Боряна Тодорова
За живота в Германия. Без стрес (7)

6
От много учене и най-здравият ум може да се съсипе, или за началното образование

С времето схванах, че тук не са особено добре с географията и не правят разлика кой откъде е. Дъщеря ни, която е бяла, руса и със сини очи, непрекъснато я пращаха ту в Турция, ту в Сърбия, ту в Норвегия или където другаде им хрумнеше, и то все преподавателите й. В гимназията на първата им среща с госпожата по английски всеки трябвало да каже откъде е.

— От България — споделила тя.

— О, чудесно. Кажи тогава нещо на унгарски!!! — зарадвано я „помолила“ фрау.

С ръка на сърцето си признавам, че все още не съм разбрала каква точно е немската образователна система и изобщо има ли такава. Училищата в различните провинции започват по различно време, ваканциите им са по различно време, преподава се по различен начин. Някъде са гъвкави и децата учат според индивидуалните си възможности, при други — всички вървят заедно през дебрите на науката.

Не е прецедент дете да повтаря клас, докато се справи с материала. И това не е срамно. Започват още от първи клас. Ако не си готов да преминеш нататък, оставаш, докато затвърдиш знанията. Непонятно за мен, но често практикувано.

Най-общо казано, степените в немската образователна система са различни от нашите. Децата тръгват на училище на 6-годишна възраст, а задължително обучение трае 9 години. Първата част обхваща 1-ви — 4-ти клас, т.нар. Grundshule.

Изборът на училище за деца, които не говорят езика, не е лесен, а стресът за родителите — немалък. И тук важи районирането, но невинаги е възможно да го спазите, защото ненавсякъде има интеграционни класове. С яслите и градините не съм наясно, но това, което знам, е, че трудно се намират места и е добре да започнете да търсите по-отраничко, някои записват детето си още преди раждането, а и не излизат евтино.

Имайки предвид, че през ваканциите няма да намерите никого, добре е да си уговорите предварително среща с директорите на избраните училища. В това до нас той проведе кратък и елементарен изпит с нашето хлапе, за да види дали разбира какво й се говори.

Не я приеха.

Трябваше й подготвителен клас за чужденци, където да научи езика, преди да бъде „внедрена“ в обикновен клас. Такъв по това време нямаше навсякъде. Сега е по-лесно, поне за малките ученици. Затова опитахме в друго училище, което сформираше т.нар. DAZ клас. В двора ни посрещна „интересна“ гледка. Група деца напъхаха друго в контейнер за боклук. Бяха изключително щастливи от делото си. Никой не им направи забележка, никой не се притече на помощ на потърпевшия.

Свободата, която дават на децата, понякога достига стряскащи размери. За съжаление, го разбрах по трудния начин.

Бях категорична: детето ми няма да учи тук!

Остана ни още една възможност. Предвид бежанската вълна, заляла Германия в същата година на нашето преместване, нямахме голяма надежда, че ще намерим свободно място, но бяхме длъжни да опитаме. Училището беше с перфектна репутация, специализирало се през годините в работата с чужденци. И въпреки че се намира на около 40 минути пеш от вкъщи, действително се оказа най-добрият избор. Директорката, изключително симпатична госпожа, ни прие и ние си отдъхнахме. Вече бяхме нетърпеливи да чуем първия училищен звънец и да прекрачим прага на школото.

В Германия учебната година започва… Трудно е да се каже кога точно започва. Зависи кога е приключила предходната и в коя част на страната сте. Единствено фиксирано е времетраенето на лятната ваканция — 6 седмици.

През 2015 г., когато пристигнахме, началото й беше на 8 септември, през 2021-ва беше на 2 август, а сега, през 2022-ра, на 15 август. И аз не знам как намерих воля в себе си да зарежа морето точно в разгара на варненското лято и да се върна тук, където ни се е случвало в средата на август да пускаме парното, защото термометърът показва 12 градуса. И този път температурите навън се колебаеха между 15 и 18, а дъждът ни посрещна още с преминаването на чешко-германската граница. Вероятно за да ни върви по вода.

За сметка на това през зимата не мръзнем.

