флаг или оранжев хеликоптер.

— Кой знае кога ще дойдат, Рем! А виж колко близо е корабът, стълбата му виси точно над нас!

Рем изръмжа:

— Тръгваш ли, или оставаш? По-бързо решавай, защото влиза вода в кабината!

— Довиждане, приятелю! — извика Туфо и направи скок към въжената стълба.

А там, от най-долната преграда, размаха сърдечно лапа:

— Не ме помни с лошо, Рем! Ако има нещо, прощавай!…

И тихо запълзя нагоре с просълзени очи. Когато се обърна още веднъж, видя, че кабината, вече със затворен капак, бавно се отдалечава.

Всъщност се отдалечаваше „Черната перла“. Тя пак беше сменила посоката и бавно се движеше към нов безнадежден хоризонт.

Тринадесета глава
Ужасното откритие. Туфо се хваща за кормилото. Да се блъснеш в коралов риф, кръстен на твое име.

„Хей, ти там!“

Туфо притича по влажната палуба, помириса въздуха и веднага разбра, че на кораба има хора. Сърцето му затупка от радостно вълнение.

„Казвах му на Рем! А той изобщо не иска да ме слуша!“ — помисли доволен от себе си котаракът и се втурна към каютата, откъдето долитаха мъжки гласове. Повъртя се нерешително пред затворената врата, драсна с нокти по дървото, дори измяука вежливо, но отвътре не го чуха.

„Какво ли са се развикали: «Кос! Кос!» Сякаш не могат да изрекат цялата думичка Космос! Тук има нещо, което не е в ред…“

От опит знаеше, че всяка затворена врата крие коварни изненади. И Туфо заобиколи каютата с меки стъпки, покатери се по ребрата на един спасителен пояс, който висеше безразлично на стената, и надникна през кръглото прозорче.

Хората вътре съвсем не приличаха на важните и строги учени от Космическия център.

Вместо в бели престилки, те бяха облечени в мръсни червеникави дрехи, вместо очила, неколцина от тях носеха черна превръзка на едното око, а от пояса на дебелия чичко отсреща се подаваше седефената дръжка на огромен револвер.

„Пирати! — мигновено се досети Туфо, който освен всичко друго беше виждал и пирати по телевизията. — Кой дявол ме накара да се кача точно на техния кораб! И какви зачервени муцуни имат тези разбойници! И как блъскат картите по масата, та чак ще я счупят! Опасна работа! Да не им попадаш в ръцете!“

И той, ужасен от своето откритие, отпусна отчаяно лапи и се търкулна на палубата по гръб — нещо, което много рядко се случва. Знае се, че котарак може да падне по гръб само когато е напълно объркан.

Съдбата отново беше напъхала Туфо в объркано положение. Този път положението беше заплетено с двоен пиратски възел…

Май Рем пак излезе прав: черният флаг на мачтата не беше за добро…

Разтреперан, котаракът се отдалечи с пълзене от зловещото прозорче. После изкачи една тясна стълба, мина по разлюления мостик и тогава съгледа скосения навес, под който стърчеше самотното кормило.

„Скръц-скръц!“ — припяваше с печален глас то и се завъртваше ту насам, ту натам. „Скръц-скръц!“

„Никой не го управлява! — зина от удивление Туфо. — И никой не му държи сметка за посоката, която ще хване! Хм, много странно ми се вижда това…“

Кормилото наистина беше много странно, даже ако трябва да сме точни, то беше МНОГОСТРАННО — за десетина минути успяваше да завърти лекия дървен кораб на МНОГО СТРАНИ: на изток и североизток, на запад и югозапад. Сякаш не можеше да реши къде се намира сушата и кой от далечните брегове му харесва повече…

Туфо гледаше възмутено това явно безсмислие и в него се пробудиха пилотските навици. Не биваше в никакъв случай да оставя тази важна работа на самотек.

Подскочи върху дървения кръг, стъпи в средата му, на скърцащия винт, и здраво се вкопчи в горните две дръжки.

Така управлението на „Черната перла“ най-после бе взето в сигурни лапи…

Уви, съвсем за кратко.

Пиратската шхуна ресторант летеше стремглаво към близкия коралов риф и даже най-умелият завой не можеше да я спаси.

Зает с въртенето, Туфо зърна опасността в последния момент…

Продълговат и назъбен, просветващ във всички нюанси на рижия цвят, кораловият риф приближаваше неумолимо.

— Това пък какво е?! — извика Туфо и заподскача върху кормилото, което се завъртя като самолетна перка.

Нямаше кой да даде отговор на неговия драматичен въпрос. Котаракът беше сам, напълно сам на мостика. Беше единствен кормчия на пиратска шхуна сред океанските вълни…

И никой не можеше да му обясни, че кораловият риф отсреща носи името Риж. И че е кръстен така в негова чест, по случай героичното му излитане в космоса.

Впрочем името на кораловия риф нямаше значение.

Отекна страхотен удар и корабът „Черната перла“ се разпадна на безброй парчета и парченца.

Туфо продължаваше да стиска кормилото и да го върти по навик, но то вече лежеше върху трептящата вода.

Дървеният кръг подскачаше под лапите му и го отнасяше все по-далече от кораловия риф, на който размахваха ръце осем червеникави фигури.

— Горките пирати! На какво глупаво място остават! — промърмори Туфо, като плюеше солена вода. — Жалко, пътувахме на един кораб, а даже не успяхме да се запознаем!

Но една палава вълна го плесна по гърбината и рижият котарак престана да обръща внимание на рижия остров. Все пак пиратите имаха суша под краката си, а той се люшкаше върху вълните. Трябваше да помисли за себе си. Вкопчи се още по-здраво в своя нестабилен сал и лека-полека заплава, подхванат от някакво океанско течение, в безлюдната синева.

Така мина почти целият ден.

Слънцето не откъсваше жаркия си поглед от котарака, вече забиваше в него своите последни лъчи, когато Туфо дочу като в просъница ведър мъжки глас:

— Хей, ти там. Накъде си тръгнал?

Малко отклонение за самотните мореплаватели

Ето че дойде моментът, в който трябва да си поговорим за самотните мореплаватели.

Всеки от вас, който обича да чете книги за морски пътешествия, знае колко е голяма разликата между един платноход и един съвременен кораб.

Днешният пътник, настанен в удобна каюта, хранен три пъти на ден с хубави ястия, забавляван от музика и весели разговори на палубата, може да пресече океана за броени дни. Ако пък бърза много или не понася люшкането на вълните — той си купува билет за самолета. Реактивният многоместен самолет прелита от единия до другия бряг на океана за някакви си десетина часа.

И все пак днес, във времето на огромните презокеански кораби и бързи самолети, все още има хора, които поемат в безбрежната шир сами — изправени храбро до мачтите на своите малки платноходи.

Наричат тези хора самотни мореплаватели.

Тях не ги интересуват корабните удобства, хубавите ястия, приятните разговори на палубата. Не ги плаши люшкането на вълните и не бързат да се приберат веднага вкъщи.

Плават с месеци, дори по цяла година в неспокойното синьо пространство. И сами вършат работата на цял екипаж: въртят умело кормилото и се грижат за подходящ ъгъл на платната, изчисляват своя маршрут по картата и отгатват прищевките на времето.

Лош е лудият вятър, който иска да откъсне платното от мачтата и кара вълните да блъскат чела̀ в разлюления нос на кораба.

Лошо е временното безветрие, което прави платнохода напълно неподвижен сред бляскавата синева.

Сам в открития океан, човек разбира цената на всеки залък хляб, на всяка глътка вода. Колкото и да пести своите припаси на борда, може да му се случи и това — да лови с мрежа крилати риби и да си прави салата от зелени водорасли, да си меси хляб от нагарчащо вече брашно и да чака внезапният дъжд да му напълни чашата.

Ами умората, ами жаждата за сън?

Особено по време на многодневна буря, когато всички вещи наоколо — фенери, брезентови торби, инструменти — подскачат и се местят като живи същества. Цяло щастие за него е, ако успее да подремне поне един час!

И най-трудното му изпитание — самотата.

Нали няма с кого да поговори, да попита нещо, радост и тревога да сподели? Представете си за миг — такъв човек даже няма с кого да се скара! Само радиото, ако не се повреди от силното люшкане, е негов, доста скъп на приказките, събеседник.

Тръгнал веднъж на дълъг път, самотният мореплавател рядко приближава шумните пристанища, отдалече заобикаля курортните острови…

Такива са правилата на неговата битка с вълните — трябва да измине своя презокеански маршрут без чужда подкрепа и за колкото може по-кратко време.

Нещо като спорт.

Нещо като гигантско състезание, в което човек не вижда своите съперници отляво и отдясно, а се състезава сам със себе си: дали ще издържи волята му, дали ще има сили да достигне далечната цел.

Само че липсва публика, която да му дава кураж непрекъснато: „Давай, мой човек! Давай! Много мина, малко остана!“

Самотният мореплавател трябва да се окуражава сам.

Четиринадесета глава
Туфо с радост влиза в мрежата. Розовата мечта на котарака. Една отнета награда и едно спечелено приятелство

— Хей, ти там! Накъде си тръгнал?

Туфо трепна и жално измяука. Пред очите му се въртяха жълти кръгове и черни квадрати — колкото и да примигва, все не можеше да различи кой го заговаря сред проблясващите вълни.

— Я, че то било котарак! — обади се по-наблизо и някак по-весело гласът на човека. — Не знаех, че и котараци плават по тези ширини!

Туфо с последни сили повдигна глава, втренчи поглед и най-после съзря лодката — голяма и широка, с триъгълно платно на дългата мачта и с кратко име на борда: „КОМ“.

В нея се беше изправил висок и брадат човек, който, ухилен до ушите, му подаваше едно весло.

Туфо помръдна лапа, после другата, но пак му се завъртя свят и той се отпусна върху дървеното кормило.

— Брей! Че ти много си закъсал бе, юнако морски! — развълнува се не на шега брадатият, бързо прибра веслото и грабна от дъното на платнохода рибарски сак с дълга дръжка.

— Ха да видим сега как се ловят котараци в океана! — рече той, а ръката му направи умело, навярно много пъти повтаряно движение.

Туфо с радост усети, че влиза в мрежата.

Беше летял неведнъж през живота си — и в самолет, и в хеликоптер, да не говорим за космическата кабина. Ала краткият му полет в мрежестия сак щеше да остави най-щастливата диря в паметта му. Беше спасен — точно когато не се виждаше никаква надежда за оцеляване.

След миг Туфо седеше на дървената пейка и мигаше безмълвно срещу удивеното лице на своя спасител.

— И така — добра среща в открития океан! Приятно ми е да се запознаем: аз съм Зорко Зорев! Самотен мореплавател! — каза тържествено брадатият младеж и протегна десница.

Туфо се размърда, помириса протегнатата мазолеста длан, близна я с грапав език и като не откри в нея нещо по-особено, отвърна тихичко:

— Мяу!

— О, скъпи гостенино, моля за извинение! Трябваше сам да се досетя: кой знае откога не си слагал нищо в устата. Чакай, чакай. Сега ще ти поднеса една изненада!…

Новият му приятел се обърна и започна да рови припряно в омачкана брезентова торба.

— Тук беше някъде — мърмореше възбудено той, като вадеше и слагаше на коленете си разни макари, коркови тапи, мокри парчета плат. — Бях я оставил за специален случай. Дали не е избягала по време на вчерашната буря? А, ето я!

И брадатият размаха кръгла металическа кутийка с шарен етикет.

— Това е изненадата! Супа от средиземноморски раци! Розовата мечта на всеки котарак — чудесен аромат и безброй витамини! Един момент, сервира се студено!

Извади ножа от кожения калъф на кръста и бързо отвори консервата:

— Моля, заповядай! Добър апетит!

Туфо завъртя нос към приятната миризма и в очите му просветна най-искрена благодарност.

Но нямаше време да поблагодари гласно на своя нов приятел — забоде глава във вълшебната кутийка и бързо замляска.

А брадатият момък, хванал отново кормилото, го поглеждаше с разбираща усмивка.

Като си хапна добре (е, можеше да си поиска и нещо допълнително, но реши да не прекалява), Туфо се протегна доволно на пейката и любопитно се огледа. Голямата лодка, която той бе зърнал само отстрани, сега му се стори още по-голяма: с дълги извити стени, по които изпъкваха здрави ребра, с още една мачта, на която сивееше прибрано платно, с тънки и дебели въжета, изпънати в разни посоки, и с малка каюта отпред, чиято врата беше отворена.

„Значи и стаичка имало тук. Ето къде ще подремна малко след вкусната гощавка!“ — помисли си Туфо и бавно се отправи към отворената врата.

Но щом влезе в полутъмната кабина, котаракът усети, че подът се накланя на една страна, после на друга, опита се да запази равновесие, ала ново поклащане го търкулна напред. Гърбът му се удари в някакъв металически шкаф с много копчета, пред очите му се мярна дълга разлюляна жица и Туфо заплете лапи в нея.

И в този момент радиото засвири.

Засвири бодра и весела мелодия, пълна с китарен звън и нестроен хор от млади гласове: „Лариджумба-леро! Лариджумба-ла!“

Туфо се огледа озадачен.

Кабината стоеше пак в равновесно положение — внезапната вълна беше отминала в безкрая, — но бодрата мелодия продължаваше да блика от металическия шкаф.

Неочаквано някъде отгоре, като прибавка към песента, отекна и гласът на Зорко Зорев:

— Гръм и мълнии! Радиото! Моето глухонямо радио! Свири! Наистина свири!

Затопуркаха стъпки и след малко на вратата се появи смаяното лице на Зорко:

— Какво направи бе, котарако рижав! Как стана това чудо?

Туфо се сви виновно в тъмния ъгъл. Стори му се, че е направил някаква сериозна беля, щом неговият приятел вика толкова силно.

— Кое пипна? Къде натисна? — отново нададе глас Зорко Зорев, като поглеждаше с невярващи очи ту пеещото радио, ту уплашения котарак.

— Ами аз — опита се да измърка нещо за оправдание Туфо.

— Знаеш ли какво си ти? — грабна го възторжено брадатият и го целуна по носа. — Ти си цяло съкровище! Вече десет дни поправям това пусто радио! И чак сега просвири! Хопа-леро! Хопа-ла!

И Туфо почувства, че двамата се въртят в ритъма на веселата, идваща от далечни брегове мелодия.

Но техният буен танц не продължи дълго.

Звуците на многогласата песен постепенно избледняха, дочу се удар на гонг и после прозвуча равен мъжки глас:

— Последни новини. Както съобщават от Космическия център, полетът на междупланетния кораб с котарак на борда е завършил преждевременно. Поради неизяснени все още причини Риж е напуснал очертанията на своя кораб и е излязъл в открития космос. Това е наложило неговото спасяване с допълнителна ракета — една сложна и трудна операция, приключила успешно. Особено се е проявило тук кучето Рем, показвайки по време на операцията удивителни качества на космически пилот.

Независимо че новата космическа програма не е изпълнена докрай, резултатите от полета се възприемат като изключително ценни. Направена е нова крачка в овладяването на космоса…

Получихме и втора новина, свързана с първата — малкият коралов остров Риж, открит неотдавна в западната част на океана, се преименува на Рем — в чест на героичното куче, извършило необикновения спасителен полет…

— Чу ли какво става по широкия свят? — въздъхна самотният мореплавател Зорко Зорев и погали Туфо по рижата глава. — А ние тук си танцуваме: хопа-леро, хопа-ла. И никой не знае къде точно се намираме. Все пак голям храбрец е този Рем. Даже остров са кръстили на негово име.

„То пък един остров!“ — поиска да каже Туфо, но си замълча.

След няколко дни мореплавателят самотник Зорко Зорев стигна европейския бряг.

Хранейки се предимно с риба и водорасли, пиейки само дъждовна вода, смелият българин беше извършил най-дългия океански преход в историята на самотното корабоплаване. След като заобиколи бреговете на три континента и пресече най-бурната част на океана, неговият славен платноход се появи предсрочно в мечтаното пристанище.

Посрещнаха го с цветя и музика, всички яхти в залива вееха приветствени флагове, на брега подскачаше тълпа от нетърпеливи журналисти, но световният рекорд на Зорко Зорев не беше признат за редовен.

Според строгия правилник на световното състезание човекът трябваше през цялото време да бъде напълно самотен…

Но ето че в някакъв момент той беше вдигнал на борда си живо същество, беше спасил от сигурна смърт един риж котарак. И сега, като награда за тази благородна постъпка, съдиите на голямото състезание му бяха отнели рекорда.

Много жалко, но правилникът си е правилник. И вече нямаше нито цветя, нито журналисти.

Едва намериха билети за самолета. Впрочем за Туфо не трябваше билет, а специално разрешение, което той получи в последния момент.

Но така или иначе всички премеждия останаха далече назад. След дълго отсъствие сега и двамата летяха с реактивна скорост към родината.

Зорко Зорев гледаше намръщен как сребърното крило блести в ясната синева. През цялото си плаване през океана той не беше видял такъв ведър, безгрижен ден.

— Нищо, не се отчайвай! — тупна го по рамото Туфо с дружелюбна лапа точно когато самолетът се спускаше към софийското летище. — Другия път непременно ще успееш!

— Сигурен ли си? — усмихна се в брадата си смелият мореплавател. — Ами ако и тогава те срещна сред вълните?

— Не съм мислил по този въпрос — рече важно Туфо. — А сега те каня на гости: живея на улица „Незабравка“ номер 33. Моят приятел Косьо ни чака с нетърпение, знам това. Не бива да ми отказваш. Нали разбираш — ако се върна сам вкъщи, може и да ми се карат!

Здравей, приятелю,

Ти вече познаваш Туфо Рижия пират. Страхотните приключения на рижия котарак сигурно са още пред очите ти: неговото бягство от дома, ловките му финтове по футболния терен, артистичният му скок към телевизионния екран, полетът му със самолет на селскостопанската авиация, юнашкото му напиване с червено вино…

Навярно помниш и неговото тайно отплаване с океанския кораб „Ахилес“, ужасното му премеждие в Бермудския триъгълник, раздялата му с папагала Белмондо и спасението му в алената пластмасова вана…

Ти знаеш и за странното сприятеляване на Туфо с гордия лъв, проследи неговите училищни занимания, разбра как той направи важно откритие за живота на пеперудите и стана кандидат за професор…

После го видя да влиза в Международния космически институт, да лети в риботалашитна кабина към покрайнините на Слънчевата система, да каца аварийно сред земния океан и там отново да претърпява крушение с пиратски кораб…

Колко неща ти вече знаеш за Туфо!

Само не знаеш как Туфо стана суперзвезда и как попадна на котарашката планета.

