Боряна Тодорова
За живота в Германия. Без стрес (5)

4
Бежанци ли сте?

Пристигнахме в Германия в края на юни 2015 г. Мигранти почти няма или поне нищо фрапиращо. Все пак, за разлика от родна Варна, на Запад отдавна има движение на хора, раси, религии. Това не беше първата бежанска вълна, заляла страната, а както се оказа, не беше и последната. Първо идват турците, преди тридесетина години гърците, после… после кой ли не, а сега пристигнаха украинците. Тях не че ги нямаше и преди това, просто в някакъв момент станаха повечко. Поляците и руснаците също не са никак малко.

За немците казват, че ги било страх да не ги обвиниш в дискриминация и че били изключително чувствителни по темата заради насадена вина, свързана с двете световни войни. Не знам дали е така. Досега нищо не е потвърдило това заключение.

Лични „контакти“ с бежанци осъществих в курс по немски. В него имаше хора от Армения, Нигерия, Алжир, Полша, Финландия, Италия, Китай, Дагестан, с превес от Афганистан и Косово. Последните се справяха най-добре. Бяха нахъсани да преборят пустия немски и да се реализират.

Рязко скочи броят на новооткритите ориенталски магазини, ресторанти, кафенета и бръснарници. Бръснарите им са факири. Докато мигнеш, и си готов.

В началото мигрантите бяха добре дошли. Транспарантът, опънат на къщата пред нашата, топло приветстващ бежанците, доскоро все още стоеше. Но пък такива там не съм виждала.

След време в южната част на страната започнаха да пропищяват, че изселват хора от домовете им, за да настаняват в тях чужденци, че броят им многократно нахвърля жителите на дадено населено място, от мръсотията и разрухата, която оставят след себе си, и т.н., и т.н. За всичко това сте чели или чули и по българските медии. Но животът си тече, дните се нижат един след друг, всеки си гледа работата и нито за миг не съм усетила, че нещо не е както трябва. А и, както казва съпругът ми, на фона на 80 милиона 1 милион повече или по-малко — кой ти ги забелязва.

За сметка на това усетих разликата в посрещането между дошлите през 2015 г. и тези, които пристигнаха през 2022-ра. Уж и при двете вълни хората бягат от война, но се оказа, че войната МИ не е съвсем като войната ТИ. Едното е по̀ война, съдейки по привилегиите, с които новодошлите се ползват. Не желая да изпадам в политиканство. Маркирам го, колкото да отбележа, че този двоен стандарт ме натъжава и ми напомня, че все пак някои са по̀ хора от други.

И понеже съм от Източна Европа, чудесно го разбирам, а го разбирам, защото съм усещала негативизма, с който тази географска точка е наситена. Донякъде оправдано, но за мен в редица отношения — пресилено. Отдавам го на лошото първо впечатление, а както всички знаем, когато ти излезе име, иди доказвай, че нямаш сестра. В добавка мисля още и че са зле с географията. Всичко, до което няма евтини полети, им се губи в блажена мъгла. Виж, Гърция я знаят, както и любимата по тези ширини Майорка. Но България — Румъния, да не издребняваме…

— Откъде сте? — запита ме веднъж възрастен германец, докато двамата деляхме обща пейка, след като стана ясно, че не съм от техните.

— От България! — заявих аз.

— И идвате чааак от там? — изуми се той.

Не го попитах къде ли си мисли, че е това „чааак от там“! Три часа полет със самолет за мен и колко ли за него?

— Откъде сте? — поиска да разбере и моят гастро.

— От България? — отговарям аз.

— Там какъв език говорите? Френски? — разпитва докторът.

— Не, български — пояснявам аз.

— Български, ама официален кой ви е? Кой ви е вторият език? — продължава да настоява той.

— Нямаме втори. Българският ни е официален и само него си имаме — недоумява моя милост.

— Ааа. Ваш град е европейска столица на културата, заедно с един италиански, нали? Гледах по новините — светва му лампичката най-после.

— Да, Пловдив се казва.

— Как?

— Пловдив!

— Точно така беше, Пловдив — щастливо повтаря докторът.

Неудобно ми беше да го попитам и него къде си мисли, че се намира България? Уж доктор, образован човек… А после си казах: доктор, ама германски.

Ние сме от Източна Европа и това не е без значение!