Живеем си в почти вечна пролет, от по-хладните. Но пък един септемврийски ден живакът удари 30 градуса и съпруга ми ги разпуснаха от работа, за да се порадват на слънцето. Беше отдавна.

Слънцето е друга тема. Да не се отплесвам.

Както стана ясно, тук изразът „Наесен с песен“ не важи.

Официално откриване на учебната година, когато и да е то, има само за първокласниците. Те тръгват на училище ден или два по-късно от останалите, които им подготвят кратка програма.

Когато дъщеря ни прекрачи прага на школото за пръв път, всяко дете получи слънчоглед. Втората година и бонбон нямаше.

Що за начало на учебна година без празнично посрещане, без цветя, без смях и стреснати погледи?

Никаква еуфория.

Скука, ден като ден. Започва в 8 и завършва в 16 часа.

Но първи клас все пак е различен. Върхът на този трепетен момент е фунията с лакомства или дребни подаръци, т.нар. shultüte. Започват да ги продават по магазините още в началото на лятото. Някои от тях достигат внушителни размери и също толкова респектиращи цени. Не виждам смисъл да се харчите излишно. Можете да ги изработите и сами. Едва ли някой обръща внимание на външния им вид. А и въпросната фуния отива на боклука веднага щом изпълни предназначението си.

Мислех си, че поне когато влязат в класните си стаи хлапетата използват съдържанието им за обща почерпка. Оказа се, че греша. Трябваха им само за общата снимка.

Традиции, какво да се прави!

В подготвителния клас годината започнаха 7 деца, на възраст от 7 до 9 години — нашата дъщеря от България, две хлапета от Турция и по едно от Сирия, Виетнам, Венецуела и Беларус.

Силно бях впечатлена от сирийчето Д. За крехките си тогава 9 години говореше вече немски, английски, арабски и поназнайваше френски и гръцки. На въпроса ми защо гръцки ми обясни, че трябвало да си изберат някакъв език в училище и тя решила да е този, харесвал й. Винаги наблягаше, че не е учила в арабско училище, а в светско и не дружеше с момчето от Турция, въпреки че бяха съседи.

Д. имаше четирима братя и сестри. Тя беше най-малката. Всички бяха разпръснати, в нашия град бяха само тя и брат й. 21-годишната й кака живееше в Амстердам.

Най-голяма фога пък беше Пан от Виетнам. Германците бяха настръхнали, защото за закуска вместо дежурния сандвич в кутията му за храна имаше месо с ориз. Щяха да привикват родителите му в училище.

След около месец към групичката се присъединиха още пет деца. Пристигнаха заедно. Водеха ги двама татковци — единият бял и рижав, от Сирия, а другия мургав и чернокос, родом от Сърбия. Дойдоха и две сестрички. Много сладки деца. Винаги усмихнати и мили, също от Сирия. До края на учебната година подготвителните класове станаха два. Разкриха такива и в други училища.

Цялата тази разнородна компания си играеше прекрасно заедно. Нямаше разделение и кавги. Никой никого не удряше. Нещо, което не мога да кажа за школото с преобладаващо германско присъствие, в което впоследствие попаднахме. Там всеки е за себе си или за максимум още един.

Чужди не се допускат!

Но това, което най-много ме впечатляваше, беше методът на преподаване. За три месеца вече беше научила езика дотолкова, че я преместиха в първи редовен клас. Все пак всеки понеделник продължи да посещава за два часа и подготвителния. Нямаше учебници, нямаше домашни, почти не се е налагало да учим думи вкъщи. Всичко се случи някак естествено и от само себе си. Винаги съм си мечтала и на мен така да ми се получат нещата с този пусти немски, но не би.

Представяте ли си колко хубаво би било да имаме по една рибка, като тази от „Галактическия стопаджия“ на Дъглас Адамс, която да си пъхнем в ухото и да разбираме всички езици? Ех, мечти…

В този период ученикът излиза евтино. „Големият“ ни разход беше годишната такса от 70–80 евро за покриване на текущи нужди.

