Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (44)

Пета глава
Накъде води гумената пътека. Кучето Рем се спасява от досадници. Най-после изборът е направен

Инженер Мариела Марон сипа още мляко в жълтата пластмасова паничка и ласкаво рече:

— Хайде, рижи приятелю, не се стеснявай. Не зная откъде и как си дошъл при нас, но виждам, че си доста изгладнял!

Котаракът я погледна с трогателно колебание: след парчето телешки колбас втората паничка мляко щеше да му дойде в повече. Но той не искаше да го помислят за срамежлив — наведе глава и тихичко замляска.

В стаята прозвучаха звуци от операта „Аида“. Младата инженерка трепна и погледна часовника си:

— А пък аз, драги мой, трябва вече да вървя. Всички ме чакат долу, за да им разкажа новини за тебе. Засега довиждане!

Вратата хлопна и Туфо се видя сам в просторната стая. Размърда опашка, протегна се лениво и пое с предпазливи стъпки по гумената пътека.

От двете му страни се изправяха етажерки, по които имаше какви ли не работи: малки и големи екрани, микрофони, различни табла с много копчета и даже една ваза, от която стърчеше букет свежи цветя.

Цветята бяха набрани тази сутрин от ранобудния Ерик Стрижановски. Освен в своите изчисления, той беше влюбен и в русокосата Мариела Марон, на която вече втори месец поднасяше букети от сини минзухари и жълт кантарион.

Когато стигна до края на пътеката, Туфо ококори очи и замря с вдигната във въздуха лапа: пред него се разкри широка мраморна площадка, върху която бавно се въртеше голямо прозрачно кълбо.

В кълбото тъмнееше нещо.

Котаракът пристъпи крачка напред и втренчи поглед. Нещото беше кафяво на цвят, имаше продълговата муцуна и къдрави клепнали уши.

— Виж ти, каква изненада! — прошепна на себе си Туфо.

Вътре в кълбото на ниско подвижно кресло седеше кафяво куче. На гърдите му се кръстосваха брезентови презрамки, пред носа му стърчеше микрофон, а лапите му бяха пъхнати в ръкавици.

— Ей, ти! — извика Туфо, без да се приближава. — Жив ли си?

— Жив съм — изръмжа непознатият и ръмженето отекна в цялата зала. — Обаче не ми отвличай вниманието. В момента съм зает.

— А какво правиш в момента? — мръдна любопитно опашка Туфо.

— Тренирам! — отвърна гордо кучето, без дори да погледне своя събеседник. Прозрачната въртележка бавно го обърна надолу с главата.

Рижият котарак изтича под кълбото и пак запита:

— Доколкото виждам, не е много приятно, нали? Ами ако паднеш? Не те ли е шубе?

— Махни ми се от главата! — процеди ядно кучето. — Не обичам празните приказки!

Докато изричаше тези хладни думи, главата му се премести към тавана.

— А какъв спорт тренираш? — проследи го със завистлив поглед Туфо. — Сигурно си бил вратар? Вратарите се въртят така във въздуха…

— Вратар съм бил отдавна. На село. Пазех вратата на къщата — презрително отвърна кучето. — А сега какъв съм — трудно ще разбереш.

— Може пък да разбера! Аз съм ходил на училище! — подскочи обидено нашият приятел и направи нов кръг около проблясващото кълбо.

— Ама че досадник! — изпъшка кучето. — Откъде ли се взе…

— Моля, моля! Не ме наричай досадник. Името ми е Туфо — поправи го вежливо котаракът и продължи да тича около прозрачната въртележка.

— Твоето име в момента не ме интересува. По-важното е да не забравя своето — беше отговорът.

— Брей, колко си важен! А как ти е името?

— По дяволите, как беше. Аха, досетих се: Рем! — изръмжа кучето и пак се обърна с главата надолу.

— И какво тренираш, все пак? Много ми е любопитно! Хайде, кажи най-после, че ми се зави свят да те гледам!

— Разбра ли, че не е твоя работа? — присмя се горделиво Рем. — Но ще ти кажа, за да млъкнеш: подготвям се за полет в космоса!

— В космоса ли? А защо ти трябва да ходиш там? — попита отново задъханият котарак, като не спираше своя бяг около кълбото.

— Ей така, за радост и удоволствие! И да се спася от такива досадници като теб! — изрева гневно кучето и натисна с език едно червено копче, монтирано на микрофона.

В залата се разнесе пронизителен звън и прозрачното кълбо спря да се върти. Миг след това вратата се отвори и по гумената пътека дотърчаха хора в бели престилки.

Тренировката на кучето Рем завърши предсрочно.

Сега идваше ред на Туфо…

Но нека не се заблуждаваме — Туфо съвсем не беше роден за космонавт.

Обичаше да си хапне добре и да си дремне в ъгъла, да се разходи из парка и да погледа вечер телевизия, а славните му приключения по суша, въздух и вода започваха, както знаем, все от глупави грешки. Разбира се, той не беше никак глупав, както не можеше да бъде наречен и страхливец. Но често изпадаше в най-заплетени обстоятелства, от които не знаеше как да се измъкне. Или се измъкваше, ала с чужда помощ.

Това е самата истина. Нека не прехвалваме нашия котарак, особено сега, когато случайно пъхна носа си в космическия институт. Да прехвалиш някого, значи да не му мислиш доброто, а ние имаме най-добри чувства към рижия Туфо.

Но което е вярно, не може да бъде наречено лъжа — след дълги и упорити тренировки нашият котарак постепенно придоби нови навици. Заспиваше и се будеше в определен час, свикна да се върти по цял ден в кълбото, без да му се завива свят, научи се да натиска с лапа или нос различни бутони и най-важното — започна да гризе с охота парченца риботалашит.

Независимо от този очевиден напредък, в космическия център още се двоумяха кого да изпратят в покрайнините на нашата Слънчева система — куче или котарак.

За маймунката вече не ставаше дума, защото беше изяла наскоро един тоалетен сапун „Ябълка“ и сега лежеше с болен корем в институтската лечебница.

Гордият Рем беше по-добре трениран за космическа работа, знаеше как да постъпва в различните случаи, повече неща беше научил. Но той за нищо на света не искаше да се храни с пресовано рибено брашно и това се оказа решаващо: извадиха го от лабораторията и го пуснаха да тича на воля в двора.

След още няколко дълги съвещания учените стигнаха до общо мнение: котаракът и никой друг.

Туфо дочуваше думите наоколо и вече се досещаше за каква важна мисия е избран. Особено се радваше, че ще полети в космоса вместо Рем, който веднъж го беше нарекъл с обидното име досадник.

„Ето че му доказах на този фукльо — мислеше си Туфо — колко струвам. Аз ще се кача на ракетата, а не той. Ще има да зяпа нагоре, докато аз се разхождам между звездите!“

Така си мислеше рижият котарак, ала не знаеше какви изненади го очакват.

Може би ако знаеше, щеше да помоли най-дружески Рем да прояде рибено брашно. Или сам щеше да потърси друго парче сапун „Ябълка“, който да отвори и на него вратата на лечебницата…

Ех, ако знаеше!