Боряна Тодорова
За живота в Германия. Без стрес (25)

24
Коледа с дъх на глювайн и световен мир

Най-трудно е с празниците, поне за мен. Всичко, от което до момента съм била част и съм обичала или поне харесвала, остана далеч. То не изчезна, просто престанах да фигурирам в него.

Проблемът не е в зачитането им, а в липсващата важна съставка, която им придава плътност.

Красотата и силата на всеки празник е в неговата споделеност. Тя е тази, която го прави специален. Тя е тази, която му вдъхва душа и отличава от всеки друг ден. Когато си далеч от близките си, усещането за очакване, подготовката, съвместното отбелязване липсват.

Отваря се празнина.

Но най-важното — няма ги усмихнатите лица. Сигурно сте забелязали как в такива дни хората свалят товара от раменете си, успокояват се и са по-склонни да бъдат добри и щастливи.

На първата ни Баба Марта в Германия плаках. Чувствах се самотна и пренебрегната. Никой не се беше сетил да ми изпрати мартеница, а аз не просто харесвам, а обожавам този празник. По снимките си във фейсбук, всички закичени, щастливи, аз — нищо. Поне така си мислех.

Усещам, че някой иска да попита защо не сме си изработили сами мартеници.

Направихме си, разбира се. Дори семейно заплетохме червено и бяло конче за всяко дете от класа на дъщеря ни. Тя им ги занесе, върза, разказа им за нашата традиция. Всички бяха въодушевени, особено класната, която подобно на принц Чарлз, дълго време не свали кончето от ръката си.

А надвечер, отваряйки пощенската кутия, не защото очаквах да намеря в нея нещо различно от сметките за плащане, а по-скоро по навик, открих плик, кафяв, с марка от България. И започнаха да пристигат… Вечерта ми донесоха красива мартеница, подарък от румънските колеги на съпруга ми. И денят стана различен. Нито бял, нито червен, а румен и засмян. Не беше същото, но беше достатъчно да изтрие тъгата от лицето ми, до следващия самотен празник…

Един от тях, за който си струва да се пише, е Коледа. Нейният дух започва да витае над страната още от септември, когато по магазините пускат празничната украса. В края на ноември рождественската идея, изразяваща се основно в ядене, пиене и пазаруване, достига своя апогей. На първи адвент, последната неделя на този месец, капаците на бараките от коледния базар, изпъстрили де-що има празно местенце по централните улици, са вдигнати. Из въздуха се носят ароматите на всички разновидности на вурста, плюс още някои специалитети с турско-италиански привкус, появяващи се тук-там, колкото за цвят. Навсякъде се разхождат хора с деликатно димящи чаши в ръка. Както можете да се досетите, в тях е божията кръв, сгряваща душата, зачервяваща страните и караща народа да разкопчава палтата.

Глювайн!

Красива дума. Една от многото такива в богатия, макар и не толкова благозвучен, немски език.

Традицията на тези пазари датира от 14-и век. Как са изглеждали тогава може да се види в едно от любимите ми градчета в северната част на страната, Люнебург, където правят възстановка на Средновековен коледен базар. Освен че хората са облечени различно, духът е същият. Явно някои неща не се променят. Дребни ръчно изработени сувенири, аромат на печени кестени, така любимите ми мутцени, пунш и тълпи от усмихнати хора.

Тук на никого и през ум не му минава да издига лозунги от рода на „Не бъди дърво! Спаси дърво!“ или веселяшкия „Спаси дърво. Изпий парите за елхата“, въпреки че иглолистните дървета са много и задължително истински. Отдавам го на греяното вино.

Когато душата е сгрята, умът е спокоен. Блажено опиянение.

И тъкмо когато тази идилия започне да дотяга, ги затварят. Това е първият признак, че идва Бъдни вечер и ще се раздават подаръци. Ммм, да, децата в Германия са облагодетелствани. При тях добрият старец минава през комина още на 6 декември, т.нар. Николаостаг, когато ние отбелязваме Св. Никола като повелител на моряците и банкерите. Тук той играе друга роля — докато всички спят, се промъква и пълни ботушите на послушковците с подаръци и сладости разни, а на останалите — с въглени.

