Боряна Тодорова
За живота в Германия. Без стрес (10)

9
Приятелите, или когато светът е толкова малък, че се побира в едно-единствено германско училище

Дотук разказах за нещата, които като цяло харесвам в немското училище, но ми се иска да „разкрася“ историята и с тези, които така и не приех. Повярвайте ми, те не са и за приемане. Знам, че агресия и простотия има навсякъде по света, но когато главен герой в тях е вашето дете, играта доста загрубява. Не можете да ги избегнете. Те просто се случват, но все пак ми се струва добра идея да сте подготвени. Често не знаете как да реагирате на възникналата ситуация и към кого да се обърнете за помощ.

Още по-трудно става, когато не говорите езика.

Тукашните са склонни да неглижират проблемите ви. Случвало ми се е дори открито да ми се подиграват и да демонстрират превъзходство само защото немският ми не е на ниво. Това, разбира се, не трябва ни най-малко да ви притеснява. Както вече казах:

Идиоти има навсякъде и те никога няма да изчезнат.

А единственият начин да се справите с тях е, като не обръщате внимание на претенциите им и твърдо заставате зад исканията си.

Ще отстоявате правата си докрай.

Залогът е вашето дете.

Обикновено всичко се върти около приятелството, повод за неспирни страдания и безсънни нощи от моя страна. Само ако знаете колко пъти съм чувала думите:

„И аз искам да имам приятели като всички останали. Гледам ги как хубаво се забавляват на групички и искам като тях, но няма с кого“.

„Децата ме обиждат, казват ми лоши думи. Това ме наранява. Искат да ме превърнат в агресивен човек, който се бие и обижда другите, но няма да стане. Аз съм добро дете“.

„Не искам да съм сама“.

„Научи ме как да имам приятели“.

Как бихте се чувствали след подобни откровения?…

Сърцето ми се къса, дори сега, когато част от това, което ще разкажа, е вече в миналото. Приятелството продължава и до днес да е най-голямата ни болка, нейна и наша.

В началото, в интеграционния клас, тя намери приятели. Най-добрата от тях се казваше С. Идваше от Венецуела. Живееше с баба си и дядо си. Баща си виждаше в събота и неделя. Беше студент в съседен град. Майка й беше лекар по професия, но беше останала във Венецуела. Не си спомням точно какъв беше проблемът с преместването й, но минаха две години, преди да се присъедини към семейството си. После заминаха за Швейцария, защото баща й не си намери работа в Германия.

В това отношение децата са ощетени. Тук са работни номади и семейството се мести там, където предлагат най-добри условия. Трудно се създават приятелства така. Днес си тук, а утре — кой знае къде.

По същото време в живота й влезе и В. от Беларус, съученичка от същия интеграционен клас. Живееха в близост до нас. С майка й станахме близки. И когато те прецениха, че ще е по-добре да прехвърлят дъщеря си в кварталното училище, и ние направихме същото. Честно казано, после съжалихме за това си решение, но за вземането му голяма роля изиграха децата от новия клас.

Подведоха ни.

В края на първи клас беше поканена да изкара един ден с тях, за да види как ще се чувства. Те дори станаха два, защото всички много я харесаха. И тя изпита същото. Не я оставяха и за секунда сама. Радваха й се, и тя се почувства прекрасно. Ние също.

Заредени с оптимизъм, излязохме в лятна ваканция.

Но когато започна новата учебна година, нищо не беше същото.

Никой не искаше да играе с нея.

С В. бяха разпределени в различни класове и тя остана сама. В началото се виждаха в междучасията и на занималнята. Ходеха си и на гости. Само месец по-късно обаче, докато се люлеели на люлката в двора, В. започнала да я обижда.

— За каква се мислиш? Майка ти е тъпа! — викала тя, както и други глупости в този тон.

Нашето се опитало да си тръгне, но В. я настигнала и започнала да я удря където свари. За неин късмет наблизо имало две момченца и те се намесили.

Така безславно се прекърши приятелската й сламка. Повече не си проговориха. Майката също от този ден нататък ни избягваше.

— Разбира ли тя колко е самотно да няма с кого да си играеш? — разсъждаваше малчо. — Тя дава ли си сметка какво ми е на сърчицето? Какво е да се чувстваш предаден и да нямаш доверие никому? — продължаваше тя.