Ето — сега пред теб е новото му изумително приключение, наречено „Туфо Рижата звезда“.

Тръгни отново след рижата опашка и бъди убеден, че няма да сбъркаш!

Малка вечерна случка като за начало

Рижият котарак Туфо дочу над себе си странно бръмчене — прииждащи звънки звуци, които влизаха от широко разтворения прозорец. Сякаш някой беше прокарал пръчка по блесналите звезди отвън и те прозвънваха като разлюлени камбанки. След няколко мига мелодичното бръмчене изпълни полутъмната стая и в рамката на прозореца се появи ярко светеща чиния. Чинията бавно се наклони на едната си страна, след това на другата, но от нея не се изля димяща супа, нито пък се изтъркаляха кюфтета.

Все пак огромната чиния не беше празна.

Удивеният Туфо забеляза как от нея излиза силен синкав лъч, който се насочва право към стаята. После изскочиха две сребристи фигурки, които се пързулнаха по лъча и една след друга тупнаха на мекия килим. Неочакваните звездни гости носеха на главите си прозрачни скафандри, през които Туфо ясно видя ухилени котарашки муцуни.

— Хайде, Туфо, заповядай в нашия космически кораб! — рече първият звезден котарак, без да си отваря устата. Туфо разбра думите му по особен начин — така понякога чуваше своя вътрешен глас.

— Радваме се, че на тази далечна планета живеят същества, подобни на нас! — обади се вторият. — И най-много ни интересуваш ти. Ние проследихме твоя полет в космоса и геройското ти плаване в океана. Вашите кораби са още несъвършени, но ти се справи отлично!

— Аха. Благодаря за похвалата. Обаче нищо не разбирам — промърмори смаяният Туфо. — Откъде идвате? И как сте научили името ми?

— Ние идваме от другия край на Млечния път. Там котарашката цивилизация е много, много напреднала. Знаем, че земните хора наричат нашите летящи дискове УФО. А ти се казваш Туфо. Разликата е само една буква — рече първият звезден гост.

— За нашия светъл ум никак не е трудно да открием една буква и да произнесем името ти! — горделиво допълни другият.

— Ама как така? Наистина ли на вашата планета котараците управляват всички живи същества? — ококори се Туфо.

— На нашата планета живеят само котараци! Котараци, достигнали до висш разум — отвърна първият гост. — И затова там никой никого не управлява — всеки котарак се управлява сам. Всеки от нас има правото да живее, както си иска…

— И може да лети във всякаква посока! — не закъсня да се обади вторият. — Ние двамата пожелахме да видим планетата на нашите далечни прадеди. Оттук те са тръгнали някога — преди много векове.

— Така ли? Значи ние с вас сменещо като роднини? — подскочи удивен Туфо.

— Да, ние с теб доста си приличаме. Ала аз и моят съпланетник нямаме опашки. Така е в голямата вселена — който поумнее, изгубва опашката си! — рече първият.

— Затова те каним да дойдеш с нас: ти ще видиш нашата планета, а нашата планета ще види опашката ти! — обади се вторият.

— Ха сега де — промърмори Туфо. — Снощи слязох от самолета, днес ме викате на летяща чиния! Не може ли да дойда следващия път?

— Не може. Следващият наш кораб ще дойде след хиляда години! — в един глас се обадиха двамата.

— И аз не знам какво да направя. Не разбирате ли, че хем ми се иска, хем не ми стиска?! Ще ви кажа още по-ясно: ко-ле-ба-я се! — извика обърканият Туфо…

Но една топла ръка го дръпна за опашката и котаракът чу познат женски глас:

— Хайде, рижльо. Предаването „Гости от космоса“ завърши. Време е да излезеш от хола и да си легнеш в картонената кутия.

Туфо подви сънливо опашка и тръгна към килера до банята. След толкова месеци отсъствие за пръв път щеше да нощува в собственото си легло.

Първа глава
Трудно свикване с родния дом. Мизерията гледа с рибешки очички. Да ритнеш студения картоф и да се втурнеш навън

Казват, че истинските пътешественици се чувстват навсякъде у дома си — било в знойната пустиня или в дивите джунгли, било в тъмния корабен трюм или под светещото крило на Млечния път. Ала единственото място, с което те трудно привикват, това е техният роден дом.

Трудно беше и на Туфо да заживее отново в своя дом на шестнадесетия етаж. И не само защото в котарашката му памет продължаваха да се кръстосват пътища, да се люшкат океански вълни и да проблясват едри звезди.

И не само защото беше навикнал да пъха любопитен нос зад много врати, а сега едничка врата му позволяваше да стигне само до балкона.

В края на краищата рижият беглец беше видял и помирисал широкия свят — сега можеше да се свие в ъгъла и да заживее със своите спомени.

Но още когато прекрачи къщния праг, Туфо усети във въздуха някакво неспокойствие. Уж всичко наоколо стоеше на мястото си — и шкафчето за обувки, и зеленият фикус, и четирикраката кухненска маса — ала неговият дом сякаш не беше вече същият. Липсваха някои миризми в кухнята, телевизорът оттатък говореше със сърдит глас, близките му хора го посрещнаха с уморени усмивки…

Вярно е, че след като го познаха, всички нададоха радостни викове — прегръщаха го един след друг, милваха извития гръб и щръкналите уши, час по час му сипваха мляко в паничката. Но няколко дни след това май престанаха да му се радват толкова много. Всяко чудо за три дни, както обичаше да казва Косьовият баща.

И не на третия, а още на другия ден Туфо започна да разбира, че животът в родния му дом е станал твърде несигурен — все по-рядко се отваряше хладилникът в кухнята, все по-често неговата паничка на балкона оставаше празна. Да не говорим, че откакто се беше завърнал, още не беше вкусил печено месце или поне парче риба.

Само веднъж му поднесоха отворена консерва с наредени дребни рибки — толкова дребни, че вътре имаше повече рибешки очички, отколкото нещо сериозно за ядене…

Скоро забеляза, че и неговият приятел Косьо, след като се върне от училище, рядко хапва кюфтета или печено пиле, а почти всеки ден сърба доматена или картофена супа. Все по-рядко Косьовите родители вечер носеха пакети с вкусни неща. Обикновено слагаха на масата различни вестници — четяха ги на глас и припряно разговаряха за трудния живот и космическите цени.

Туфо слушаше с наострени уши — от опит знаеше, че щом животът на хората не е добър, и котараците живеят лошо.

Космическите цени Туфо веднага намрази, защото от космоса имаше неприятни спомени. Неговото лошо чувство беше потвърдено от един плешив човек, който каза по телевизора: „Мисля, че с такива космически цени вече влизаме в черна дупка“.

При тези думи Туфо наежи козина — спомни си за черния кашон, в който попадна по време на последното си бягство. В устата му се върна горчивият вкус на изгорели филийки и по гърлото му задраска противен прах.

„Прав е човекът — си рече рижият котарак. — Не бива целият град да влиза в черна дупка. Но кой може да ни предпази от хлътване в такава кашонска история?“

Уви, нямаше кой да даде отговор на този котарашки въпрос. От домашните спорове вечер Туфо подразбираше, че всички искат да открият някой човек, който да им каже: „Натам тръгнете! Точно там е изходът!“

И всички вкъщи бяха съгласни — цялата тази объркана работа можеше да се оправи само с избори. Избори, каквито стават навсякъде по земята…

Туфо имаше донякъде представа какво означава това. Нали в космическия институт направиха подобно нещо: между него, палавата маймунка и кафявия Рем избраха точно него за полет сред звездите? Сигурно така ще направят и тук.

А тази сутрин, тъкмо си дояждаше варения картоф, Туфо дочу от кухненското радио изненадваща вест — очакваните избори щели да бъдат съвсем скоро, в края на седмицата. Дотогава по улиците и площадите на града щяло да има многолюдни срещи с кандидатите за бъдещата управа.

Как така — нима е възможно такива важни събития да се случат без него? Без той самият да види с очите си и да помирише със собствения си нос как става това?

Рижият котарак ритна студения картоф и се втурна към коридора. Вратата на апартамента зееше широко отворена — току-що Косьо беше изкарал своя велосипед и беше забравил да я затвори.

Втора глава
Големият път започва с голям скок. Викат ви на телефона. Махнете този звяр от тролея! Нова среща с Мастиления котарак

„Големият път започва с малка крачка“ е казал някога един мъдър китаец. Ала нашият Туфо не беше ходил в Китай и затова тези думи не важеха за него — той направи великански скок и се пъхна в последната врата на потеглящия тролейбус.

Едва ли му минаваше през ума, че със скока в стария разтропан тролейбус започва най-дългото му бягство от къщи…

Но нека не изпреварваме събитията — засега рижият котарак се беше сгушил в дъното на препълнения тролейбус и внимателно оглеждаше обстановката. Обстановката беше такава, каквато се получава в тясно пространство с много хора — всеки се свива на своето малко местенце, без да обръща внимание на другите около себе си. Погледите на хората бяха отправени напред и затова Туфо се надяваше, че е останал незабелязан. Ала скоро видя, че малко момиченце с голяма розова кордела, седнало в скута на майка си, протяга ръчичка към него:

— Искам мяу, искам мяу! Мамо, дай ми мяу!

— Имаш си вкъщи и мяу, и бау — отвърна строго майката, без да поглежда накъде сочи детето. — За нови играчки пари нямаме.

— Дай това мяу, дай! — ревна нетърпеливо момиченцето и задърпа майка си за ръкава.

Туфо се досети, че така може да бъде разкрит. Завъртя глава и съгледа пред себе си жълта кошница, завряна под съседната седалка. Нямаше време за губене — бързо заобиколи няколко чифта обувки и се вмъкна в нея. На нейното дъно се поклащаха десетина картофа.

— Тези картофи ме преследват навсякъде — промърмори Туфо.

Картофените му разсъждения щяха да продължат, ако не беше забелязал през една дупка на кошницата как две момчета — едното високо, другото ниско и пълно — сочат към седалката и си шепнат весело нещо.

Отначало помисли, че те също са го забелязали, но проследи погледите им и разбра, че разговарят за човека на седалката. Туфо изви очи нагоре и видя белокосия притежател на кошницата.

Лицето на стареца имаше уморен вид, а очилата му бяха обърнати към прозореца.

Котаракът успя да разбере и нещо друго — при всяко спиране и тръгване на тролейбуса над вратата светваше лампичка и се чуваше предупредителен звън. И това, кой знае защо, също развеселяваше момчетата.

Когато наближи следващата спирка, звънецът пак звънна и тогава дългото момче се наведе към стареца:

— Викат ви на телефона! — рече високо то.

Белокосият човек го погледна разсеяно, стана и направи крачка към вратата. Едва тогава му дойде на ума, че не се намира вкъщи, а в тролейбус. Поиска да се върне обратно, но дългото момче, ухилено до ушите, вече се беше разположило на неговото място.

— Този свят объркан го заварих и объркан ще го оставя! — каза тъжно старецът.

А дебеланкото отсреща започна да се кикоти неудържимо:

— Ха-ха-ха! Хи-хи-хи! Хвана се на въдицата старецът! Брей, колко смешно стана!

Туфо съгледа как засраменият старец без нужда намества очилата си, как се навежда към краката на дългуча, за да вземе кошницата си, и сърцето му се изпълни с жал. Бързо се измъкна от скривалището си и заби нокти в белия панталон на момчето.

— Ох, тук има оси! Някаква оса ми влезе в панталона! — развика се плачливо дългучът. Но докато надничаше под седалката, Туфо вече беше във въздуха — прелетя като рижа мълния между седалките и захапа дебеланкото по корема:

— На ти ха-ха-ха! На ти хи-хи-хи! — ръмжеше ядосаният Туфо.

— Ааа! — нададе вой дебелото момче. — Махнете този звяр от мен! Изхвърлете го от тролея!

Но Туфо нямаше намерение да се бави повече в тролейбуса. С първия звън на звънчето той скочи през вратата и се приземи на улицата.

Видя пред себе си телефонна кабина и мигом се пъхна в нея. Подаде глава през процепа на вратата и проследи с едно око отминаващия тролейбус. И тъкмо се убеди, че всяка опасност е отминала и може да продължи пътя си, чу зад себе си познат глас:

— Ало, приятелю, добра среща!

Туфо се обърна изненадан и завъртя очи нагоре, към телефонната слушалка. Стори му се, че с него си правят шега — както със стареца преди малко.

— Прибери си увисналата устна и погледни точно пред теб! — обади се отново познатият глас.

Туфо трепна, присви очи и забеляза в ъгъла тъмносиво петно. Петното се раздвижи, над него щръкнаха уши и отзад се размаха опашка. Не може да бъде — пред него стоеше здрав и цял, променен и вечно същ Мастиления котарак!

— Здравей, друже, здравей! — подскочи радостно Туфо. — Откога не сме се виждали!

— От миналата есен — уточни вежливо Масти. — Разделихме се на улица „Планински ручей“…

— Помня, помня! Ти тогава отиде на мач!

— Не отидох, а ме замъкнаха — поправи го Масти. — Голям тупаник стана тогава…

— Искаш да кажеш, че вашият отбор е победил? — примигна Туфо.

— Тъкмо обратното — нашите паднаха с три на нула и момчетата в квартала ме биха на почивки. Даже в езерото щяха да ме хвърлят.

— Не е лесно да бъдеш талисман — съжалително поклати глава рижият котарак.

— Такава ми е съдбата — въздъхна Масти. — И моето нещастие е двойно — винаги съм бил талисман на тези, които губят мача.

— Лоша работа — рече Туфо. — Може би пак трябва да смениш улицата…

— Вече не живея само на една улица. Спя в телефонните кабини — нощем в тях рядко влиза човек. Пък и през деня мога да се скрия в някоя за малко. Ако се наложи.

— От кого се криеш? — отново трепна котаракът.

— От същите момчета. Само че те сега не ходят по мачове, а се събират по площадите — пеят буйни песни и веят различни знамена. Ако им попадна в ръцете, всеки ден ще ме боядисват в един или друг цвят.

— Разбрах — кимна рижият. — Готвят се за изборите.

— Точно така! — потвърди Масти. — Искат да изберат в управата на града най-умните човеци. Но много добре знам, че накрая боя ще изям пак аз.

— Чакай, чакай — прекъсна го Туфо. — Сигурно са ти известни местата, където се събират много хора?

— Хубава работа! — засегна се Масти. — Никой друг котарак не знае по-добре от мен къде стават тези шумотевици. И само аз мога да ти покажа най-безопасния път към тях!

— Сигурно има и опасни местенца, така ли е, Масти? — рече колебливо рижият котарак.

— Опасно е да се страхуваш, преди да е станало страшно — каза философски Мастиления котарак. — И още нещо запомни от мен: колкото по-бързо тичаш, толкова по-малко бой ще изядеш!

И Масти смело се понесе напред, последван от предпазливия бяг на своя риж приятел.

„Да става каквото ще, си мислеше Туфо. Един талисман понякога може да носи и щастие!“

Трета глава
Необикновената улица. Да те настигне бирено цунами. Хайде на митинг! Който е гладен, не е свободен!

Градът шумеше край тях с идващи и отминаващи стъпки, с безброй човешки гласове и неспирен автомобилен грохот. Но явно беше, че Масти е любител на по-тихи звуци — той рязко сви в тясна пресечка и поведе Туфо към някакъв железен парапет.

— Това е най-старият градски мост — рече задъхан Мастиления котарак. — А долу минава реката, която сега е пресъхнала. Ще се спуснем там и ще тръгнем по нейното корито, без да ни усети някой. Улица само за двама, както се пее в песента. Хайде сега, виждаш ли тази стълбичка…

— Слушай, Масти, сигурен ли си, че реката е пресъхнала? — попита на първото стъпало Туфо…

Не че го беше страх, но имаше лоши спомени от големи количества вода — от игриви фонтани и още по-игриви морски вълни.

— Плочите от двете страни не са виждали вода почти цяла година. А по средата има струйка колкото детски пиш — отвърна Масти.

— Щом казваш — съгласи се рижият котарак.

След минута двамата припкаха по тази наистина необикновена улица. Над главите им тътнеше градът — горе край светофарите се тълпяха хора и тревожно скърцаха спирачки. А тук пред очите им се откриваше сух и безлюден хоризонт. Каменното корито приличаше на дълга самолетна писта, по която Масти и Туфо можеха да развиват всякаква скорост. Само дето крила им липсваха…

Свободният бяг по права линия така ги увлече, че те даже не забелязваха високите стени отляво и отдясно. По стените вече не се мяркаха никакви стълби или стъпала, защото място за излизане имаше само край мостовете на реката. А следващият мост беше твърде далече…

Двамата приятели дори не подозираха, че тичат на воля по дъното на безкраен каменен затвор, в който се бяха напъхали сами. Но не това беше най-лошото. В друг ден и в друг час двамата непременно щяха да дотичат до някакъв изход, защото Масти добре познаваше този маршрут.

Най-лошото беше това, че след тях вече препускаше — буйна и съскаща, тъмна и разпенена — Голямата бирена вълна.

Известно е, че когато се отвори бутилка, пълна с бира, почти винаги се чува нежен пукот и отгоре се показват няколко клъбцета пяна.

Ала когато се спука главната тръба на бирената фабрика и тази фабрика се намира до реката, тогава проехтява тъмен грохот. И по речното корито тръгва истинско бирено цунами — огромна вълна с дъх на кръчма и с кипящ облак пяна отгоре.

Не само за котараците, но и за много хора в града ще остане необяснимо защо се спука тази тръба — поради древна възраст или поради небрежни действия на някой пийнал работник — но фактът си е факт: в пресъхналия речен канал, а не в пресъхналите гърла на безброй граждани, се изля цялото днешно производство на бирената фабрика.

Туфо пръв долови приближаващия грохот и уплашено извика:

— Масти, спри за малко! Спри и чуй. Зад нас идва нещо голямо и ръмжащо!

Мастиления котарак удари крачна спирачка и обърна глава.

— Знаеш ли, че си прав — промърмори той. — Някаква грамада мержелее зад нас. Чудна работа — старият мост сякаш се покри със снежна пряспа…

И изведнъж Масти изкрещя:

— Реката приижда! Стига си зяпал, а давай да бягаме! По-бързо, чуваш лиии!

— Чу-ва-а-а-ам! Ама не мога да плу-ва-а-ам! — отвърна му на пресекулки бягащият след него Туфо.

— Аз същооо! И двамата сме за мустакаааа! — викаше с нарастващ ужас Масти.

Котараците тичаха с все сила напред, към спасителния силует на следващия мост. Ала никаква земна сила не можеше да им помогне да стигнат навреме там.

Голямата бирена вълна беше голяма, защото се движеше и с голяма скорост.