Нямат униформи. Подготовката, без раницата, ни струваше около 20–25 евро. Те са за несесер, пет най-обикновени цветни папки, блокчета за рисуване, бои, пастели, моливи и пластилин. Дори тетрадки не сме купували. Учебници нямаха. С такъв се сдобиха чак в трети клас, когато започнаха да учат английски.

Най-скъпата част от образователния процес е занималнята. Тя не е задължителна и се заплаща. Таксата за социално слабите семейства е символична. Иначе е около 120 евро месечно, като отново варира според училището, а вероятно и областта. Вие определяте по колко часа и в кои дни детето ви да я посещава. Може да е до 15 или до 16 часа. Има възможност и да го оставяте преди учебните занятия, както и през част от многото ваканции, които имат тук, горе-долу на месец и половина по 2 седмици, че дори и по 3.

Обядът също е по желание и излиза към 50–60 евро на месец. Единственият проблем е, че документите се попълват през предходната учебна година и ако изтървете срока, няма да можете да се запишете. Всъщност, когато се замисля, има още един проблем — храната.

Както сами можете да се досетите, немската кухня не е от най-изтънчените. Супа с кренвирши или полуфабрикатни палачинки с ванилов сос едва ли е представата ви за добър обяд, но и сандвичи не е. Затова лично ние избрахме да плащаме, разчитайки, че все нещо някога ще хапне. Хубавото е, че към 15 часа имат т.нар. snack пауза, през която получават плодове.

Друго неудобство, с което се сблъскахме, е водата. Тук масово пият газирана, каквато ние не обичаме. Затова от време на време в класната стая зареждаха каса с обикновена.

Но да се върна на занималнята. Да не мислите, че е занималня като занималня. Нищо подобно. В нея учението е забранено или поне не е препоръчително. Домашни, ако изобщо учителят се е объркал да даде такива, никога в петък, закон Божи, се пишат в коридора, та ученолюбивите да не пречат на останалите да играят.

На Пипи Дългото Чорапче много щеше да й хареса в немското начално училище, защото в него знаят, че:

„От много учене и най-здравият ум може да се съсипе“. Така си е!

В Германия са стигнали дори по-далеч, регламентирайки с указ от Министерството на образованието на съответната провинция времетраенето, което трябва да отнема писането на домашни. В първи клас не бива да изисква повече от 20 минути дневно, а във втори — половин час.

Спомням си една година, мисля че беше в четвърти клас, родители се оплакаха, че децата нямат време за игра, защото имат твърде много домашни. В отговор на тази жалба известно време водихме дневник, в който записвахме колко точно минути детето пише и учи, за да регулират количеството задачи, които да им дават. Забавна история, която кара приятелчетата й от България завистливо да цъкат с език.

Подобна случка имахме и по-късно, вече в седми клас. Тогава под прицел попадна господинът по английски, и то само три седмици след старта на учебната година. Родители и ученици нададоха вой, че говорел бързо и децата не го разбират. Освен това им давал много нови думи да учат. Много, много… колко да са много? Колкото е по учебник.

— В езикова гимназия в България учат по 100 думи дневно — смело го защитила дъщеря ни пред съучениците си.

— Е, не всички са умни като теб! — бил отговорът, който получила.

— Те не разбират, че съм умна, защото полагам усилия. Непрекъснато уча — възмущава се тя.

Ако бяхме в България, вероятно щеше да е квалифицирана в графата „зубър“. Струва ми се, че и тук я определят като такава. Разликата е, че етикетът, който й е лепнат, не е зареден с отрицателен заряд. Дори напротив. Възползват се от знанията й. Бяха я помолили да сформира курс след часовете по английска граматика. Някои я карат да им съставя схеми как да учат, а съученик дори й обеща 10 евро, ако му помогне да изкара единица, което е шестица по българския стандарт, по френски.

И с всичко това не искам да кажа, че останалите не залягат над уроците. Съвсем не, просто не виждат смисъл да се престарават.

Някога у нас властваше теорията — учи сега, за да ти е лесно после. Идеята е, че положените към този момент усилия някой ден ще ти се отблагодарят. Практиката обаче показва, че нещата не се случват точно така. Може би затова на родители и деца не че им липсват амбиции, просто: