Боряна Тодорова
За живота в Германия. Без стрес (32)

31
Жегата на моето доволство

Събудих се! Вали. Отново. Мрачно, мокро, потискащо, но ухаещо на пролет. Навън е зелено и няма връщане назад. Всъщност тук целогодишно е зелено заради влагата, но сега е друго, различно, по-наситено и обнадеждаващо.

Рядко виждам дъга. Слънцето е прекалено срамежливо и не позволява на цветовете да се покажат. Само тъга и сериозност.

Дъга — тъга… една буква разлика, а толкова различен смисъл носят. Едното те издига, а другото те потапя.

Още чакам повея на южния вятър. Вчера почти го усетих, но не беше той. Някой негов далечен братовчед се заигра с желанията ми, но не би. Те никога не ме лъжат. Като Мери Попинз съм, само папагалската глава на вечния чадър ми липсва.

Да погледна прозореца, е първото нещо, което правя, когато сутрин отворя очи. Винаги с една и съща надежда, че ще видя слънчеви петна по стената вдясно от него. Но те са кът. В повечето дни погледът ми среща бяла мъгла, която прекрасно се прелива в бялото на рамката на прозореца и още по-бялото на стените.

Няма и помен от синьо.

Затова си сложих орхидея, лилава, за да не изгубя очите си в това едноцветие. Тя пък прави непрекъснати опити за самоубийство. Листата й вехнат, вади по цветче на зима. Сменях прозорците, но ефектът е същият, т.е. няма такъв.

Два пъти опитах да обгрижа босилек. Претърпях тотален крах. Единствено някакъв вид кактус засега упорито държи фронта, макар да прие странна форма, приличаща на косата на Айнщайн.

Празните саксии стават все повече. Трупам ги на малка камара и отказвам да уморя друго растение. Може би трябва да си нарисувам някое…

Вторият навик, който придобих след преместването ни, е да погледна прогнозата за времето на телефона си. Отново се надявам да мерна на екрана малко жълто слънчице, което да изгрее, ако не днес или утре, то поне вдругиден. И ако не за цял ден, то поне за час-два. Понякога то е там. Ако знаете само колко му се радвам.

Щастието ми обикновено не трае дълго.

В северната част на Германия този лъч надежда е по-мимолетен от мигване.

При следващата проверка на времето, такива имам около десетина дневно, картинката отново е „застинала“ в така обичайния за сезона, който не знам кога завършва, сив цвят. Толкова е категоричен, че дори не мога да се надявам на 15 нюанса, за повече да не говорим.

Не съм предполагала, че слънцето играе такава огромна роля в моя живот. За себе си открих, че то е като варненските чайки, чиито крясъци отдавна са престанали да дразнят сетивата ми. Знам, че са там, но не ги чувам. Те са част от пейзажа.

Така е и със слънчевата светлина.

Когато я изгубих, усетих огромната необходимост и зависимост от нея. Тя формира настроението ми. Тя е моята дневна доза ендорфин, хормон на щастието, без която потъвам в тъга. За него няма заместител. Шоколадът не действа. Затова не държа да топли, а само да свети. Казват ми, че не се свиква. Така е!

Непрекъснато ми изследват стойностите на витамин Д. Хич го няма. Половината население тук страда от недостига му, че и аз с тях.

Нали трябва да се опита от всичко?

27 евро струва изследването, 32 евро е витаминът. Нищо задължително.

Но когато синьото на небето надделее, дори аз ставам положително настроена, или поне се опитвам. Слънцето го изисква.

Германия през пролетта е чудно красива. А понякога ми поднася огромна изненада, която не мога да отмина с лека ръка. Няма да е политкоректно. Когато термометърът покаже 18 градуса, а е едва април, тогава душата ми започва да приглася на птичките навън.

Понякога пролетта идва през май или пък направо през юни, но въпреки това е прекрасно. Лебедите са пристигнали, водните кокошки се готвят да гнездят, корморани, диви гъски… има какво ли не. Е, появяват се и мухи, но те само допълват крилатото разнообразие. Минзухари в пет цвята радват окото, нарциси, всевъзможни лалета, рододендрони и азалии, гигантски макове и рози… а тревата е така зелена…

Цветове, но без ухания. Дъждовете са ги измили.

Нищо, поне очите са пълни!

Надничам през прозореца. Дядото под нас чете вестник на терасата, гол до кръста. Тийнейджърите изкараха късите гащи, не че няма такива, които така и не са ги прибирали, а бабите белите панталони. Диша се по-леко.

А и скоро ще се лети до дома, където жегата ме задъхва, но ме прави щастлива.

Време за оптимизъм.

Вижда му се краят!

И ако някой ви каже, че германците са свикнали с това време, защото те, видиш ли, са родени тук, не му вярвайте. Досега не съм срещала такъв, на когото да не му пука, че няма слънце и непрекъснато вали. И те искат, както ми сподели една жена, с такава блажена физиономия и галеща голите си ръце, слънцето да огрява лицето им.

Понякога, когато времето е прекалено хубаво, за да стоя затворена между четири стени, пък били те и четириметрови, сядам на стълбите пред входната врата, защото нямаме тераса.

Следващия път, когато сляза долу да пиша, ще си взема възглавничка. Наръбва ми се задникът. Няма да е лошо и едно легенче с вода да си смъкна. Да си мърдам пръстите и да си правя пръски, а и някое жълто гумено пате за разкош да си пусна. Като си нямам рибки, хранещи се с мъртва тъкан, и то ще свърши работа. Пък може в местния вестник да ме изтъпанят. Въпреки че едва ли. Тук има далеч по-смели, да не кажа луди от мен. Един си беше легнал на тротоара с глава, опряна в стената на оградата. И той слънце събираше. Тази екстра не е за изпускане. С първите лъчи и да те няма. Където те заварят, там ги събираш. Витаминът не трябва да отива зян. Били необходими само 30 минути дневно, при това можело слънцето да огрява само ръцете.