Туфо, който бягаше малко по-назад, пръв стана жертва на фучащата страхотия — в началото го настигна ужасен мирис, после тежка лапа го блъсна и го завъртя в огромна паст. Туфо почувства, че го боцкат хиляди иглички. А в устата и носа, даже в очите и ушите му нахлу кипяща и миризлива течност.

„Напомня ми на нещо — за секунда успя да разсъди той. — Нещо средно между селско вино и горчив тоник.“

Когато въртопът го изхвърли на повърхността, между дрипавите кълба пяна, Туфо нададе глас: „Мяууу! По-мо-оощ! Давя сеее! Мяууу!“

Но случайно премлясна веднъж, после пак и си каза: „На вкус не е толкова лошо. И някак приятно ми се върти главата…“

Ако трябва да бъдем справедливи, бирата този ден наистина не беше лоша. Каква безвкусна горчилка, какъв конски чай беше пил в други дни градът! Но въртенето в главата беше предизвикано не толкова от самата бира, колкото от лудото люшкане на вълната. Туфо като в просъница съгледа напред тъмносивата гърбина на Масти…

— Ей, друже, тук съм! — поиска да извика той, но биреното цунами го дръпна надолу и той загуби представа къде е(От този момент нататък Туфо повече нямаше да види Мастиления котарак. След два часа, далече оттук, Масти щеше да бъде измъкнат на брега от някакви селски момчета и котаракът талисман щеше да заживее друг живот. Щеше да си прекарва дните не в тясна телефонна кабина, а в широк селски двор — сред кудкудякащи кокошки и магарешки рев…)

А на нашия Туфо предстояха още много — и търсени, и нежелани — градски вълнения. Преди да отмине, Голямата бирена вълна го изблъска до средата на каменния бряг. Там котаракът увисна на една желязна скоба — полуудавен и полупиян, приличащ на ръждива кръчмарска дрипа.

И едва следобед, когато по крайречната улица тръгнаха шумни тълпи, един младеж, носещ висок плакат в дървена рамка, възбудено извика:

— Вижте, вижте — котарак! Не може да изкачи стената. Да му помогнем, а?

И под развеселените погледи на останалите човеци младежът протегна към отчаяния Туфо дръжката на плаката.

Рижият котарак, макар и безкрайно уморен от биреното приключение, се хвана за дръжката и дори успя да прочете (нали беше ходил един ден на училище) краткия надпис на плаката: „Който е гладен, не е свободен!“.

„Дявол да го вземе, има някаква истина в тези думи…“ — помисли си рижият котарак и мълчаливо заприпка редом с хората.

Четвърта глава
Как да провреш нос между носовете на обувките. Виолетови знамена и мечта за чер хайвер. Да живеят синьо-белите! Синият балон лети към розовата шунка

По едно време тротоарът се дръпна встрани и Туфо разбра, че са стигнали до широко място, където са събрани много хора. За момент котаракът успя да зърне в далечината куп виолетови знамена, развени около висока сцена.

Но пред него започнаха да прииждат още човешки крака, обути в най-различни обувки, и те скоро закриха гледката.

Туфо уплашено проследяваше как тънки и дебели подметки се въртят около носа му, но когато една мръсна маратонка го блъсна в корема, си каза:

— Тук никой не гледа къде стъпва. Я да се измъквам, преди да са ме направили на кюфте…

И бързо тръгна в обратна посока, като провираше умело нос между носовете на обувките. Най-после стигна до по-просторно място, където рядко притичваха човешки стъпки. Там свършваше паважът и започваше дълга ивица от зелена трева.

А сред тревата беше стъпила каменна жена, която носеше на рамо дълга кобилица с два котела. Явно, че статуята напомняше на гражданите онова далечно време, когато техните баби и дядовци са пили само изворна вода.

Жената беше изваяна във фолклорно облекло с много дипли и гънки, удобни за катерене, и по тази причина само след няколко секунди рижият котарак беше стъпил на кобилицата. Пропълзя до предния край, скочи в плитката дълбина на каменния котел и целият се превърна в зрение и слух…

Тогава съгледа, че на високата сцена с виолетови знамена излиза нисък и тантурест човек, който размаха ръце, сякаш се опитваше да литне:

— Ние искаме — заговори гръмогласно той — това прекрасно слънце да грее еднакво за всички! А не само някои хора да се радват на ярката му светлина!

Цялото множество започна да ръкопляска и да вика „Браво“.

— Този човек сигурно вижда и през облаците — удиви се рижият котарак.

Но там пламенната реч продължаваше:

— Ако не можем да бъдем еднакво богати, никой не бива да е по-беден от другите. Ще ви кажа: по-добре да ядем само черен хляб и картофи, но да има достатъчно храна във всеки дом!

— Най-сърдечно благодаря — набръчка нос Туфо, — от картофи вече ми играе под лъжичката. Да не говорим, че черният хляб е по-вкусен с черен хайвер!…

Дебелият човек сякаш дочу мърморенето на Туфо и мигом добави:

— Знам, че някои си хапват черен хайвер и си пийват, колкото им се иска, скъпа бира. Но аз ще им кажа право в очите…

— Брей! — промълви Туфо. — И защо ли гледа точно към мен?

А човекът продължаваше да говори:

— И неслучайно издигаме пред вас виолетовия цвят — този цвят е рядък в природата, както е рядка в нашия живот справедливостта! И ако аз стана ваш избраник, тържествено ви обещаващ, че не само тук, а навсякъде ще се веят само виолетови знамена!

Речта беше изпратена с възторжени аплодисменти.

Единственият, който не ръкопляскаше в този момент, беше Туфо. Думите на оратора не му допаднаха — те бяха виолетови на цвят, но нямаха определен вкус.

И Туфо реши да слезе от своята наблюдателница. Ала тъкмо когато припълзяваше по дългата кобилица, слухът му долови по-различни гласове: „Долу виолетовите!“, „Да живеят синьо-белите!“, „Денят изгрял е синьо-бял!“…

Котаракът впери очи в другия край на площада и видя множество, което размахваше безброй сини байрачета на бели черти. Бързо се промъкна до другия котел и оттам обхвана с поглед цялата картина.

В центъра на множеството бавно се движеше дълъг камион, целият накичен с гроздове от сини балони. А сред балоните млада жена в бяла рокля викаше в микрофона:

— Стига виолетови лъжи! Да започнем от бяла страница, където да напишем: „Искаме всичко, което нямаме!“.

— Права е жената — прошепна на себе си Туфо. — Нямането е лоша работа. Само че аз не искам всичко — стигат ми например две търкалца салам…

— Тези, които искат малко, нямат място сред нас! — продължи още по-заплашително бялата жена, сякаш за да се скара на Туфо за скромните му претенции към живота. — Искаме свобода и банани! Искаме хубави дрехи за всеки ден и много празници през годината!

— За саламчето пак забрави да каже — въздъхна огорченият Туфо. — Тази жена май няма котарак вкъщи…

— Човек не е четириного същество, което не мечтае за щастие! — извиси отново глас жената. — Всичко или нищо, сега или никога!

Гръмна оглушителна музика и към небето полетяха балоните, сръчно развързани от някакъв младеж в син работен комбинезон. Сините балони, почувствали обещаваната свобода, се издигаха все по-високо и все по-високо, сякаш отдолу ги удряха многобройните викове „Браво!“.

Но всичко това не можеше да възхити котарака, защото и най-красивите думи си оставаха думи, а той от много часове усещаше грозен глад. В корема му нещо скърцаше и къркореше, а лапите му се преплитаха и отказваха да извървят обратния път. Може би щеше да остане завинаги тук, в хладния каменен котел, ако от въздуха не се спусна един от големите сини балони, нарадвал се вече на свободата.

Приличащ повече на издут син парашут, балонът спусна дългата си връв в лапите на Туфо. Какво стана след това, се досещате сами — рижият котарак веднага си спомни за своите летателни способности и смело пое управлението на балона.

След онези премеждия в селския самолет, в товарния хеликоптер или в космическата кабина неговият полет сега беше просто играчка. Всъщност движението на балона беше управлявано от една рижа опашка, която умело се размахваше във въздуха.

Така Туфо полетя от единия към другия край на площада, като правеше лъвски гримаси на човешкото множество.

После бавно се завъртя над някакви алеи с повехнали рози и неочаквано се приземи. Приземи се обаче не върху розите, а върху розово парче шунка.

Пета глава
Нещо калорично за професор Каракалпаков. В чинията падна котарак. Закъсняла награда за научно сътрудничество. Няма рози без бодли

И така — само преди минута сервитьорът в лятното ресторантче беше поднесъл тънко парче шунка на известния професор Ричард Каракалпаков. Тук професорът идваше напоследък по две причини — хем да хапне нещо по-калорично, хем да погледа пеперудите, пърхащи над розовите храсти.

„Пляяяс!“ — и професорът видя скромния си обяд захлупен от лапите на голям риж котарак. Котаракът беше долетял някъде от небето, ала не изглеждаше пострадал от внезапното приземяване — мигом разтърси глава, помириса чинията и незабавно отхапа половината от розовото парче.

— Просто невероятно! — бутна очилата си професорът. — Наоколо летят пеперуди, а в чинията ми падна котарак!

— Моля да бъда извинен! — виновно го погледна Туфо, неспирайки да дъвче. — Умирам от глад! Цял ден човеците ме гощават с празни приказки! На всичко отгоре и балоните им летят бавно!

Мъдрият човек като че ли разгада погледа му и вдигна очилата си към небето. Учудено проследи отлитащия син балон, после обърна лице към котарака. Туфо колебливо побутваше с лапа другата половинка от шунката към него, сякаш му казваше: „Ето, оставих малко и за тебе!“.

— Тези младежи, тези младежи — въздъхна уморено професорът. — Всеки ден измислят по някоя хлапашка шега. Дори котараците не оставят на мира…

Очевидно той изрече това по адрес на своите пакостни студенти. Прибързано реши, че някой от тях е вързал котарака за балона и го е пуснал от терасата на института — и то така, че да се приземи точно на неговата маса.

За жалост нито един от студентите му все още не можеше да прави такива точни изчисления. Вместо да изучават математика и природознание, те сега размахваха по улиците предизборни байрачета и викаха колкото им глас държи…

Но така или иначе — котаракът в чинията беше факт. Професор Каракалпаков бръкна в джоба си и остави на масата куп сребристи монети. После важно се изправи, притиснал до гърдите си крокодилската чанта, и бавно се отдалечи между прелитащите пеперуди. Той дори не подозираше, че днес беше възнаградил с парче шунка този, който му помогна да направи важно откритие.

— Виж го ти! Стана от масата, без да си вземе хапка! — промърмори учуден Туфо. — Дори не забеляза, че му оставих половинката! Какво пък, може да не е гладен като мен!

Въздъхна облекчено и лапна другото парченце. След това се търкулна на бялата покривка и доволен от живота, се протегна по цялата си дължина.

И тогава най-после стана това, което трябваше да стане — покривката бавно се изхлузи към земята, повличайки със себе си и празната чиния, и шишенцата с подправки, и проблясващите монети, и самия котарак. Над малкия ресторант отекна силно и продължително дрънчене.

— Ах ти, мръсен котарак! Каква поразия ми направи! — размаха ръце дотичалият сервитьор. — Ще ти дам аз на тебе!

Туфо не дочака да му дадат удар по гърбината. Веднага му стана ясно, че щастливият обед е привършил, и направи отчаян скок към розовите храсти.

Докато се промъкваше в спасителната леха от рози, усещаше по муцуната, гърба и опашката безброй неприятни бодвания. Но вместо да мисли за тях, си спомни старата моряшка песен: „Няма рози без бодли, няма щастие без болка…“

Стигна до края на лехата и затича по прашния асфалт, а песента за розите и бодлите продължаваше да звучи в него.

И сигурно още дълго щеше да си я повтаря наум, ако пред очите му не беше се появило едно друго множество, което вместо байрачета, носеше зелени клонки. Множеството мълчаливо гледаше в една посока…

Запъхтяният Туфо също изви глава и тогава съгледа дълъг комин, който бълваше над къщи и дървета черни кълба пушек.

Шеста глава
Чист въздух за безсловесните животни! Ритник в хълбока, или край на речите. Масти го няма, но идва Гошко с велосипеда

„Сигурно не им харесва коминът…“ — отгатна веднага Туфо. Нали такава воняща пушилка идваше и до техния балкон на шестнадесетия етаж. Той също бе отраснал до подобна димяща фабрика. Дори си спомни един случай, когато вкъщи го обвиниха, без да има вина:

— Туфо, ти ли пусна тази смрадливка в стаята? Ако те боли стомахът, бягай вън на балкона! И всичко прави в пясъка!…

Как можеше да им обясни, че тази миризма не е дошла от него, а от димящата фабрика отсреща? Трябваше да мине време, докато всички вкъщи разберат това. И започнаха да отварят балконската врата и прозорците все по-рядко.

„Докога ще мълчат тези хора тук? — си помисли котаракът. — И какво има да му гледат на този проклет комин? Да му сложат отгоре една голяма тапа, и готово!“

Размишленията на котарака бяха продължени от един човек с козя брадичка, който стъпи на крайпътен камък и извиси глас:

— Ние сме дошли тук, за да помълчим пред този димящ Везувий, който отдавна трови въздуха на нашия град. Но защо да обиждаме Везувий, драги граждани? Даже вулканите избухват на много години веднъж, а този комин ни засипва с мръсната си пепел всеки ден! Нито за миг не спира да погубва здравето на всичко живо наоколо — на хора и дървета, на пойни птици и безсловесни животни!…

„Не забрави да спомене и нас, животните — трогна се Туфо. — А ние най-много гълтаме пушилката по балконите.“

— Но аз ви питам: само да мълчим ли сме дошли тук? — продължи още по-гневно брадатият. — Ние не можем повече да мълчим!

— Няма да мълчим! Стига черен дим! — извика хорово смълчаното досега множество и размаха във въздуха зелените клонки. Пред смаяните очи на Туфо улицата се превърна в зелена гора, разлюляна от вятър.

А гневната реч не спираше:

— Всички знаем какво произвежда заводът под този комин. Произвежда, драги граждани, специални тухли, от които се правят други комини. И всеки нов комин бълва нова чернилка отгоре ни. Димът се стеле над нас, а ние се мятаме като риби на сухо!…

— Ама че добре го каза! — трепна котаракът. — Аз съм изваждал рибка на сушата, та знам…

— Ние сме дошли тук, за да защитим себе си и нашето бъдеще! — прекъсна неуместния котарашки спомен човекът. — И ако изберете мен в управата, ще поискам този ужасен комин да изчезне! И небето над него ще засвети като ново!

Тук човекът вирна брада и протегна двете си ръце по посока на комина, който невъзмутимо продължаваше да праща къдрава чернилка в мръсното небе.

— Е, това е човек, който не говори празни приказки — възхити се Туфо. — Непременно трябва да го видя отблизо и да му подам лапа!

И рижият котарак се запромъква през гъстото множество. Отново край носа му се завъртяха носовете на безброй обувки. Но Туфо вече имаше опит — прекоси тротоара, скочи на крайпътния парапет и оттам съгледа в пълен ръст брадатия човек. Към него бяха протегнати много ръце…

„Сега е моят ред“ — си рече Туфо и се втурна към брадаткото. Изправи се на задни лапи и най-уважително го дръпна за крачола…

— А, кой ме дърпа? — наведе глава човекът. — Какъв е този нахален котарак тук?

И последва силен ритник в хълбока.

Туфо сам не разбра кога излетя оттатък парапета — в жълтеещата трева на градския парк.

Хукна на зигзаг между дърветата, без да се обръща. Човешките гласове постепенно се стопиха във въздуха, но Туфо продължаваше да бяга от своето голямо разочарование…

„Излезе кофти човек — мислеше си обиден Туфо. — Защо не отиде да ритне комина, а ритна мен? Прав беше Масти, че от хорските шумотевици най-често страдат котараците!“

Изведнъж мислите му се завъртяха около неговия изчезнал приятел. Къде ли го беше отвлякла бирената стихия? Дали някоя протегната лапа му е помогнала да излезе на спасителен бряг? Ех, как му липсваше сега Масти — да размаха пред него проскубана опашка, да подвикне куражлийски: „Щом сме двама, страшно няма!…“

Туфо често беше намирал и изгубвал приятели по своя лъкатушещ път, но сега почувства истинска тъга. Искаше му се още в тази секунда, още зад следващото дърво да зърне стария си познайник и да му рече: „О, Масти, привет! Тази среща за мен е малък празник!“

„А за мен е още по-малък!“ — да му рече нахакано Масти и да го поведе отново по своите непразнични маршрути. Така е то — добрият приятел става още по-скъп, когато го няма.

„Зън-зън! Зън-зън!…“ Познато велосипедно звънче прекъсна тъжните размишления на Туфо. По широката алея се зададе тъмночервеният Косьов велосипед, но котаракът забеляза веднага — на седлото се поклащаше не русият Косьо, а дребничкият Гошко от техния блок.

Седма глава
Захвърленото съкровище. Да ти вържат магнит на опашката. Будката на булеварда е отворена

— Ей, Туфо! Къде се губиш цял ден? — извика отдалече малчуганът и натисна контрата. Изтърканата гума изпърпори по кафеникавия пясък и спря до самия нос на котарака.

Зарадваният Туфо, вместо да дава дълги обяснения, тутакси се метна на велосипедната рамка.

— Здравей, пирате рижав! Да знаеш какво голямо търсене падна! — укорително разбърка ушите му Гошко. — Нашият Косьо чак на покрива се качи заради теб! А на мен ми даде колелото, за да те диря из парка. Сега, значи, всичко е наред.

— Всичко е наред, щом съм седнал отпред! — измяука гордо Туфо, забравил предишните вълнения.

— Аха, пак си на своето любимо място. Само че преди да те закарам вкъщи, трябва да свършим с теб една работа.

— Каква работа? — озадачен изви глава Туфо.

— Специална — тайнствено продума Гошко. — Ще отидем да приберем едно захвърлено съкровище. Още не съм казал на Косьо за това, но мисля, че сега е моментът. Тъкмо залязва слънцето.

Туфо погледна към потъмнелите върхове на дърветата, където потрепваше самотен лъч, и кимна мълчаливо.

Беше чувал да казват, че истинският пират не бива да задава излишни въпроси. Както и да се вълнува излишно.

Ала колкото по-бързо се въртяха прашните спици под него, толкова повече растеше вълнението му. „Хм, съкровище. При това — захвърлено — разсъждаваше той. — От кого е захвърлено? И щом е захвърлено, дали е съкровище? И защо трябва да го прибираме по залез-слънце?…“

По едно време спирачките на велосипеда скръцнаха и стъпилият на земята Гошко рече с още по-тайнствен глас:

— Хайде, слизай! Пристигнахме! Сега ще извадя и въдицата…

Докато момчето бъркаше в джобчето на ризата си, Туфо напрегна поглед и различи познатия дъговиден бряг.

