Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (46)

Седма глава
Вълнение на шестнайсетия етаж. Сълзи от радост и тревога

Косьо пръв от всички видя снимката му във вестника.

— Ето го! — дотърча задъхан той. — Портретът му е сложен на първа страница! Чувате ли — нашият Туфо! Ние го търсим из квартала, а той си летиии из космоса!

Беше неделя и сега родителите му правеха обикновеното седмично почистване на дома. А Косьо трябваше да отиде за хляб и на връщане да провери пощенската кутия.

— Какви ги говориш? — смаяно вдигна глава майка му и без да иска, отрони едно листо от скъпоценния фикус. — Стига с твоите фантазии!

— Кой лети? Къде лети? — появи се и баща му от вратата на съседната стая, като не изпускаше хобота на бръмчащата прахосмукачка.

— Нашият Туфо лети в космоса! Ако не вярвате, вижте! — извика още по-звънко момчето и разпери вестника над главата си. — Даже раздавачът ми каза, че прилича на нашия котарак!

Майката хвърли кърпата, с която бършеше листата на фикуса, а бащата натисна копчето на хобота. Настъпи внезапна тишина.

— Да, има някаква прилика. Но дали е самият той? — продума замислено бащата. — Ето отдолу пише „Котаракът Риж между звездите. Нечуван експеримент в космическото пространство.“ Така. Значи е рижав на цвят…

— И има бяло петно на муцуната! — подскочи Косьо. — Раздавачът ми показа и други вестници — цялата му чанта е пълна с портрети на Туфо!

Бащата и майката се спогледаха. После отново впериха поглед във вестника.

— Дали пък не е някой негов двойник? — обади се бащата. — Някои императори, да речем, са имали двойници: тях са изпращали на опасни места, а те самите никъде не са излизали. И никой от поданиците не е разбирал измамата — дотолкова единият е приличал на другия…

— Туфо няма двойници! И мога да го позная от един километър! Нима не разбирате, че това е той! — пак настоя на своето Косьо. Гласът му вече трептеше на най-тънката си струна.

— Може и той да е — въздъхна майката. — Всичко може да се очаква от него. Ех, Туфо, Туфо…

— Да, и аз си знаех, че този път е избягал някъде далече. Но чак толкова! — допълни дълбокомислено бащата. — Ха иди сега, че го стигни!

И пак протегна ръка към прахосмукачката. Но преди да натисне копчето, обърна глава към сина си:

— А ти… За всеки случай… Съобщи тази новина на момчетата — да не го търсят вече из парка. Кажи им, че временно е избягал в космоса!

Косьо и не дочака втора покана. Притисна вестника до гърдите си и затича към асансьора. В очите му трепкаха сълзи. Но сам не знаеше от какво бяха те — от радост или от тревога.

Копчето на таблото светна и асансьорът бавно започна да се спуска към земята.

За миг на момчето се стори, че се намира в космическа кабина…