По принцип след Реформацията, понеже евангелистката църква не почита светци, Мартин Лутер премества деня с даровете на 24 декември, но хората продължават да следват и старата традиция. Така подаръци има за всички от сърце и на Бъдни вечер, но не и преди да са си изяли пълнената гъска с картофени кнедли и кисело зеле. Тези, които са постили до този момент, заменят месото с шаран. Традицията повелява на масата да присъства и картофена салата с колбас.

И тук този важен ден не е официален празник. Това означава, че за мнозина е работен, което доста намалява шансовете му да е незабравим. Съгласете се, че след целия труд и творчество над семейната вечеря, изчезваща час след сервирането й, купонът няма как да се вихри с пълна сила. А и не е в духа на празника. Той трябва да е спокоен и задушевен. Четат се коледни истории, пеят се песни, ходи се на църква. Последното е връхната точка на Рождество. Според статистиката всеки четвърти отива на служба, независимо че през останалото време от годината повечето не стъпват в храма. Но когато традицията го повелява, задръжките изчезват, остава само чистата вяра — онази, в доброто и чудесата.

И точно това ме терзае, направо ме изяжда отвътре. Съществува ли Дядо Коледа? Този екзистенциален въпрос трови умовете на мнозина, почти колкото въпроса Чебурашка човече ли е, или животно, или какво е името на козела от „Приказки под шипковия храст“…

Естествено, подобни мисли изобщо не тревожат децата, които, както казва Малкият принц, се отличават от възрастните по това, че просто знаят. Проблемът на големите е, че все трябва да им се обяснява или, казано иначе, имат лошия навик да търсят под вола теле. Прави ми впечатление обаче, че в последно време на порасналите много им се иска да вярват в чудото на коледната магия и в белобрадия старец. За тях те не са свързани толкова с подаръците, които ще получат, макар че кой отказва нещо малко, но скъпо? Техните скрити и явни помисли са други.

За всички нас Рождество е надежда!

Ние, големите, силно се надяваме в чувала, между всички играчки, GSM-и, таблети и какво ли още не, да има здраве, щастие и късмет. Струва ми се, че подобно на мнозина кандидатки за Мис все по-ревностно ще се молим и за световен мир, и за стария ни начин на живот. Те се очертават да са кът, затова нека не ги забравяме, когато му дойде времето.

Истината е, че всички ние имаме необходимост да вярваме, че дните, които предстоят, ще бъдат по-добри от тези, които оставяме зад гърба си. Повтаряме си го и на Нова година за по-сигурно и дано се сбъдне.

Заради рестрикциите в последните две години не успяхме да се приберем у дома за празниците. Наложи се да ги посрещаме в тесен семеен кръг, който в нашия случай си е чист триъгълник. Опитваме се да свикнем да сме си самодостатъчни, но тъй като не ни се получава особено: Да живее интернет!

За много години, мирни и спокойни!

Нашата маса поздравява вашата!

Липсвате ни, обичаме ви и ви благодарим за музикалните поздрави!

Наздраве на цялата компания!

А сега ще ви покажем как детето плува върху холната маса и как съседите танцуват пред къщата.

Така минават празниците ни — по воайорски, недотам кулинарно издържани… как пък веднъж не ми се получи тази проклета погача, по-задушевни, дори твърде, по-тихи от обичайното, по-…

Тихи ли написах? Излъгах ви, несъзнателно, но го направих. Знам, че не е хубаво да се лъже, затова няма повече, обещавам.

Такова гърмене не бях преживявала. Посрещането на 2021-ва продължи около 3 часа. Обясних си го с различните часови зони. Така де, в Германия живеят хора откъде ли не и полунощ е разтегливо понятие. За нас например Нова година настъпва два пъти през час разлика. На далавера сме.