„Езерото! — трепна той. — Същото онова малко езеро. Значи златни рибки сме дошли да ловим!“

— Няма да ловим риба — сякаш отгатна мислите му Гошко. — Още миналата година златните рибки изчезнаха оттук. Сега и водата е съвсем изтъняла — не е повече от един пръст. А нашето съкровище, пирате рижав, лежи на дъното. И ще го извадиш ти — с ей тази магнитна въдица.

И момчето полюшна пред Туфо извито железце, вързано за къс канап.

— Гледай какво може да прави магнитът — продължи шепнешком момчето. — Ето: вадя стотинка от джоба, приближавам я до магнита и — хоп — тя се лепва за него. После, естествено, я отлепвам.

Смаяният Туфо помириса странното железце, после направи няколко плахи крачки към брега. Заби поглед надолу и видя безброй монети, проблясващи по тъмното дъно.

Започна да се досеща какво е това захвърлено съкровище. Беше виждал как хората хвърлят стотинки край пеещия фонтан: при всяко хвърляне те се усмихваха и изричаха някакви думи.

Сега фонтанът нито пееше, нито танцуваше. Изобщо не даваше признаци на живот. Ала хвърлените монети продължаваха да блещукат по дъното като дребни звезди в ясна нощ. Значи такава била специалната работа — ще спуснат магнитната въдица и ще наловят колкото си искат стотинки! Хитро измислено!

— Така. Май че ти стана ясно — обади се пак Гошко. — Сега дай опашката, ако обичаш.

— Каква опашка? — сепна се котаракът.

— Твоята опашка. Ще вържа магнита за нея и ще те пусна да тичаш по дъното…

— Да тичам в тази широка вода? — ококори се Туфо.

— Не се плаши — казах ти вече, че водата е плитка един пръст. Лично съм проверил.

— Как си държал пръста — изправен или легнал? — осведоми се за всеки случай Туфо.

— Сам ще разбереш — сопна му се Гошко и бързо направи възела. — Хайде, влизай, но без да вдигаш много шум.

Туфо въздъхна мрачно, затвори очи и направи кълбо напред. Когато стъпи на гладкото дъно, установи, че водата е по-плитка от една лапа.

„Да, може да се тича тук — си каза той. — И най-добре е да обикалям повече край фонтана — там най-често падаха стотинките…“

И така — кръг след кръг — захвърленото съкровище започна да излиза на брега. Туфо припкаше около фонтана, а на ниския бряг го посрещаше Гошко. Легнал по корем на цимента, хлапакът хващаше вирнатата опашка и прибираше от магнита мокрите монети. По едно време котаракът го чу да казва:

— Стига толкова. Напълних си всичките джобове — и на панталона, и на ризата. Просто се чудя какво да правя с толкова много стотинки! Хайде, измъквай се! И да тръгваме с колелото — будката на булеварда е още отворена!

И в синкавата привечер отново звънна нетърпеливо велосипедно звънче.

Осма глава
Когато пътят ти започва от Триумфалната арка. Жан Стефенсон не е сам в пустинята. Керван камили и резервна гума

А в същото време край пясъчните хълмове на Северна Африка прозвъня друго велосипедно звънче. Младият и още неизвестен колоездач Жан Стефенсон продължаваше да натиска педалите, устремен към своята мечта — още от малък той искаше да обиколи Земята с обикновен пътнически велосипед.

Знае се, че големите герои в историята трябва да изминат дълъг и труден път, докато стигнат до своята Триумфална арка.

А младият кандидат за световна слава Жан Стефенсон започна своя път от Триумфалната арка, за да се отправи към забуления с неизвестност хоризонт.

Всъщност Триумфалната арка, стърчаща в центъра на Париж, отдавна беше изчезнала зад гърба му. Стефенсон беше преминал гладките европейски шосета, беше плавал на ферибот през Гибралтарския пролив, беше оставил зад себе си мароканските възвишения и сега въртеше педалите в самото начало на пустинята.

Пред него мержелееше асфалтов път, гарниран с нежни ивици пясък, а зад него пламтеше африканският залез.

„Като че ли вейна прохлада. Само пясъчна буря да не излезе отнякъде!“ — си помисли Жан и отпи глътка ментов чай от пластмасовото маркуче. Тубичката с освежителен чай, сложена под кормилото, му беше подарък от самотен бедуин, размахал приветствено ръце край пътя.

Но това беше още сутринта, а сега, в знойната привечер, умореният велосипедист трябваше да пести глътките, докато стигне до някой гостоприемен покрив.

„Дотук всичко върви добре! — си даваше смелост Жан Стефенсон. — Спуках гума само два пъти — когато блъснах таралежа и когато минах през онази ръждива капачка от кока-кола. Храна също имам достатъчно: походната ми чанта е пълна с бисквити, пакетът със сухи фурми лежи на дъното неразпечатан. И ако искам, мога да се върна мислено у дома — с мен е снимката на моя скъп папагал!“

И младият колоездач извади с една ръка от джоба на фланелката си малко портретче.

— Привет, драги Белмондо — прошепна усмихнат Жан, без да спира въртенето. — Какво ли правиш без мен в онази студена къща?

„Ям слънчогледови семки и мисля за теб!“ — би трябвало да отвърне познатият на всички ни папагал. Но майсторът на мъдри отговори Белмондо беше далече оттук и не можеше да чуе въпроса.

Да, не се удивлявайте — след толкова морски пътешествия и корабни премеждия говорещият папагал Белмондо беше намерил уют и спокойствие в дома на Жан Стефенсон. Дори между двамата възникна добро приятелство. Но когато младият човек трябваше да избира едно от двете — папагала или славата, — все пак избра славата.

Сега Белмондо дремеше по цял ден в пустата стая. Само една девойка от време на време му носеше слънчогледови семки и му говореше какъв храбрец е Жан, тръгнал към неповторим велосипеден подвиг.

— Така е, приятелю Белмондо. Само ти знаеш всичко и ме разбираш добре — въздъхна младият колоездач и прибра снимката. — Дълъг и трънлив е пътят към славата…

Като доказателство на думите му в същия момент под спиците се чу силен гръм. Едва тогава Жан забеляза, че е преминал през един сух трън, довян кой знае откъде на пътя. Сякаш и пустинята потвърждаваше, че пътят към славата е трънлив.

Ако Белмондо беше видял случилото се, щеше мигом да изкрещи: „Абракадабра! Харакири! Аванти!“, но и това нямаше да помогне на злополучния колоездач.

Жан Стефенсон наистина страдаше от отсъствието на папагала, но сега повече го разтревожи липсата на резервна гума.

Погледна към стъмнения хоризонт, сложи велосипеда на гръб и бавно тръгна по асфалтовата лента — с тиха надежда, че ще го настигне някой заблуден автомобил.

Чак късно вечерта го настигна керван камили, на чийто гръб Стефенсон и неговият велосипед стигнаха до крайпътен оазис. Там имаше и малък магазин, откъдето колоездачът можа да си купи резервна гума.

Само че гумата, купена в пустинята, струваше повече от целия велосипед.

Девета глава
Парите променят човека. Колко струва кутия с дъвки? Кражбата. „Сред вълните — пам-па-рам, корабът ни ще отплува“

Последният лъч отдавна беше потънал зад върховете на парковите дървета.

— Хайде, качвай се бързо в багажника! — нетърпеливо нареди Гошко, като попипваше издутите си джобове. — Целият си вир-вода, няма как да те возя на рамката. Влизай в коша. И да не чувам котарашки глас!

Умореният Туфо разтърси мокра козина и се пъхна в металното кошниче отзад. То беше направено да превозва дребни покупки, но сега спокойно можеше да побере един опашат пътник.

Когато се намести добре, котаракът дръпна момчето за ризата: Готов съм!

— И аз съм готов! — обяви важно Гошко. — Внимание! Включвам крачния двигател!

И завъртя педалите по посока на големия булевард. При всяко по-енергично поклащане от джобовете му долиташе монетен звън.

„Виж го ти! — мислеше Туфо. — Щом прибра паричките, и гласът му се промени — започна да командва съвсем по капитански…“

— Сега с тези парички — обади с още по-важен глас Гошко — ще купим цяла кутия дъвки. Ще ги разделим с Косьо. И даже на теб ще дадем една!

„Голяма щедрост, няма що — промърмори под мустак Туфо. — Как да му кажа, че хич не ми трябва? Веднъж ядох дъвка и два дни ме боля коремът!“

Велосипедът направи плавен завой по широкото и бляскаво кръстовище, премина на жълт светофар и внезапно спря в тиха уличка.

Котаракът надигна глава и съгледа светещото прозорче на дървената будка, в която се продаваха вестници и дъвка. Тя беше по-голяма от кучешка колиба и по-малка от двукрилен гардероб. Зад прозорчето се виждаше лицето на седнал човек, който в момента уморено се прозяваше.

— Спи му се на човека — рече Туфо и също се прозина. — Май че е късно вече. Сигурно предаването „Лека нощ, деца!“ отдавна е свършило…

— Пристигнахме, значи, при дъвките! — обади се бодро Гошко и подпря велосипеда на крайпътно дърво. — А ти, вместо да лапаш мухи, кротувай в коша. След пет минути се връщам!

Туфо обидено се сви в металната мрежа. „Не лапам мухи, а просто се прозявам!“, искаше да отвърне той, но момчето тракна отгоре му капака и затича към светещото прозорче. От дрехите му пак долетя стотинков звън.

Котаракът любопитно проследи как Гошко изпразва един по един джобовете си и как човекът отсреща, преглътнал прозявката си, внимателно брои монетите. От вече преброените стотинки будкаджията правеше дълги хартиени фишеци, които надписваше с химикалка.

„Тази работа едва ли ще свърши скоро — си каза рижият котарак. — Не е лошо да изкарам една дрямка, докато чакам.“

Обърна се на другата страна и подложи лапа под ухото…

Но тъкмо притваряше очи, дочу наблизо глас:

— Ама че късметлия излязох! Какъв подарък ми е приготвил Денонощният магазин! Чака-рака, чака-рака, хей!

Докато Туфо се досети какво точно става, една тъмна фигура яхна колелото и завъртя педалите. Всичко стана с тиха бързина. Котаракът само за миг зърна отдалечаващата се будка.

А там продължаваха да броят стотинките…

Едва сега Туфо проумя горчивата истина, че Косьовият велосипед е откраднат. Просто беше грабнат от чужди ръце и завъртян от чужди крака, за да тръгне в неизвестна посока — и то пред очите му! Но какво можеше да направи Туфо в този момент, кого да повика на помощ? Капакът на кошничето беше здраво залостен, а по тъмните тротоари не се виждаха хора.

Постепенно Туфо осъзна истината, че освен Косьовия велосипед, е откраднат и самият той — въпреки че крадецът не подозираше това. Очевидно човекът, яхнал седлото, сега имаше една мисъл в главата си: как да избяга по-бързо от мястото на кражбата…

„На ти захвърлено съкровище, на ти кутия с дъвки! — мислено се скара на Гошко котаракът. — Ето какво направи твоята магнитна въдица! Правилно казваше Косьовият баща, че чуждите пари носят нещастие…“

Захапа отчаяно мустак и втренчи поглед в бягащия назад асфалт. Уличките, по които минаваха, бяха непознати на О Туфо, но човекът на седлото явно знаеше къде отива — умело правеше завой след завой, без да намалява скоростта. Освен това се оказа, че крадльото има в джоба си транзистор. Когато излязоха от заплетените улички и поеха по широко шосе, човекът щракна копчето и отпред звънна песен: „Ще отидем с тебе на море и ще си прекараме добре!…“ Песента от транзистора понякога заглъхваше, но тогава се извисяваше веселият глас на крадливия велосипедист: „Сред вълните — пам-па-рам, корабът ни ще отплува!“

Туфо изтръпнал слушаше тези думи. Къде е решил да го отмъкне този непознат човек? Какъв ли кораб, пълен с крадльовци като него, ги очаква на морския бряг?

Десета глава
Кораб от тухли в покрайнините. В денонощния магазин има всичко. Да сънуваш, че твоята кожа е закопчана с копчета на корема. Нови запознанства пред разсъмване

Очакваше ги не морски кораб, а ниска тухлена къща в покрайнините на града.

Туфо напрегнато се взираше през металната мрежа. Видя как непознатият слезе от колелото и го забута към двора. Прозорецът на къщата хвърляше светлина наоколо и котаракът забеляза по земята всякакви вехтории: автомобилна гума, счупена детска количка, празни тенекиени кутии. Мургавият мъж тикаше напред колелото, а от джоба му продължаваше да излиза транзисторна музика…

Прозорецът изведнъж се отвори и се показа намръщена жена:

— По-тихо бе, човеко! — скара се тя. — Децата са заспали. И откъде взе този велосипед?

— От денонощния магазин — ухили се под мустак мъжът. — Нали знаеш, че там има всичко.

— А транзистора?

— И той е от същия магазин. Продавачката ме гони чак до тротоара, за да ми го подари.

— Аха, така значи. Само гледай — някой да не си потърси подаръците обратно. А сега спри музиката.

Човекът щракна копчето и мелодията секна. После протегна ръце, за да пренесе велосипеда под навеса на къщата.

И изведнъж хлъцна от удивление: в багажника мърдаше рижаво кълбо.

— Жено, имам още една изненада! — извика весело той. — И един котарак е тичал след мен — иска да ми подари своята чудесна кожа!

— Сложи го при другите котараци — обади се отгоре жената. — Вече се събраха за едно кожено палто.

Туфо усети как по чудесната му кожа пробягват ледени тръпки. В тази къща шегите бяха остри като наточен нож.

Но когато мустакатият мъж го понесе към мазето, котаракът промърмори под нос: „Не знаят с кого си имат работа. Скъпа ще им излезе мойта кожа!“

Ала толкова беше уморен, че щом потъна в мрака на мазето, мигом заспа.

Засънува невероятен, изпълнен с ужасни видения сън. Как е нагазил в плиткото езеро, за да събира с магнитната въдица стотинки. Но точно под него минава като риба лъскав нож: „пърррр!“ — и му разрязва корема чак до опашката. Бързо се измъква вън, разтреперан целият, и внезапно разбира, че е гладък и гол като обелено яйце. А на брега го чака мургав пират с щръкнали мустаци, пъхнал същия лъскав нож в пояса. Пиратът весело размахва рижата му кожа в ръка: „Ще ти я дам за малко, за да я облечеш в хладната вечер — му казва той. — Ето даже копчета съм й зашил. Можеш да я нахлузиш и да я закопчаеш на корема. Обаче ще ти я дам само срещу една дъвка!“

И зъзнещият Туфо хуква към дървената будка, където Гошко продължава да брои стотинки. „Давай дъвкатааа! — му вика отдалече котаракът. — Бързо я давааай!“ Но в този момент нещо го хваща за задната лапа и го дръпва сърдито: „Хей, стига си викал…“

Туфо се изправи стреснат и видя срещу себе си три чифта светещи очи.

Единият чифт очи се премести по-близо до него и Туфо съгледа очертанията на мръснобял котарак.

— Стига си викал — повтори непознатият. — Не само ти си в беда. Бедата е обща за всички ни: и за теб, и за черния Шбодо, и за Мънко. А пък аз се казвам Мяу-хъ.

— Аха, разбирам. Моето име е Туфо. Е, добре сме се видели тук! — протегна той лапа, но лапата му увисна в тъмния въздух.

— Ние треперим втора нощ, без да мигнем, а ти си спиш дълбоко и викаш високо — обади се в отговор черният котарак.

Туфо едва ли щеше да го забележи в мрака, ако той не беше извил гърбина до бялата стена. А в горния край на стената се виждаше прозорче с парче луна.

— Ще ти кажа, за да знаеш — продължи Мяу-хъ. — Наистина са решили да направят от нас кожено палто. Отвън на двора съхнат и други котарашки кожи. Ние с тебе, как да се изразя по-фино, ще бъдем съблечени утре сутринта…

— Какво ти събличане! То си е живо дране! — изрева черният Шбодо, сякаш дрането беше започнало.

— По-спокойно, моля. Просто обяснявам положението — продължи хладнокръвно Мяу-хъ. — А от жълтия Мънко искат да ушият кожена яка. Така ли е, драги Мън?

— Аммм-и… Знам-ммм ли — замънка бъдещата лисича яка. — Аз си мисля, че рижият цвят е повече подходящ.

Туфо настръхна. Изведнъж си даде сметка, че опасността да загуби единствената си кожа не е кратък сън, а жестока действителност.

— Че как? Как сте попаднали тук? — с разтракани зъби попита той. — Аз например бях докаран с велосипед…

— Чухме снощи разговора вън — прекъсна го Мяу-хъ.

— А нас тримата ни донесоха в чувал! — изръмжа черният Шбодо. — Мен първи ме примамиха. С парче рокфор. Любимото ми сирене, ако искаш да знаеш. Но хлътнах в чувала, без да вкуся от парчето!

— А на мен черният Шбодо ми мина път — обясни Мяу-хъ. — Спрях се на ъгъла, за да си плюя на панделката. Аз съм от възпитано семейство — винаги правя така, когато черен котарак ми мине път. И точно за панделката ме хванаха, за да ме хвърлят в чувала.

Чак тогава Туфо успя да различи вишневата панделка върху мръснобелия врат на Мяу-хъ.

— Твоето възпитание — изръмжа черният Шбодо — ми трябва колкото на рибата чадър. Когато се изтъркаля върху мен в чувала, едва не ми извади окото.

— Аз пък… Ей тъй — реши да се включи в разговора и жълтият Мънко. — Гледах си н-н-нагоре гълъбче лети! И н-н-някак стран-н-но увиснах н-н-надолу с главата…

— Ти, драги Мън, се стовари на моя гръб — уточни вежливо Мяу-хъ. — Но било, каквото било. В общ чувал ни донесоха. Разбирате ли какво значи това? Ще бъдем приятели, докато сме живи!

— Няма да е дълго това приятелство — изпъшка Шбодо. — Живи ще бъдем до утре сутринта.

Туфо слушаше ужасено този мъчителен разговор, но погледът му се отместваше към прозорчето горе. Парчето луна постепенно се скри и черният квадрат на прозорчето започна да избледнява. Някъде пропя петел.

Единадесета глава
Да чуеш навреме своя вътрешен глас. Всички са съгласни с рижия план. Жива верига към свободата. Добър за другите и лош за себе си

Това предутринно кукуригане като че ли пробуди и вътрешния глас на Туфо: „Няма време за губене! — обади се гласът. — Трябва да се действа — бързо и решително! Ти можеш да намериш успешен изход!“

Рижият котарак си спомни колко пъти в своя неподреден живот беше си спасявал кожата в последния момент — от заключени стаи, от потъващи палуби, даже от космическа кабина. Толкова ли е трудно да се избяга от едно просто мазе?

