Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (11)

Втора глава
Това, което не се виждаше на снимката. Нерадостна победа. Нещо тропа по водосточната тръба

Още от първия ден всичко за Косьо тръгна така, както си го беше представял — и с момчетата се сприятели, и снимка с Туфо си направиха, даже не една, а няколко. Оказа се, че не само той има фотоапарат — още две момчета бяха получили за добрия си успех в училище такъв подарък.

Само язденето, за което си мечтаеше Косьо, беше малко по-различно: вместо буен мустанг, децата яздеха едно кротко магаре, което всяка сутрин пасеше на поляната пред дядовата къща. На това магаре се качваше гордо и Косьо — за няколко часа се научи да се крепи здраво на гърба му и да го подкарва по широката поляна, без да пада на завоите.

А с Туфо нещата не вървяха добре.

В широкия селски двор той не можа да намери приятели.

— Ти кой си? — попита го гъската.

— Много ми е приятно, казвам се Туфо! — представи се рижият котарак и тъкмо щеше да каже още за себе си, тя го прекъсна:

— А можеш ли да снасяш яйца?

— Не. Само обичам да ги ям — отвърна скромно той.

— Обаче мога да скачам високо!

— Значи ти си безделник — рече с укор гъската и важно отмина.

В другия край на двора на няколко пъти прозвънна звънче.

„Защо ли телефонът им стои отвън?“ — помисли си Туфо и любопитен затича нататък. Там нямаше телефон.

Звънеше звънчето на кравата.

— Добър ден! И вие ли живеете тук? — попита учтиво той.

Кравата го погледна отвисоко с големите си влажни очи, без да спира да дъвче.

— Аз съм тук на гости — неловко продължи Туфо.

— Комуу? — изведнъж прояви интерес кравата и наведе глава.

Туфо не отговори. Щом видя острите рога така близо до себе си, побягна, изгубил всякакво желание за разговор.

— За къде тичаш, беее? — спря го овцата.

— А, тичам си. На чист въздух — промърмори, без да обръща глава, котаракът.

— Тичай си. Няма къде да избягаш — и теб ще острижат. Като мен.

Едва тогава Туфо разгледа събеседничката си. По нея личаха неравни следи от ножица.

— Такава ли е модата сега? — удиви се Туфо и настръхна.

Овцата обидено му обърна гръб.

Туфо замислен тръгна към къщата.

— Стой! Не мърдай! — изръмжа кучето. — Спри да движиш мръсните си лапи! Какво правиш тук?

— Какво мога да правя? Просто се разхождам — отвърна смутен Туфо.

— Знам ги вашите разходки — все гледате да отмъкнете нещо. Ти ли бутна тенджерата вчера, та аз изядох боя?

— Аз не съм оттук — плахо се дръпна назад котаракът.

— Аха, всички не сте оттук! — изръмжа кучето и се втурна към него.

Туфо дори и не помисли да се оправдава, а полетя като стрела и се скри във входа на къщата.

Влезе в пруста и се притаи. Кучето дълго ръмжа отвън, въртя се ядосано пред входа, но синджирът, за който беше вързано, му пречеше да продължи преследването и Туфо беше спасен.

Когато разбра, че премеждието е отминало, котаракът се огледа внимателно наоколо. В полутъмния пруст имаше само една закачалка, на която висяха няколко палта и един чадър. А долу, подредени на пожълтял вестник, стояха малки и големи обувки, между които Туфо позна зимните ботинки на Косьо. Беше топло и миришеше на ябълки. Туфо се протегна доволен, после се разходи от едната стена до другата, като душеше с влажния си нос изтърканите дъски на пода.

И точно тогава долови мириса на непознато животно. Вдигна очи и видя в ъгъла неговата странна фигура: животното беше по-ниско от кучето, но по-дебело от него. Имаше гладка кожа без нито един косъм и протягаше напред единия си крак. Главата му бе скрита в ъгъла и Туфо виждаше само разпльоснатия му бял корем.

„Ами сега? — изтръпна котаракът. — Отвън ръмжи онзи злобен пес, а тук ме дебне друга опасност. И не се знае какво точно може да ми стори — може да ме ухапе, може да ме убоде, а не е изключено и да ме ритне!“

Какво да направи?

И в този момент Туфо си спомни думите на човека, който говори по телевизията, когато има футболен мач: „Нападението е най-добрата защита!“ Точно така — ще нападне първи, за да му вземе страха!

— Мяууу! — извика с все сила той, скочи пъргаво и заби нокти в белия корем на животното.

— Вряууу! — отвърна тутакси животното и ритна с единия си крак Туфо по муцуната. Котаракът отскочи ужасен встрани.

— Значи така — рита — каза си тихо той. — Но защо ми се струва, че стана по-малък? Аха, свива се от страх!

И Туфо отново се хвърли към непознатия, със зъби и нокти започна да се бори с него.

— Мяууу! — викаше храбро Туфо.

— Вряууу! — врещеше животното и риташе въздуха с един крак. Туфо усещаше, че силите на врага отслабват. Животното все повече се свиваше в ъгъла безпомощно и жалко.

— Вряууу — обади се за последен път врагът му и се просна на пода като смачкана дрипа.

Туфо се огледа победоносно и бавно се върна в своя ъгъл.

Но вратата се отвори и влезе Косьовият дядо. Той щракна ключа на лампата, направи няколко крачки и се хвана за главата:

— Гайдата ми!

Вдигна смачканата гайда от пода и започна да я надува. Вече беше пробвал инструмента тази сутрин. Искаше по някое време днес да изненада своите гости с гайдарското си умение. Но вместо очакваните весели звуци сега се дочу само тъжно скимтене. На няколко места гайдата беше пробита от котешките нокти. Старецът допря ухо до изподрасканата кожа и я стисна с две ръце.

— Издиша — рече ядосано той. — Отиде хубавата ми гайда. Сега ще ти дам да разбереш, разбойник такъв!

Огледа се и като не намери друго, грабна чадъра от закачалката и го размаха, но в пруста вече нямаше никого. Туфо беше изхвърчал през вратата и вече пълзеше по водосточната тръба на покрива.