Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (52)

Тринадесета глава
Ужасното откритие. Туфо се хваща за кормилото. Да се блъснеш в коралов риф, кръстен на твое име.

„Хей, ти там!“

Туфо притича по влажната палуба, помириса въздуха и веднага разбра, че на кораба има хора. Сърцето му затупка от радостно вълнение.

„Казвах му на Рем! А той изобщо не иска да ме слуша!“ — помисли доволен от себе си котаракът и се втурна към каютата, откъдето долитаха мъжки гласове. Повъртя се нерешително пред затворената врата, драсна с нокти по дървото, дори измяука вежливо, но отвътре не го чуха.

„Какво ли са се развикали: «Кос! Кос!» Сякаш не могат да изрекат цялата думичка Космос! Тук има нещо, което не е в ред…“

От опит знаеше, че всяка затворена врата крие коварни изненади. И Туфо заобиколи каютата с меки стъпки, покатери се по ребрата на един спасителен пояс, който висеше безразлично на стената, и надникна през кръглото прозорче.

Хората вътре съвсем не приличаха на важните и строги учени от Космическия център.

Вместо в бели престилки, те бяха облечени в мръсни червеникави дрехи, вместо очила, неколцина от тях носеха черна превръзка на едното око, а от пояса на дебелия чичко отсреща се подаваше седефената дръжка на огромен револвер.

„Пирати! — мигновено се досети Туфо, който освен всичко друго беше виждал и пирати по телевизията. — Кой дявол ме накара да се кача точно на техния кораб! И какви зачервени муцуни имат тези разбойници! И как блъскат картите по масата, та чак ще я счупят! Опасна работа! Да не им попадаш в ръцете!“

И той, ужасен от своето откритие, отпусна отчаяно лапи и се търкулна на палубата по гръб — нещо, което много рядко се случва. Знае се, че котарак може да падне по гръб само когато е напълно объркан.

Съдбата отново беше напъхала Туфо в объркано положение. Този път положението беше заплетено с двоен пиратски възел…

Май Рем пак излезе прав: черният флаг на мачтата не беше за добро…

Разтреперан, котаракът се отдалечи с пълзене от зловещото прозорче. После изкачи една тясна стълба, мина по разлюления мостик и тогава съгледа скосения навес, под който стърчеше самотното кормило.

„Скръц-скръц!“ — припяваше с печален глас то и се завъртваше ту насам, ту натам. „Скръц-скръц!“

„Никой не го управлява! — зина от удивление Туфо. — И никой не му държи сметка за посоката, която ще хване! Хм, много странно ми се вижда това…“

Кормилото наистина беше много странно, даже ако трябва да сме точни, то беше МНОГОСТРАННО — за десетина минути успяваше да завърти лекия дървен кораб на МНОГО СТРАНИ: на изток и североизток, на запад и югозапад. Сякаш не можеше да реши къде се намира сушата и кой от далечните брегове му харесва повече…

Туфо гледаше възмутено това явно безсмислие и в него се пробудиха пилотските навици. Не биваше в никакъв случай да оставя тази важна работа на самотек.

Подскочи върху дървения кръг, стъпи в средата му, на скърцащия винт, и здраво се вкопчи в горните две дръжки.

Така управлението на „Черната перла“ най-после бе взето в сигурни лапи…

Уви, съвсем за кратко.

Пиратската шхуна ресторант летеше стремглаво към близкия коралов риф и даже най-умелият завой не можеше да я спаси.

Зает с въртенето, Туфо зърна опасността в последния момент…

Продълговат и назъбен, просветващ във всички нюанси на рижия цвят, кораловият риф приближаваше неумолимо.

— Това пък какво е?! — извика Туфо и заподскача върху кормилото, което се завъртя като самолетна перка.

Нямаше кой да даде отговор на неговия драматичен въпрос. Котаракът беше сам, напълно сам на мостика. Беше единствен кормчия на пиратска шхуна сред океанските вълни…

И никой не можеше да му обясни, че кораловият риф отсреща носи името Риж. И че е кръстен така в негова чест, по случай героичното му излитане в космоса.

Впрочем името на кораловия риф нямаше значение.