Туфо хвърли още един поглед към прозорчето и отбеляза в паметта си малка, но важна подробност — вместо стъкло на него беше залепен тънък и прозрачен найлон.

„Един юнашки удар с лапата — и пътят към свободата ще бъде открит!“ — прошепна си обнадежден котаракът.

Само че как да се стигне дотам? Прозорчето беше опряно в самия таван на мазето. Височината беше почти колкото четири наредени един върху друг котарака…

Чакай, чакай, какво си помисли той сега? Четири котарака, наредени един върху друг като жива верига…

— Открих! — възбудено подскочи Туфо. — Открих по какъв начин ще се спасим! Моят вътрешен глас ми подсказа!

Другите трима го погледнаха с тъжни и невярващи очи. Новият им приятел май започна да крещи глупости, за да се отърве от страха.

— Не ме гледайте така безумно, а елате насам, за да ви обясня! — размаха лапи Туфо. — Ето как ще стигнем до прозорчето: един от нас се изправя отдолу на два крака, вторият се покатерва на главата му, третият стъпва върху втория, а четвъртият — тук моля за добро внимание — четвъртият се качва най-отгоре и изтегля всички! Значи правим жива верига до прозорчето и така ве-ли-колепно се измъкваме на свобода!

В мазето за миг настъпи мисловна тишина — не само мяукане, но даже дишане не се чуваше. Сякаш над опашатите затворници беше прелетял гълъб със зелена клонка в човката.

— Отлична идея! — пръв се обади Мяу-хъ. — Откъдето и да я помиришеш, изглежда чудесно. Значи аз се покатервам по вас и с един замах изтеглям всички ви!

— Ти, Мяу-хъ, да ти кажа честно, не си за тази работа — прекъсна го сърдито Шбодо. — Най-силният от нас трябва да бъде четвърти. Аз по същия начин съм изтеглял цяла връзка наденички от кварталния магазин.

— Ам-м-ми аз… Такова… съм н-н-най-лек! — обади се жълтият Мънко.

— Точният ред няма значение! — великодушно разпери лапи Туфо. — Всеки ще помага на другия. И другият ще помага на всеки. Хайде, почваме ли?

— Много добре! Да почваме! Защо още се бавим? — зашумяха другите в един глас и радостно заскачаха към прозорчето.

Уви, и най-мъдрият план на този свят не се изпълнява по най-мъдрия начин…

Туфо усети как по гърба му се забиват нетърпеливи нокти и зъби, дочу как найлоновото прозорче изпращява, пробито от нечия глава… И смаян видя как живата верига се къса тъкмо над него — без някой да му протегне спасителна лапа или поне една опашка.

Втрещен от случилото се, с изподраскан нос и разпарцалена кожа, Туфо зяпна с отворена уста към недостижимото прозорче, от което вече не идваше звук.

Другите се бяха измъкнали благополучно.

А той пак беше пострадал от своята добра доверчивост. Защото, както казваше Косьовият баща — който е прекалено добър към другите, понякога става лош за себе си.

Дванадесета глава
Жан минава през щраусовите хълмове. Удар с човката за лично запознанство. Да ритнеш автомобилна гума

След кратък и неспокоен сън колоездачът Жан Стефенсон пое отново по своя героичен път. Но тази сутрин той бе направил малка промяна в предварителния си маршрут — вместо по знойното шосе покрай пустинята, реши да пресече близките Щраусови хълмове, покрити тук-там с ниски горички.

„Добре че ме подсетиха да завия към тази приятна местност — доволен си рече Стефенсон, — хем слънцето не пече така силно, хем пейзажът разведрява очите. Друго е да виждаш зеленинка край себе си!“

Велосипедът се спускаше леко по полегатия земен път и Жан реши да се нагости с един портокал. Бръкна в походната чанта и сред многото плодове напипа най-едрия. Но когато захапа оранжевата кора, усети на езика си силна горчилка.

„Май не става за ядене. Доста скапан ми изглежда“ — си каза Стефенсон.

Повъртя размекнатия плод в ръката си, пък взе, че го запрати в крайпътните храсти.

Изведнъж дочу зад себе си пронизителен звук: нещо като лъвски рев, нещо като кукуригане на дузина петли едновременно. Обърна се за миг и настръхна — след него препускаше с все сила двуметрова птица, издула дългата си червена шия като балон. На малката й глава беше нахлупен току-що хвърленият портокал.

„Щраус!“ — светкавично си помисли Жан и натисна педалите. В селцето му бяха казали, че тази гигантска птица, когато е разгневена, може даже човек да убие. Но го бяха успокоили, че по Щраусовите хълмове сега рядко се срещат щрауси. Явно, че на него се падна този рядък късмет — не само да срещне птицата великан, но и да бъде преследван от нея за лично запознанство. Щраусът в този момент нямаше желание да скрие главата си в пясъка, а искаше да я забие в неговия гръб.

В никоя колоездачна обиколка, на никой световен колодрум не беше развивана такава скорост. Макар че се спускаше по непознат път, Жан Стефенсон, почти легнал на кормилото, бясно въртеше педалите.

И независимо от шампионската скорост щраусът го настигаше. Жан вече усещаше в гърба си гневния му дъх. Неслучайно му бяха казали, че един щраус може да надбяга даже препускащ конник…

Първият удар на гневната човка раздра ризата му. Вторият попадна върху брезентовата му походна чанта. Издутата чанта се пропука и Жан усети как отзад западаха презрели портокали. Вероятно те объркаха равномерните подскоци на птицата и тя започна лека-полека да изостава.

Уви, това не трая много дълго.

Там, където хълмовете свършваха и отклонението влизаше в широкия пустинен път, колоездачът хвърли поглед към баира. Той вече си мислеше, че е спечелил драматичното състезание. А щраусът, развял пъстрите си пера като смел индианец в атака, отново набираше скорост.

Сърцето на храбрия Жан се сви от лошо предчувствие. По всичко личеше, че тук, на равния и песъчлив път, щеше да стане страшната развръзка. Точно тук можеше да завърши не само днешният двубой, но и цялата обиколка на земния глобус с пътнически велосипед.

И не щраусът, а самият Жан имаше опасност да зарови глава в пустинния пясък. Само неговият велосипед после щеше да бъде изпратен с обратна поща на папагала Белмондо…

Но в тази настръхнала минута зад колоездача избибка бодър клаксон. Огромен пъстър автобус се изравни с младежа и отвътре му замахаха сюрия мургави деца. Жан също вдигна ръка — не само да отвърне на поздрава, но и за да се хване за металната стълбичка, извита отзад на автобуса.

Сега скоростта му чувствително се увеличи, въпреки че той почти не въртеше педалите. По едно време Жан Стефенсон отново обърна поглед назад.

Победеният в състезанието щраус вече не тичаше, а стоеше на едно място. И действително бе заровил главата си в крайпътния пясък.

А в края на този вълнуващ ден Жан Стефенсон имаше още едно неочаквано преживяване.

Когато автобусът му свирна за довиждане и колоездачът уморено се насочи към покривите на близкото градче, пред него се изпречи захвърлена автомобилна гума. Жан слезе от колелото и реши да я премести с крак в канавката. Ала още при първия точен шут сивата гума се разгъна по дължина и го перна с по-тънкия си край по бузата.

Защото това не беше автомобилна гума, а заспал на пътя питон, който не обичаше да го ритат в корема. Слава богу, че дебелата змия имаше силна опашка, но нямаше отрова в устата си. Тя не беше и злопаметна като щрауса — след размяната на опознавателни удари бързо се отмести от пътя.

А в градчето Жан Стефенсон бе очакван и от първите журналисти, пристигнали тук с хеликоптер. Те цяла вечер му задаваха въпрос след въпрос и усърдно записваха подробности от последния му маршрут.

Един от тях се досети да го запита и това — защо едната му буза е по-червена и по-издута от другата?

— Нищо особено. Най-обикновен зъбобол — му отвърна героичният колоездач.

Тринадесета глава
Захар в киселото зеле. Надежда за по-приятна смърт. С какво се хранят лъвовете

От прозорчето нахлу утринна виделина и Туфо реши да разгледа по-внимателно мазето. Най-напред му направи впечатление дъсченият сандък близо до вратата, но след като го помириса обстойно, отгатна, че в него има някакви стари дрехи, посипани с нафталин. Миризливата каца за зеле не заслужаваше особено внимание, но черната етажерка в ъгъла трябваше да бъде проучена по-подробно.

Погледът на котарака бе привлечен от някакви издути пакети, наредени върху горната лавица. С пъргав скок Туфо се метна върху тях и започна да ги проверява един по един…

„Тфу, захар. И тук захар. И тук пак същото!“ — мърмореше разочарован той. От дупките, които беше пробил с нокът в хартията, протекоха блестящи струйки. Като всички котараци, и Туфо не беше голям любител на сладкото. Скочи върху капака на кацата за зеле и оттам — обратно на пода.

От двойния скок капакът се размести и струйките захар започнаха да текат в киселото зеле.

Без да подозира, Туфо беше открил нов начин за приготвянето на тази домашна зимнина — миризливите зелеви листа щяха да получат допълнителен вкус на развален конфитюр. Рижият котарак не подозираше също така, че и наказанието, което трябваше да получи за тази своя пакост, щеше да му спаси живота. Но да не изпреварваме събитията.

Някъде в средата на деня ключалката изщрака и на входа застана мургавият мъж с чувал в ръката.

— Добър ден, скъпи котараци! — подвикна бодряшки той. — Разбрах, че ви станало горещо и искате да съблечете мръсните си кожи. Къде сте се скрили, уважаеми? Пис-пис…

Но мустакатата му усмивка постепенно се стопи. Пред него се надигна тих и разтреперан, с издраскан нос и парцалива козина единствено рижият Туфо. А горе волно се ветрееше спуканият найлон на прозореца.

— Само ти ли си тук, бре? — ревна му насреща мустакатият. — Къде духнаха другите? Ах, тези космати вагабонти! Половин кожено палто ми отнесоха!

„Абе сигурно са вагабонти — си каза изоставеният Туфо. — Ама кожите си бяха техни!“

— Ай-ай-ай! — завайка се мъжът. — Какво ли не направих за тях! Събирах ги по улиците, в чувал ги носих, хляб им давах в мазето, а те да ми избягат под носа!

— Какви неблагодарници, а? Никакво признание за топлите грижи! — промърмори с тъжно злорадство Туфо.

Но изведнъж го стресна нов вик:

— Ааа! Какво е това, бре? Кой разсипа захарта в зелето? Ти ли, парцал рижав? Знаеш ли как мъчно се краде захар и как се носи нощем зеле? Ще ти дам да разбереш!

И в следващия миг Туфо видя над себе си разперена ръка с черни нокти. После почувства, че потъва в мрачния чувал и че чувалът бързо тръгва нагоре, към зловещия двор. Навярно там щеше да се раздели със своята единствена и наистина скъпа кожа. Дощя му се да изкрещи: „Помооощ! Загивааам!“, но от мръсното зебло се дочу само жалко скимтене.

Но чувалът явно не спря в двора, където според Мяу-хъ съхнеха разперени котарашки кожуси. Звънна велосипедно звънче и Туфо разбра, че е натоварен в багажника на Косьовото колело…

А човекът отпред продължаваше да нарежда ядосано:

— Ще видиш ти какво наказание съм ти измислил! От твоята дрипава кожа дори бърсалка не става! В блатото! Чуваш ли — в калното блато ще те хвърля! И то в най-дълбокото ще цопнеш, гиди мръснико!

„Значи така. Няма да ме коли, а ще ме дави — въздъхна малко обнадежден Туфо. — Този вариант ми се струва по-добър. Но кой знае каква мръсотия е в това блато — ако се спася, ще ми трябват два часа миене, за да се появя пред хора…“

Но отпред изпращя познатият транзистор и размишленията на Туфо бяха прекъснати от игрив женски глас:

А сега любопитни факти отвсякъде. Младият колоездач Жан Стефенсон, който е решил да обиколи земния глобус с пътнически велосипед, вече наближава африканската джунгла. Тази сутрин той премина на висока скорост през един резерват за лъвове и доказа отново своето безстрашие. На Стефенсон не му липсва и чувство за хумор. „Отслабнал съм вече с десет килограма и не ставам за храна на лъвовете!“ — пошегува се пред журналистите той…

Копчето на транзистора внезапно щракна.

— Я чакай, чакай — обади се мъжът отпред и спря колелото. — Храна за лъвовете? Та аз вчера видях такава обява пред цирка. Изкупували всякакви животни за храна на лъвовете. Да не съм луд, че да хвърля цяла двайсетачка в блатото! Връщаме се, скъпи нахалнико, обратно в града.

Туфо изслуша тези думи със свито сърце. Новият вариант решително не му хареса.

Четиринадесета глава
Да те поканят на вечеря като любимо меню. Колко много зъби! Приятели ям само в краен случай

— Ето го и цирка! — рече високо човекът отпред и зазвъня продължително със звънчето. Колелото заобиколи на бавен ход голямата циркова шатра и спря.

— Това, което не може да се купи, трябва да се открадне. Но това, което се открадне, може да се продаде. Нали така, скъпи котарако? — подвикна ухилен крадльото.

Туфо се разшава в мръсния чувал, ала не поиска да отговори на такъв коварен въпрос. Радостните нотки в гласа на крадеца му се сториха отвратителни — този човек не носеше в чувала зелка или пакет захар, а искаше да прави търговия с неговия живот.

Затова не се обади нито веднъж и по време на самата продажба. Макар че много внимателно проследи краткия разговор:

— Какво е това?

— Котарак.

— Върши работа.

— Искам десетарка за котарака и още за чувала.

— Съгласен. Ето парите.

И Туфо усети, че чувалът преминава в други ръце. Някакъв непознат мъж надникна за миг и поклати глава одобрително:

— Аха, доста е едричък. Ще стигне на стария лъв за една вечеря.

После отново стана тъмно и Туфо разбра, че вече го носят към мястото на вечерята…

Какъв ужас! Предстоеше му да пристигне там не като желан гост, а като желано меню. „Най-лошите неща обикновено се случват по вечерно време“ — обичаше да казва Косьовият баща.

Отдолу тупаха забързани човешки стъпки, но сърцето на Туфо тупаше по-бързо от тях. „Изглежда, че тук ще ми е краят — си каза отчаяният котарак. — И то какъв несправедлив край! Носят ме за храна на някакъв стар лъв, а самият аз отдавна не съм вечерял. Колко е грозно да умреш гладен!“

Мрачните му мисли бяха потвърдени от нетърпелив лъвски рев. Издрънчаха ключове, щракна желязна врата и Туфо почувства как се изсипва от чувала и как пада върху купчина миризлива слама…

По всичко личеше, че царят на животните пишкаше там, където спи. Навярно и вечерята щеше да стане на същото това място.

Зад него врата щракна отново и Туфо видя пред себе си зинала лъвска паст.

„Ле-ле! Колко много зъби!“ — си рече, вледенен от страх, котаракът и затвори безпомощно очи. Този път наистина нямаше спасителен изход…

Единственият възможен път водеше към корема на лъва. Хам-хам, хрус-хрус! И край! Имаше Туфо, няма Туфо!…

Но жестокият миг, кой знае защо, все още не идваше. Туфо усещаше съвсем близо мощния лъвски дъх, но страшните зъби нещо се бавеха. Туфо открехна едното си око и с удивление забеляза, че зиналата уста постепенно се притвори и накрая се превърна в дружелюбна лъвска усмивка:

— Хе-хе-хе! Кого са ми поднесли за вечеря! Ти ли бе, рижльо морски? Нали знаеш, че приятели ям само в краен случай!

Тези думи вдъхнаха смелост на Туфо и той отвори и другото си око. Едва не падна по гръб от изумление! Пред него стоеше единственият познат лъв в живота му — лъвът от океанския кораб „Мусала“.

Същият онзи лъв, с когото заедно се люшкаха отзад на кърмата, пиеха вода с разтворени в нея витамини и похапваха корабни кюфтета. А понякога погаждаха такива номера на моряците, че на тях косите им се изправяха…

Туфо си спомни и това, че неговият страховит приятел по погрешка пътуваше за зоологическата градина. Той можеше чудесно да танцува валс и полка и сигурно по тази причина го бяха върнали отново в цирка…

И все пак — каква фантастична среща! Само преди минута той беше донесен тук като вечерно ястие на лъва, а се оказа, че среща най-добър приятел. Къде е онзи крадльо да види с кого Туфо има познанство, та да му затреперят мустаците от страх!

— Здравей, незабравими друже! — измяука щастливият котарак. — Да знаеш колко вълнуваща е за мен тази среща! Цялата ми душа пее! Искаш ли да чуеш и ти песента?

И без да чака покана, Туфо извиси глас. Над лъвската клетка, над тъмните фургони и даже над цирковия купол полетя мелодично мяукане, което точно повтаряше старата моряшка песен „Няма рози без бодли, няма щастие без болка…“

Край клетката бързо се събраха удивени хора, които слушаха песента и даже се опитваха да му пригласят.

Когато неочакваното изпълнение завърши, най-дебелият от човеците възторжено извика:

— Брей! Чувате ли? Това ще бъде стра-хо-тен номер! Никой не е виждал под купола на цирка котарак поп звезда!

За вечеря на двамата приятели донесоха половинметров салам, от който Туфо успя да хапне мъничко парченце.

Петнадесета глава
В търсене на една рижа опашка. Дали душата на Туфо лети в небето? По-лесно е да се разкаже, отколкото да се случи

В тези мрачни дни, когато рижият котарак чуваше различни варианти за своята предстояща гибел (одиране с нож, давене в блато, изяждане от лъв), на неговата улица „Незабравка“ също не беше спокойно. Разреваният Гошко, дотичал у Косьови с кутия дъвки в ръце, объркано обясняваше целия този тъмен случай — от срещата си с котарака до магнитната въдица и от купуването на дъвките до тайнственото изчезване на велосипеда. В края на краищата Гошковите думи изясниха две неща — че Косьо няма вече колело и че рижият котарак е изчезнал безследно в големия град.

Този път двете момчета решиха да търсят Туфо не само по съседните улици и по алеите на парка, а в широкото пространство от блока до самия център на града. За откраднатия велосипед почти не говореха — той беше толкова изпожулен и раздрънкан, че Косьо справедливо се надяваше да получи нов по случай рождения си ден.

