Боряна Тодорова
За живота в Германия. Без стрес (30)

29
За кафето и други липси

Споменах ви, че преди време дъщеря ни посещаваше курс по шев и кройка. Събираха се всеки понеделник в съседно училище. Никак не ги долюбвах тези понеделници. Не защото почивните дни са свършили и отново съм на работа. Съвсем не. От години не работя, не и според общоприетите стандарти. Просто, докато тя твореше красоти с игла и конец, на мен ми се налагаше да стоя безцелно в безличното кафене, по-скоро пекарна, на също толкова личен квартален супермаркет и да я чакам.

Това автоматично превърна понеделниците ми в най-скучния ден от седмицата. Сиви и мрачни, изпълнени с всепоглъщащо нищо. Ден за лате макиато и взиране през прозореца. Латето не струва. Кафето в Германия като цяло не струва. Обикновено то е в голяма чаша и с неизяснена консистенция.

Напомнете ми после да ви напиша оригиналната рецепта за класическото турско кафе на джезве. Сигурна съм, че ще ви изненадам с нея. Години наред пиех такова с мисълта, че съм наясно с процеса по зараждането на тази жизнестимулираща течност, но трябваше да се преместя да живея в Германия и да стана на 45 години, за да открия, не без изненада, колко съм се заблуждавала.

Кафенето, в което прекарвах час от живота си с упорита настойчивост, никога не е пълно. Ако има някой, то той най-често е турчин. Знам, защото си прекарват времето, гледайки клипчета на телефона. Чува се. Един цял сериал изгледа. Сподели го с мен. Кахърен беше. Не той, сапунката. „Аман“ се чуваше основно. Аман, казах си и аз, ама кой да ми прочете мислите, та си го „изгледах“.

Обикновено си седях тихо и кротко и наблюдавах как се движи светът, пъплещо и лежерно, в тотален синхрон със самата мен:

Пред мен баба и дядо похапват сандвичи и пият кафе. Сърбат го с нескрито задоволство. Някои хора се наслаждават на малките неща. Блазе им за липсата на кафени претенции. Дали и с всичко друго са така?

След 5 минути са приключили, закопчават си палтата и си тръгват. Мястото им заемат двама мъже. Останалите маси, с изключение на моята и на турчина, са свободни. Ама онази явно е най-хубавата.

Сериалът свърши!

Вдигам поглед към прозореца пред мен. Възрастни мъж и жена, едвам кретащи, се качват в паркираното отпред такси, жена с кошница отива нанякъде, мъж с торба се спира да прочете нещо в телефона си. Няма какво да задържи погледа ми. Няма любопитство. Само хора с пазарски чанти.

От — до… — както казваше героят на Тодор Колев в „Опасен чар“.

На масата се кипри ваза с изкуствени цветя — огромна цикламена роза и две стръкчета бял люляк.

Чакам. Няма къде другаде да отида. След час, след като взема дъщеря си от курса, ще бързаме за вкъщи. Там сменяме училищната раница с тази с кимоното за карате. Поредно бързане към дома на нейна съученичка. Майка й ни караше към тренировката, преди да си развалим и без това крехкото познанство. Бързо забрави как й чистих въшките от косата. Никой не помни доброто дълго.

Правим измъчени опити за комуникация. Те са от Полша. Живели са в Испания, но тук парите са повече.

После поредният час в мълчание. Прекарвам го както другите родители — в залата. Гледаме децата. Тъпо е. Моето вместо към треньора непрекъснато обръща глава към мен. Правя се, че не я виждам. Уча немски от телефона си. Нищо не запомням, но:

Трябва да убия някак времето, за да не убие то мен.

Колко прахосническо…

Ако събера часовете, изчакани тук и там, вероятно ще се окаже, че съм изгубила някое и друго десетилетие от живота си.

Как ли би изглеждало в пиеса?

Голямото чакане…

Дали някой би имал голямото търпение да я изгледа?

Тишина!

И след нея още тишина… Също като дъжда, който не иска да спре. Той поне създава нещо — шум, мокрота, красота…

По-добре пиесата да е за дъжда. С него започваме да се сприятеляваме. Само да ми види носа, и веднага закапва. Радва ми се, като куче с мокър език.

Или пък да започна да пиша книга?!

Сега всички пишат книги. Е, почти всички. Няма лошо, намирам го за пречистващо. Моята ще е за празните пространства. Сещам се за вестник, какъвто преди години издавали в Англия. 16 празни страници. Имал си дори абонати. Гот, а? Харесва ми идеята, а и няма да ми излезе скъпо. Все пак за моята работа никой не плаща.

А и то работа ли е?

Чисто удоволствие.

Без малко да забравя.

Как се прави турско кафе на джезве, рецепта:

Тънката подробност, непозната за мен до този момент, е, че водата за кафето трябва да е не просто студена, а от хладилник. Останалото е познато.

Пропорциите са: чаша и половина вода за чаша кафе. Към нея добавяте лъжичка-две кафе, захарта е по желание, аз го обичам горчиво, и разбърквате. Варите на бавен огън. Когато тръгне да кипи, го сваляте и с лъжичка прехвърляте пяната в чашата, след което отново го връщате на котлона. Останалото кафе го сварете, докато кипне още един път, и го изсипете в чашите.

Наслаждавайте се!