Отекна страхотен удар и корабът „Черната перла“ се разпадна на безброй парчета и парченца.

Туфо продължаваше да стиска кормилото и да го върти по навик, но то вече лежеше върху трептящата вода.

Дървеният кръг подскачаше под лапите му и го отнасяше все по-далече от кораловия риф, на който размахваха ръце осем червеникави фигури.

— Горките пирати! На какво глупаво място остават! — промърмори Туфо, като плюеше солена вода. — Жалко, пътувахме на един кораб, а даже не успяхме да се запознаем!

Но една палава вълна го плесна по гърбината и рижият котарак престана да обръща внимание на рижия остров. Все пак пиратите имаха суша под краката си, а той се люшкаше върху вълните. Трябваше да помисли за себе си. Вкопчи се още по-здраво в своя нестабилен сал и лека-полека заплава, подхванат от някакво океанско течение, в безлюдната синева.

Така мина почти целият ден.

Слънцето не откъсваше жаркия си поглед от котарака, вече забиваше в него своите последни лъчи, когато Туфо дочу като в просъница ведър мъжки глас:

— Хей, ти там. Накъде си тръгнал?

Малко отклонение за самотните мореплаватели

Ето че дойде моментът, в който трябва да си поговорим за самотните мореплаватели.

Всеки от вас, който обича да чете книги за морски пътешествия, знае колко е голяма разликата между един платноход и един съвременен кораб.

Днешният пътник, настанен в удобна каюта, хранен три пъти на ден с хубави ястия, забавляван от музика и весели разговори на палубата, може да пресече океана за броени дни. Ако пък бърза много или не понася люшкането на вълните — той си купува билет за самолета. Реактивният многоместен самолет прелита от единия до другия бряг на океана за някакви си десетина часа.

И все пак днес, във времето на огромните презокеански кораби и бързи самолети, все още има хора, които поемат в безбрежната шир сами — изправени храбро до мачтите на своите малки платноходи.

Наричат тези хора самотни мореплаватели.

Тях не ги интересуват корабните удобства, хубавите ястия, приятните разговори на палубата. Не ги плаши люшкането на вълните и не бързат да се приберат веднага вкъщи.

Плават с месеци, дори по цяла година в неспокойното синьо пространство. И сами вършат работата на цял екипаж: въртят умело кормилото и се грижат за подходящ ъгъл на платната, изчисляват своя маршрут по картата и отгатват прищевките на времето.

Лош е лудият вятър, който иска да откъсне платното от мачтата и кара вълните да блъскат чела̀ в разлюления нос на кораба.

Лошо е временното безветрие, което прави платнохода напълно неподвижен сред бляскавата синева.

Сам в открития океан, човек разбира цената на всеки залък хляб, на всяка глътка вода. Колкото и да пести своите припаси на борда, може да му се случи и това — да лови с мрежа крилати риби и да си прави салата от зелени водорасли, да си меси хляб от нагарчащо вече брашно и да чака внезапният дъжд да му напълни чашата.

Ами умората, ами жаждата за сън?

Особено по време на многодневна буря, когато всички вещи наоколо — фенери, брезентови торби, инструменти — подскачат и се местят като живи същества. Цяло щастие за него е, ако успее да подремне поне един час!

И най-трудното му изпитание — самотата.

Нали няма с кого да поговори, да попита нещо, радост и тревога да сподели? Представете си за миг — такъв човек даже няма с кого да се скара! Само радиото, ако не се повреди от силното люшкане, е негов, доста скъп на приказките, събеседник.

Тръгнал веднъж на дълъг път, самотният мореплавател рядко приближава шумните пристанища, отдалече заобикаля курортните острови…

Такива са правилата на неговата битка с вълните — трябва да измине своя презокеански маршрут без чужда подкрепа и за колкото може по-кратко време.

Нещо като спорт.

Нещо като гигантско състезание, в което човек не вижда своите съперници отляво и отдясно, а се състезава сам със себе си: дали ще издържи волята му, дали ще има сили да достигне далечната цел.

Само че липсва публика, която да му дава кураж непрекъснато: „Давай, мой човек! Давай! Много мина, малко остана!“

Самотният мореплавател трябва да се окуражава сам.