А за рижия котарак разпитваха кажи-речи всеки срещнат. Няколко дни подред те влизаха в подлези, прекосяваха градинки, обикаляха край месарници и рибарски магазини. Даже в уличните кофи за смет надничаха — понякога оттам изскачаха мърляви котараци, но нито един от тях нямаше благородната физиономия на Туфо.

Ще напомним, че в подобна кофа рижият котарак беше влизал само веднъж, и то само за маскировка…

Най-често момчетата се въртяха около централния градски площад. Веднъж, почти в края на деня, когато доближиха малкия летен ресторант сред розовата градина, край ушите им достигна откъслечен разговор:

— Пак ли шунка, уважаеми професоре? Като онази, дето я излапа рижият котарак…

— О, да! Напомняте ми за онзи фамозен котарак, който падна от небето…

Момчетата се спогледаха обнадеждени. Все пак това беше някаква следа! Риж котарак от небето? Свърнаха бързо по алеята и пристъпиха към бялата масичка, където седеше човек в тъмен костюм и с рогови очила на лицето.

— Извинявайте, че ви безпокоим — покашля се притеснено Гошко. — Преди малко случайно чухме да разговаряте със сервитьора за някакъв риж котарак. Бихте ли ни казали нещо повече за него?

Професор Каракалпаков вдигна очи изненадан, после поклати глава:

— Нещичко знам. Но малко знам за вашия котарак, момчета. Единственото, което мога да кажа със сигурност, че преди време открих риж котарак в чинията си.

— Как така — в чинията! — извика Косьо.

— Падна според мен от голям син балон. Съжалявам, че не разполагам с повече данни за котарака ви. Той беше действително рядък екземпляр…

— Мисля, че беше рядък нахалник! — злъчно подхвърли дошлият сервитьор и сложи салфетка на масата. — Първо ви излапа шунката, а след като си отидохте, за благодарност свлече покривката на земята. Счупи една чиния от немски порцелан и разпиля куп монети — тези, които ми оставихте, уважаеми професоре!

— Добре, добре — примирително вдигна длан професорът. — Щетите ще заплатя аз.

— Няма нужда, професоре. Котаракът сам си плати за всичко — още по-злорадо процеди сервитьорът. — Аз го подгоних към храстите, а той кривна към светофара. Доколкото чух — май го прегази една кола.

— Така ли? Жалко. Много жалко — поклати глава професор Каракалпаков. Този котарак имаше… как да кажа… летателни способности! Долетя от въздуха като пеперуда!

— Сега душата му лети в небето — приключи разговора сервитьорът и след почтителен поклон се отдалечи от масата.

Двете момчета пак се спогледаха. Гошко се покашля виновно, а в погледа на Косьо блесна сълза.

Ако при тях беше Косьовият баща, щеше да им се усмихне ободряващо: „По-лесно е нещо да се разкаже, отколкото действително да се случи“.

Шестнадесета глава
Под цирковия купол — рижа поп звезда. Артистът за едните аплодисменти живее. Как да разделим наградата — по братски или по равно?

Каквото и да казва в яда си сервитьорът, читателите знаят — Туфо не беше прегазен от кола, нито беше загинал по някакъв друг начин. И душата му не летеше в небето, а звънко пееше под цирковия купол.

Защото рижият котарак действително заблестя в цирковата програма като нова поп звезда. Всичко, което се беше случвало с него през тези години — в големия град, в океана, в космоса, — всичко това му помагаше да изпълнява безстрашно във въздуха своя музикален номер.

Разбира се, не бива да забравяме и за приятелството му със стария цирков лъв. Едно е да се люшкаш на трапеца с песен на уста, а отдолу да поглежда твой гривест приятел, и съвсем друго — да правиш опасен номер над зиналата паст на непознат хищник. Обаче нямаше нужда приятелството им да бъде рекламирано — публиката не биваше да знае, че страшният лъв отдолу няма никакво намерение да изяде пеещия котарак, който люшкаше опашка под купола. Тази неизвестност правеше аплодисментите двойно по-гръмки, което топлеше сърцата на двамата изпълнители.

Пък и няма такива артисти по света, които да се радват на слаби аплодисменти. Истинският артист за едните аплодисменти живее.

Туфо никога нямаше да забрави своето първо излизане пред публиката. В паметта му се запечата и всяка подробност от дългото чакане за оранжевата завеса. Той, разбира се, не чакаше сам — мълчеше в ръцете на дебелия човек, който пръв забеляза певческата му дарба. Но тази вечер видът на човека бе променен до неузнаваемост. Беше облякъл широки бели дрехи с разноцветни копчета отпред, на лицето му мърдаше голяма червена усмивка, над усмивката розовееше топчест нос, а под едното му око бе нарисувана едра синя сълза. На главата му стърчаха коси с цвят на морски водорасли.

— Какво ме гледаш? — горделиво му рече дебеланкото. — Сега напълно приличам на своя велик баща. Някога той беше прочут клоун!

„Горкият баща! — помисли си Туфо. — Как ли е вървял сред хората в такъв ужасен вид?“

Добре че самият котарак не можеше да види себе си отстрани — със своята сребриста жилетка и със златистите конфети, налепени по носа, Туфо приличаше на изпаднал в беда марсианец.

Но гръмна музика и вниманието на котарака беше привлечено от минаващите край тях шимпанзета на велосипеди. По всичко личеше, че те въртят педалите без особено желание. Но им показаха отдалече връзка банани и Туфо видя през цепнатината на завесата луда гонитба, шимпанзетата скачаха от колело на колело, а колелата продължаваха да се въртят в кръг, без да падат.

Тази весела гледка заинтересува котарака и по още една причина — за миг си помисли, че някоя маймунка може да е възседнала Косьовия велосипед. Уви, не забеляза на шумната арена червено колело с пазарско кошниче отзад. Техният велосипед беше откраднат завинаги и с него вероятно се правеха сега други номера…

След като задъханите маймунки получиха по един банан, завесата се отвори широко и пред ококорения Туфо тържествено премина грамаден слон. Той изпълни пред публиката различни войнишки команди, като непрекъснато удряше с хобота си закачения на шията му барабан.

После към арената се втурнаха куп дресирани прасета, които започнаха да прескачат ламаринено корито с вода. Туфо знаеше, че прасетата мразят да се къпят, и затова бе сигурен, че нито едно от тях няма да стъпи в коритото. По-интересно стана, когато те се заспускаха по дълга пързалка, но тъкмо тогава отзад се дочу познато ръмжене. Туфо обърна глава и съгледа своя гривест приятел да идва насам по дълъг коридор от метални пръчки. А прасетата, завършили вече своя номер, профучаха край него и отнесоха своето грухтене по срещуположния коридор.

— Ех, колко много шунка тича из този цирк! — обади се с дрезгав глас лъвът. — И колко малко аплодисменти се чуват след това тичане!

— Големите аплодисменти ще получим ние! — извика нахакано дебелият човек и избута котаракът оттатък завесата…

На арената беше тъмно и само един тънък прожектор посочваше на Туфо къде да стъпи. След малко белият клоун засвири с устна хармоничка началото на песента „Няма рози без бодли…“ и трапецът заедно с Туфо започна да се вдига към купола.

На един метър от земята рижият котарак запя заедно с хармоничката, но след един метър още вече пееше сам. Дебелият клоун не свиреше, а драматично размахваше и двете си ръце като дебел издъхващ лебед. Колкото по-високо се издигаше трапецът, толкова повече се извисяваше и звънкият глас на Туфо. Непреодолимият страх разперваше рижата му опашка като екзотично цвете, но възторгът на публиката го караше да гони най-тънките ноти. Когато усети под себе си десетина метра празно пространство, опашатата поп звезда зави с пълна сила: „Няма рози без бодли, няма щастие без болка. И бурята не ще ни раздели!“

Тук белият клоун седна на земята и горчиво се разрида, притиснал лицето си в смачкана черна кърпа. През минута изстискваше развълнувано кърпата и от нея шуртеше невероятно количество бистри сълзи.

Тревожно заби барабан, гъвкавият трапец се залюля под самия купол като махало и Туфо започна да повтаря многократно песенния финал: „И бурята не ще ни раздели! Никога! Никога! Не!…“

А в това време старият лъв се въртеше на задни лапи и танцуваше английски валс. Басовото лъвско ръмжене служеше за драматичен фон на мелодичното мяукане. Многобройните зрители запляскаха в такт с песента и се получи нещо чудовищно красиво…

„Никога! Никога! Не!…“ Нежната песен никога няма да падне в ръмжащата уста на гривестия хищник! Животът е кратък, но изкуството е вечно!…

Този номер се оказа не само гвоздей в програмата. Първата поява на Туфо под купола подсказваше, че гвоздеят може да бъде златен. Той можеше да донесе на цирка много пари. Още същата вечер цирковият директор повиши двойно цените на билетите.

А след бурните (и съвсем заслужени!) аплодисменти двамата приятели получиха и допълнителна материална награда — цяла тепсия с кебапчета, която по братски си разделиха в общата клетка.

Е, да разделиш нещо по братски, невинаги означава, че трябва да го разделиш по равно: Туфо успя да си издърпа от кебапчетата само едно.

Седемнадесета глава
Кой е измислил парашута? Страшната полицейска кашлица. Да задигнеш собствения си велосипед

Известно е, че хората се делят на два вида — оптимисти и песимисти.

Първите вярват, че всяка започнала случка в живота им, колкото и нерадостна да е тя, ще завърши накрая с облекчителна усмивка.

Вторите пък напротив — дори по време на празнично веселие или на педя от успеха, все очакват да се случи някаква фатална неприятност.

Трудно е да се прецени кой вид хора са повече на този свят. Казват например че оптимистът е създал самолета, а песимистът е измислил парашута. На оптимиста му стига и единствен слънчев лъч, за да твърди, че времето е прекрасно. А песимистът и в най-силния пек излиза на улицата с чадър. При това често се оказва, че и двамата са прави!

Но споменаваме тази стара истина така, между другото.

Да се върнем при двете момчета. Въпреки че добре чуха злокобните думи на сервитьора, те продължиха да търсят своя риж приятел. Защото онези думи — „май го прегази една кола“ — не бяха съвсем точни и тяхната неточност криеше надежда. Е, след случката в лятното ресторантче Косьо никак не приличаше на оптимист — колкото повече улици изминаваха, толкова повече провесваше нос. А Гошко беше убеден, че всяка направена крачка ги приближава към успеха.

— Абе не разбираш ли, че скоро ще го открием?! — тупна с крак дребничкият Гошко. — Този котарак не може да потъне вдън земя! Не е ли така?…

И прибави към своя оптимизъм ситна кашлица — тя му беше допълнителна печалба от събирането на мокри стотинки в езерото.

— Казва ли ти някой къде е потънал — отвърна печално русият Косьо. — Колко пъти е бягал, без да пита и колко пъти се е връщал, без да го чакаме! А сега просто е откраднат. Или кой знае какво друго са го направили. Сигурно са го препарирали за някой глупав музей.

— Музеи има всякакви, но самият Туфо не е глупав! — не се предаваше Гошко. — Той може да се оправи и в най-голямата неразбория. Помниш ли как се показа по телевизията? Тогава…

И Гошко пак се закашля. Иначе щеше да припомни онзи случай, когато търсеха Туфо навсякъде, а той се появи важен-важен на екрана. И как тръгнаха да си го получат в студиото, пък той вече ги чакаше пред входа на кулата…

За всеки случай момчетата минаха и покрай телевизионната кула, за да се уверят, че някогашният случай не се е повторил. Трябваше да продължат търсенето. За днес им остана да обиколят и пространството пред големите складове — място, предпочитано от бездомни котараци. По улицата често профучаваха камиони, пълни догоре с различни товари.

— Я виж! — изшептя неочаквано Косьо. — Виж онова колело, подпряно на ъгъла на първия склад! Не ти ли прилича на моето?

— Аха, виждам го. Не само прилича, но е твоето! — трепна радостно Гошко. — Хайде! Отиваме, грабваме го и готово!

— Ами Туфо? Щом колелото ми е тук, значи и той е някъде наблизо. Да отидем зад ъгъла и да надникнем оттам.

— Щом мислиш, че така е по-добре, да отидем — съгласи се Гошко. — Но сигурно и крадецът е наблизо.

Двете момчета притичаха до ъгъла на дългата сграда и подадоха глави.

— Твоето колело! Само дето кошничето го няма отзад. Там беше — рече Гошко и отново се закашля. — Там беше скрит Туфо.

— Стига си бухал! Не ми харесва тази твоя кашлица! — ядоса се Косьо.

— Нямам друга.

— Добре. Оттук нататък кашляй само наум! Ето идва някакъв човек. Навярно това е крадецът. Ти стой тук!

И преди приятелят му да отвърне нещо, Косьо се втурна към мустакатия човек.

— Ей, чичо! Да си виждал един риж котарак?

Мустакатият мъж мигом скри зад гърба си двете си ръце, във всяка от които имаше по един пакет захар.

— Какъв котарак? — рече сепнато той. — А ти самичък ли си?

— Това не е толкова важно — каза колебливо Косьо и погледна към ъгъла. Оттам се чу силно „буха-буха!“.

— Дойдох тук с брат си. Той работи в полицията! — съобразително допълни той.

— А, не знам. За никакви котараци не знам! Аз просто си минавам. Отивам на автобусната спирка! — забърбори уплашено мъжът и необяснимо защо, остави двата пакета на земята. Хвърли поглед към подпрения на стената велосипед, но от ъгъла се дочу отново страшната полицейска кашлица.

Крадецът завъртя очи във всички посоки и изведнъж побягна към близкия хълм, където не вървяха никакви автобуси.

— Ей, почакай! Искам да те питам за велосипеда! — подвикна след него русият Косьо.

— Нямам велосипеед! Нищо нямаам! Аз съм от провинциятааа! — му отговори, без да се обръща, бягащият мъж.

След малко двете момчета — Косьо на седлото, а бухащият Гошко на багажника — се отправиха с колелото към дома.

Бяха наполовина радостни, че намериха изчезналото колело. И наполовина тъжни — защото пак не откриха Туфо.

Осемнадесета глава
Когато една звезда пътува. Хубаво пееш, но не го прави често. Програмата се държи на златен гвоздей

Минаха няколко месеца, които се сториха на Туфо цяла година. Циркът не стоеше на едно място, а пътуваше от град на град, като навсякъде даваше по две представления на ден. Особено трудно беше в кратката зима — лъвът на два пъти хвана простуда, а Туфо трябваше да пее на трапеца със ситно зъботракане в хладния въздух. Маймунките излизаха на арената с шалчета на врата, докато розовите прасета бяха безразлични към промените на времето — имаха сланинка да ги топли.

Самите пътувания не се отличаваха с големи удобства. Обикновено Туфо стъпяше на широкия лъвски гръб и зяпаше през решетките на прозорчето, но не виждаше кой знае какво: парче горист хълм, проблясване на река, димящ комин на фабрика, корабна мачта в широк залив. Камионите и фургоните, закачени за тях, представляваха половинкилометрова колона. И при всяко пристигане всичко започваше отначало — от спирането на колелата до издигането на брезентовия купол, от сутрешната репетиция до мечтаната вечеря. Внезапната пролет стопли въздуха, ала по цирковите коридори все още се чуваха кихавици. Туфо усърдно репетираше пред празните столове и с още по-голямо желание излизаше пред многобройната публика, но неговият номер започна да избледнява. Напоследък ръкоплясканията, които чуваше, не бяха така гръмки и продължителни.

Защото неговият главен партньор — добрият стар лъв — все по-малко приличаше на себе си. Неприятната промяна дойде след двете му простуди по пътя, но тя най-силно пролича, когато наближиха топлото море. Вече нямаше температура, не се оплакваше от определена болест, но ставаше все по-бавен и умърлушен — даже когато ядеше, очите му уморено се затваряха.

— Много видях, малко разбрах — мърмореше под носа си старият лъв и почти не разговаряше със своя риж приятел. Особено обидна беше неочакваната му неприязън към певческата дарба на Туфо.

— Хубаво пееш, обаче не го прави толкова често — изръмжа след една репетиция лъвът. — Да пееш цял живот е толкова глупаво, колкото е глупаво постоянно да плачеш…

— Защо говориш така? — опита се да защити своята слава на поп звезда Туфо. — Песента в цирка има бъдеще. А когато отдолу танцуваш и ти, номерът става супер. За жалост как да ти го река… ти напоследък не танцуваш, а едва вървиш по арената.

— Бъдеще. Едва вървиш — с досада тръсна гривата си лъвът. — Моето бъдеще отмина. Уморих се от живота, приятелче. Толкова години се катерех към цирковия връх, за да открия, че на върха няма нищо. Кръгла нула! Фалшив блясък и глупави аплодисменти, след което се връщаш отново в клетката. Това е.

— Може би си прав — рече дипломатично Туфо. — Ала искам да ти кажа нещо…

— Преди да ми кажеш нещо, го сдъвчи добре. Друг път ще завършим този разговор — му обърна гръб лъвът и немощно захърка. Даже хъркането му се промени — то вече не будеше маймунките от съседния фургон. В замяна на това очите му примижаваха и главата му клюмваше, преди да е свършила репетицията.

Веднъж лъвът заспа по време на представление. И то тъкмо когато трапецът издигаше Туфо на шеметна височина. Стана нужда дебелият клоун да изтича през арената и да размаха ръце пред дремещия лъв:

— О, той обича музиката, драги зрители, но тя е по-силна от него! Трогателната песен на котарака сломява неговото сърце! Бурята не ще ги раздели!

Наистина е така, но знам, че лъвът обича веселите гатанки. Ето — ще го запитам: „Кой се е родил на този свят без татко и майка?“ Моля за внимание! Виждате, че слагам ухо на муцуната му „Адам, ми отговори той. Адам!“ Колко мъдър отговор, нали!

А сега — втора гатанка. Моля за внимание! И така: „Какво прави един лъв на слънце?“ Пак слагам ухо на муцуната му „Сянка прави, ми отвръща той. Сянка!“

Ето и последната гатанка, драги зрители: „Не се яде, не се пие, а от меда е по-сладко. Що е то?“ „Сънят!“ — ми рече лъвът.

И както виждате — нашият лъв отгатна гатанката и сам дълбоко заспа! Даже рижият котарак прекъсна песента си, за да не го разбуди!…

Какво разбирателство има между животните, драги зрители! Но нека се запитаме — дали има такова разбирателство между нас, хората?

С този приповдигнат въпрос съобразителният клоун сложи край на объркания цирков номер. Приземилият се преждевременно котарак беше ловко прибран в широкия джоб на шишкото, а старият лъв беше изнесен с римска носилка от арената.

