Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (7)

Шеста глава
Търсене на беглеца. Живи котараци не продаваме. Денят залязва тъжно.

Денят вървеше към залез, но децата от блока и не помисляха за прибиране вкъщи. Този път причината не беше във въртележката край моста, нито в новата топка на Марин. Целия съботен ден момчетата обикаляха квартала и питаха всеки срещнат:

— Извинете, да сте виждали някъде един котарак, рижав на цвят, с бяло петно на муцуната?

Запитаните минувачи свиваха вежди и мигаха дълго, после вдигаха рамене и бързо отминаваха.

Имаше и шегобийци.

— Да, видях един такъв котарак. Само че беше черен на цвят и с рижо петно на муцуната — каза им един висок батко с шапка, на която пишеше „Спорт-тото“.

— Срещнах го на автобусната спирка. Търсеше два билета от петдесет стотинки — отговори весело момче с розов пуловер.

— Пиеше бира в ресторант „Дивите петли“ — рече им един дебел чичо, който явно не разбра за какво го питат.

Провериха във всички мазета на блока, надникнаха в съседните дворове, навеждаха се под паркираните на улицата коли. От Туфо нямаше и следа.

Косьо донесе от къщи един дебел телефонен указател, а Гошо — цяла шепа монети. После всички влязоха в кабината на телефонния автомат.

— Ало, полицията ли е? — извика в слушалката Косьо. — Случайно да сте намирали днес един котарак, рижав на цвят, с бяло петно на муцуната?

— Откраднат ли е? — попита строг глас.

— Дали е откраднат? — Косьо погледна въпросително другите момчета. Те замълчаха, а Марин заклати отрицателно пръст.

— Няма кой да го открадне — продължи Косьо. — По всичко изглежда, че се е загубил.

— Тогава потърсете в „Изгубени вещи“ — рече строгият глас и сложи точка на разговора.

— Ало, „Изгубени вещи“ ли е? — продължи търсенето Косьо.

— Да, кажете — обади се женски глас.

— Изгубен е котарак, рижав на цвят, с бяло петно на муцуната. Да е случайно при вас?

— Котаракът може да е загубен, но не е вещ. Попитайте в бюро „Луксозни животни“, там може би ще ви помогнат — посъветва лелята отсреща и затвори телефона.

Завъртяха и номера на бюро „Луксозни животни“.

— Ало, да се намира при вас котарак, рижав на цвят — започна вежливо Косьо.

— Котараци имаме. Пластмасов или плюшен търсите? — попита го делово пак женски глас.

— Не, жив! С бяло петно на муцуната! — извика в слушалката Косьо.

— Тогава имате някаква грешка. В нашия магазин за детски играчки живи котараци не продаваме! — засмя се гласът от другата страна.

Когато монетите свършиха, Гошо въздъхна:

— Край. Това ми бяха капиталите. Заради този загубен Туфо няма да мога да си купя класьор за марките.

— Ще ти дам да подържиш малко моя класьор — пошегува се тъжно Марин.

Момчетата тръгнаха бавно по стръмната улица, като внимателно гледаха встрани — все им се струваше, че отнякъде внезапно ще притича Туфо, пъргав и радостен, преминал невредим през хиляди опасности.

Но улицата пред тях беше пуста и те унило тръгнаха по домовете си с чувството, че събота е най-лошият ден от седмицата.