Боряна Тодорова
За живота в Германия. Без стрес (31)

30
За пастърмата, мрънканети и Майкъл Джексън

Понякога ми се е искало да мога да затворя слънчевите моменти от прибиранията си в България, които ме карат да се усмихвам, в малки бурканчета, които да подреждам по рафтовете подобно на туршия. И когато сутрин се събуждам и погледът ми се потопи в бялото на дните, да мога да си изгълтвам едно за отскок. През дългите студени месеци особено силно имам нужда от нещо подобно. Зимата в Германия ме изморява, изтощава сетивата ми с монохромната си тоналност. Изцежда от мен и последните остатъци от положителните емоции, трупани грижливо през лятото в родна Варна. Чуя ли немска реч, и изгубвам вярата си в светлото бъдеще, което ме очаква, а отворя ли учебника, направо потъвам в черногледството си.

И когато всичко това е обилно полято с дъжд, радостта от живота бавно гасне. И чакам да дойде след дъжда, но има само по време на… Дори дъга няма… само дъжд — и преди, и сега, и после…

Ха да спре, ха да спре, но не спира. Слънцето се показва за 5 минути, колкото да напомни за съществуването си, и веднага след това потъва в бялата бездна на иначе синьото небе. Онзи отгоре безспирно лисва кофа след кофа с вода върху ни. Може би иска да измие лошотията ни, но каузата му е пердута. И после всичко започва отначало. И пак, и пак, до кога, не знам.

С тази палитра от негативни емоции трудно се открива хубавото, както всички ме съветват.

— Открий добрите страни на германското си приключение, стига мрънка! — говорят ми те и на мен много ми се иска да ги послушам.

Затова запрятам мозъчните си гънки и започвам да умувам за всичко, което ми е донесло тези дни някаква радост.

И докато пиша за това какво мрънкало съм, в чата ми се включи приятелка. Е, оказа се, че не само аз съм „в режим мрънкане“, както се изрази тя. Знам, че светът не се върти около мен, че не съм единствената, чийто живот е монотонен и че повсеместно сме потънали в непривлекателно еднообразие, но друго си е да има с кого да споделиш обща болка. Както става ясно, мястото няма значение, „ритъмът му е майката“.

— Мрънкам малко и заспивам — обясни ми тя как стоят нещата, а аз се смея с глас, защото имам богато въображение. Веднага визуализирах в главата си пижамено чудовище с рошава глава, размахващо пръст и боботещо безспир.

Не бях се замисляла, обаче мрънкането си е цяла наука, при това нюансирана. Когато някой ти каже „Стига мрънка!“, трябва да уточнява. Защото:

— Номерът е да държиш ниските, никакви извисявания на гласа. Така се постига максимален ефект. Успяваш да досадиш до смърт и на себе си, и на околните — разясняваме си ние ситуацията.

Мен тези, тихите, най-ме плашат. Могат да ти скъсат нервичките, но другото… ами:

— Другото си е жив скандал, а пък толкова енергия посред зима да хаби човек… Не бива — продължава с урока тя.

Не мога да не се съглася с нея. След 40 енергията е кът и е грехота човек да я разхищава за щяло и не щяло.

Този разговор, освен че ме развесели, но и ме доведе до прозрение.

Никакво мрънкало не съм!

Дали ми олекна? О, да! Вече се чувствам доста по-добре. Освежена някак си. С хъс и нови сили да се боря с Германия и нейните трудови хора до победа.

Вероятно обръщам прекалено много внимание на подробности, които, когато се чувстваш в мир със себе си, дори не забелязваш. Старая се да ги игнорирам, за да видя тогава как ще ми лазят по нервите. Естествено, не успявам, но не се отказвам. Може би все някой ден ще се получи. Засега само слънцето като с магнит ме издърпва от другата страна на моето черногледство. Напомня ми, че всяко усилие си струва. И нещата се случват, особено когато сутрините са сини и мудни, кафето горещо, а настроението лежерно. И когато се обади някой приятел да ги сподели.

А след като написах този текст, пътувах срещу залеза, обвита в слънчева мъгла, и слушах как 43 деца от цял свят изпълняват „Heal The World“ на Майкъл Джексън и душевният мир ме обзе. Всичко си дойде на мястото.