Същата вечер една бяла линейка откара лъва до болницата на местната зоологическа градина. Въпреки силното си желание, Туфо не успя да се сбогува с него. Но цяла нощ, докато се мъчеше да заспи в станалата широка лъвска клетка, той си припомняше онези думи: „На върха няма нищо — фалшив блясък и глупави аплодисменти.“

А по време на сутрешната репетиция разбра, че и маймунките с колелата вчера са напуснали цирка. Били поканени да играят в един японски филм. Като се имаше предвид и това, че на слонската маршировка почти никой не ръкопляскаше, цирковата програма се държеше само на един златен гвоздей.

Деветнадесета глава
Златният гвоздей губи блясъка си. На арената се появява Жан Стефенсон. Белмондо, ти ли си? Голямата обратна посока

При това златният гвоздей беше позагубил доста от своя предишен блясък — Туфо вече изпълняваше своята вълнуваща песен над четинестите гърбове на тичащи в кръг прасета. Със своето грухтене и квичене те понякога заглушаваха чудесното Туфово изпълнение.

Представете си как Туфо запява горе „Няма щастие без болка…“ и как долу прозвучава ужасен квич от избутано извън манежа прасе. И вместо да се получи драматично въздействие на песента, от публиката долита подигравателен смях. Свинска му работа!

Друго беше в онези красиви вечери, когато старият лъв танцуваше отдолу английски валс. Сега той просто блестеше с отсъствието си. Колко голям е един артист проличава, когато си отиде завинаги.

Ала циркът не само се разделяше със своите стари звезди, но и посрещаше под купола си нови изпълнители.

Една вечер, когато се въртеше зад завесата (въпреки че редът му беше минал), Туфо дочу конферансието да обявява:

— А сега в лъча на прожектора ще се появи прочутият майстор на колелото Жан Стефенсон! Човекът, успял да обиколи земното кълбо с пътнически велосипед! Славният колоездач ще направи не една, а много обиколки пред вас, без да докосне с ръце кормилото. И така — аплодисменти за Жан Стефенсон!

Пред любопитния поглед на Туфо премина същият онзи велосипедист, за когото радиото съобщи, че е въртял педалите през африканската джунгла с риск да стане храна на лъвовете. Рижият котарак си спомни как Стефенсон беше казал тогава, че е отслабнал с много килограми и затова нито един лъв не иска да го изяде…

Сега младият човек очевидно беше загладил косъма — луничавите му бузи и чипият му нос червенееха, а под лъскавото трико се забелязваше кръгло шкембенце.

— Сякаш е глътнал училищния глобус! — си рече Туфо. — Сигурно сега си хапва повече. Или пък си пийва много бира!

Второто предположение на котарака беше по-близо до истината. След като направи славното си пътешествие, Жан го удари на живот — при всеки спомен за африканската жега веднага се запътваше към най-близката кръчма да изпие няколко бири. Не пропускаше да почерпи щедро и всички слушатели наоколо. Паричната награда за геройската обиколка на Земята скоро се превърна в безброй празни бутилки, оставени по различни маси. Девойката, която с възторг говореше за него пред Белмондо, напразно очакваше героят да й поиска ръката. „Човек се ражда свободен, после се оженва“ — шегуваше се Жан и все отлагаше този важен момент. След време девойката изчезна от неговия хоризонт и младежът тръгна с цирковете по широкия свят, за да показва на публиката своето колоездаческо изкуство.

Че беше истински майстор на педалите, доказаха и многото аплодисменти, които Жан получи тази вечер. Освен че умееше да кара без ръце, той правеше и други удивителни неща: прескачаше метални таралежи с колелото си, набираше скорост и се промушваше през пламтящи обръчи, ловко въртеше с двата си крака само единия педал. Връх на всичко беше, когато стъпи в цял ръст на седлото и изпи на един дъх бутилка бира. Аплодисментите продължиха тук повече от минута.

Когато Жан се върна зад завесата и скочи задъхан от колелото, Туфо го гледаше с други очи. „Е това се казва цирков майстор! Трябва да се запозная лично с този човек!“, си помисли възторжено котаракът и скришом последва колоездача по дългия коридор.

Излязоха вън и под сиянието на кръглата луна Туфо видя нов бежов фургон. Жан Стефенсон сложи велосипеда си под навеса и бавно изкачи дървената стълба. Ала когато Туфо се надяваше, че ще се вмъкне заедно с него в стаята, колоездачът пусна дръжката и въздъхна:

— За какво ли толкова бързам да си легна? Ще си проспя живота! Я по-добре да ида отсреща и да му ударя три-пет бири!

— Спр-р-ри, пияницо! — изкрещя отвътре някой.

Стефенсон само махна с ръка и бързо се отдалечи по асфалтовата пътека. Скоро стъпките му потънаха в мрака, но вратата след него остана открехната. Туфо колебливо се завъртя пред фургона, после изведнъж реши да влезе…

— Вр-р-ръщаш ли се, пияницо? — отново се разнесе същият скандален глас.

Туфо замръзна на прага с ококорени очи: от бронзовата клетка горе крещеше неговият приятел Белмондо…

— Възможно ли е това? — промълви смаян Туфо. — Ако очите ми не ме лъжат… Скъпи Белмондо, здравей!

— Бонжур, дарлинг! Чок селям, приятелю! Хелоу, рижльо! На този свят всичко е възможно! — подскочи в клетката шареният папагал. — И аз се питам как си оцелял на потъващия „Ахилес“. Ще ти призная нещо със задна дата — считах нашия последен разговор на палубата наистина за последен.

— О, толкова съм ти благодарен за онзи разговор! — възкликна рижият котарак и пристъпи напред. — Знаеш ли, че твоят съвет да се скрия в пластмасовата вана спаси живота ми?

— Няма за какво да ми благодариш. Казал съм ти това, което случайно ми е дошло на ума. Но в природата нищо не се губи — сега ти можеш да ме спасиш, рижи приятелю! — отвърна папагалът.

— От какво да те спася!? — примигна Туфо и огледа стаята. Маса, стол, разхвърляно легло, шкаф за дрехи — нищо застрашително.

— От героя Стефенсон искам да ме спасиш. Станал е непоносим пияница. Пие дори повече от капитана на „Ахилес“, помниш ли го? Само че онзи пияница обичаше да спи, а този хвърля по мен каквото му падне подръка. И непрекъснато бърбори лоши думи. Нарича ме например „шарен дрисльо“. Не е живот това!

— Я виж ти! — продължи да се чуди рижият котарак. — Аз пък си мислех, че такъв колоездач, обиколил Земята…

— Сега всяка вечер обикаля кръчмите — прекъсна го Белмондо. — И понякога забравя, че съществувам. Ето — втори ден съм без слънчогледови семки. Карам на гола вода.

— Аха, разбирам. Но какво мога да направя за тебе? — се почеса по ухото Туфо.

— Да ми отвориш вратичката. Протягаш лапа и трак — готово! Здравейте, волни ветрове! Здравей, морска шир!

— Защо морска шир? — попита озадачено Туфо.

— Защото се намираме в пристанищен град. А в пристанището има кораби. Но после ще ти обясня всичко. По-напред трябва да се измъкна от клетката. Ще помогнеш ли?

— Ще помогна. Отварял съм такива вратички и друг път — промърмори Туфо, сепнат от мисълта, че той самият отдавна не беше дишал свободен въздух. Изобщо нямаше представа каква е гледката извън цирковия купол…

Но време беше да свърши това, за което е помолен. Присви гърбината си и пъргаво скочи на масата. Оттам — на високия шкаф. Изпъна лапа и повдигна с нокът резето на вратичката…

— Напред към свободата! — изкрещя възторжено папагалът. — Аванти! Тенкю, скъпи Туфо!

Направи пробен кръг из стаята и се втурна към открехнатата врата.

Туфо бързо го последва. Не беше толкова лесно да разгадаваш маршрута на един папагал, полетял в лунна нощ. Но познатите думи „Абракадабра! Мастика! Аванти!“ му помагаха да се ориентира.

Скоро пред очите му се появи пристанището — гора от комини и мачти, позлатени от лунната светлина.

„Дали не изгубих Белмондо? — си помисли рижият котарак. — Сред толкова корабни мачти…“

— Браво! Пристигнахме! — изкрещя в същия миг папагалът и се спусна от своята крилата висота на бетонните плочи — пред самия нос на Туфо. — Виждаш ли онзи голям бял кораб? — продължи да говори възбудено той. — Всичките му светлини са запалени. И по стълбата преминават много човеци. Вероятно много скоро ще отплава!

— Като че ли го виждам — отвърна рижият котарак, взирайки се в здрачината, в която мигаха куп светлинки. — Даже мога да разгадая името му на борда: „Холидей…“ Точно така — „Холидей“ се казва корабът.

— Ех, че ни върви! — плясна с крила Белмондо. — Холидей на английски значи празник! Значи празнично плаване ни очаква в морската шир.

— Знаеш ли, приятелю — подви опашка Туфо. — Това плаване ще бъде празнично само за теб. Аз мисля да се върна обратно…

— Ама че го рече — обратно! Не ти ли омръзна и на тебе да се мъкнеш с фургоните от град на град? Остави го този цирк!

— Не ме разбра добре, Белмондо. Аз мисля за голямото обратно. Иска ми се да се прибера у дома. Далече от морето и оттатък планините…

— Глупости, глупости, глупости! — затрака с кривата си човка Белмондо. — Глупости на квадрат! Трябва да изминеш стотици километри, за да стигнеш до твоето „у дома“. Ако не паднеш нейде по пътя от умора, ако не издъхнеш от глад. Дори да не издъхнеш от глад, поне на десет места ще те замерят с камък. И бъди сигурен — някой от тези камъни не-пре-мен-но ще те улучи по кратуната.

— Нищо не е сигурно в този несигурен свят — отвърна философски Туфо. — Дори свободата понякога вреди на здравето. Аз обаче ще използвам своята свобода, за да се върна вкъщи! Така реших…

— Щом си решил. Няма да те разубеждавам, приятелю. Разбирам, че пътищата ни отново се разделят — поклати тъжно глава Белмондо. — Аз пък реших друго и отивам на кораба. Моето „у дома“ е сред морската шир. А ти… А ти се пази! Не ме забравяй!

Белмондо протегна крило и помилва муцуната на своя риж приятел. Тракна за довиждане с кривата си човка и полетя към отсрещните светлини. Сигурно не предполагаше, че на този увеселителен кораб ще срещне други пияници и ще чуе още лоши думи. Всъщност най-добрите думи извика след него Туфо:

— На добър път, приятелю! Бъди здрав и щастлив!

В лунния мрак прозвуча пресипнала корабна свирка, но тя не можа да заглуши прощалния отговор на Белмондо, идващ нейде от блесналите мачти:

— Не ме забр-р-ра-авяй! Чуваш ли — не ме забр-р-ра-аавяй!

— Ще те помня, Белмондо! — прошепна просълзен Туфо. — Както е в песента: „И бурята не ще ни раздели!“

На лунния бряг остана само един риж котарак и неговата голяма посока.

Двадесета глава
Още един изпращач. Никой не е виждал летяща бутилка

Седнал до прозореца на пристанищната кръчма „Последен цент“, Жан Стефенсон изпрати с поглед минаващия през залива бляскав кораб. Разбира се, колоездачът не чу прощалния крясък на Белмондо, нито можеше да допусне, че папагалът е избягал завинаги от живота му. И все пак, когато празничните светлини на „Холидей“ потънаха зад хоризонта, внезапно чувство за самота опари младото му сърце.

— Пътуват хората насам-натам. Не мислят за слава, а зяпат широкия свят и весело разговарят — въздъхна унило той. — Пък аз, прославеният Жан Стефенсон, нямам с кого едно „наздраве“ да си кажа!

И надигна отново чашата, ала тя, уви, вече беше празна.

— Вие си казахте десетина пъти „наздраве“, уважаеми господине! — обади се зад гърба му изнервеният сервитьор. — Не мислите ли, че предостатъчно си пийнахте за една вечер? Впрочем вечерта се превърна в нощ и отдавна е време да оправим сметката…

Жан изви глава и огледа изненадан заведението — край другите маси вече нямаше хора.

— Да, прав сте — време е — отвърна намусен той. — Чувал съм да казват, че пиенето не може да удави грижите, а само ги мокри. Но ето — плащам си за това.

Бръкна дълбоко в джоба на панталона и извади последните си монети.

Когато излезе на пустия тротоар, Жан по стар навик вдигна очи към звездното небе. Така беше правил и в африканската савана, и в азиатската пустиня. Потърси къде е Голямата мечка — снощи забеляза, че тя изгрява точно над купола на цирка. И в този непознат град можеше да му покаже най-прекия маршрут към леглото.

Ала тъкмо бе съгледал своя небесен ориентир, от другия тротоар прозвуча плътен мъжки глас:

— Хей, приятелче, ела да видиш нещо! Ама побързай, защото ще изчезне!

Жан извърна очи и различи отсреща човек в моряшки дрехи, който протягаше ръка към звездите. Само че ръката му сочеше нещо в противоположния край на небето.

Жан Стефенсон се поколеба за момент, но любопитството му надви — пресече с несигурни стъпки улицата и приближи до моряка. Явно, че и онзи се беше почерпил някъде, защото леко се полюшваше.

— Гледай! Гледай! — извика още по-силно морякът. — Там, над залива — летяща чиния!

— Този човек май е изпил повече бира от мен — промърмори Жан, но все пак вдигна очи по посока на протегнатата ръка.

В началото видя само кръглата луна, но после забеляза под нея ярък синьо-зелен диск. Дискът се поклащаше ту на едната, ту на другата си страна и бавно се спускаше от морския хоризонт към сушата.

— Ами нищо особено. Сигурно е някой самолет — обади се безучастно Жан.

— Бъркаш, приятелче! — отвърна морякът и се разкрачи още по-широко, за да не падне. — В този град… В този град няма летище!

— Летището може да се намира в съседния град. Пък и да ти кажа — мен летящите чинии не ме интересуват. Всеки ден за тях пишат вестниците.

— За какви вестници ми говориш? — сопна му се морякът. — Тук с очите си виждаш летяща чиния!

— Може и да имаш право. Но повече щях да се радвам, ако това е летяща бутилка — махна с ръка колоездачът и продължи по пътя, който му сочеше Голямата мечка — към бежовия цирков фургон…

Такъв щеше да бъде пътят на Жан Стефенсон още много време — и тази нощ, и утре, и в следващата година. Чак до внезапната му женитба за една млада дресьорка на диви коне, решила да промени самотния му живот.

А странният диск отиваше точно в обратна посока.

В голямата обратна посока, за която мечтаеше рижият котарак Туфо.

Двадесет и първа глава
Летяща чиния над есенния храст. Котарашка цивилизация без опашка

Колко дълъг и труден път го чака, Туфо разбра още в тази първа нощ. Скоро пъргавото му припкане се превърна в обикновено ходене, а след това лапите му започнаха да се подгъват от умора. Зад него просветваха очертанията на пристанищния град, а пред него извиваше лунната лента на шосето. Прелитащите коли с пламтящи фарове засилваха усещането му за беззащитност и самотен страх — нощем всичко можеше да се случи с един четирикрак пешеходец…

Реши да свърне в близката нива и да потърси място, удобно за преспиване. Един скок встрани — и страшният път остана зад гърба му. След дълго лутане из наболите бразди неочаквано откри в края на нивата висок храст с трепкащи млади листа. Шмугна се вътре и мъркайки, притвори очи…

Тогава дочу пак онова странно бръмчене над себе си — звънки звуци, които приближаваха от звездното небе. Сякаш някой беше прекарал пръчка по блесналите отгоре звезди и те прозвънваха като разлюлени камбанки. След минута-две мелодичното бръмчене се спря точно над главата му. И внезапно придоби формата на ярко светеща чиния.

Удивеният Туфо забеляза как от бръмчащата чиния излиза синьо-зелен лъч, който се насочва право към него. В меката светлина на лъча се завъртяха плавно две сребристи фигури, които докоснаха върха на храста и една след друга стъпиха на земята. Неочакваните звездни гости носеха на главите си прозрачни скафандри, през които се виждаха ухилени котарашки муцуни.

— Хайде, Туфо, заповядай в нашия космически кораб! — рече първият звезден котарак, без да си отваря устата. Туфо чу думите му, както понякога чуваше ясно своя вътрешен глас.

— Радваме се, че на тази далечна планета живеят същества, подобни на нас! — обади се и вторият звезден гост. — И най-много ни интересуваш ти. Ние проследихме твоя полет в космоса и храброто ти плаване в океана. Вашите кораби са твърде несъвършени, но ти се справи отлично!

— Ти сам не знаеш на какво си способен! Тази планета не те оценява достатъчно добре — прибави първият гост.

— Аха. Благодаря за похвалата. Обаче нищо не разбирам — мръдна наострени уши Туфо. — Откъде идвате? И как сте научили името ми?

— Идваме от другия край на Млечния път. Там котарашката цивилизация е много, много напреднала. Знаем, че земните жители наричат нашите летящи чинии УФО. А ти се казваш Туфо. За нас не беше сложно да открием още една буква — измяукаха в един глас двамата пришълци.

— Ама че среща. Явно, че докато съм жив, все ще ми се случват чудати неща. Наистина ли на вашата планета котараците управляват другите същества? — попита заинтригуван Туфо.

— На нашата планета има само котешки същества — гордо подскочи първият звезден гост.

— И трябва да знаеш: нашите прадеди са тръгнали оттук. Още преди хиляди години! — разпери лапи вторият. — Затова ние с теб доста си приличаме. Само дето ние опашки си нямаме. Така е в голямата вселена — който много поумнее, загубва опашката си…

После двамата продължиха в един глас:

— Повтаряме поканата! Искаш ли да дойдеш с нас и да видиш с очите си как живеем там?

— Любопитни неща разказвате. На всичко отгоре твърдите, че сме нещо като роднини — рече колебливо Туфо.

— Всичко, което ти казахме, е истина — кимнаха утвърдително двамата.

— Абе какво да му мисля. Съгласен съм! — тръсна глава рижият котарак и изскочи от храста.

Усети как синьо-зелената светлина го обвива в прозрачен мехур и го понася към бръмчащата чиния. „Да става каквото ще! — си рече той. — Поне ще видя тази котарашка планета, която няма опашка!“

Мястото, в което попадна след миг, приличаше на космическа кабина. Пред очите му проблесна екран с купчина млечни звезди и дъговидна линия между тях.

„Това е звездният маршрут, по който след малко ще полетим!“ — веднага позна Туфо. Мелодичното бръмчене се засили и рижият котарак стисна очи…

— Хей, приятелю! Стига си дремал — пристигнахме! — дочу той вътре в себе си глас. Завъртя глава ококорен и се видя седнал на висок златист трон, сложен в центъра на просторна зала. Тя цялата беше изпълнена с усмихнати котешки физиономии.