От време на време намираше някого, с когото да поиграе, но за малко. Все такива хлапета като нея, които поради някаква причина за момента са останали без по-добра алтернатива.

Случката се превърна в първото й приятелско разочарование, но не и в последното, както и физическото посегателство. Второто дойде от Н. от Турция, с която също уж се разбираха сравнително добре и от време на време си играеха заедно. Сутрин я посрещаше с мощна прегръдка. И на нея не знам какво й прещракало в главата, но един ден започнала да я рита.

— Все се мислиш за най-умната и красивата — нареждала Н. и я блъскала, а приятелката й Я., от Германия, й пригласяла. Последната не че имала нещо против нашето дете, ама нали приятелката й удря, та и тя.

Това е то истинското приятелство.

Нали? Всичко си споделят, дори и жертвите.

Малчо викала:

— Щоп, щоп…

По правилата в училище щом някой ти каже тази вълшебна дума, трябва на секундата да бъде оставен да живее. Обаче не, двете не преставали да нареждат и удрят.

Опитала се да избяга и се скрила в тоалетната. Последвали я и започнали да тропат по вратата. Добре че не била сама, иначе, както ми разказа, щяла да припадне от страх.

Представяте ли си, как се е чувствало това 8-годишно дете?

Ако някой си мисли, че е приятно да стоиш затворен в миризлива училищна тоалетна и две момичета да тропат по вратата ти отпред, греши.

Казала ги на господина от занималнята, отговарящ за тях.

— Не е хубаво да се прави така — били единствените му думи към двечките.

И с това случаят бил приключен, поне за него, но не и за мен. Написахме имейл на класната, а тя свика спешна среща с родителите на двете момичета, на която дойде само майката на главната побойничка. А тя твърдеше, че нашето я нарекло свиня, поне според превода на В. от Беларус, която, както вече ви разказах, беше първото ни приятелско разочарование.

— Категорично отричам да съм нарекла Н. свиня. И през ум не ми е минавало да го правя. Тя е от Турция и тази дума е обидна за тях — защитаваше се детето.

Всъщност в изненадата си, вместо да вика вълшебното „щоп“ на немски, казвала „стоп“ на български. В. нали е от Беларус и говори руски, превела на Н., че я наричала свиня, та тя затова удряла ли удряла.

Откачена работа.

Така става, когато светът е толкова малък, че се побира в едно-единствено германско училище.

Така отпадна някак от само себе си и втората възможност да си има по-близко другарче.

А тя толкова искаше да има свой най-добър приятел. Да си споделят тайни, да измислят забавления, да си приказват, да сядат на една маса на обяд…

Не е много нали?

Дните й се нижеха в уединение.

В училище имаха интересна практика — кутия за оплаквания, в която всеки пуска листче с нещото или нещата, които са го подразнили през седмицата. След това ги разглеждаха заедно в час на класния. На ротационен принцип се редуваха да председателстват изслушването и решаването им. Та нашето злато честичко имаше листчета в кутията. Все някой я буташе или й се присмиваше за нещо — слизала бавно по стълбите, миела си ръцете преди хранене… Такива неща.

В детската градина, която посещаваше в България, по програмата Монтесори, ги учиха всичко да си казват. Обясняваха им, че проблемите се решават, когато ги споделиш и обсъдиш. Принцип, в който тя вярва и до днес, и на който държим в нашето семейство. Разбира се, той веднага й донесе етикет — клюкарка.

— Някои ме наричаха клюкарка, ама много важно. Трябват думи. А и защо пък да не си казвам всичко? Така олеква. На госпожата сигурно й омръзна от моите листчета в кутията, но аз какво съм виновна, че непрекъснато нещо ми се случва? — недоумяваше детето.

Разбира се, имаше листчета и срещу нея.

Повтарях й да има търпение и че всичко ще се оправи, без сама да си вярвах особено.

Но тя беше само дете, откъснато от познатата си среда и поставено във враждебна такава. Някои биха казали, че това калява. Това, което не те убива, те прави по-силен.

Всички сме го чували, но как да обясниш на 8-годишно, че някой имагинерен ден всичко ще се нареди.

Ами ако не се?

Не и според представите ни?

Откъде да го вземе това търпение?

Нима не е нормално да иска всичко да се случва сега, не после, не след година, две или незнайно кога?

И тогава се появи Д. от Полша.

