Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (35)

Пета глава
Скромността краси човека. Живот между пеперуди. Фаталният пропуск

В старите книги пише, че скромността краси човека. Колкото по-мъдър става човек, толкова по-скромен е неговият живот. Тази древна истина важи за всички хора, включително и за професорите.

А професор Ричард Каракалпаков беше наистина скромен и мъдър човек. Целия свой съзнателен живот той беше посветил на науката. Всичко в него изглеждаше научно: от очилата и връзката до тъмния костюм и тежката чанта от крокодилска кожа, с която ходеше на работа.

До своята работа той отиваше винаги пешком. И вървеше само от дясната страна на тротоара. А вечер се завръщаше по левия тротоар. Това беше неизменен негов навик.

Както вече ни осведоми Мастиления котарак, домът му се намираше в края на улицата, близо до градския парк. Улицата носеше романтичното название „Планински ручей“ и по време на дъжд от двете й страни хукваха игриви кафяви вади. А зимно време наклонът й беше много удобен за пързаляне с шейни. Може би затова професор Каракалпаков бе свикнал да върви само по тротоара.

В своя малък апартамент той живееше сам — на балкона му нямаше нито котка, нито куче, в стаята му не гърмеше телевизор, рядко му идваха гости. Професорът не обичаше празните разговори, избягваше безцелните разходки и пиеше само минерална вода.

Често купуваше дебели книги, но нито една не беше прочел до края, защото все не му достигаше време.

Сутрин ставаше по тъмно и веднага сядаше пред пишещата машинка, за да отбележи на хартията това, което другите хора още не знаеха. Съседите му не навиваха будилника си вечер — бяха сигурни, че бодрото тракане на машинката ще ги събуди в ранни зори.

През целия пред обед професорът не излизаше от своята любима стая, където се издигаха две грамади от книги.

От лявата страна стояха книгите, които той все четеше и все не можеше да изчете.

От дясната страна стояха книгите, които Ричард Каракалпаков беше написал сам.

Когато чукането на машинката преставаше, съседите разбираха, даже без да поглеждат часовника, че е време за обяд.

Тогава и професорът хапваше нещо надве-натри, пийваше чаша минерална вода и грабваше крокодилската чанта…

Тръгваше пешком към своя институт, който се намираше през три улици и където го чакаха неговите скъпи студенти.

Професорът минаваше с уверена крачка по десния тротоар и си мислеше какво ново да им каже днес. Тези всекидневни срещи му бяха приятни — той скрито се радваше на младостта им, даже понякога му се приискваше да бъде на тяхно място…

Неприятните мисли Каракалпаков оставяше за левия тротоар — когато се завръщаше вечер вкъщи.

На други места той не обичаше да ходи. Вече споменахме, че не обича безцелните разходки, нямаше слабост и към пътешествията. Любуваше се на планината единствено през прозореца на своята стая.

Но когато ставаше в ранната утрин, мислите му полетяваха като пеперуди по цялата планета — до Нова Зеландия и Бахамските острови, до Северна Африка и бреговете на Северно море, до бразилските джунгли и азиатската степ.

Защото такава беше неговата професорска специалност — почти цял живот беше проучвал живота на пеперудите. Знаеше всичко за всяка от тях: в коя част на света размахва крилца, как изглежда и как се казва, с какво се храни и какви пътища изминава. Странната наука беше го направила малко поет: наричаше пеперудите „мигове от вечната красота на земята“:

И тук му е мястото да кажем — освен грамадите от книги, той държеше вкъщи и десетина кутии със стъклени похлупаци, където бяха подредени много такива мигове, забодени с карфица.

Разбира се, нито една пеперуда не беше уловил самият той — получаваше ги в института от всички краища на света. Но за разлика от книгите, той ги отваряше и разглеждаше внимателно по няколко пъти на ден.

Единствен той сред жителите на този град можеше да различи от пръв поглед пеперудата Монарх от Дяволската пеперуда, Дневното пауново око от пеперудата Адмирал или — да речем, Гълъбовата опашка от Лозовата вечерница. И едва ли някой от неговите колеги в института знаеше такива чудесии за тях: че могат да летят от един континент до друг, че понякога следват пътя на прелетните птици, че достигат с нежните си крилца километри височина в небосвода, че в бурните нощи кацат по мачтите на разлюшканите кораби…

С една дума, професор Каракалпаков познаваше пеперудите тъй, както познаваше себе си.

Но въпреки големите си познания в тази област на науката, въпреки грамадите от книги и чудесните си пеперудови сбирки, той беше пропуснал да научи нещо много важно.

Какви чувства могат да събудят неговите крилати експонати в сърцето на един риж котарак, влязъл без покана в дома му?

Впрочем акуратният професор беше направил днес още един фатален пропуск — тръгна на работа, без да затвори вратата на балкона.