Малко се притеснявам, че ще хвана селски тен, на ръкави, но така или иначе не ходя на плаж. Престанах, откакто тялото ми започна да се превръща в звездна карта от бенки. А и тук морската вода не надвишава 18 градуса. Вдигне ли повече, се завъждат бактерии и става опасна за здравето. Освен това живеем на 30-ина километра от морето, а градският плаж е малка поляна до езерце, в което освен децата плуват и риби, някои с внушителни размери, лебеди, патки и каква ли още не перната сган.

Усещането не е същото.

И в това отношение ние, българите, или поне част от нас, сме разглезени. Късметлии сме да имаме истинско лято, с истински плажове и море, в което можеш да цамбуркаш до премала. Не че липсата на всички тези фактори впечатлява някого. Децата започват да ходят на плаж и дори да се къпят още от май. По това време на годината може и да съм си сменила зимното яке с пролетно, но може и да не съм.

Да вдигнеш лице към слънцето в безметежен следобед, някъде там на плажа, а морето да радва синьото на очите ми. Мечтая да ми се случва…

Бях попаднала на снимка в местния вестник на майка и дете, потопени до кръста в морето, то с неопрен, тя загърната с одеяло.

А какво правят местните, когато реката, минаваща през града, прелее и залее любимата ми улица? (Това не е прецедент, случва се при всеки по-силен вятър, духащ откъм морето и както си седиш на пейка, клатиш си краката и се наслаждаваш на живота, се оказва, че вече си обграден от вода.) Вадят каяците.

Знаете ли как наричат циганското лято?… Индийско!

А веднъж госпожа от училището на детето, разбрала, че сме от България, ни причака, за да ни съобщи, че ще ходи с дъщеря си на почивка на Златни пясъци. За две седмици през август, ол инклузив, 800 евро.

— Добре ли е? — пита ме тя.

— Как да не е? Супер е! — отговарям й аз.

След това винаги когато ме видеше, ми се радваше. С малчо я учехме на основни български думи. Отдава й се колкото на мен немския, ама тя е въодушевена.

— Как се казват парите?

— Левове.

— Ле… И на колко евро е равно и само в банка ли да ги сменям, че в Унгария… на улицата, пред мен ги брои…

Написах й най-важните неща на лист. Това ме накара да се замисля за родна Варна. При всяка възможност се прибираме. Плащаме камари пари за самолетни билети и бензин, само и само да изкараме някой и друг щастлив ден. Но къде е историята на този някога прекрасен град? Няма я! Лежи дълбоко погребана под грозните фасади на еснафското битие, покриващо с черна пепел всичко, до което се докосне.

— Отиваме на море на Златните, явно курортът ни е хит сред местните туристически агенции, какво можем да разгледаме? — ни попита колега на съпруга ми, поляк.

— Имаме Делфинариум, предлагат плуване с делфин — импровизирах аз.

Тази опция определено го впечатли. Пропуснах да разкажа в какво състояние се намира и в какъв „разкош“ плуват бозайниците, но все пак си е атракция.

— Имаме приятна Морска градина. Разходете се вечер край морето, пълно е със заведения, седнете, насладете се на обстановката — предлагах аз и не спирах да си мисля, как от Централния плаж да тръгнат надясно, че наляво голяма смрад, но си премълчавам, че нали ми е мил този град, искам да впечатля чужденците.

И какво стана накрая?

Виждаме се наесен, питам го как е било, харесала ли е им е почивката, а той ми заявява, че не мръднали две седмици от хотела. Като видял как изглежда пътят от летището до комплекса, го хванало страх. Решил, че този град е опасен и не може да рискува нещо да се случи на дъщеря му.

Дълго мигах на парцали, неможейки да схвана какво точно ми говори. Аха, аха да се обидя, но се сетих, че идва от Гданск, живее в Германия и нещата се понаместиха. След Германия Флоренция се видя на дъщеря ни мръсна и неподредена. Така гледа и на Варна, но понеже си е нашата кочинка, обичаме си я такава, каквато е. Но за чужденците не е така. Първото впечатление, което туристите получават от нашата страна, дори в Куба го няма, а уж са бедни, е за мърлявост и неугледност. А както всички знаем, първото впечатление е най-важно.

Има и такива, на които обстановката не им пречи и ми се струва, че те са мнозинство. Обичат Варна и страната ни като цяло. Хората са дружелюбни, кръчмите готини, цените сравнително ниски, покрай морето лятото ври и кипи, купонът не спира, дори по време на пандемия, народът се весели… Това им стига. Та — кой за каквото е дошъл…

По време на бизнес трип прекарали гостите — германци — през Максуда, за да им покажат ромската махала.

— Къде са ромите? — попитали те.

— В Германия, как къде? — бил красноречивият отговор.

Не е виц, но си е смешно, пък и май не е далеч от истината.

Знаете ли как разбирам кога идва пролетта в Германия? Не е по завръщането на прелетните птици, нито по календара, по затоплянето със сигурност не е. Но има нещо, което работи безотказно и дори и да си се разсеял, веднага ще ти подскаже кой сезон наближава.

Това е уханието, но не на цветя, а на свежа, ароматна оборска тор. Винаги торят градинките с нея. Пръв и сигурен признак. Отвориш ли прозорец да се проветрява, лъхне ли те познатият мирис, работата е ясна. Зимата си е стегнала куфарите. Ех, да можех и аз като нея… Рано е!