Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (26)

Пета глава
Дупка в брезента. Корабът наблиза в Атлантическия океан. В очакване на големи танци

И така започнаха да минават дните и нощите му — на разлюляната палуба, в голямата лодка, покрита отвсякъде с дебел брезент. Туфо свикна с новото си жилище. То беше просторно и тъмно, защитено от палещото слънце и от мокрия нощен вятър. Скрит от чужди погледи, котаракът любопитно гледаше на света през една малка дупка в покривалото. Всъщност не виждаше много — пред очите му за миг се мярваха синева и облаци, тънки мачти и забързани човеци.

Подаваше глава навън само вечер, когато стъпките по палубата заглъхваха и той внезапно долавяше трикратното почукване на своя крилат приятел.

Белмондо удържа на думата си — всеки път му донасяше в човката си различни неща: парче ароматно сирене, пилешко крилце, някоя пържена рибка. Докато изгладнелият Туфо си похапваше, папагалът бързаше да му разкаже последните новини от кораба: как в трюма е проникнала вода и намокрила сто чувала с брашно, как двама моряци играли карти, скарали се и след това се били с възглавници, как вятърът отнесъл в морето новата фуражка на капитана…

Понякога Белмондо прелиташе повторно до кухнята и обратно и тогава Туфо се наяждаше до насита. По-трудно беше с питейната вода. На дъното на лодката котаракът откри неголяма локва, доста неприятна на вкус. Близваше от нея от време на време — ей така, колкото да утоли за малко жаждата. Но и този скромен запас неочаквано свърши. Напразно Белмондо се опитваше да му донесе глътка прясна вода — и най-малката чашка беше за него непосилен товар.

Но това, което не успя да направи папагалът, направи дъждът. Една нощ Туфо се събуди от тежък тътен, последван от барабанни удари по брезента. В началото се уплаши, но когато пред ококорените му очи зацърцори тънка струйка вода, зарадвано протегна към нея език.

Дупката в брезентовото покривало сега се беше превърнала в чешмичка, от която цяла нощ тече вкусна и студена вода. На дъното на лодката се образува малко езеро, което Туфо с голямо усилие прескачаше по време на своите разходки из просторното си скривалище.

Въпреки че брадатият капитан изгуби своята синя фуражка, корабът „Ахилес“ гордо пореше морските вълни, без да срещне нито една буря по своя път до Гибралтарския проток. Огромната скала над протока, тъмнееща като полегнал лъв, постепенно изчезна в утринната мъгла и корабът остави зад себе си континента Европа. Водата, която се плискаше от двете страни на борда, не промени цвета си, ала промяна имаше — „Ахилес“ навлезе във водите на Атлантическия океан.

Туфо научи тази новина едва вечерта, когато папагалът му донесе отново храна.

— Вече плаваме в океана! — съобщи Белмондо. — А капитанът е нахлупил черната шапка и не я сваля от главата си. Трудно плаване ни чака.

— Няма страшно — отвърна Туфо, като дъвчеше лакомо. — Имам си вода за пиене колкото щеш…

— Ти си новак и много неща не са ти ясни — поклати глава замисленият папагал. — Струва ми се, че това е последният рейс на нашия нещастен „Ахилес“. Машините му са стари, трюмовете пропускат вода. А капитанът ми каза, че барометърът непрекъснато пада.

— Какво означава това? — вдигна глава Туфо и спря да дъвче.

— Малко е сложно за обяснение. Барометърът е корабен уред за измерване на въздушното налягане. Когато стрелката му пада надолу, моряците разбират, че приближава буря. Големи танци ни очакват тази нощ.

— Танци ли? Значи някой има рожден ден! — подскочи развеселен рижият котарак. — Жалко, че не умея да танцувам…

— Ще се научиш — като помълча малко, отвърна Белмондо. — Но помни: в никакъв случай не излизай до утре от лодката. Хайде, аз тръгвам…

— Почакай! — спря го Туфо. — Искам да те попитам нещо: какви са тези големи риби с продълговати човки, дето скачат около кораба? Днес ги видях през дупката.

— Това са делфини — отвърна Белмондо. — Най-благородните животни в океана. Те нямат хриле, дишат като нас и са много умни. Капитанът ми е казвал, че делфините могат да играят баскетбол, да пренасят по водата пощенски пратки, завити в непромокаеми опаковки, да спасяват давещи се хора. Делфинът е единствено то животно, от което акулите се страхуват.

— А какво е това акули? — полюбопитства Туфо. — Никога не съм ги виждал.

— Не си загубил много. Акулите са морски хищници с големи остри зъби. Ядат всичко: риби, парчета от греди, изгубени капитански фуражки, празни бутилки. Даже корабни котараци. Срещнат ли те във водата, веднага ще те налапат.

— Ами, какво ще правя аз във водата — настръхна котаракът. — Ще си стоя в лодката, както ти ми каза.

— Точно така — рече папагалът. — Аз да тръгвам, защото доста закъснях. Ще се видим утре! Чао!

— Довиждане, Белмондо! — размаха опашка рижият Туфо и неохотно се пъхна под брезента.

Вече му омръзна да се върти на едно място, отвсякъде обграден от тъмнина. И все пак на сърцето му беше ведро и леко. От многото дни и нощи, прекарани на кораба, той беше разбрал едно: на този свят не може да се живее без мъдри и верни приятели.

А тъкмо такъв приятел беше Белмондо.