Туфо никога в живота си не беше виждал такова множество от свои събратя. Стените на залата излъчваха кадифена светлина с мирис на мляко, а котките подскачаха на едно място и приветствено размахваха лапи. Чудна работа — те също не си отваряха устата, но Туфо ясно долови техния хоров привет:

— Добре дошъл на нашата планета! Привет, далечен наш прадядо! Прадядо наш, привет!

Туфо озадачен се размърда на коравия трон. „Чак да съм ви прадядо — сигурно не съм! — промълви той. — Още се чувствам млад и силен. Ако искате да знаете, и досега мога да се изкача по стълбите без асансьор до шестнайсетия етаж. Но щом толкова настоявате — приемете моя прадядовски привет!“

Макар и прошепнати под мустак, неговите думи сякаш бяха чути от всички в залата. Нещо повече — по всичко личеше, че и добре го разбраха. Дори споменаването на асансьора беше възприето с одобрителен шум — май всички имаха представа как живее и какво прави на Земята.

Посрещаните весело заподскачаха до тавана, като извиваха в млечния въздух своите бели, тъмни или шарени гърбове.

Едва сега Туфо се увери в твърдението на своите звездни спътници — нито един от подскачащите посрещани нямаше опашка.

Двадесет и втора глава
Изненадите продължават. Храната като изкуство. Ама че институт!

Следващите мигове се завъртяха пред очите му по-бързо и от телевизионен филм. Просто на Туфо не му достигаше време, за да се удивлява на всичко видяно и чуто тук.

Прозвуча тържествена мелодия, напомняща песента „Няма рози без бодли“, и отсрещната стена на залата бавно изчезна. На далечния хоризонт засияха синьо-зелените светлини на безкраен град. Къщите бяха в най-различни форми — цилиндрични или правоъгълни, топковидни или с очертанията на планински връх. Ала всички имаха на покривите си по една светеща летяща чиния, готова да се отправи към някой от завоите на Млечния път. А самият Млечен път белееше ниско над покривите…

„Изглежда, тези безопашковци са истински пътешественици в огромния космос! — помисли си Туфо. — Не им трябват влакове, пиратски кораби или грамадански ракети. Никой не ги обучава да натискат копчета или да мяукат в микрофон. Покатерват се на покрива и — хоп — чинията ги понася тутакси в желаната посока!“

Изрече наум думата „чиния“, но вместо силно желание за полет, усети в себе си внезапен глад. И в мислите му се появиха други, съвсем обикновени чинии — пълни с ароматни кебапчета или с пържени рибки…

И изведнъж се разтревожи не на шега: „Аз добре тръгнах за толкова далечна планета, но защо не попитах какво ще ям? Ами ако се окаже, че моите звездни роднини изобщо не употребяват храна? Ако те никога не изпитват глад, а само дишат своя млечен въздух — какво ще правя аз тогава?“

И Туфо трепна тревожно на своя златист трон — изви настръхнала гърбина и вдигна опашка към тавана.

Този път в залата не разгадаха неговото неспокойно движение. Безбройните посрещани възприеха това като най-сърдечен поздрав — те пак заподскачаха радостно, а тържествената музика се засили.

Но един от неговите спътници се доближи до рижия котарак, погледна го с разбираща усмивка и Туфо дочу гласа му:

— Не се безпокой, земни приятелю. Няма да останеш гладен. От твоите размишления е вярно само това — тук никой не изпитва истински глад, защото на нашата планета има храна за всеки. Яденето на тази планета е най-голямото изкуство. Но сега няма да ти обяснявам всичко в дребни подробности. Ти сам ще се убедиш в думите ми.

Спътникът му се изправи, стори някакъв знак с лапа и Туфо усети, че го обгръща познатата синьо-зелена светлина. Прозвуча мелодичното бръмчене и двамата се понесоха към хоризонта.

Единственото, което Туфо успя да съгледа по време на краткия полет, беше, че приближават към сграда, която отдалече прилича на огромна разтворена книга. Само че дългите редове на книгата бяха всъщност етажи, а всяка главна буква представляваше врата.

„Ето че се насочваме към врата, която прилича на буквата «О». Сигурно това е главният вход на сградата…“ — си рече Туфо.

— Твоето предположение е вярно — прозвуча гласът на неговия спътник. — Приближаваме главния етаж „О“, където ще опиташ най-хубавите ордьоври в нашата планетарна вкусотека. Освен това — и моето име започва с буквата „О“. Приятно ми е да ти съобщя, че се казвам Ози. Но сега те моля за внимание — вече влизаме.

Още неизрекъл тези думи, Ози протегна четирите си лапи и стъпи с лекота на просторна кръгла маса. До него тупна и замаяният от полета риж котарак.

Въпреки бързата смяна на обстановката той веднага долови с носа си куп приятни миризми. Сякаш всички земни ресторанти се бяха събрали на едно място. Разтърси изненадано глава и се огледа.

— Охо! — възкликна Туфо. — За пръв път попадам на такава обширна и богата маса! Колко много и колко различни блюда! Ето — това са някакви рибки. А това ми прилича на любимата шунка. А това там… Не знам какво е, но доста примамливо изглежда. Каква апетитна красота!

И Туфо понечи да пъхне муцуна в най-близкото блюдо.

— Почакай малко! — приятелски го дръпна за опашката Ози. — Не бързай с лапането. Тук ще намериш всичко, за което си мечтаеш. Значи става така — представяш си нещо за ядене, и то след минута се появява. Вече ти казах: на тази планета храната е изкуство. Щом си помислиш за нещо, вкусотеката мигом го изработва със същия мирис и цвят…

— Мога ли да изпробвам това чудо? — попита нетърпеливо Туфо.

— Ще го изпробваш, разбира се. Но нека завърша обяснението. Тук многобройните блюда заменят книгите, които си виждал на Земята. В нашата вкусотека всяко блюдо разказва за нещо.

— Също като библиотеката у дома — досети се Туфо. — Обаче земните книги не миришат така приятно и никак не са вкусни. Вие добре сте го измислили, бравос! Позволяваш ли да започна?

— Един момент, моля. Главното за нас е да помиришеш блюдото и след това леко да го близнеш. И всяко ново близване те прави по-умен. Ние отдавна сме открили, че всеки, който лапа една и съща храна, си остава неграмотен. Но такива котараци на нашата планета няма.

— Аха, разбрах — при вас яденето не служи на корема, а на мисълта. Докато ядеш — поумняваш. Мога ли да започна от шунката? — подскочи нетърпеливо Туфо.

— Можеш да започнеш отвсякъде. Само внимавай — опашката ти да не влиза в храната. Пожелавам ти вълнуващ обяд!

— Благодаря! — извика едва сдържащият се Туфо и заприпка между пъстрите блюда. Разбира се, всяко негово близване беше съпроводено и от дребни хапки — оттук къс, оттам къс — ала до голяма млясканица не се стигна. Все пак се намираше на чужда планета.

Най-напред опита шунката, даже повтори от нея, но не пропусна рибките, саламчето, бялата млечна звезда. Опита и други вкусни неща…

Хапките утоляваха глада му, но заедно с това изпълваха неговия земен ум с нови познания. В главата му заблестяха неизвестни съзвездия, забръмчаха странни апарати, затичаха картини от дългата история на котарашката планета.

Когато напълно засити глада си, бавно се приближи към Ози и му каза:

— Мисля, че ми стига толкова. Сега вече знам главното за вас — защо сте стигнали до тази далечна планета. И защо постепенно сте загубили опашките си…

Ози го погледна изненадан:

— Любопитно ми е да чуя това. Ние още не сме достигнали до безспорно обяснение на този факт.

— На мене лично ми се струва, че цялата работа е станала така — рече важно ситият Туфо. — Преди хиляди години някой умен котарак е решил да не гони опашката си, а да гони звездите. Влязъл, значи, в древна космическа кабина и тръгнал. След него тръгнали и други умници. По пътя всички махнали опашките си, за да не обръщат глави назад, към Земята. И гледали само напред. Затова сега вие имате толкова знания, но нямате опашки…

— Може и да си прав — въздъхна безопашатият Ози. — Но все пак опашката е чудесно природно украшение. Ще ти призная, че искрено ти завиждам.

— Знам, че твоята завист е благородна, Ози! — утеши го рижият котарак. — Пък и нека ти кажа — най обичам да ми завиждат! Но имам чувството, че точно опашката ме кара да се обръщам назад — към моята родна планета, която даже не се вижда на небосвода.

И също въздъхна.

Беше напълно сит, но душата му гладуваше.

Как да разбере на какво разстояние от Земята се намира в момента? Ако примерно сега направи лъвски скок и тръгне пешком по широкия Млечен път, колко години му трябват, за да стигне до своя дом?

В своя земен живот Туфо беше попадал на всякакви далечни места — и на скалисти брегове, и сред вълните на океана, та дори в космическата пустош. Но винаги беше знаел, че съществува голямата обратна посока. И нито за миг не беше губил надежда, че все някак ще се добере до улица „Незабравка“ — даже по корем да се влачи от умора.

Но тогава беше смел и уверен в себе си, защото сам избираше посоката и разчиташе на своите четири лапи. А сега беше напълно зависим от Ози и неговите приятели, от котарашката планета и нейните летящи чинии.

„Хубав номер ми изигра това мое любопитство! — тъжно се укори Туфо. — Дойдох да видя с очите си чуждата планета, а вече не мога да зърна своята. И доколкото разбирам, никой тук не се интересува от моя обратен път.“

— По-важното е, че ти се интересуваш от своя обратен път! — обади се Ози, който сякаш беше чул разсъжденията му. — На нашата планета има такова правило: „Всички да се вслушват в личното желание на всеки“. В мига, в който ти помисли за обратната посока, всички наши жители узнаха твоето желание. И то ще бъде изпълнено в близко време. Но разбрах, че искаш още сега да зърнеш планетата Земя. Това може да стане в нашия космически институт „ИНТЕРСУПЕРМЯУ“. И така — тръгваме!

И Ози пак размаха лапа. Появи се познатият синьо-зелен лъч, който ги понесе към другия край на хоризонта.

Озоваха се в голяма елипсовидна зала, която много приличаше на земен стадион: имаше много места за сядане, наредени стъпаловидно, не липсваха и отделни кабини — всички гледащи надолу, към огромен правоъгълник с размери на футболно игрище.

— Ще се разположим в една от кабините — рече Ози. — Оттам се вижда най-добре.

И поведе своя опашат приятел по леко наклонен коридор. Когато се разположиха в кабината, във въздуха закънтя странен шум и цялата зала внезапно оживя. По дългите редове заподскачаха котешки фигури, а правоъгълникът долу затрептя в яркосин цвят.

— Това под нас прилича на телевизор — продума Туфо.

— Не си далече от истината. С тази разлика — на него може да се види всяка точка от космическото пространство — засмя се Ози.

— А защо онези по пейките подскачат така? — отново се обади рижият котарак. — Да не би във вашия научен институт да се изучават и модерни танци?

— Не, това не са танци, а мисловни подскоци — отвърна неговият спътник. — Ние рядко си пилеем енергията за безцелни веселби. Но имаме още едно правило: „Мисли само в движение!“. И спазваме това правило винаги когато правим научни открития или решаваме някоя звездна задача. В момента нашите учени тичат и подскачат, защото измислят най-краткия път до твоята планета.

— За подскачането — ясно. Но нали ми каза, че този звезден маршрут ви е познат от хиляди години? — недоверчиво го погледна Туфо.

— Всичко в космоса непрекъснато се движи и променя. Движи се Млечният път, движи се Слънчевата система. Даже твоята Земя нито за миг не стои на едно място. И точният маршрут до нея трябва да се измисля всеки път отново. Разбра ли?

— Сигурно си прав. Погледни мен — аз не съм планета, а също не стоя на едно място. Къде бях, къде дойдох. Но искам да те попитам — кога най-сетне ще зърна Земята?

— Вече можеш да сториш това! — обяви тържествено Ози. — Погледни към звездния екран! Радвам се, че мога да ти осигуря такова космическо преживяване. Аз лично…

Туфо не успя да изслуша докрай думите на своя спътник, а бързо надвеси глава към огромния екран, който трептеше като планинско езеро…

А там, в дълбоката синева, сред безброй звезди и съзвездия, лъкатушеше дълга бяла линия, чийто остър връх беше спрял до малка светлинка. Това беше неговата дребна, невзрачна и толкова обичана Земя.

Една радостна сълза се откъсна от очите на Туфо, полетя към синия екран и тупна точно там, където мигаше светлинката.

Прозвуча тревожно пиукане и екранът угасна.

— Забравих да ти кажа и това — обади се след кратко мълчание Ози, — на нашата планета никога не се плаче. Сълзите пречат на правилното мислене. Ние добре познаваме техния химически състав, но за всеки случай в института ще направят изследване и на твоята сълза. А вече стана дума и за твоята невероятна опашка. От нея съм удивен не само аз; всички учени считат, че тя ще промени много научни представи. Интересът към нея е голям.

— Ама че институт! — възкликна Туфо и страхливо подви опашка.

Последна глава
Да живееш винаги добре е скучно. Посрещаните се превръщат в изпращачи. Най-хубаво е у дома, защото оттам можеш да избягаш

Кацнаха на покрива на една сграда, която Туфо бе съгледал още при своето идване. Огромната сграда приличаше на планински хребет и се извисяваше над всички други къщи.

— Помисли си още веднъж — му рече Ози. — Нарочно те разведох из нашия град, за да се увериш, че тук се живее много добре. Остани при нас — ще си хапваш вкусна храна, ще си имаш своя летяща чиния. Ще можеш да обикаляш целия космос, а при удобен случай и до Земята може да се разходиш…

— Как така — да се разходя? — примигна Туфо.

— Ами така — няма да оставаш там дълго. Нашият кораб с неземна скорост ще те връща обратно. Тук, при нас, ще бъде твоето постоянно място.

— Чакай, чакай — обади се най-после Туфо. — Нали ми обеща, че ще се върна у дома завинаги?

— Само ти предлагам да си помислиш. Остани при нас и ще посещаваш Земята винаги когато поискаш. Но ще я посещаваш като извънземно същество…

— Аз съм такъв котарак, драги Ози — помръдна опашка Туфо, — че просто не мога да бъда извънземен. Винаги съм бил вътреземен — все вътре в някоя земна бъркотия! Затова ме наричат Туфо Рижия пират. Но все пак да те попитам — тук има ли пирати?

— Никога не е имало — промърмори озадачено спътникът му.

— Срещат ли се в града крадци на велосипеди?

— Нито велосипеди, нито крадци имаме…

— Един последен въпрос — продължи своя земен разпит Туфо. — Избори правите ли?

— Не, драги приятелю. Кой какъв ще бъде на тази планета решават суперумни машини. Те ни дават информация за всичко. И всеки от нас знае на какво е способен и каква работа трябва да върши. Без изборни шумотевици.

— Жалко! Мно-го жал-ко! — извика Туфо. — Да живееш така е без-ин-те-ресно! Целият ви живот е точно изчислен и напълно безгрешен. А знаеш ли кое е най-вкусното нещо на този свят? Най-вкусното нещо е грешката!

— Аз мисля, че ти правиш грешка — обади се Ози. — На Земята ще бъдеш един обикновен котарак, а тук — господар на природата. Ще пропуснеш велик шанс.

— Да, но така приличам на себе си. Не съм свикнал да бъда такъв, какъвто не съм. И винаги съм такъв, какъвто съм.

— Добре го рече, Туфо — въздъхна неговият спътник. — И мечтая да има точно такъв котарак на нашата планета. Освен това — само ти тук носиш опашка. Ще бъдеш на голямо уважение. Може и президент на планетата да станеш…

— Не, хич не ставам за президент — промърмори Туфо. — Не обичам да ходя в костюм и да се усмихвам по телевизията даже когато ме боли зъб. По-добре да се върна на своята планета. Ако не ме пуснете, сам ще избягам!

— Малко трудничко ще ти бъде да избягаш — засмя се Ози. — Ала ние изпитваме приятелски чувства към теб. И затова ще ти помогнем да изминеш бързо обратния път.

— Веднага ли? — трепна Туфо.

— Да. Ей сега ще се върнем в залата за свръхдалечни полети.

И Ози натисна някакво копче пред себе си.

След няколко мига Туфо се видя пак в просторната зала, изпълнена с усмихнати котарашки физиономии. Точно тук той беше посрещнат най-тържествено — в онзи недалечен ден, когато слезе от летящата чиния на тази странна планета. Ала сега посрещаните се бяха превърнали в изпращачи.

— На добър път, прадядо наш! — подскачаха на едно място безбройните му котешки роднини. — Желаем ти щастие!

„Така и не разбрах какво означава думичката «щастие». Що е то — яде ли се, пие ли се? Дано като се върна на Земята, разбера най-после какво означава…“ — помисли си Туфо.

И пак прозвуча тържествена музика. Туфо забеляза, че котешкото множество бавно се разполовява и се дръпва встрани. Към него заблестя широка пътека, по която се появи голям черен котарак. Той вървеше горделив и изправен, понесъл сребриста ножица в предните си лапи. С всяка негова стъпка музиката се засилваше…

— Това е най-големият учен на нашата планета! — успя да му викне в ухото Ози.

Когато важният безопашатко застана пред Туфо, в залата проехтя тържествен глас:

— Ти, скъпи Туфо, дойде от далечна планета, за да видиш какво може да направи висшият котешки разум. А ние никога не бяхме виждали котарак с опашка. Сега имаш прекрасната възможност да ни оставиш част от своята опашка за спомен. И ние ще съхраним този спомен в нашия космически институт „ИНТЕРСУПЕРМЯУ“.

Щрак!

Туфо не усети никаква болка, но това го изплаши още повече…

— Леле боже! — извика той и разтреперан отвори очи.

Вдигна бавно глава — точно пред него мигаха жълтите светлини на техния софийски блок.

Сякаш всичко досега беше фантастичен сън — и котарашката планета, и летящата чиния сред звездите…

„Всичко в главата ми е объркано. Кога се намерих на моята улица «Незабравка»? — си рече изумен той. — И какви страхотии сънувам напоследък!“

Изви муцуна и се лизна по опашката…

О, чудо! Крайчето на опашката му наистина липсваше!

Значи неговото страхотно пътуване сред звездите беше съвсем действително!

Какви чудеса могат да се случат между небето и земята! Вече самият той не знаеше какъв е точно — земен котарак Туфо или космически УФО. Ами ако извънземните го бяха оставили завинаги на онази далечна планета?

— Край! Писна ми! — извика към звездното небе той. — Вече не ми трябват космически пътешествия! Искам да си отида у дома. Искам да си отида у дома, защото… Защото оттам винаги можеш да избягаш!

И решително тръгна към входа на блока.