През 2021-ва правителството забрани фойерверките. Затова гърмежите и цветята в небето за новата 2022-ра продължиха само около два часа и половина. Извън това Нова година, или Силвестър, казано по германскому по името на римски папа, починал на тази дата през 335 г., си е Нова година навсякъде. Време за купон и алкохолни злоупотреби. Тук хората не правят изключение.

Такова обаче има за Великден. Тукашният е една идея и една седмица по-различен от нашия. Традицията повелява яйцата да се крият заедно с такива, направени от шоколад, и децата да ги търсят. Всички опити да обясним за най-любимата част — боренето, остават напразни. Не могат да разберат защо трябва да се бият, както те го възприемат, с яйца?! Въпреки това приятелка на дъщеря ни беше накарала роднините си да опитат, но недоумението остана. Вероятно защото детето не схванало, че яйцата се удрят едно в друго, а не в главите на присъстващите.

Основно различие е и че, както подозирам, не красят великденската зелена салата, така любима нам, със счупените яйца. Което, като се замисли човек, е още един прът в немското кулинарно изкуство. Друг е липсата на козунак и това вече е П Р О Б Л Е М, въпреки че миналогодишният, учудващо и за мен самата, се получи.

Но не всички наши празници са изпълнени с тъга. Понякога се събираме със сънародници, преди по-често, сега не толкова, за да отбележим един или друг специален за родината ни ден. И тогава е весело, забравяш, че си в чужда страна и се чувстваш отпуснат и щастлив. Може да е само за няколко часа, но тези контакти са изключително важни за мен. Действат живително на душевното ми равновесие и ме изпълват с надежда, че може пък да свикна. Тази мъгла от самозаблуда се вдига още с първата чута на немски дума, но е хубаво от време на време да се случва.

Гостуваме си и без повод, но тъй като живеем на шейсетина километра от останалите ни познати, това усложнява нещата.

За сметка на това веднъж бяхме поканени на истински банкет. За мен това беше огромно събитие. Най-малко съм очаквала някога да бъда част от нещо подобно. Като човек без работа, не ми се полагат банкети.

Знаете — „Който не работи, не трябва да яде“, поне не от безплатна софра.

Това събитие с главно С в моя живот се случи благодарение на хер Д., треньорът по карате, за когото вече писах, навръх неговия 77-и рожден ден. Организира го, за да отбележи съществуванието си и да почерпи банда изгладнели хлапета и техните родители.

И аз бях там, три часа слушах, пих, ядох и се забавлявах, та затова знам.

Банкетът беше класически, с лек, а може би и не съвсем лек, соцуклон, нищо че действието се разви в границите на бившата Западна Германия. Голямо помещение с три дълги маси за участниците в партито, а пред тях друга за ястията. На тавана диско топка и няколко прожектора. За съжаление, беше ден, поради което нямах щастието да видя как разпръсква блясък и красота. Липсваше и типичната ресторантска музика, но пък храната беше вкусна, лишена от „обичните“ вурстове. Последното най-вероятно го дължим на съдържателя на заведението, родом от комшийска Турция.

Имаше слова и много подаръци не само за рожденика, но и за всички деца. Последното всъщност е задължително условие, поне за детските рождени дни. След всеки такъв гостите си тръгват с торбичка с дребни нещица и лакомства.

В този ред на мисли ми се иска да разкажа и за някои любими местни традиции и празници. Единият е свързан с мъжете, които навършват кръгла годишнина и към тази дата не са женени.

Потърпевшите рожденици биват маскирани с възможно най-идиотските карнавални костюми, осигурени им от техните приятели или колеги. В този си вид те биват изтъпанени пред кметството, за всеобща радост на минувачите. Около тях биват разсипани огромно количество бирени капачки, може и тапи от вино, и им се връчва най-неподходящото средство, с което да ги изметат и приберат. Обикновено това е четка за зъби. И докато те работят, приятелите им вдигат наздравици в тяхна чест. Хората се спират да гледат и да се позабавляват на чужд гръб, защото, както знаем, на чужд гръб и 100 тояги са малко, така че защо пък да не се възползват!

