Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (56)

Втора глава
Големият път започва с голям скок. Викат ви на телефона. Махнете този звяр от тролея! Нова среща с Мастиления котарак

„Големият път започва с малка крачка“ е казал някога един мъдър китаец. Ала нашият Туфо не беше ходил в Китай и затова тези думи не важеха за него — той направи великански скок и се пъхна в последната врата на потеглящия тролейбус.

Едва ли му минаваше през ума, че със скока в стария разтропан тролейбус започва най-дългото му бягство от къщи…

Но нека не изпреварваме събитията — засега рижият котарак се беше сгушил в дъното на препълнения тролейбус и внимателно оглеждаше обстановката. Обстановката беше такава, каквато се получава в тясно пространство с много хора — всеки се свива на своето малко местенце, без да обръща внимание на другите около себе си. Погледите на хората бяха отправени напред и затова Туфо се надяваше, че е останал незабелязан. Ала скоро видя, че малко момиченце с голяма розова кордела, седнало в скута на майка си, протяга ръчичка към него:

— Искам мяу, искам мяу! Мамо, дай ми мяу!

— Имаш си вкъщи и мяу, и бау — отвърна строго майката, без да поглежда накъде сочи детето. — За нови играчки пари нямаме.

— Дай това мяу, дай! — ревна нетърпеливо момиченцето и задърпа майка си за ръкава.

Туфо се досети, че така може да бъде разкрит. Завъртя глава и съгледа пред себе си жълта кошница, завряна под съседната седалка. Нямаше време за губене — бързо заобиколи няколко чифта обувки и се вмъкна в нея. На нейното дъно се поклащаха десетина картофа.

— Тези картофи ме преследват навсякъде — промърмори Туфо.

Картофените му разсъждения щяха да продължат, ако не беше забелязал през една дупка на кошницата как две момчета — едното високо, другото ниско и пълно — сочат към седалката и си шепнат весело нещо.

Отначало помисли, че те също са го забелязали, но проследи погледите им и разбра, че разговарят за човека на седалката. Туфо изви очи нагоре и видя белокосия притежател на кошницата.

Лицето на стареца имаше уморен вид, а очилата му бяха обърнати към прозореца.

Котаракът успя да разбере и нещо друго — при всяко спиране и тръгване на тролейбуса над вратата светваше лампичка и се чуваше предупредителен звън. И това, кой знае защо, също развеселяваше момчетата.

Когато наближи следващата спирка, звънецът пак звънна и тогава дългото момче се наведе към стареца:

— Викат ви на телефона! — рече високо то.

Белокосият човек го погледна разсеяно, стана и направи крачка към вратата. Едва тогава му дойде на ума, че не се намира вкъщи, а в тролейбус. Поиска да се върне обратно, но дългото момче, ухилено до ушите, вече се беше разположило на неговото място.

— Този свят объркан го заварих и объркан ще го оставя! — каза тъжно старецът.

А дебеланкото отсреща започна да се кикоти неудържимо:

— Ха-ха-ха! Хи-хи-хи! Хвана се на въдицата старецът! Брей, колко смешно стана!

Туфо съгледа как засраменият старец без нужда намества очилата си, как се навежда към краката на дългуча, за да вземе кошницата си, и сърцето му се изпълни с жал. Бързо се измъкна от скривалището си и заби нокти в белия панталон на момчето.

— Ох, тук има оси! Някаква оса ми влезе в панталона! — развика се плачливо дългучът. Но докато надничаше под седалката, Туфо вече беше във въздуха — прелетя като рижа мълния между седалките и захапа дебеланкото по корема:

— На ти ха-ха-ха! На ти хи-хи-хи! — ръмжеше ядосаният Туфо.

— Ааа! — нададе вой дебелото момче. — Махнете този звяр от мен! Изхвърлете го от тролея!

Но Туфо нямаше намерение да се бави повече в тролейбуса. С първия звън на звънчето той скочи през вратата и се приземи на улицата.

Видя пред себе си телефонна кабина и мигом се пъхна в нея. Подаде глава през процепа на вратата и проследи с едно око отминаващия тролейбус. И тъкмо се убеди, че всяка опасност е отминала и може да продължи пътя си, чу зад себе си познат глас:

— Ало, приятелю, добра среща!

Туфо се обърна изненадан и завъртя очи нагоре, към телефонната слушалка. Стори му се, че с него си правят шега — както със стареца преди малко.

— Прибери си увисналата устна и погледни точно пред теб! — обади се отново познатият глас.

Туфо трепна, присви очи и забеляза в ъгъла тъмносиво петно. Петното се раздвижи, над него щръкнаха уши и отзад се размаха опашка. Не може да бъде — пред него стоеше здрав и цял, променен и вечно същ Мастиления котарак!

— Здравей, друже, здравей! — подскочи радостно Туфо. — Откога не сме се виждали!

— От миналата есен — уточни вежливо Масти. — Разделихме се на улица „Планински ручей“…

— Помня, помня! Ти тогава отиде на мач!

— Не отидох, а ме замъкнаха — поправи го Масти. — Голям тупаник стана тогава…

— Искаш да кажеш, че вашият отбор е победил? — примигна Туфо.

— Тъкмо обратното — нашите паднаха с три на нула и момчетата в квартала ме биха на почивки. Даже в езерото щяха да ме хвърлят.

— Не е лесно да бъдеш талисман — съжалително поклати глава рижият котарак.

— Такава ми е съдбата — въздъхна Масти. — И моето нещастие е двойно — винаги съм бил талисман на тези, които губят мача.

— Лоша работа — рече Туфо. — Може би пак трябва да смениш улицата…

— Вече не живея само на една улица. Спя в телефонните кабини — нощем в тях рядко влиза човек. Пък и през деня мога да се скрия в някоя за малко. Ако се наложи.

— От кого се криеш? — отново трепна котаракът.

— От същите момчета. Само че те сега не ходят по мачове, а се събират по площадите — пеят буйни песни и веят различни знамена. Ако им попадна в ръцете, всеки ден ще ме боядисват в един или друг цвят.

— Разбрах — кимна рижият. — Готвят се за изборите.

— Точно така! — потвърди Масти. — Искат да изберат в управата на града най-умните човеци. Но много добре знам, че накрая боя ще изям пак аз.

— Чакай, чакай — прекъсна го Туфо. — Сигурно са ти известни местата, където се събират много хора?

— Хубава работа! — засегна се Масти. — Никой друг котарак не знае по-добре от мен къде стават тези шумотевици. И само аз мога да ти покажа най-безопасния път към тях!

— Сигурно има и опасни местенца, така ли е, Масти? — рече колебливо рижият котарак.

— Опасно е да се страхуваш, преди да е станало страшно — каза философски Мастиления котарак. — И още нещо запомни от мен: колкото по-бързо тичаш, толкова по-малко бой ще изядеш!

И Масти смело се понесе напред, последван от предпазливия бяг на своя риж приятел.

„Да става каквото ще, си мислеше Туфо. Един талисман понякога може да носи и щастие!“