Животът отново стана поносим, даже направо супер. Беше от съседния клас, от който е и В., чиято майка се беше обадила на другата майка, че В. няма да играе с нейното дете, докато не престане да играе с моето. Подобни неща винаги са ме изумявали със своята нелепост, но хора разни, опитвам се да ги приемам всякакви.

С Д. заедно ходеха на карате. От време на време си гостуваха по къщите да играят.

Щастието продължи отново около месец.

После на приятелския небосклон на Д. изгря друго дете и нашето отново беше отритнато. Дори здравей не й казваха.

— Когато ги попитам дали може да играя с тях, заявяват, че не може. Иначе ходим заедно на карате. Там се държи нормално. Не я разбирам! И останалите деца не разбирам. Играят си само по две, трети не искат. Гонят ме, бягат от мен. Всяко междучасие обикалям сама училището. По-добре, отколкото да стоя, то няма и къде — разсъждаваше тогава златото.

Тя е по говоренето, не по тичането. И по друго се отличава от децата тук. Не ходи на училище с колело. За съжаление, желанието й да кара велосипед рязко секна, след като засилен колоездач буквално я отнесе. Стресът беше огромен, не само за нея, но и за мен, която виждах как мъжът ще се качи отгоре й и нищо не можех да направя. За късмет се размина само със здрави натъртвания и уплах.

Трябва да отдам заслуженото на велосипедиста, който не избяга от отговорност, както и на хората наоколо. Веднага извадиха телефони да звънят на „Спешна помощ“ и на полицията.

Тук реагират.

Не си обръщат главите и не забързват крачка, когато се случва нещо лошо. Виждала съм го многократно и винаги силно ме е впечатлявало. Последните години забелязвам подобно отношение и в България, което е чудесна тенденция. Може би отново става въпрос за това, че в същността си хората са си хора, има ги всякакви навсякъде.

Но да се върна на историята с Д., защото тя доби застрашителни размери. Както вече казах, щастието продължи около месец. И после се започна. Първо кротичко:

— Уф, не мога да играя непрекъснато с теб. Ти не си ми най-добрата приятелка. Хайде второто междучасие, сега съм с друг — разбирате, че след тези думи лампичката за опасност започна да просветва в червено.

— Ще играем в четвъртък — лампичката прегря от червеното.

— Добре си помисли. Днес няма време за теб, защото искала да си играе и с други деца, гони те, бяга от теб, когато те види да я наближаваш, присмиват ти се зад гърба. Не е много приятелско, не мислиш ли? — опитвах се да насочи мислите й аз.

Тя не е глупава и сама усещаше накъде отиват работите, но:

Не искаше да бъде САМА!

— Не трябва да искаш да имаш приятел на всяка цена. Така не става. Този, който ти е истински приятел, не би те отпъдил, за да не му пречиш на играта с някой друг, а би те включил в нея — не се отказвах аз.

Лошото е, че бързо й минава. И въпреки че караха сърчицето й да страда, както сама се изразяваше, е склонна да прощава. В четвъртък — в четвъртък. Ще чака! Ама кой по-точно четвъртък? Може би онзи, в който беше създаден Клуб „Анти М.“! Негов горд учредител се оказа Д.

— Заслужава си го! — било обяснението й към членовете на бандата, която един следобед я приклещила и започнала да я дърпа, блъска и обижда.

И отново нямало кой да застане на нейна страна.

Била САМА!

Но този път САМА срещу цяла банда.

Усещате ли градацията? Първо беше една, после две, а сега цял клуб скочи отгоре й. И все момичета.

— Защо все на мен се случва? Или съм свръхготина и популярна и това буди завист, или съм тотален аутсайдер. Не искам да съм аутсайдер. Научих тази дума и какво означава още в детската градина. Май оттогава не ми се получаваха нещата с това пусто приятелство, но там поне не ме биеха — жалваше ми се тя.

Нещата ескалираха. Опитах се да говоря с родителите на Д., но те ми заявиха да съм оставела детето си само да се оправя, не била принцеса. Бяха груби и арогантни. Помолих ги просто дъщеря им да не общува повече с нашата. Но не би.

Отнесох случая до класната и до ръководството на занималнята. Вследствие на това дъщеря ми беше привикана на четири очи от госпожа от занималнята, приятелка на майката на Д. по полска линия, и заплашвана. Обяснени й били всички ужасни неща, които ще й се случат, ако не престане да лъже. Само че тя не лъжеше и думите на госпожата не я пречупиха. Междувременно продължаваше и тормозът от страна на приятелките.