От тази така приятна ситуация има един-единствен изход — да те целуне младо момиче, задължително непознато. Както разбирате, забавата може да продължи доста. Така де, докато някоя ти се навие. Наистина е весело да видиш огромни мъже в розови пачки и крилца да метат капачки. Умилително е някак си, затова винаги се намира дама, която да се смили над тях, все пак имат рожден ден.

Ако пък срещнете момичета, опитващи се да ви продадат изкуствени рози, не подминавайте и не се стискайте, купете си. Парите са за моминско парти.

Обичам тази освободеност на младите хора, донякъде тази липса на свян, която им позволява да дишат свободно. Позамисляйки се, откривам я и в хората от т.нар. трета възраст. През летните месеци почти всеки уикенд, ако не и всеки, се провежда някакъв фестивал. Те не се отличават с нищо разтърсващо, но са вълнуващи от човешка гледна точка. Изразяват се в похапване на вурстове, прокарани с бира — няма изненада, и слушане на музика. Това, което лично мен ме въодушевява, е, че сцената е приоритетно отстъпена на музиканти на възраст 60 плюс, че и нагоре. Тези хора, в залеза на живота си, имат своето място за изява и това е прекрасно. Те не са сврени по кюшетата, а са пълноценни участници в купона. Адмирации за което. И да ви кажа, имат си и фенове. Бабешки групита кършат снага пред сцените и хич не им пука.

Забавлява се народът. Както и аз. Но най-много на фолклорния и възпоменателен фестивал на града, в който живеем. Възникнал през 1848 г. като стрелба по мишени, организирана от оръжейната гилдия, той води началото си от желанието за национално обединение. Към днешна дата представлява по-скоро търговски панаир.

Провежда се в началото на лятото. Връхната му точка за мен е ежегодното двукилометрово шествие. В него се включват местни клубове по интереси и школи, оркестри и мажоретни състави, доброволни служби, пожарна, парамедици и кучета спасители, различни организации и фирми, ветерани и скаути, шотландският клуб, този по капоейра и много, много други.

Броят на участниците обикновено надхвърля 2000 души, а този на зяпачите стига до десетки хиляди. Някои са пеша, други на платформи, има дори на трактори. Всички са облечени в традиционни носии или характерните за клуба дрехи. По този начин рекламират дейността си и същевременно внасят неповторим колорит и цвят. Но всичко това, колкото и да е интересно, не е най-впечатляващото в този парад.

Знам, защото веднъж не само наблюдавах, но и бях част от празненството. Това е още един светъл ден в моя живот, донесъл ми незабравима емоция. Чувствам се късметлийка, че като чужденка с нулеви контакти успях да дефилирам в пълния си блясък, и то преминавайки по цялото трасе. Благодарение на детето и на хер Д., отново, нейния треньор по карате. Имах щастието техният клуб да участва и позволиха на родителите да се присъединят към представителния им блок. Беше щуро. Признавам си, че малко се надувах, но сега ми се беше паднало. Едва ли някога пред мен ще се отвори втора подобна възможност и със съпруга ми се възползвахме от нея в пълнота. Всъщност родителите играят специална и изключително важна роля в този парад. Те дърпат количките с бонбони. Точно като в Пипи Дългото Чорапче.

В този ден дефилиращите изпращат към зяпачите стотици килограми бонбони и дребни сладки. Децата идват подготвени с чанти и торбички, а възрастните с чадъри, които обръщат с дръжката нагоре и така ловят подхвърлените лакомства. Заразително е. Никой не остава равнодушен. Дори и да не ги искаш, се опитваш да ги хванеш и после ги даваш на някого. Разбира се, децата и бабите са с предимство.

За близо 200-годишната си история, доколкото знам, фестивалът има само четири кратки прекъсвания — през войните и сега, в последните две години, заради т.нар. пандемия. Липсата му се усети от всички, но най-вече от децата. Силно се надявам, че през тази, 2022-ра ще се върнем към нормалността.

Надявам се и отново да има Дрегер боут и рали на стари коли. Тук са големи фенове на ретро автомобилите и е огромно удоволствие да ги наблюдаваш.