Поискахме лична среща с ръководството с дамата от занималнята, която отговаря за тяхната група. За наш късмет тя прие всичко присърце, тъй като, както ни разказа, имала същия проблем със сина си. На подобни прояви по принцип се гледа с лошо око, но от друга страна са склонни и да не задълбават излишно. Не им се занимава много-много. Затова казвам, че извадихме късмет.

Ние така или иначе нямахме никакво намерение да я оставим да води сама подобни битки. Случващото се беше разгледано и в час на класния, където едната съклубничка признала всичко.

Имаше разследване, дъщеря ни писа обяснения. И въпреки всички опити вината да бъде хвърлена върху нея от другата страна, истината излезе наяве. В резултат на това Д. беше изгонена от занималнята. Но това беше седмица на огромен стрес и тревоги, защото в училище тя беше сама. Нямаше кой да я защити.

Горда съм, че не се огъна пред заплахите. Беше притеснена, дори изплашена, но не позволи страхът да надделее.

Разбира се, между тези неприятни случки и се случиха купища красиви неща. Спрях се на тях подробно само и единствено защото исках да обясня, че имате права и трябва да ги отстоявате. Не трябва да се страхувате. Борете се, не позволявайте да ви сплашват и не им се давайте! Няма значение откъде идвате. Нито пък колко немски говорите.

Щом едно дете успя да се пребори, можете го и вие като родители.

Длъжни сте!

Както казах, не всичко беше толкова черно. На приливи и на отливи деца влизаха и излизаха от живота й. Няма да забравя първия път, когато една от съученичките на малчо от началното училище, Л., дойде вкъщи. Тя е германче. Майка й по това време беше на 25 години, а баба й на 41. Л. е сладур, добра бегачка и щура глава.

Детето разгледа всички стаи на дома ни, изпаднала във възторг. Но това, което я докара до екстаз, беше тоалетната ни хартия, 5-пластова.

— Толкова мекичкааа — не спираше да повтаря тя.

Не пропусна да го сподели и с майка си, както и цялата ни къща.

Странно е как нещо толкова дребно и обикновено може да предизвика чувство на щастие у някого. Човек действително рядко си дава сметка колко много има или пък колко специално е то, докато не му обърнат внимание. И тази констатация важи не само за вещите, но и за хората.

Гледайки планината през прозореца, можеш да видиш или планината, или прозореца, но никога и двете едновременно. Затова ни трябва някой, който да ни „отвори“ очите.

Понякога този някой е едно дете, впечатлило се от руло тоалетна хартия.

Неведоми са пътищата…

Но нещата с приятелите не се подобриха особено и в гимназията, на което тайничко се надявах. Голяма заслуга за това има и т.нар. пандемия, но все пак не тя е в основата. Всъщност колкото повече разсъждавам, толкова по-упорито достигам до извода, че вината е в мен и в баща й, и в ужасния ни немски. Звучи нелепо, но 80 на сто от децата, които са идвали вкъщи, не са повтаряли, след като родителите им разберат нивото ни на владеене на езика. Наистина нямам друго обяснение. Всичко е прекрасно до мига, в който не си отворим устите.

Сещам се за момиченце, което ми заяви, че иска да е приятел с нашето дете и ме попита дали имам нещо против? Мисля, че в този така сюблимен момент не съм гледала особено умно, защото не можах да схвана веднага, какво ми казва. Не съм свикнала да ме заговарят и когато това се случи, блокирам. На мисловните ми реотани им трябва време, за да загреят.

Както обикновено златото ми преведе. Станало й е навик. Не се замисля, просто го прави. И, о, чудо, след това, въпросното дете никога повече не проговори на нашето.

За игра и дума не можеше да става.

Не помня вече колко пъти съм водила усмихнати разговори с родители, чиито деца никога повече не виждах, нито пък тях. Е, за тях не страдам!

Заради детето!

Боли!

И за да е още по-трагично, с времето загуби и част от българските си приятели. Общото между тях се стопи.

— Замениха ме с други. Дори забравиха кога е рожденият ми ден. А аз не ги забравям. Познавам ги, откакто се помня. Имаме безброй спомени заедно. Ужасно ми липсват, както всичко, което оставих в България — страда тя, с времето по-малко, но някаква горчивина остана.

Животът обаче продължава, с нас или пък без, но винаги напред.